Р
Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 12.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IV-A въззивен
състав, в публично съдебно заседание на четвърти октомври две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. съдия МАРИЯ МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Цветелина Добрева - Кочовски, като разгледа
докладваното от младши съдия Малоселска в.гр.дело № 11852 по описа
за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 161462 от 27.07.2020 г., постановено по гр. д. № 8392 по описа за 2020 г. на СРС, ГО, 126 състав, е признато за установено на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, че Р.Г.Г., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД следните суми: 861,38 лева, представляваща ¾ от цена на доставена топлинна енергия в периода м. септември 2016 г. – м. април 2018 г. в имот с аб. № 116606 и 41,25 лева, представляваща ¾ от възнаграждението за предоставяне на услуга дялово разпределение в периода м.септември 2016 г. – м. април 2018 г., заедно със законната лихва от 30.10.2019 г. до погасяване на задълженията, като са отхвърлени иска установяване на вземане за цена на топлинна енергия за разликата до пълния предявен размер от 1212,41 лева и за периода м.май 2016 г. – м.август 2016 г., иска за установяване на вземане за такса за дялово разпределение за разликата до пълния предявен размер от 55,00 лева, както и исковете по чл. 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД за установяване на вземания за сумата 194,69 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за доставена топлинна енергия за периода 15.9.2017 г. – 22.10.2019 г. и за сумата 12,78 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху задължението за предоставяне на услуга дялово разпределение за периода 31.10.2016 г. – 22.10.2019 г.
Решението е постановено при участието на привлеченото в хода на първоинстанционното производство от ищеца трето лице-помагач „Б.“ ООД.
Недоволна от постановеното решение в частта, с която предявените срещу нея искове са били уважени, е останала ответницата Р.Г.Г., предвид което е депозирала въззивна жалба. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на постановения съдебен акт поради нарушения на материалния закон, тъй като неправилно според ответницата първоинстанционният съд е приел, че същата е легитимирана да отговаря за ¾ части от процесните задължения. Оспорва правилността на извода на съда, че след като по делото не са били представени доказателства да се е отказала от наследството на майка си, то и като собственик, притежаващ ¾ ид. ч. от правото на собственост върху процесния имот, дължи толкова части от задължението за топлинна енергия за периода.
Поддържа, че своевременно в производството е направила възражение, че притежава само ¼ ид.ч. от правото на собственост върху апартамента, доколкото по делото не е било установено да е приела наследството от майка си, което би увеличило квотата ѝ в съсобствеността, което възражение първият съд напълно е игнорирал. Последното, според въззивницата, съставлява процесуално нарушение, доколкото съдът не е възлагал в нейна тежест да установи да е приела или да се е отказала от наследството на починалата си майка. В обобщение на така заявените доводи до въззивния съд е отправено искане да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли исковете, като неоснователни.
Не е подаден отговор на въззивната жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Третото лице помагач „Б.“ ООД не е заявило становище по подадената от ответницата жалба.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо - в обжалваната част. Същото е правилно, като с оглед доводите, ангажирани с въззивната жалба, въззивният съд приема следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от "Т.С." ЕАД против Р.Г. Г., с която по реда на чл. 422 ГПК ищецът е предявил искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за сумите, за които е била издадена оспорената от длъжника заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 62695/2019 г. на СРС, 126 състав.
Спорно по делото се явява обстоятелството дали през процесния период страните са били обвързани от облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия и за каква част ответницата като съсобственик, притежаващ идеална част от правото на собственост върху процесния имот следва да отговаря, доколкото с исковата молба ищецът твърди, че ответникът има качеството на потребител на топлинна енергия по см.на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, а с отговора на исковата молба последният е оспорил да е налице валидно облигационно правоотношение, породено от договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди за целия процесен недвижим имот, като изрично са наведени доводи, че притежава само ¼ ид.ч. от правото на собственост върху имота, а останалите ¾ ид.ч. принадлежали на нейната майка, трето за спора лице. С молба уточнение, подадена на 23.06.2020 г. преди приемане на доклада по делото, ответницата е заявила, че майка ѝ е починала, но от страна на ищеца в производството не са ангажирани доказателства да е приела наследството от майка си, с оглед което и е останала собственик само на ¼ ид.ч. от правото на собствност върху имота.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) потребител, респективно битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател, притежаващ вещно право на ползване, или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си.
Съгласно тълкувателно решение № 2/2017 г. ОСГК на ВКС освен посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ правни субекти (собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот), и трети лица, ползващи имота по силата на договорно правоотношение, могат да бъдат носители на задължението за заплащане на доставената топлинна енергия за битови нужди към топлопреносното предприятие, когато между тези трети лица и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят е клиент на топлинна енергия за битови нужди и дължи цената ѝ на топлопреносното предприятие. Правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния ЗЕ като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване.
Следователно договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот, част от сграда намираща се в режим на етажна собственост, може да бъде както изричен писмен /при постигане на съгласие относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран /сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за вбъдеще на предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Ето защо за преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия /изричен или презюмиран/.
След така направените принципни разяснения съдът намира следното:
В хода на съдебното дирене пред първата инстанция е представен нотариален акт за собственост върху жилище и гараж, построени върху държавно място от ЖСК „Х.С.**“, гр. София, видно от който Р.Г. Г.– Г. – дъщеря и Н.Х.Г. – съпруга на починалия Г.П.Г., останали негови единствени наследници след отказа на дъщеря му А.Г.Г., са признати за собственици на процесния апартамент № 71, находящ се в гр. София, ж.к. „*****.
На следващо място по делото е установено, че на 06.03.2002 г. ответницата е подала до ищеца молба-декларация партидата за топлоснабдения имот да бъде прехвърлена на нейно име. Със същата деклараторът е заявил, че имотът ще бъде позлван за жилищни нужди от членовете на семейството на ответницата.
Имената на ответницата фигурират в поле собственик на ап. 71 в списъка, представляващ приложение към протокол от проведено на 08.11.2001 г. общо събрание на собствениците на самостоятелни обекти в процесната етажна собственост, като срещу имената е положен подпис, чиято автентичност не е била оспорена от ответницата в производството.
Видно е от представените и приети като доказателства по делото документи за главен отчет и изравнителни сметки за имота, а също и от заключението на съдебно-техническата експертиза, прието в хода на съдебното дирене пред първия съд, че през процесния период титуляр на партидата, разкрита за процесния имот при ищеца, е ответницата Р.Г.Г..
С решението си решаващият състав на първия съд е приел, че в констативния нотариален акт е удостоверено, че се издава на основание окончателен разпределителен протокол от 20.12.1983 г., съставен след смъртта на наследодателя на ответницата и неин баща, с оглед което в наследството на последния не е бил включен процесният имот, а членственото правоотношение в ЖСК. След отказа от наследство на сестрата на ответницата и по реда на чл. 23 ЗЖСК това право е преминало върху ответницата и нейната майка, които са наследили по равни части членствените права на починалия Георги Гугов следователно са станали собственици при равни дялове на процесния имот по силата на чл. чл. 35, ал. 2, изр. 2 ЗЖСК.
В производството ответницата е заявила, че към началото на процесния период съсобственикът ѝ в процесния имот и нейна майка Н.Г. е починала, като е оставила за свои наследници двете си дъщери – ответницата и А.Г., които наследяват при равни дялове /чл. 5, ал. 1 ЗН/. С въззивната жалба се оспорва правилността на извода на първия съд, че след като няма твърдения и доказателства за която и да е от тях да се е отказала от наследството на майка си в предвидената в закона форма, то и към началния момент на процесния период ответницата е била собственик на ¾ идеални части от правото на собственост върху процесния топлоснабден имот – половината е придобил по силата на констативния нотариален акт, а една четвърт – по силата на наследствено приемство от майка си.
Като неснователни в тази връзка следва да се преценят оплакванията, заявени с въззивната жалба. Не могат да бъдат споделени доводите на въззивницата, че по делото не е установено да е приела наследството от починалата Н.Г.. С подадената до ищеца молба декларация през 2002 г. ответницата е заявила, че ще ползва целия недвижим имот за жилищните нужди на семейството си, с оглед което и последното следва да се счита за конклудентно приемане на наследството по см. на чл. 49, ал. 2 ЗН, оставено от Н.Г., в което е било включена и идеална част от правото на собственост върху имота.
Независимо от гореизложеното, както се посочи и по-горе, в разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ е уреден презумптивният неформален договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди при общи условия. Тази презумпция не изключва възможността облигационното правоотношение да възникне и при постигнато изрично съгласие между доставчика и неговия клиент. По делото е установено, че ответницата притежава идеални части от правото на собственост върху имота. Подаденото заявление-декларация за откриване на партида на нейно име в качеството ѝ на съсобственик представлява по своето правно естество предложение за сключване на договор за доставка на топлинна енергия, отправено от съсобственик до топлофикационното дружество. По делото е установено, че през процесния период партидата вече е била на името на ответницата, с оглед което следва да се приеме, че ищецът е приел предложението за сключване на договор, продължавайки да доставя топлинна енергия до процесния апартамент, поради което и между страните е породено облигационно правоотношение, което ги обвързва. Следователно материално легитимирана да отговаря по предявените искове е именно ответницата. С въззивната жалба страната не е ангажирала други доводи. Изводите на двете съдебни инстанции съвпадат, а в отхвърлителната част решението е влязло в сила. Ето защо и съдебният акт в обжалваната част следва да бъде потвърден.
По разноските:
В резултат от изводите, до които въззивният съд достигна, а именно неоснователност на подадената жалба, право на разноски възниква само за въззиваемия. Последният обаче не е подал отговор на въззивната жалба и не е представляван в единственото проведено пред въззивния съд открито съдебно заседание. Следователно не е налице основание претенцията за присъждане на юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК, заявена с молба от 30.09.2021 г., да бъде уважена.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
161462 от 27.07.2020 г., постановено по гр. д. № 8392 по описа за 2020 г. на
СРС, ГО, 126 състав, в частта, с която е признато за установено на основание
чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, че Р.Г.Г., ЕГН **********,
дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, следните суми: 861,38 лева, представляваща
¾ от цената на доставена топлинна енергия в периода м. септември 2016 г.
– м. април 2018 г. в имот с аб. № 116606 и 41,25 лева, представляваща ¾
от възнаграждението за предоставяне на услуга дялово разпределение в периода
м.септември 2016 г. – м. април 2018 г., заедно със законната лихва от
30.10.2019 г. до погасяване на задълженията, за които по ч.гр.д. № 62695/2019
г. на СРС, 126 състав, е издадена заповед за изспълнение по чл. 410 ГПК, както
и в частта за разноските.
Първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени иска за установяване
на вземане за цена на топлинна енергия за разликата до пълния предявен размер
от 1212,41 лева и за периода м.май 2016 г. – м.август 2016 г., иска за
установяване на вземане за такса за дялово разпределение за разликата до пълния
предявен размер от 55,00 лева, както и исковете по чл. 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД
за установяване на вземания за сумата 194,69 лева, представляваща обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху задължението за доставена топлинна
енергия за периода 15.9.2017 г. – 22.10.2019 г. и за сумата 12,78 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
задължението за предоставяне на услуга дялово разпределение за периода
31.10.2016 г. – 22.10.2019 г., е влязло в сила.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач „Б.“ ООД на страната на „Т.С.“ ЕАД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.