РЕШЕНИЕ
№ 198
гр. Бургас, 24.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на двадесет и пети
септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Р. Ст. Калошева Манкова
Членове:Кирил Гр. Стоянов
Даниела Д. Михова
при участието на секретаря Марина Д. Димова
като разгледа докладваното от Р. Ст. Калошева Манкова Въззивно гражданско
дело № 20242000500307 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Р. И. Й. от гр.П., със съдебен адрес
в гр.Б., против решение № 342 от 12.04.2024г. по гр.д. № 174/2023г. на
Бургаския окръжен съд, с което по иск на М. Й., гражданин на Ш., с адрес в
гр.П., предявен против Р. Й. и Т. В.-И. от гр.С., е обявен за недействителен
договор за дарение на недвижим имот, сключен между Р. Й. и Т. В.-И. с
нотариален акт № 73, т.VIII, рег. № 8039, д. № 1316 от 13.10.2022г. на
нотариус Г. Н., рег. № 697 на НК, с който първата, без съгласието на съпруга
си М. Й., е дарила на втората, нейна сестра, самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 57491.501.175.2.63 по КККР на гр.П., находящ се на ул.„С. В.“
№ *, ет.*, ап.*, представляващ жилище, апартамент на площ от 149,41 кв.м., с
прилежащи 21,98 кв.м. ид.ч. от общите части на сградата и тераса с площ от
256,52 кв.м., като в полза на ищеца са присъдени съдебни разноски в размер
на 14088,77 лв.
В жалбата се твърди, че първоинстанционният съд неправилно е приел,
че приложимото право, уреждащо имуществените отношения между
съпрузите при сключване на брачния им договор, е Швейцарският граждански
кодекс, след като претенцията на ищеца е по чл.24, ал.4 СК на Република
България, каквато е и приетата в доклада по делото правна квалификация на
1
иска. Докладът на съда се сочи като непълен и неточен, а исковата претенция
– уважена неясно по коя разпоредба на ШГК. Съвсем общо е прието за
установено, че процесният имот не е личен на първата ответница и дарението
е недействително. Твърди се, че на основание сключения между страните
брачен договор, предвиждащ режим на разделност на имуществените
отношения, процесният имот е лична собственост на първата ответница. В
договора е посочено, че се прилага чл.182 от ШГК, който урежда само
съдържанието на брачния договор, но не и направен от страните избор на
приложимото право при бъдещи имуществени спорове. Налице е позоваване
на приложимия по договора чл.55 ШГК, съгласно който ако съпрузите
преместят мястото си на пребиваване в друга държава, то законът на тази
държава се прилага със задна дата към момента на сключване на брака.
Цитирана е и разпоредба на чл.225 ШГК, че собствено имущество се създава
чрез брачен договор, какъвто е настоящият случай. Направен е извод, че при
режим на разделност по брачния договор, придобитите от всеки от съпрузите
по време на брака имоти са негово лично притежание, а законовият режим на
общност се прилага само за неуредени с брачен договор имуществени
отношения. След като в разглеждания казус е налице валиден брачен договор
за режим на разделност, всеки от съпрузите може да ползва и управлява
своето имущество, което сочи на валидно разпореждане с процесния договор
за дарение на личен имот. Във въззивната жалба е направено оплакване по
оставеното без уважение възражение за прекомерност на присъдения
адвокатски хонорар. Същото е разгледано от първата инстанция по реда на
чл.248 ГПК и е постановено определение № 1514 от 10.06.2024г., с което
искането за изменение на решението в частта за разноските е оставено без
уважение, като определението не е обжалвано от страните. Въззивницата
претендира отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което
искът да бъде отхвърлен.
В отговор, въззиваемият ищец М. Й. оспорва въззивната жалба и моли
същата да бъде оставена без уважение с потвърждаване на обжалваното
решение като правилно и законосъобразно. Според ищеца, съдът не е
допуснал нарушение на процесуалния закон като е приел, че предявеният иск
е по чл.24, ал.4 СК и на основание чл.12 КМЧП се явява компетентен да
разгледа спора за валидност на сделката като съд по местонахождение на
недвижимия имот. Изложени са съображения за установен пред първата
инстанция фактически състав на чл.24, ал.4 СК – общ на съпрузите недвижим
имот, сделка на разпореждане с имота от единия съпруг и оспорване на
разпореждането от неучаствалия в сделката съпруг. Дори да се приеме, че
сключеният на 05.12.2003г. между съпрузите брачен договор включва избор на
швейцарското право за приложимо, ответницата Р. Й. не е заявила и не е
доказала източника на средствата за придобиване на имота, което да
2
обосновава лична собственост върху процесното жилище. А според чл.248
ШГК, който твърди изключителна лична собственост трябва да представи
доказателства за това, а ако не може, се приема имуществена общност на
съпрузите. Пред първоинстанционния съд са събрани доказателства за
извършен паричен превод от М. Й. по сметка на Р.Й., като средствата са
послужили за закупуване на процесния имот, за който ищецът признава, че е в
режим на СИО. Алтернативно, ако не се приеме за приложимо швейцарското
право, въззиваемият се позовава на КМЧП, според който ако между съпрузите
няма избрано приложими право за уреждане на техните отношения, същото
следва да се определи въз основа на обективните критерии по чл.79, ал.3, вр.
ал.1 и ал.2 КМЧП – приложимото право за личните им отношения, в случая-
българското, съобразно обичайното им местопребиваване. В тази хипотеза
следва да се приложи чл.18, ал.1, т.1 СК, предвиждащ законов режим на
съпружеска имуществена общност, при която разпореждането с процесния
имот се извършва от двамата съпрузи. Развити са съображения, че същото ще
е приложимото право и при съобразяване на посочения във въззивната жалба
чл.55 от Федералния закон за МЧП на Швейцарската конфедерация. Изтъква
се още, че ответниците не са доказали, че брачният договор има действие в
България и са изпълнени условията на чл.247 и сл. от ШГК за разпореждане с
придобито по време на брака имущество само от единия съпруг.
Въззивната жалба е подадена в срок от надлежно легитимирана страна
против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима за
разглеждане.
По съществото на спора, предвид становищата на страните,
доказателствата по делото и предвиденото в закона, в рамките на
оплакванията във въззивната жалба, съдът намира следното:
С обжалваното решение е уважен искът на М. Й. против Р. Й. и Т. В.-И.,
като е обявен за недействителен по отношение на ищеца договорът за дарение
на недвижим имот по нотариален акт № 73, том III рег. № 0039, дело
№1316/22г. на нотариус Г. Н., рег. № 607 на НК, с който Р. Й. е дарила на Т. В.-
И., без съгласието на съпруга си М. Й., недвижим имот – апартамент в гр.П., с
идентификатор 57491.501.175.2.63, на площ от 149,41 кв.м., с прилежащи
части – 21,98 кв.м. ид.ч. от общите части на сградата и тераса с площ от 256,52
кв.м. Първоинстанционният съд е приел за установено, по предявения иск по
чл.24, ал.4 СК, че съпругата е извършила разпореждане с вещно право върху
обща вещ, без съгласието на съпруга си. Със сключен в Швейцария на
05.12.2003г. брачен договор съпрузите валидно са избрали за приложимо в
имуществените им швейцарското право. Позовал се е на чл.226 от
Швейцарския граждански кодекс, с който е създадена презумпцията, че всички
вещи се считат за обща собственост, освен ако се докаже, че са собственост на
единия съпруг и предвид липсата на доказателства за придобиване на дарения
3
имот с лични средства на съпругата, е извел извод, че дареното имущество е
било общо на двамата съпрузи, поради което сделката е недействителна по
отношение на неучаствалия съпруг.
Така постановеното решение, преценено съобразно изискванията на
чл.169 ГПК, настоящата инстанция намира за валидно и допустимо. Същото е
произнесено от законен състав на компетентния съд в изискуемите от закона
форма и съдържание, при надлежно развило се исково производство по
допустим за разглеждане иск.
По правилността на решението:
Ищец М. Й. твърди в исковата си молба, че по време на брака му с
ответницата Р. Й., сключен на 13.12.2003г. в Швейцария и легализиран в
България, са закупили апартамент в гр.Поморие с нотариален акт № 89 от
08.12.2020г. на нотариус Г. Н., в който като купувач е записана само съпругата,
представлявана от нейната сестра Т. В.-И.. След основен ремонт и
обзавеждане на имота семейството е заживяло в апартамента от април 2021г.
За закупуването, ремонта и обзавеждането били преведени 125000 евро от
сметка на ищеца по сметка на Р. Й., а от последната е извършен превод на
пълномощника на сумата от 196200 лв. за закупуване на апартамента. Поради
влошаване на семейните отношения, на 11.10.2022г. съпругът подал искова
молба за развод,, като на 15.12.2022г. е проведено първото съдебно заседание
по образуваното гр.д. № 627/2022г. на РС-Поморие. При справка в Агенцията
по вписвания ищецът установил, че на 13.10.2022г. съпругата му е дарила на
сестра си закупеното по време на брака семейно жилище, без неговото
съгласие като собственик и съпруг. Предвид извършеното разпореждане с
имот, която е семейна имуществена общност, М. Й. е предявил искът по чл.24,
ал.4 СК за оспорване на дарственото разпореждане.
В отговора на исковата молба Р. Й. е оспорила иска с твърдението, че
макар придобит по време на брака, спорният апартамент е нейна лична
собственост по силата на сключен с ищеца брачен договор от 05.12.2003г., в
който е договорен режим на разделност в имуществените отношения между
съпрузите, които се отнасят съобразно разпоредбата на чл.38, ал.1 СК. При
договора е спазена изискуемата по чл.39, ал.1 СК писмена форма с
нотариална заверка на подписите и същият е породил действие от момента на
сключване на брака, независимо дали е извършена регистрация в Централния
електронен регистър съобразно чл.19, ал.1 СК. Като едноличен собственик,
ответницата счита, че надлежно се е разпоредила с процесния имот без
съгласието на ищеца и предявеният иск по чл.24, ал.4 СК е неоснователен.
Отговор на исковата молба е подаден и от Т. В.-И., която също оспорва
предявения иск. Твърди, че след като се запознала с брачния договор между
сестра и Р. Й. и нейния съпруг, с който е договорен режим на разделност, се е
убедила, че процесният имот е лична собственост на съпругата и се е
4
съгласила на предложението на сестра си да и прехвърли имота. Счита
извършеното дарение за действително и исковата претенция на М. Й. по чл.24,
ал.4 СК за неоснователна.
Искът е за относителна недействителност на разпореждане с недвижим
имот, семейна имуществена общност, извършено от единия съпруг чрез
договор за дарение и има правното си основание в чл.24, ал.4 СК. Това е и
правната квалификация, посочена в доклада на първоинстанционния съд, при
надлежно разпределена между страните доказателствена тежест за
подлежащите на доказване факти, съобразно фактическия състав на
посочената правна норма. В обжалваното решение е възприето и отбелязано
същото правното основание на предявения спор.
Предвид изразеното във въззивната жалба несъгласие с приетото от
първата инстанция, „че при сключването на брачния договор страните са
направили избор на правото, което се прилага за имуществените им
отношения и това са разпоредбите на Швейцарския граждански кодекс“,
следва да се приеме за безспорно, че приложимото право към имуществените
отношения между страните Й. е българското право, съгласно чл.79, ал.3, вр.
ал.2 КМЧП, предвид характера на процесния имот като семейно жилище през
последните години, придобити недвижими имоти в страната, прекратяване на
брака им по брачно дело на РС-Поморие, както и разглеждането на настоящия
иск по Семейния кодекс.
Съгласно текста на чл.24, ал.4 СК, разпореждането с вещно право
върху обща недвижима вещ, извършено от единия съпруг, е оспоримо.
Другият съпруг може да оспори по исков ред разпореждането в 6-месечен
срок от узнаването, но не по късно от три години от извършването му.
Фактическият състав на иска по чл.24, ал.4 СК включва установяването
на няколко елемента: 1. наличието на обща за съпрузи недвижима вещ, 2.
сделка на разпореждане със същата вещ, извършена само от единия съпруг и
3. оспорване от неучаствалия в сделката съпруг в срок.
В случая няма спор, че след подадена на 11.10.2022г. молба за развод от
ищеца, с нотариален акт № 73 от 13.10.2022г. на нотариус Г. Н., рег. № 607 на
НК, Р. Й. е дарила на сестра си Т. В.-И. процесния апартамент в гр.П. с
идентификатор 57491.501.175.2.63, придобит по време на брака на
дарителката с М. Й. с договор за покупко-продажба по нотариален акт № 89 от
08.12.2020г., изповядан от същия нотариус, в който като купувач е вписана
само Р. Й., представлявана от пълномощник Т. Вертигорова-И..
Горните обстоятелства сочат на изпълнени две от условията на чл.24,
ал.4 СК – разпореждане от единия съпруг с придобит по време на брака имот
и спазен предвиденият в закона срок с предявената на 24.01.2023г. искова
молба, оспорваща сделката на разпореждане.
Спорен между страните е режимът на собственост - СИО или лична
5
собственост, върху процесния имот при извършеното еднолично
разпореждане на дарителката по атакуваната сделка.
Установено е по делото, че Р. Й. и швейцарският гражданин М. Й. са
сключили граждански брак на 13.12.2003г. в Швейцария, като на 05.12.2003г.
са подписали брачен договор и договор за наследяване в нотариална форма,
съгласно който, на основание чл.182 от Швейцарския граждански кодекс,
бъдещите съпрузи са избрали режим на разделност на имуществените
отношения, при който имуществото се разделя, съгласно чл.247 и сл. ШГК и
всеки от съпрузите използва и управлява своето имущество в рамките на
законовите ограничения и се разпорежда с него. След пенсионирането на М.
Й., семейството решило да се установи в България, като за целта на
08.12.2020г. е закупен процесният апартамент и съпрузите заживели в
жилището. Плащането на цената е извършено с преведена на 16.11.2020г. сума
от банкова сметка на ищеца в Швейцария по банкова сметка на съпругата му в
„Първа инвестиционна банка“ АД, гр. С..
В последствие, поради влошаване на семейните отношения, ищецът
предявил иск за развод, по който е образувано гр.д. № 627/2022г. на РС-
Поморие, приключило с влязло в сила на 20.06.2023г. решение №
122/16.05.2023г., с което бракът на съпрузите Й. е прекратен, като семейното
жилище - процесният апартамент, е предоставено за ползване на съпругата. В
хода на бракоразводното дело, на 13.10.2022г. е изповядан договорът за
дарение между ответниците.
При горните обстоятелства, стои основният спорен въпрос - приложим
ли е брачният договор, сключен между съпрузите Й. през 2003г. в Швейцария,
по отношение на придобития в България през 2020г. по време на брака им
процесен имот.
Настоящата инстанция намира, че брачният договор, на който се
позовава въззивницата Й., не произвежда действие в България. Същият е
сключен в чужбина преди приемането през 2005г. на КМЧП, както и преди
семейния кодекс от 2009г., с който за пръв път в българското семейно право е
дадена възможност за избор на имущественобрачен режим и е въведено право
на брачен договор. Поради това, брачните договори, сключени преди
21.05.2005г. – началната дата на прилагане на КМЧП, нямат действие в
страната, когато се отнася до недвижим имот у нас, с оглед на
стълкновителната норма на чл.133, ал.3 СК от 1985г., според която за
недвижими имоти в България винаги се прилагат разпоредбите на Семейния
кодекс /доц. д-р Б. М., Практико-приложим анализ „Имуществени отношения
между съпрузи с международен елемент в нотариалната дейност“, стр.22/.
При изложените съображения се налага изводът за възникнал общ
законов режим на семейна имуществена общност на правото на собственост
/чл.18, ал.1, т.1 СК/ върху процесния имот, придобит по време на брака между
6
Р. Й. и М. Й., независимо от това на чие име е придобит имота. Общата
принадлежност на правото на собственост на съпрузите предполага съвместен
принос, за който с разпоредбата на чл.21, ал.3 СК е въведена оборима
презумпция, която в случая не е опровергана от ответницата. Тъкмо напротив,
установено е, че имотът е закупен със средства, преведени от банкова сметка
на ищеца. Ответницата Й. не е представила твърдяната от нея като
съществуваща декларация, съдържаща признание на М. Й., че процесно
жилище е закупено с нейни лични средства.
Предвид горепосоченото, се налага изводът за извършено от
ответницата –въззивник Р. Й. разпореждане чрез дарение на процесния
недвижим имот, притежаван в собственост при режим на семейна
имуществена общност с ищеца М. Й., без негово съгласие, което покрива
фактическият състав на чл.24, ал.4 СК. Оспорването на договора за дарение от
неучаствалия съпруг е основателно. Атакуваната сделка е недействителна по
отношение на въззиваемия ищец. Предявеният от него иск по чл.24, ал.4 СК е
основателен и следва да бъде уважен.
Като е стигнал до същия краен извод, макар и с други мотиви,
първоинстанционният съд е постановил правилно съдебно решение, която е
обосновано от събраните по делото доказателства и е съобразено с
приложимия закон. Като такова, същото следва да бъде потвърдено.
С оглед на горния резултат, в полза на въззиваемия следва да бъдат
присъдени направените в настоящото производство съдебни разноски.
Страната е представила списък по чл.80 ГПК, с приложени доказателства за
платено по банков път адвокатско възнаграждение в размер на 12000 лв.
Въззивната страна е направила възражение за прекомерност на така
заплатения хонорар. При съобразяване ориентировъчно на минималния
размер по Наредба № 1/2004г. на ВсАС, която предвид последната практика на
СЕС не е задължителна, адвокатското възнаграждение при материален
интерес в размера на данъчната оценка на процесния имот – 178066,30 лв., е в
размер на 11772,65 лв. Разглежданият спор е със значителна фактическа и
правна сложност, съдържащ международен елемент, изискващ анализиране на
събрани многобройни писмени доказателства, при което е ангажира
квалифицирания и продължителен труд на пълномощника, осъществяващ
защита пред въззивния съд като по-горна втора инстанция. Адвокатът на
въззиваемия ищец е осъществил надлежно пред въззивната инстанция
процесуални действия в пълен обем – изготвил е отговор на въззивната жалба
от седем и половина страници, в който са разгледани и изложени задълбочени
и изчерпателни съображения по спора, осъществил е и пълноценно
процесуално представителство с явяване в проведеното по делото съдебно
заседание. При посочените обстоятелства, настоящата инстанция намира, че
размерът на заплатеното от М. Й. възнаграждение от 12000 лв. се явява
7
съответен на фактическата и правна сложност на разглеждания във въззивното
производство казус, адекватен е на положения от упълномощения адвокат по
квалификация и по обем труд, поради което същият като цена на адвокатската
услуга се явява справедлив по смисъла на чл.36, ал.2 ЗАдв. Възражението за
прекомерност е неоснователно и не следва да бъде уважено. В полза на
въззиваемия М. Й. следва да бъде присъдена сумата от 12000 лв., разноски за
адвокатско възнаграждение в настоящото производство.
Мотивиран от горното, Бургаският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 342 от 12.04.2024г., постановено по гр.д.
№ 174/2024г. на Бургаския окръжен съд.
ОСЪЖДА Р. И. Й. от гр.П., със съдебен адрес в гр.Б., да заплати на М.
Й., гражданин на Ш., с адрес в гр.П. сумата от 12000 лв., представляваща
направени от последния съдебни разноски за адвокатско възнаграждение пред
настоящата инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8