Р Е Ш
Е Н И Е № 260104
гр. ПЛОВДИВ 12.04. 2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският апелативен съд, търговско отделение в публично заседание от 02.04. 2021 г. в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕСТОР
СПАСОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ
БРУСЕВА
РАДКА
ЧОЛАКОВА
при секретаря К.
МИТЕВА, като разгледа докладваното от съдия СПАСОВ в. т. дело № 87 по описа за 2021 г. на ПАС, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Повод за започването му е изходяща
от И.П.Т., ЕГН **********,*** въззивна жалба против постановеното по т.
дело № 309/2020 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, решение № 260121 от
11.11.2020 г., с което е отхвърлен предявения от И.П.Т., ЕГН ********** ***, ***иск
по чл. 432 от КЗ за заплащане на сумата от 50 000 лв., представляваща
обезщетение за претърпени болки и страдания от смъртта на сестра ѝ С. П. К.,
която е причинена от П. И. А., ЕГН ********** вследствие на ПТП на 18.11.2017
г. в с. Г.И., общ. М., обл. П. станало при управление от него на лек автомобил
марка „Ф.“, модел „В.“, рег. № ** ****
**, за което деяние има влязла в сила присъда по НОХД № 1134/2019 г. по описа
на ПОС и И.П.Т., ЕГН ********** е осъдена да заплати на ЗАД „Б.И.“, ЕИК *********
сумата от 2 520 лв. деловодни разноски.
В
жалба са изложени подробни съображения за неправилност и незаконосъобразност на
решението, иска се неговата отмяна и постановяване на друго уважаващо иска.
Въззиваемата
страна е изразила становище за неоснователност
на жалбата.
Съдът след като
се запозна с атакуваното съдебни актове и събрания доказателствен материал
намери за установено следното:
На 19.05.2020 г. в Пловдивския окръжен съд е постъпила изходяща от И.П.Т., ЕГН **********,*** искова молба насочена срещу ЗАД „Б.И.“,
ЕИК *********, гр. С..
Обстоятелствената част на същата започва с това, че на
18.11.2017 г. лицето С. П. К. отивайки на работа претърпяла пътен инцидент на
пешеходна пътека намираща се на ул. „К.Ш.“ в с. Г.И., обл. П.. Следствие на
същия тя починала. Инцидентът бил причинен от П. И. А., ЕГН ********** при
управление на лек автомобил марка „Ф.“, модел „В.“, рег. № ** **** **.
Във връзка с него било образувано НОХД № 1134/2019 г.
по описа на ПОС завършило с влязла в сила присъда, с която А. бил признат за
виновен, че на 18.11.2019 г. в с. Г.И. при управление на споменатото МПС на
кръстовище между ул. „К.“ и ул. „С.“ и на пешеходна пътека нарушил правилата за
движене /чл. 21, ал.1 ЗДП, чл. 47 ЗДП, чл. 119, ал.1 ЗДП, чл. 102 ППЗДП и по
непредпазливост причинил смъртта на С. П. К., за което бил осъден на лишаване
на свобода за срок от 2 години и лишаване от право да управлява МПС за срок от
5 години. На основание чл. 66 , ал.1 от НК така наложеното наказание било
отложено с изпитателен срок от 5 години.
По- надолу в исковата молба се сочи, че следствие на
това деяние за ищцата, която е сестра на починалото лице възникнали редица неблагоприятни имуществени
и неимуществени последици. По отношение на неимуществените вреди е посочено, че
те се изразяват в преживени психически, морални болки и страдания от
непреодолим характер, които продължавали и до предявяване на иска. Същите са
оценени на 50 000 лв. В подкрепа на твърдението за тези болки и страдания
е направено и проследяване на съществуващите отношения между двете сестри.
С оглед твърдението за претърпени неимуществени вреди
подлежащи на обезщетяване е посочено, че към момента на ПТП-то за автомобила
управляван от виновния водач е имало сключена с ответното дружество валидна задължителната
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите обезпечаваща
отговорността му за причинените имуществени и неимуществени вреди свързани с
притежаването и/или използването на съответното МПС.
В тази връзка се говори за предявена претенция за
заплащане на дължимото обезщетение за неимуществени вреди пред дружеството,
което отказало с писмо от 13.12.2019 г.
На тази
база е посочено, че на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ се иска от съда да
постанови решение за осъждането на ответника да заплати на ищеца обезщетение за
претърпените неимуществени вреди - душевни болки и страдания от смъртта на сестра
й при ПТП на 18.11.2017 г. в размер на 50 000 лв., ведно със законната
лихва от 19.11.2017 г. до окончателното плащане.
В
отговора на ИМ, ответникът излага становище за неоснователност на исковата
претенция.
Във връзка със същото е посочено, че не се оспорва
наличието на валидно застрахователно правоотношение към датата на ПТП, както и
това, че П. А. виновно и противоправно е причинил смъртта на сестрата на
ищцата.
Оспорва се обаче наличието на предпоставките даващи
основание да се приложи изключението предвидено в ТР № 1/2018 г. на ОСНГТК на
ВКС за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди на лице,
което не е негов пряк наследник. В тази връзка се сочи, че в исковата молба не
е посочено нито едно обстоятелство даващо основание за такъв извод.
Наред с това се споменава, че съгласно § 96 от ПЗР на КЗ размерът на дължимото
обезщетение при извод за наличие на предпоставки за присъждането му следва да
не надвишава 5 000 лв.
В ДИМ от страна на ищцата са оспорени направените в отговора възражения
и е взето отношение по тях.
Подобно е положението и в отговора на ДИМ.
Съдът след събиране на поисканите от страните и относими към спора
доказателства е постановил решението предмет на обжалване.
В него е посочено, че извършителят на ПТП-то е А. и по
тази причина следва да отговаря за обезщетяване
вредите на увредените от него лица.
След
преценка на събрания доказателствен материал обаче е прието, че по отношение на
ищцата не е налице изключение в
отношенията й с починалата, което да води до извод с оглед ППВС № 4/ 1961 г., ППВС № 5 /1969 г. и
ТРОСГНК № 1/2018 г на ВКС за поредно в партимонума й право на обезщетяване,
т.е. да налага да й се присъди обезщетение за неимуществени вреди.
По
тази причина исковата претенция е била отхвърлена.
Недоволна
от решението е останала ищцата и е подала жалбата станала причина за започване
на настоящето дело.
В нея се излагат доводи за неправилност и
незаконосъобразност на решението. Говори се за неправилна преценка на
доказателствата, което е довело до неправилност на изводите за липса на особена
близка връзка между починалата и ищцата. Изложени са и съображения за това
какъв следва да бъде размера на обезщетението с оглед разпоредбите на чл. 52 от ЗЗД.
Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК съдът дължи
произнасяне за валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт служебно,
а досежно неговата правилност с оглед посоченото в жалбата.
По повод на тази
преценка ПАС намира за нужно да посочи, че едно решение е невалидно (нищожно),
когато не е постановено от надлежен орган или е постановено от ненадлежен
състав, т.е. от лице, което няма качество на съдия или от едноличен вместо
троен състав и т.н. Нищожно е и решение, което не подписано или не е
постановено в предвидената от закона писмена форма. Налице е нищожност и в
случаите, когато решението е постановено от съда извън пределите на неговата
компетентност, т.е. срещу лица неподчинени на правораздавателната власт на
българските съдилища.
В случая нито
една от тези предпоставки не е налице и за нищожност не може да се говори.
По отношение на
недопустимостта е нужно да се спомене, че от съдържанието на чл. 270, ал.3 от ГПК следва извод, че такава е налице, когато е извършено произнасяне въпреки
липсата на право на иск или има произнасяне по един непредявен иск. Налице е
недопустимост и когато спорът е разгледан от некомпетентен съд, т.е. във всички
случай, когато е постановен съдебен акт въпреки липсата на предпоставки за
разрешаване на спора по същество.
В случая за
липса на право на иск в патримониума на ищцата от изложената фактическа
обстановка не може и да се говори. Не става реч и за произнасяне по непредявен
иск при условие, че разгледаната от първоинстанционния съд искова претенция е
такава с правно основание чл. 432 от КЗ и предмет на преценка са били факти и
обстоятелства от значение за искове от този тип. Решението видно от
доказателствата по делото не е постановено и от съд, който с оглед разпоредбите
на ГПК не е следвало да разглежда настоящия правен спор.
В 432, ал.1 от КЗ е казано,
че увреденото лице, спрямо което застрахованият е отговорен, има право
да иска обезщетението пряко от застрахователя по застраховка „Гражданска
отговорност“ при спазване на изискванията на чл. 380.
В чл. 380
от КЗ е предвидено, че лицето, което
желае да получи застрахователно обезщетение е длъжно да отправи към
застрахователя писмена застрахователна претенция.
Съответно в чл. 496, ал.1 от КЗ е казано, че срокът за
окончателно произнасяне по претенция по задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите не може да е по-дълъг от три месеца от нейното
предявяване по реда на чл. 380 пред застрахователя, сключил застраховката или пред неговия представител за уреждане на
претенции.
В чл. 498, ал. 3 от КЗ се предвижда, че увреденото
лице може да предяви претенцията си за плащане пред съда само ако
застрахователят не е платил в срока по чл. 496 откаже да плати обезщетение или
ако увреденото лице не е съгласно с размера на определеното или изплатеното
обезщетение.
Анализът на горните текстове
води до извод, че допустимостта на искова претенция по чл. 432, ал.1 от КЗ е
обусловена от това ищецът първо да е упражнил правото си по чл. 380 от КЗ и от
това в сроковете по чл. 496 КЗ да няма плащане на обезщетение, да има отказ,
респ. претендиращият обезщетение да не е доволен от размера му.
В случая от представените по
делото доказателства е безспорно, че ищцата е предявил претенцията си за
обезщетение пред ответното дружество на 25.11.2019 г. и по същата е отказано
изплащане с писмо от 11.12.2019 г.
От така изложеното следва извод, че у нея е
налице интерес да претендира по съдебен ред изплащане на търсеното обезщетение.
Казаното от
своя страна сочи, че ПАС съобразно разпоредбите на чл. 271 от ГПК следва да
реши спора по същество, като потвърди или измени изцяло или отчасти обжалваното
решение. При извършване на тази преценка той ще е обвързан от посочените в
жалбата съображения за неправилност на съдебното решение.
В нея,
както се спомена се оспорват изводите на съда за това, че ищцата не е от кръга
лица имащи право на обезщетение за неимуществени вреди поради липса на особена близка връзка между нея и
починалата. Това съобразено с факта, че искът е отхвърлен сочи, че освен по
този въпрос ПАС дължи преценка за наличието на всички останали елементи от ФС
обуславящи извода за основателност на искове от този тип.
Съдът е сезиран с
иск с правно основание чл. 432, ал.1 от КЗ.
От съдържанието на чл. 432, ал.1
от КЗ следва, че основателността на исковите претенции на първо место е
обусловена от наличието на застрахователно правоотношение за застраховка
„Гражданска отговорност” между извършителят на деликта и ответното
застрахователно дружество.
По силата на такъв договор
съгласно разпоредбата на чл. 477, ал. 1 от КЗ обект на застраховане по задължителната застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите е гражданската отговорност на застрахованите
физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и
неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни
превозни средства, за които застрахованите отговарят съгласно българското
законодателство или законодателството на държавата, в която е настъпила
вредата.
В чл. 493, ал.1 от КЗ е посочено, че застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите покрива отговорността на застрахования за
причинените на трети лица, в това число пешеходци, велосипедисти и други
участници в движението по пътищата, вреди вследствие на притежаването или
използването на моторно превозно средство по време на движение или престой. В
т.1 сред подлежащите на покриване вреди е посочено, че са неимуществените и
имуществените вреди вследствие на телесно увреждане или смърт.
Това от своя страна води до
извод, че отговорността на застрахователното дружество при наличие на сключен
договор за застраховка гражданска отговорност е обусловена и от установяването
на отговорност на застрахованото лице за причинено от него увреждане. Тя при
непозволеното увреждане произтича от разпоредбите на чл. 45 и сл. от ЗЗД.
Според нормата на
чл. 45 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил
другиму.
В чл. 51 от ЗЗД пък е казано, че обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането.
Това предполага,
че фактическият състав на непозволеното увреждане обхваща наличието на
противоправно деяние, вина и вредоносен резултат, което да е пряка и непосредствена
последица от увреждането.
От съдържащите по приложената към делото присъда на
ПОС по НОХД № 1134/2019 г. е безспорно, че А. е признат за виновен, че на
18.11.2019 г. при управление на споменатото МПС на кръстовище в с. Г.И. между
ул. „К.“ и ул. „С.“ и на пешеходна пътека е нарушил правилата за движене /чл.
21, ал.1 ЗДП, чл. 47 ЗДП, чл. 119, ал.1 ЗДП, чл. 102 ППЗДП/ и по
непредпазливост е причинил смъртта на С. П. К., за което бил осъден на лишаване
на свобода за срок от 2 години и лишаване от право да управлява МПС за срок от
5 години.
Тази присъда с оглед чл. 300 от ГПК е задължителна за
гражданския съд по въпроса за това дали е извършено
деянието, неговата противоправност и виновността на дееца.
Това води до извод, че извършителят на деликта е
длъжен да поправи вредите, които е причинил другиму.
От представените
по делото доказателства, а и с оглед становището на ответното дружество е
безспорно, че към момента на произшествието е имало сключен във формата на
застрахователна полица (чл. 344, ал.1, изр.1 от КЗ) договор за застраховка
гражданска отговорност на автомобилистите във връзка с управлението на
автомобил „Ф.“, модел „В.“, рег. № **
**** **.
Безспорно
е и обстоятелството, че водачът е от кръга лица посочени в разпоредбата на чл.
477, ал.2 от КЗ/.
Така изложеното води
до извод, че основателността на исковата претенция е обусловена от даване
отговор на въпроса дали ищцата е претърпяла вреди от извършеното от
застрахованото лице противоправно и виновно поведение, които да подлежат на
обезщетяване.
От описаното по
горе съдържание на чл. 45 от ЗЗД би следвало да се направи извод, че всяко лице,
което установи, че е претърпяло неимуществени вреди от противоправното деяние
подлежи на обезщетяване.
Липсата на конкретика
за кръга от лица имащи право да претендират обезщетение за неимуществени вреди
е дала основание на Пленума на ВС на НРБ съобразно правомощията му по
действащите в съответните периоди Закони за устройство на съдилищата да издаде
постановления даващи отговор на този въпрос, които са били задължителни за съдилищата. Те са такива и с
оглед действащия в момента ЗСВ.
Така в ППВС №
4/61 г. е прието, че за неимуществени вреди следва да бъдат обезщетявани само
най-близките на пострадалия в случай на неговата смърт. Те са изрично посочени
- низходящи, съпруг и възходящи. Направено е и уточнение, че това става след
като се установи, че действително са претърпели такава вреда. Посочено е и че
нямат право на обезщетение за неимуществени вреди близките на починалия при
непозволено увреждане, които са били с него в лоши лични отношения - родители,
изоставили децата си, съпрузи живеещи в
дълга фактическа раздяла.
С ППВС № 5/1969
г. посочения по - горе кръг лица е допълнен и е посочено, че имат право на
обезщетение за неимуществени вреди и отглежданото, но неосиновено дете,
съответно отглеждащият го, ако единият от тях почине вследствие непозволено
увреждане, както и лицето, което е съжителствало на съпружески начала с
починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак, ако това
съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на правилата на морала.
От мотивите на първото
постановление е ясно, че за Върховния съд водещо при определяне кръга лица, а и
размерът на самото обезщетение за неимуществени вреди е залегналия в чл. 52 от ЗЗД принцип на справедливостта. По тази причина Пленумът на ВС е приел, че този
принцип предполага, че на обезщетяване подлежат лицата, които най-пряко са
засегнати от загубата на морална опора и подкрепа, т.е. най-близките на
пострадалия -неговите низходящи, съпруг и възходящи.
С годините повечето
съдилища са приемали това изброяване за изчерпателно. Имало е и такива
изхождайки от принципа на справедливостта да се отклонят от възприетото с
Постановлението. Това е наложило Пленума на ВС да разшири същия изхождайки от това, че в някои случаи връзки
от типа присъщ за отношенията между най-близките се създават и между лица, за които
липсва кръвно и юридическо основание за такова заключение. На тази база с
второто споменато по- горе Постановление, Пленумът на ВС е приел, че право на обезщетение
имат и лицата, за които са се създали отношения и връзки идентични с тези,
посочени в ППВС № 4/61 г. Направено е и споменатото по- горе изброяване, т.е. с
него степента на близост, при които следва извод за възникване на материалното
право на обезщетяване не е променена, но е презюмирано , че такава е налице и
в изрично изброените случаи.
Съответно
по въпроса за кръга лица имащи право на обезщетение през 2018 г. ОСНГТК на ВКС
прие и ТР № 1. С него е решено, че материално легитимирано да получи обезщетение
за неимуществени вреди от причинена смърт на негов близък освен лице от кръга
посочен в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. по изключение може и да е всяко друго
лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи
от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е
справедливо да бъдат обезщетени. Изрично е посочено, че обезщетението се
присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително
претърпени от смъртта му вреди. Това, а и изложеното в мотивите на самото ТР води
до извод, че и тук от съдиите във ВКС не е променен подхода, при което според
тях справедливостта изисква едно лице да бъде обезщетено за неимуществени вреди
от смъртта на друго лице, т.е. отново се изиска да е налице силно изградена
връзка между починалия и увредения, т.е. да е налице връзка създала степен на
близост, която за ПАС е присъща на роднините от най-близкия наследствен
кръг-родители, деца, съпруг.
Това
води до извод, че при претенция за обезщетение от страна на лице извън този
най-близък кръг то следва да докаже наличието на изградена трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия, която по принцип е характерна с лицата от
най-близкия кръг роднини. Също така следва да докаже, че следствие на тези
отношения той е претърпял и продължителни болки и страдания от загубата на
лицето, за което твърди да му е особено близък.
По
конкретния казус претенцията за обезщетение е отправена от сестрата на
починалото лице. С оглед традициите в нашето, а и във всяко едно общество връзката
между сестри е обичайно да изгради
отношения на обич, привързаност, топлота и взаимопомощ. Това е и логично по
простата причина, че до навършване на пълнолетие децата са част от едно общо
семейство. Обичайно е и така създадената връзка да продължи и след това , т.е.
в периода от време когато те стават пълнолетни, започват свой самостоятелен
живот и изграждат свои семейства. Наличието на тази кръвна връзка и създалите с оглед на същата обичайни отношения
обаче според приетото в споменатото ТР не е достатъчно, за да се формира
извода, че преживелия съребрен роднина има право на обезщетение за
неимуществени вреди. Реално такова ще е налице ако установи, че тази връзка /привързаност/
е по силна от обичайната и може да се приравни по сила с тази между прекия кръг
лица подлежащи на обезщетяване.
За
ПАС изводите за създаване на отношения от такъв тип следва да се направят на
база доказателства за факти и обстоятелства от съвместния живот на ищцата и починалата,
които предполагат създаване на връзка различна от обичайната.
По
делото за установяване на връзка от описания по- горе тип от страна на ищцата е
разпитан един свидетел- С. И.. Вторият такъв е за установяване на психичното й
състояние след кончината на сестра й-Н. Б..
В
показанията си И. говори за това, че познава ищцата от 15 години и че покойната
сестра работила при нея. В показанията си тя пресъздава отношенията между двете
сестри, но от същите ПАС не стига до извод, че те са били изключителни, т.е. да
е била налице връзка над обичайната между сестри.
До
такъв извод не се достига и от показанията на св. Б., като в случая следва да
се посочи, че страданията и влошаване на психическото състояние не е основание
да се направи такъв извод по причина, че за ПАС той е обичайно при загубата на
всеки близък човек.
От така
изложеното за ПАС следва извод, че по отношение на ищцата не е налице изградена
трайна и дълбока емоционална връзка с покойната, което да е причина да търпи от нейната смърт продължителни болки и
страдания, които подлежат на обезщетяване.
Това прави така предявената
искова претенция напълно неоснователна и изключва нуждата от обсъждане на
въпроса за размера на дължимото обезщетение и приложимостта на § 96 от ПЗР на
ЗИДКЗ.
В този смисъл е
решението на ПОС, което налага то да се потвърди, а жалбоподателката следва да
бъде осъдена да заплати на въззиваемото дружество равностойността на платеното
възнаграждение за адвокат за производството пред ПАС в размер на 2 520 лв.
Водим от това
съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА постановеното по т. дело № 309/2020 г. по описа на
Пловдивския окръжен съд, решение № 260121 от 11.11.2020 г., с което е отхвърлен
предявения от И.П.Т., ЕГН ********** ***, ***иск по чл. 432 от КЗ за заплащане
на сумата от 50 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени болки и
страдания от смъртта на сестра ѝ С. П. К., която е причинена от П. И. А.,
ЕГН ********** вследствие на ПТП на 18.11.2017 г. в с. Г.И., общ. М., обл. П. станало
при управление от него на лек автомобил марка „Ф.“, модел „В.“, рег. № ** **** **, за което деяние има влязла
в сила присъда по НОХД № 1134/2019 г. по описа на ПОС и И.П.Т., ЕГН **********
е осъдена да заплати на ЗАД „Б.И.“, ЕИК ********* сумата от 2 520 лв. деловодни
разноски.
ОСЪЖДА И.П.Т., ЕГН **********,*** да заплати на ЗАД „Б.И.“, ЕИК *********
сумата от 2 520 лв. представляващи равностойността на платеното възнаграждение
за адвокат за производството пред ПАС.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.