Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София
№……………./……..2022
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II "Б"
състав в публично заседание на двадесет и
първи март две хиляди двадесет и втора
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл.
с-я ГОСПОДИН ТОНЕВ
при
секретаря Донка Шулева, разгледа докладваното
от младши съдия Тонев гр. д. № 13413/2019 г. по описа на СГС, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 ГПК - чл. 273 ГПК
С
Решение № 396662 от 28.04.2018 г. на СРС по гр. д. №
46732/2015г. по описа
на
Софийският районен съд, 63-ти състав,
„Ю.Б.“ АД е осъдено да заплати на „Д.Т.“ ЕООД на основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1-во ЗЗД, сумата 8408,82 лв. - получена от „Ю.Б.“ АД без правно
основание в периода 01.08.2010 г. – 31.05.2015 г. като платена от
кредитополучателите по Договор за кредит за покупка на
недвижим имот № HL 19635/07.03.2007 г. Ц.Б.и Т.Г., и дължима към „Д.Т.“ ЕООД по
силата на Договор за цесия от дата 26.05.2015 г., сключен между Ц.Б., Т.Г.и „Д.Т.“
ЕООД, ведно със законната лихва върху сумата 8408,82 лв., считано от 06.08.2015
г. до окончателното изплащане. С решението ответникът „Ю.Б.“ АД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, е осъден да
заплати на „Д.Т.“
ЕООД, сумата от 2027,20 лв. – съдебни разноски на основание.
Срещу
така постановеното първоинстанционно решение е подадена въззивна жалба от
страна на ответника – „Ю.Б.“
АД, в която са развити съображения за недопустимост и евентуално неправилност
на така постановения съдебен акт. Жалбоподателят твърди, че ищецът не разполага
с активна процесуална легитимация във връзка със завеждане на исковата
претенция, както и че процесният договор за цесия е нищожен, поради липа на
предмет. Навеждат се доводи за липсата на активна процесуална легитимация,
поради обстоятелството, че „Д.Т.“
ЕООД, е юридическо лице и не притежава качеството "потребител" по
смисъла на Параграф 13, т. 1 от
ПЗР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП),
поради което не може да се ползва със защитата на специалния закон. В условията
на евентуалност, се навеждат и
доводи за неправилност на първоинстанционното съдебно решение, тъй като съдът
неправилно е приел, че са налице неравноправни клаузи в договора за
потребителски кредит, както и че промяната на лихвения процент не е извършена
незаконосъобразно. Прави се искане за отмяна
на първоинстанционното решение. Претендират се сторени разноски в първа и във
въззивната инстанция, вкл. и юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание
въззивната страна се представлява от адв.
Б., който
прави искане към съда въззивната жалба да бъде уважена по съображенията
изложени в нея. Представя списък с разноски по чл. 80 ГПК.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата
страна „Д.Т.“ ЕООД е подала отговор
на въззивната жалба, в който са развити съображения за валидност и допустимост
на обжалваното решение. Твърди се също, и че първоинстанционното решение е
правилно. Въззиваемата страна счита, че както пасивната, така и активната
процесуална легитимация на страните е налице. Навеждат се доводи за несъстоятелност
на възраженията на ответника по делото, касаещи нищожност на договора за цесия,
поради липса на предмет на последния. Смята, че следва да се потвърди
първоинстанционното съдебно решение като правилно и законосъобразно, както и да
бъдат присъдени сторените пред настоящата въззивна инстанция разноски. В
съдебно заседание въззиваемата страна се
представлява от адв. В., който иска потвърждаване на първоинстанционното
решение, представя списък по чл. 80 ГПК и иска присъждане на разноски.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и доказателствени
средства поотделно и в тяхната съвкупност, по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК във връзка с наведените
във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и съображения на
въззиваемата страна, намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
За
да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че на 07.03.2007 г. между Ц.Б., Т.Г., като
кредитополучатели, и „Българска пощенска банка“ АД, праводател на ответника в
настоящото производство, е сключен Договор
за кредит за покупка на недвижим имот № HL 19635/07.03.2007 г. Видно от представения договор за кредит същият е отпуснат
за сумата от 70 000 лв., а срокът за изплащането му е 240 месеца, дължимата
годишна лихва е в размер на базовия лихвен процент на „Българска пощенска
банка“ АД за жилищни кредити в лева, валиден за съответния период, отбелязано
е, че при сключването на договора за кредит този лихвен процент е в размер ва
7%. По делото не е спорно, а се установява и от приетата в пърноинстанционното
производство експертиза, че банката едностранно
е увеличила лихвения процент по кредита, а именно на 7, 5 % през м.10.2007г., на 7,75% през м.04.2008 г., на 8,25% през
м.06.2008 г., на 9% през м.07.2008 г., на 10,5% през м.10.2008 г., след което го е намалила на
10,25 % през м. 10.2012 г. От представения договор за цесия от 26.05.2015г. се
установява, че кредитополучателите Т.Г. и Ц.Б.са
прехвърлили възмездно
на ищеца вземането си за връщане на надвнесените лихви по Договор за кредит
за покупка на недвижим имот № HL 19635/07.03.2007 г. към
длъжника „Ю.Б.“ АД. На
последният е изпратено уведомление за прехвърлянето на вземането от стария
кредитор, което е било получено от банката на 26.06.2015 г. По този начин въззиваемата страна „Д.Т.“ ЕООД придобила
качеството на кредитор по отношение на въззивника. За своето вземане в размер на 8408,82 лв. ищецът е предявил осъдителен иск
с правно основание чл. 55, ал. 1 пр. 1 ЗЗД.
За да уважи предявения иск първоинстанционният съд е приел, че с оглед на
представения договор за кредит от 07.03.2007
год., сключен между „Българска пощенска
банка“АД като кредитодател, с правоприемник „Ю.Б.“АД и кредитополучатели Т.Г.
и Ц.Б.липсват клаузи, в които да са уговорени
обективни критерии за промяна на БЛП и каквито не са тези в приложена от
ответника. Първоинстанционният състав е
приел, че чл. 3, ал. 5 и чл. 12, ал. 1 от договора за кредит, съгласно които
банката има възможност да променя размера на приложимата за кредита лихва, като
променя базовия лихвен процент, и чл. 3, ал. 5 от договора, съгласно който промяната
не подлежи на договаряне и става незабавно задължителна за страните, създават
положение, при което кредитополучателят няма възможност да влияе върху
посоченото изменение, т.е. че то се извършва едностранно от банката.
С оглед на горното съдът е приел, че тези клаузи за неравноправни
по смисъл на чл. 143, ал. 2, т. 10 и 12 ЗЗП,
поради което е налице надвзета сума от сметката на кредитополучателите именно в резултата на
увеличение на лихвата на банката, определена като разлика между платената сума
за лихви по месечните вноски и дължимата първоначално и в размер на 8408,82лв. Също така е приел,
че е налице валиден договор за цесия с предмет вземането за връщането на сумата, надвзета в резултат от прилагането на неравноправни
клаузи в полза на ищеца цесионер и прехвърлянето е
съобщено на длъжника ответник по делото на 26.06.2015
год. и е основателен предявения иск за дължимост на процесната сума от 8408,82 лв. от ответника.
От приетата във въззивното производство ССчЕ, която съдът
кредитира като компетентно изготвена, се установява, че получената
разлика между получените плащания на възнаградителна лихва и изчислените
месечни вноски за възнаградителна лихва по първоначалния погасителен план е в
размер на 10803,39 лв., платени повече за възнаградителна лихва, вследствие на
увеличение на ГЛП. В
заключението се посочва, че получената разлика между платените вноски по
кредита и изчислените месечни вноски по първоначалния погасителен план е в
размер на 8372,30 лв., платени повече, вследствие на увеличение на ГЛП,
повлияло на увеличението на месечните вноски и на размера на дължимата такса за
управление.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно.
Неоснователни
са доводите във възизваната жалба, че постановеното от първоинстанционния съд
решение е недопустимо, след като ищецът нямал активна процесуална легитимация
поради това, че цесията на която се позовавал като цесионер била нищожна.
Материалноправната легитимация на страната е свързана с принадлежносттта на
субективното право. Липсата на материалноправна легитимация има за последица
отхвърляне на иска като неоснователен, а не като недопустим, тъй като за
разлика от материалноправната, процесуалната легитимация като абсолютна
предпоставка за упражняване на правото на иск се определя от твърденията в
исковата молба, а в случая има такива твърдения, че ищецът е придобил вземането
по силата на договор за цесия от 26.05.2015
год., поради което въпрос по същество на правния спор е валидността на договора
за цесия и установяване на вземането по него, а не по допустимост на иска.
По
делото не е спорно и видно от приложените писмени доказателства се установява,
че ищецът се легитимира като титуляр на спорното вземане-цесионер с договор за
покупка и прехвърляне на вземания по чл. 99 от ЗЗД,
сключен с Т.Г. и Ц.Б.-цеденти и кредитополучатели по договора за банков кредит от 07.03.2007г., за който
договор за цесия се установява, че е съобщен на ответника на 26.06.0215 год., за което е
приложено известие за доставяне и което също така не е спорно по делото.
Изрично в договора е посочено, че се прехвърля възмездно вземането на Т.Г. и Ц.Б.към „Ю.Б.“ АД, представляващо платени без основание суми
вследствие на неправомерно увеличена вноса по Договор за кредит за покупка на
недвижим имот № HL 19635/07.03.2007 г.
Според чл. 99, ал. 1 от ЗЗД кредиторът
може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството
на вземането не допускат това. Според чл. 99, ал. 4 от ЗЗД прехвърлянето
има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде
съобщено на последния от предишния кредитор. Предвид нормата на чл. 99, ал. 2 ЗЗД вземането
предмет на цесия преминава върху цесионера в правното си състояние, в което се
е намирало у цедента и в обема, в който цедента го е притежавал. В конкретния
случай вземането предмет на договора на цесия е индивидуализирано, прехвърлимо,
както и съществуващо, с оглед и на приетите по делото доказателства, което е и
условие за действителността на цесията. Размерът
на вземането не е определен в договора за цесия, но е определяем. Във връзка с това следва да се приеме, че процесното вземане, прехвърлено с договора
за цесия, представлява вземане за
връщане на неоснователно събрани суми за възнаградителна лихва по договор за банков кредит. То е имуществено,
прехвърлимо право и няма забрана както в договора между първоначалните страни,
в закона или по естеството му за прехвърлянето му. С оглед на чл. 16, ал. 1 ЗПК/отм/, действал
при сключване на договора за кредит с банката, кредиторът е този, който може да
прехвърли вземанията си срещу потребителя на друго лице само при условие, че
договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност и потребителят по
начало може да прехвърля вземания по договора или във връзка с него и без
изрично в договора да е предвидена такава възможност. Също така в случая ищецът
не упражнява свое право по договора за потребителски кредит и по който не е
страна, а се установява по делото съществуването на вземането в полза на
цедента, като кредитополучател и потребител за връщане на суми, които се явяват
надвнесени, при едностранно изменение и увеличение на лихвения процент за
възнаградителна лихва от кредитодателят и което е възникнало още с получаването
им без основание от ответника. Цесионерът придобива вземането в състоянието в
което то се е намирало в момента на сключване на договора. Не се налага извод
за непрехвърлимост на вземането на потребителя против банката за връщане на събраната
в повече и без основание сума, свързани с качеството на цедента на потребител и
по-голямата защита, която му е дадена с оглед на ЗЗП след като то би увредило и
ограничило, а не защитило интереса на потребителя за събиране на вземането му
от недобросъвестния търговец, както правилно е приел и първоинстанционният съд,
включително и че са налице неравноправни клаузи в договора и едностранно
изменение на лихвения процент на възнаградителната лихва.
По
делото е приета и неоспорена от страните ССчЕ от която се установява, че в
периода м.08.2010-м.05.2015
г. получената разлика между получените плащания на възнаградителна лихва и
изчислените месечни вноски за възнаградителна лихва по първоначалния
погасителен план е в размер на 10803,39 лв., платени повече за възнаградителна
лихва, вследствие на увеличение на ГЛП.
Неоснователни
са доводите във въззивната жалба, че не е налице и едностранно изменение на
лихвения процент и събрана без основание възнаградителната лихва. В ЗЗП е
установена принципна забрана на неравноправните клаузи в договор, сключен с
потребител, които са прогласени за нищожни, освен ако са индивидуално уговорени
(чл. 146, ал. 1 ЗЗП).
Според чл. 146, ал. 2 ЗЗП не
са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и
поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, а
тежестта за доказване, че дадена клауза е индивидуално уговорена е на търговеца
– чл. 146, ал. 4 ЗЗП.
Индивидуално уговорени клаузи по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП биха
били тези, при които договорът е сключен при по-благоприятни и/или различни
условия от стандартно /типово/ предлаганите от банката на други потребители,
като в конкретния случай не е проведено доказване за индивидуалното уговаряне
на атакуваните текстове от договора. Законът обявява за неравноправна всяка
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца и потребителя, като примерно изброява редица типични случаи,
измежду които и клауза, която позволява на търговеца или доставчика да променя
едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание
– чл. 143, ал. 1, т.
10 ЗЗП или клауза, която дава право
на търговеца да увеличава цената, без потребителя да има право в тези случаи да
се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена
в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора (т. 12). От
забраните по чл. 143, т. 10 и 12 са предвидени изключения по отношение на
доставките на финансови услуги, уредени в чл. 144 ЗЗП,
поради което е допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност
за увеличаване на първоначално уговорената лихва, ако са налице следните
кумулативно дадени условия: а/ обстоятелствата, при чието настъпване може да се
измени лихвата, трябва да са изрично уговорени в договора или в ОУ, б/ тези
обстоятелства следва да са обективни, т. е. да не зависят от волята на
кредитора – тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на
кредитора, в/ методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в
договора или ОУ /чл. 144, ал. 4 ЗЗП/,
т. е. да е ясен начинът на формиране на лихвата, г/ при настъпването на тези
обстоятелства да е възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално
уговорената лихва – ако е предвидена възможност само за повишаване, това
несъмнено води до "значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя" съгласно чл. 143 ЗЗП.
Въз основа на гореизложеното и доколкото в договора не са предвидени конкретни
условия, при настъпването на които да възниква правото на банката да изменя
банковия лихвен процент, същият не отговаря на изискванията на чл. 58, ал. 1
ЗКрИ и противоречи на императивната разпоредба на закона, на чл. 143, ал. 1, т. 10 от ЗЗП,
поради което следва да се приеме,
че клаузите в чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от
договора са
неравноправна.
Възражението на ответника, че изменението на лихвения
процент има обективно основание, а не е самоволен акт на банката е
неоснователно именно поради липсата на предвидени в
договора между страните хипотези и критерии за изменение на БЛП от страна на
банката. В този смисъл евентуалното съобразяване от страна на банката на
определени фактори (дори и на обективни такива, определени от финансовите
пазари), както и евентуалното прилагане на методика за изчисляване на
изменението в БЛП при настъпване на изменение в някой от тези фактори всъщност
е без значение, тъй като подобни фактори и съответно методика не са уговорени
между страните, не се съдържат в договора, нито договорът препраща към тях.
Поради това дори и да съществуват конкретни фактори, обуславящи изменението на
БЛП и съответно методика на банката, по която то се извършва, тези фактори и
тази методика също може да подлежат на промяна от страна на банката без
възможност за контрол върху този процес от страна на кредитополучателя, поради
което наличието на подобни фактори и методика всъщност не променя
обстоятелството, че банката може едностранно да изменя БЛП и оттам уговорената
лихва по договора изцяло по своя воля.
С
оглед на изложеното
предявеният иск за признаване за установено, че се дължи от ответника сумата от
8408,82 лв., представляваща
главница, за възстановяване на надвнесена и недължимо платена възнаградителна
лихва от цедентите Ц.Б.и Т.Г. в
следствие на неправомерно увеличение на лихвения процент в периода 01.08.2010-31.05.2015
г., прехвърлено по договор за цесия в полза на цесионера-ищец по делото, следва
да се уважи.
При
съвпадане на крайните изводи на двете инстанции обжалваното първоинстанционно
решение като правилно следва да бъде потвърдено.
Освен с въззивна жалба срещу първоинстанционното решение
СГС е сезиран с жалба срещу Определение от 03.06.2019 г., постановено по гр.д.
№ 46732/2015 г., с което СРС, е отхвърлил молбата на ответника за изменение на
решението в частта за разноските. Насрещната страна по частната жалба е подала
отговор, в който излага доводи за неоснователност на същата и иска оставянето й
без уважение.
Софийски градски съд установи, че с подаването на
исковата молба пред СРС ищецът е посочил, че претендира разноски, като не е
уточнил размера им в молбата. С отговора ответникът е направил евентуално
възражение за прекомерност на разноските, претендирани от ищеца за адвокатско
възнаграждение.
В открито съдено заседание, проведено на 21.04.2017 г.,
ищецът е представил списък по чл. 80 ГПК, ведно с договор за правна помощ и
съдействие и разписка за получена сума за адвокатско възнаграждение.
Претендираният размер на адвокатско възнаграждение е 850 лв. за процесуално
представителство пред СРС, като за този разход са представени доказателства.
Настоящият състав намира, че жалбата е неоснователна.
Действително, минималният размер на адвокатско възнаграждение, определен в съответствие с НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията й към
момента на извършване на разноските, при материален интерес от 8408,82 лв., е
равен на 750,44 лв. В същото време, чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда правомощие на
съда по искане на насрещната страна да редуцира размера на присъжданото възнаграждение за адвокат единствено когато
същото е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на
делото, а не винаги когато има разминаване, между претендирания размер и размерът, определен по НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. В първоинстанционното
производство са проведени открити съдебни заседания, на всяко от които се е
явявал процесуалният представител на ищеца, и е изслушвано заключение на вещо
лице по ССчЕ. При това положение следва да се приеме, че делото не се
характеризира с фактическа и правна сложност, която да предполага определянето
на адвокатско възнаграждение в минимален размер. От
факта, че ответната страна също е направила искане за присъждане на адвокатско
възнаграждение в размер, надвишаващ съществено не само размера, определен по НАРЕДБА № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, но и размера, претендиран от ищцовата
страна, а именно 1200 лв., следва, че изводът за по-висока степен на
действителна фактическа и правна сложност на делото, се споделя и от ответника.
По изложените съображения, частната жалба срещу определението на СРС по
молбата по чл. 248 ГПК следва да се остави без уважение.
При
този изход на делото и неоснователност на въззивната жалба се дължат разноски
на въззиваемата страна. Въззиваемата
страна е представила списък по чл. 80 ГПК, както и договор за правна помощ и
съдействие, фактура и разписка за получена сума. Претендираното възнаграждение
за един адвокат, чието извършване се доказа, е в размер на 960 лв. с ДДС. Въззивникът
е направил своевременно възражение за
прекомерност, което настоящият състав
намира за неоснователно. Първо, претендираният от въззиваемата страна размер
надвишава с по-малко от 50 лева /7%/ размера, определен по НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. В същото време делото не се характеризира с ниски
степени на фактическа и правна сложност. Проведени са четири открити съдебни
заседания, на три от които се е явил процесуален представител на въззиваемата
страна, изслушана е експертиза. От процесуалния представител на въззиваемото
дружество са депозирани в срок както отговор на въззивната жалба, така и
отговор на частна жалба срещу определението на СРС по чл. 248 ГПК. От факта, че
въззивникът също е направил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение в
размер, надвишаващ съществено не само размера, определен по НАРЕДБА № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, но и
размера, претендиран от въззиваемата страна, а именно 1200 лв., следва, че
изводът за по-висока степен на действителна фактическа и правна сложност на
делото, се споделя и от въззивника. По изложените съображения, претенцията за
разноски за адвокатско възнаграждение следва да се уважи за размера от 960 лв.
с ДДС. В тежест на въззивника следва да се възложат и сторените от въззиваемия
разноски за възнаграждение на вещо лице в размер на 400 лв.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 396662 от 28.04.2018 г. на СРС по гр. д. № 46732/2015г. по описа на
Софийският районен съд, 63-ти състав.
ОСЪЖДА
„Ю.Б.“ АД, ЕИК *******,
да заплати на „Д.Т.“
ЕООД, ЕИК *******на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата
от 1360 лв., представляваща разноски, сторени в производството пред въззивна
инстанция по в.гр.д. №13413/2019 г. по
описа на СГС.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх. № 5116087/05.07.2019 г., депозирана от „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******,
срещу Определение № 1303377/03.06.2019 г. по гр.д. №46732/2015 г. по описа на СРС,
63-ти състав
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.