Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София 27.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет
и пети септември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР
САНТИРОВ
мл. с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. д. № 12541 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 -
чл.273 от ГПК.
С решение № 116675
от 14.05.2019 г., постановено по гр. д. № 39377/2018 г. на СРС, ГО, 153 състав,
е признато за установено, че Б.И.К. дължи на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл.422,
ал.1 ГПК, вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ, сумата от 590, 73 лв., представляваща стойност за доставена топлинна енергия през периода 01.02.2015
г. – 30.04.2017 г. в топлоснабден имот – апартамент № 4, находящ се в гр.
София, ж. к. „*********, аб. № *****, както и сумата от 46, 67 лв., представляваща стойност на услугата за дялово разпределение за
същия период, ведно със законната лихва, считано от 14.03.2018 г. до окончателното
изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по реда на чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 17101/2018 г. по описа на СРС, 153 състав.
Исковете за главница за доставена топлинна енергия и дялово разпределение са
отхвърлени над уважения до пълния предявен размер и период. Изцяло отхвърлени
са предявените искове за мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия в
размер на 87, 33 лв. и за
мораторна лихва върху възнаграждението за дялово разпределение на топлинна
енергия в размер на 14, 85 лв. за
периода от 16.09.2015 г. до 27.02.2018 г. Ответникът е осъден да заплати на
ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 228, 32 лв. - разноски в исковото и сумата от 62, 27 лв. разноски в заповедното производство. Ищецът е осъден да заплати на
ответника, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сторените от него в исковото
производство разноски в размер на 50, 92 лв. Решението
е постановено при участието на трето лице – помагач „Т.С.“ ЕООД.
Срещу постановеното съдебно
решение в частта, с която са отхвърлени предявените исковеq е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Излага съображения, че решението
в обжалваната част е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон. Съгласно
чл.150, ал.1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия за битови нужди се осъществява
от топлопреносното дружество при публично известни Общи условия, които се
одобряват от Държавната комисия за енергийно регулиране към Министерски съвет и
които влизат в сила в едномесечен срок след публикуването им в един централен и
един местен ежедневник. Същите имат силата на договор между „Т.С.” ЕАД и
потребителите на топлинна енергия, без да е необходимо изричното им приемане от
страна на потребителите. По делото не е установено ответникът да е упражнил
правата си по чл.150, ал.3 ЗЕ, поради което спрямо същия са влезли в сила
Общите условия за продажба на топлинна енергия от топлопреносното дружеството. Твърди, че в раздел IX от Общите условия -
„Заплащане на ТЕ“, чл.32, ал.1 е определен редът и срокът за заплащане
месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно: в 30-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят. В този смисъл, срокът
на задължението за заплащане на дължимите суми в размера, посочен в ежемесечно
получаваните фактури, е най-късно до края на текущия месец, следващ месеца на
доставката на топлинна енергия. С изтичането на последния ден от месеца същите
са изпаднали в забава. Счита че неправилно първоинстанционният съд е приел,
че сумите за периода 01.05.2014 г. – 31.01.2015 г. са погасени по давност. В
раздел IX от Общите условия - „Заплащане на топлинна енергия“, чл.33, ал.1 е
определен редът и срокът за заплащане месечните дължими суми за топлинна
енергия, а именно: в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят. СРС не е съобразил обстоятелството, че сумите по обща фактура №
**********/31.07.2015 г. за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г., издадена
м.07.2015 г., стават изискуеми едва на 16.09.2015 г. Заявлението за издаване на
заповед за изпълнение е подадено на 14.03.2018 г., с което е прекъсната
давността. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да уважи
предявените искове, като му присъди направените по делото разноски, включително
юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, претендирано от насрещната страна.
В срока по
чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ответника Б.И.К.,
с който оспорва същата. Счита, че решението в обжалваната част е правилно и
законосъобразно. С исковата молба се претендират вземания, възникнали и станали
изискуеми в период на погасителна давност. Независимо че общите фактури са
издадени по - късно, същите включват вземанията, които са били изискуеми още с
възникването им, след като потребителят е имал задължение към датата на
получаване на прогнозните фактури да извършва плащане по тях. Издаването на
последваща изравнителна сметка не променя началната дата, от която започва да
тече давността. Формираната съдебна практика по идентични случаи е категорична
и непротиворечива, като признава за погасени по давност вземанията, които не са
потърсени от кредитора в срок от 3 години от датата на възникването им, респ.
на настъпване на изискуемостта им. Счита, че в подкрепа на това е и факта, че
длъжникът изпада в забава в момента, в който изтече срокът за заплащане на
прогнозната фактура, а не когато изтече срока за заплащане на изравнителната
фактура. Удължаването на погасителната давност е забранено с императивната
разпоредба на чл.113 ЗЗД и топлопреносното дружество няма право да определя от
кога започва да тече давността. Предвид спецификата на предоставяните от него
услуги, насрещните престации на абонатите имат характер на периодични плащания,
поради което по отношение на тях се прилага краткия три годишен давностен срок.
Следователно претендираното с въззивната жалба вземане за главница е погасено
по давност, а по силата на чл.111, б. „в” ЗЗД е погасено и акцесорното такова.
Моли съда да отхвърли изцяло въззивната жалба и да потвърди първоинстанционното
решение в обжалваната му част. Претендира сторените по делото разноски.
Третото лице – помагач на ищеца „Т.С.“
ЕООД, не е депозирало в срока по чл.263, ал.1 от ГПК писмен отговор на
въззивната жалба.
Решението в частта, с която са
уважени предявените искове, е влязло в сила като необжалвано.
Съдът, след като прецени събраните
по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на
чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с
обективно кумулативно съединени положителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл. 415, ал.1 ГПК вр. с
чл.79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.149 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД. Ищецът твърди, че ответника
е клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 190 от ДР на ЗЕ,
за топлоснабден имот – апартамент № 4, находящ се в гр. София, ж. к. „*******,
аб. № 3*****, като му дължи сумата от
общо 3 980,02 лв., от която: 3 423,28 лв. - главница за доставена топлинна
енергия за периода м.05.2014 г. – м.04.2017 г., както и дължима сума за реално
потребена енергия отразена в общи фактури № **********/31.07.2015 г., № **********/31.07.2017
г.; сумата от 87, 33 лв. –
законната лихва за забава върху главницата за периода 16.09.2015 г. – 27.02.2018
г., сумата от 70, 01 лв. –
главница, представляваща стойността на услугата дялово разпределение за периода
м.05.2014 г. – м.04.2017 г. и сумата от 14, 85 лв. -
законна лихва за забава върху нея за
периода 16.09.2015 г. – 27.02.2018 г., ведно със законната лихва върху
главниците, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение до окончателното изплащане на вземането. Във връзка с
подадено на 14.03.2018 г. заявление, по ч. гр. д. № 17101/2018 г. на СРС, 153
състав, е постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за дължимите суми,
срещу която в срока по чл.414 ГПК ответникът е депозирал възражение. Ищецът
претендира установяване на вземанията му, предмет на издадената заповед за изпълнение,
както и сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответникът оспорва предявените искове. Прави
възражение за изтекла погасителна давност на претендираните от ищеца вземания.
Счита, че не дължи претендираните суми, тъй като са изчислени въз основа на
методика, която с решение № 4777 от 13.04.2018 г. по адм. дело № 1372/2016 г.
на ВАС, е отменена. Оспорва наличието на облигационна връзка с ищеца, предвид
липсата на представени от него доказателства, че е собственик или носител на
вещно право на имота през исковия период. Поддържа, че по делото следва да се
имат предвид разпоредбите на ЗЗП, който се явява специален по отношение на ЗЕ.
Позовава се на разпоредбата на чл.62, ал.1 ЗЗП. В тежест
на ищеца е да установи поръчването на доставката на топлинна енергия от нейна
страна, като в противен случай се касае за непоискана услуга, чието заплащане
не дължи. Оспорва наличието на облигационно правоотношение с ищеца, доколкото
договорът за продажба на топлинна енергия се счита за сключен от момента на
подаване на молба за откриване на партида на името на новия собственик, или
носителят на ограничено вещно право на ползване, до който момент задължено лице
остава старият такъв. Твърди, че не е подавал заявление – декларация за
откриване на партида. По делото не са представени доказателства за изправност
на уредите, чрез които се извършва измерването на количеството топлинна енергия
за процесния период. Не е давал съгласие за приспадане или възстановяване на
суми от изравнителните сметки, поради което извършеното прихващане със стари
задължения извън процесния период е недопустимо. Счита, че нормата на чл.70,
ал.6 от Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването е неприложима в
случая, доколкото на основание чл.15, ал.3 ЗНА следва да се приложи ЗЗП, а не
противоречащия му подзаконов нормативен акт. Относно претендираните суми за
лихва ищецът не ангажирал доказателства относно датата на публикуване на сумите
в сайта на дружеството или по друг начин, поради което не установил изпадането
й в забава за този период. Позовава се на изтекла погасителна давност. Моли
съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове, като му присъди
сторените по делото разноски.
На 14.03.2018 г. „Т.С.“ ЕАД е
депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Б.И.К. за сумата от 665, 52 лв. – главница, както и 102,18 лв. –
мораторна лихва за периода 16.09.2015 г. – 27.02.2018 г. В т.12 от заявлението
е пояснено, че длъжникът е ползвал доставена от ищеца топлинна енергия за
периода м.05.2014 г. – м.04.2017 г., който включва дължимата сума за реално
потребена енергия отразена в общи фактури
№ **********/31.07.2015 г. и № **********/31.07.2017 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София,
общ. *******“, бл.*******, абонатен № *****. Посочено е, че дължимите суми са,
както следва: за неизплатена топлинна енергия: 595, 51 лв. - главница и 87, 33
лв. - лихва, а за дялово разпределение: 70, 01 лв. - главница и 14, 85 лв. -
лихва.
С разпореждане от 20.03.2018 г.
по ч. гр. д. № 17101/2018 г. на СРС, 153 състав, съдът е постановил исканата
заповед за изпълнение, като е присъдил на заявителя и сторените в заповедното
производство разноски в размер на 25 лв. -държавна така и 50 лв. - юрисконсултско възнаграждение.
. В срока по чл.414, ал.2 ГПК е
депозирано възражение от длъжника, с което оспорва вземанията по издадената
заповед за изпълнение.
В срока по чл.415, ал.4 ГПК ищецът
е предявил искове за установяване на вземанията си по исков ред.
Съгласно писмо от 10.03.2014 г.
на Столична община, район „Младост”, последната е продала на Б.И.К. на
04.12.1984 г. недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*******
Видно от представения протокол от
проведеното Общо събрание на собствениците на етажна собственост, находяща се в
гр. София, ж. к. „**************от 03.11.2001 г., етажните собственици са взели
решение да се сключи договор с „Т.С.“ ЕООД, което дружество да извършва дялово
разпределение на топлинната енергия в сградата в режим на етажна собственост. В
този протокол е съставен и списък на етажните собственици, които с подписите си
са удостоверили горното решение.
На 09.11.2000
г. е сключен договор № 1563 между „Т.С.“ ЕООД и етажната собственост с адрес: гр.
София, ж.к. „*******3“, бл. *******, по силата на който дружеството се е
задължило да достави и монтира необходимите уреди за регулиране и отчитане на
консумацията на топлинна енергия, както и да изготвя и предоставя на насрещната
страна обща и индивидуални изравнителни сметки за консумираната топлинна
енергия в срок до 45 дни след предоставяне на информация от „Т.С.“ ЕАД за
показанията на топломера за отчетния период.
Пред СРС е
ангажиран договор № УN94/01.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД – възложител и
„Т.с.“ ЕООД – изпълнител, при общи условия за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По силата на договора
възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да извършва услугата
дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради етажна
собственост или в сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване
на изискванията на Общите условия за извършване на услугата дялово
разпределение на топлинната енергия, одобрени от ДКЕВР с решение №
ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на възложителя да заплаща договореното
възнаграждение.
По делото са ангажирани
нотариално заверени констативни протоколи за дължимите суми за топлинна енергия
за периода м.04.2014 г. – м.06.2016 г., както и за стойността на изравнителните
сметки за периода 01.05.2013 г. – 31.04.2014 г. и 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г.
От заключението на вещото лице
инж. Х.Б.по изслушаната пред СРС съдебно - техническата експертиза по делото,
се установява, че в процесния имот е имало 3 бр. радиатори с монтирани
разпределители на топлинна енергия и 1 бр. брой водомер за битово горещо
водоснабдяване. За направените отчети през процесния период е осигурен достъп
до уредите за дялово разпределение в имота, като е установено, че за времето от
01.05.2014 г. до 30.04.2015 г. единия от радиаторите е с „0” потребление на
топлинна енергия, за времето от 01.05.2015 г. до 30.04.2016 г. – два от
радиаторите са с „0” отчетена консумация, а от 01.05.2016 г. до 30.04.2017 г. –
и трите радиатора са отчели „0” потребление. Всички документи от фирмата за
дялово разпределение са издадени на името на Б.И.К., който ги е подписал. От
отчетеното количество топлинна енергия са приспаднати технологичните разходи за
сметка на топлопреносното дружество. Според вещото лице дяловото разпределение
е осъществено съгласно действащата нормативна уредба. Начислената сума за топлинна
енергия през процесния период 01.05.2014 г. – 30.04.2017 г. по фактури възлиза на обща стойност от 1 077,
25 лв., а след изготвяне на изравнителните сметки дължимата сума е в размер на
919, 93 лв.
При така установената фактическа обстановка, съдът
приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна,
като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, е частично основателна.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
В предмета
на делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, при
направено възражение от длъжника в срока по чл.414, ал.2 ГПК, в рамките на
установения в чл.415, ал.4 ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със сила
на присъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на
издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
Съгласно
нормата на чл.153 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по
тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т.1, са дадени задължителни разяснения
относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В
мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието
си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153,
ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Собственикът
или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост,
по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация
и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на
закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква
правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е
взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към
топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на
постъпилата в сградата топлинна енергия.
С влязлото в
сила съдебно решение в необжалваната част е установено, че ответникът като
собственик на процесния имот е клиент на топлинна енергия през исковия период и
съответно, че страните са обвързани от облигационна връзка с предмет – доставка
на топлинна енергия през исковия период.
Спори се относно
стойността на реално доставената топлинна енергия за исковия период и дали
вземанията на ищеца са частично покрити от погасителна давност.
Съгласно
разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 –
чл.148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването, обн. ДВ,
бр.34 от 24.04.2007 год.).
В случая
измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното
разпределение на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения имот
в сградата в режим на етажна собственост е възложено от етажните собственици на
„Т.С.“ ЕООД с договор, сключен от упълномощен представител на етажните
собственици. Третото лице – помагач е осъществявало услугата дялово
разпределение за топлоснабдения имот за исковия период.
В нормата на
чл.156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие
и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост, въз основа на
принципа за реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия,
като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на
отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение,
монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
За
установяване стойността на доставената до имота топлинна енергия по делото е
допуснато изслушването на съдебно - техническа експертиза. Експертното
заключение е изготвено въз основа на приложените по делото и допълнително
изискани от фирмата за топлинно счетоводно документи, въз основа на които вещото лице е дало
заключение относно реално потребената от ответника топлинна енергия през
процесния период, в съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ.
Вещото лице е съобразило, че дяловото разпределение на топлинната енергия за
имота през процесния период е извършено правилно, съобразно изискванията на
действащата през периода нормативна уредба. Вещото лице е установило, че
стойността на потребената топлинната енергия след изготвяне на изравнителните
сметки от фирмата за дялово разпределение за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2017
г. възлиза на сумата от 919, 93 лв. В тази сума не са включени стари задължения
и корекции за други периоди, както и стойности по фактури за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинна енергия. Съдът изцяло възприема експертното
заключение като обстойно и компетентно обосновано. Вещото лице е съобразило
всички относими към предмета на експертизата материали, като е определило
стойността на реално доставената през исковия перидо топлинна енергия за
топлоснабдения имот.
Ответникът
своевременно е релевирал по делото – с депозирания писмен отговор на исковата
молба, възражение за изтекла погасителна давност. Същото е разгледано от
решаващия съд. Като е приложил института на погасителната давност,
първоинстанционният съд е приел, че вземанията на ищеца за исковия период са
частично погасени.
С ТР № 3 от
18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, вземанията на
топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл.111, б.„в“ ЗЗД,
поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Задълженията на
потребителите на предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за
изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт
– договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от
време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали
отделните плащания са с еднакъв или различен размер.
Съгласно нормата на чл.114, ал.1 ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в който вземането е станало
изискуемо.
Неоснователно
е възражението на жалбоподателя, че купувачите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за
който се отнасят. Последното е предвидено в чл.33, ал.1 от Общите условия на
ищеца, одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник
„Монитор“ от 11.07.2016 г., в сила от 11.08.2016 г. Същите обаче не намират
приложение за целия исков период, а само част от него: м.06.2016 г. – м.04.2017
г.
За периода м.05.2014 г. –
м.05.2016 г. приложение намират Общите условия за продажба на топлинна енергия
от ищцовото дружество на потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с
решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ –
броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г. Съгласно
чл.33, ал.1 от Общите условия от 2014 г. купувачите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача. Ищецът не е ангажирал по
делото доказателства относно момента на публикуване на месечните суми за
исковия период на интеренет страницата си, а и липсват признания за това от
насрещната страна. Представените по делото констативни протоколи, съставени по
реда на чл.593 ГПК, не носят информация в тази насока. Ето защо и на основание
чл.114, ал.2 ЗЗД, следва да се приеме, че давността започва да тече от деня, в
който задължението е възникнало. Предвид обстоятелството, че искът се счита
предявен на 14.03.2018 г. към този момент е изтекла погасителната давност за
вземания, станали изискуеми преди 14.03.2015 г. Това са вземанията за периода
м.05.2014 г. – м.02.2015 г. Решаващият съд е приел, че са покрити по давност
вземанията за периода м.05.2014 г. – м.01.2015 г. Доколкото решението не е
обжалвано от ответниците и на основание чл.271, ал.1, изр.2 ГПК положението на
жалбоподателя не може да се влоши. С оглед на това следва да се приеме
определения от решаващия съд период, за който вземанията на ищеца са покрити от
погасителната давност: м.05.2014 г. – м.01.2015 г.
Неоснователно е и възражението на
жалбоподателя, че сумата по общата фактура за периода м.05.2014 г. – м.01.2015
г., издадена м.07.2015 г., става изискуема едва на 16.09.2015 г. Релевантен в
случая е периодът на потребление, за който се отнася издадената обща фактура, а
не датата на издаване на последната и посоченият в нея срок за заплащането й.
Издаването на обща фактура съставлява способ за определяне окончателния размер
на доставената топлинна енергия през съответния отоплителен период, поради
което погасяването на вземанията на ищеца за този отоплителен сезон рефлектира
и върху вземанията по съставената обща фактура. Вземанията по общата фактура не
се отнасят за период, различен от съответния отоплителен сезон и са
функционално свързани с него. Ето защо изводите на решаващия съд, че вземанията
по посочената обща фактура са погасени по давност са законосъобразни. За този
период е погасено по давност и вземането за дялово разпределение.
Във
въззивната жалба не са изложени оплаквания относно определения от СРС размер на
вземането за периода, който не е покрит от погасителна давност, поради което и
на основание чл.269 ГПК тези въпроси стоят извън въззивния контрол и не следва
да се обсъждат. С влязлото в сила като необжалвано решение е установена стойността
на топлинната енергия за период м.02.2015 г. – м.04.2017 г. на 590, 73 лв.,
както и стойността на дяловото разпределение за същия период на 46, 67 лв.,
които се дължат от ответника.
Налице е
спор относно съществуването в тежест на ответника на задължение за заплащане на
лихва за забава в размер на законната лихва върху стойността на потребената
топлинна енергия и върху стойността на предоставената услуга дялово
разпределение и съответно дали същия е поставен в забава.
Съгласно
чл.33, ал.1 от Общите условия на ищеца от 2014 г., в сила от 12.03.2014 г.,
купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в
30 – дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
купувача. Ето защо при тази редакция на общите условия, за да се постави
клиентът на топлинна енергия за битови нужди в забава, е необходимо
установяване момента на публикуване на месечните дължими суми на интернет
страницата на ищеца. В случая ищецът е
ангажирал констативни протоколи, съставени по реда на чл.593 ГПК. Същите обаче
не носят информация относно момента на публикуване на месечните дължими суми от
ответника. Ето защо въз основа на представените протокол не може да се обоснове
извод относно момента на публикуване на интернет страницата на ищеца на
месечните дължими суми от ответника. С оглед на това следва да се приеме, че ищецът
не е доказал по делото съществуването на вземане за мораторна лихва, изтекла
към момента на завеждане на делото върху главницата за топлинна енергия и за
дялово разпределение за периода м.06.2015 г. – м.05.2016 г.
Съгласно
чл.33, ал.1 от Общите условия на ищеца от 2016 г., в сила от 11.08.2016 г.,
клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по
чл.32, ал.1 и ал.2 в 45 – дневен срок от изтичане на месеца, за който се
отнасят. Ето защо за вземанията за топлинна енергия за периода 01.06.2016 г. – 27.02.2018
г. не е необходимо отправянето на покана или предприемането на други действия
от страна на жалбоподателя, за да се поставят клиентите в забава.
По
изложените съображения и на основание чл.162 ГПК въззивният съд счита, че
размерът на лихвата за забава върху дължимата топлинна енергия за периода на
забавата 16.08.2016 г. – 27.02.2018 г. възлиза на 10 лв., а върху дължимата
сума за дялово разпределение възлиза на 6 лв.
Тъй като
крайните изводи на двете инстанции съвпадат частично, обжалваното решение в
частта, с която е признато за установено, че ответникът не дължи лихва за
забава за периода 15.08.2016 г. – 27.02.2018 г. върху доставената топлинна
енергия за периода м.02.2015 г. – м.04.2017 г. в размер на 10 лв. и върху
стойността на дяловото разпределение за същия период в размер на 6 лв. следва
да се отмени, като предявеният иск относно лихвата за забава следва да се уважи
в посочените размери и период, а решението в останалата обжалвана част следва
да се потвърди.
По разноските по производството:
Въззивният съд
констатира, че жалбоподателят не е платил пълният размер на държавната такса за
въззивно обжалване. Дължимата разлика при съобразяване изхода на спора, възлиза
на 41, 85 лв., които на основание чл.77 ГПК жалбоподателят следва да бъде
осъден да заплати по сметка на СГС.
В полза на
жалбоподателя следва да се присъди сумата от 2, 43 лв., на основание чл.78,
ал.1 и ал.8 ГПК представляваща сторени разноски във въззивното производство по
съразмерност.
В полза на
ответниците по жалбата следва да се присъди сумата от 298, 56 лв.,
представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за осъществяване на
процесуално представителство във въззивното производство.
Обжалваното
решение следва да се отмени и в частта, с която в тежест на ищеца са възложени
разноски в размер над 50 лв. до 59, 92 лв.
В полза на
ищеца следва да се присъди сумата от още 1, 65 лева, представляваща сторени
разноски в исковото и заповедното производство по съразмерност.
Воден от
гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 116675 от 14.05.2019 г.,
постановено по гр. д. № 39377/2018
г. на СРС, ГО, 153 състав, В ЧАСТТА,
с която отхвърлен предявеният от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, срещу Б.И.К., ЕГН **********,
иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД – за признаване
за установено, че Б.И.К., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, лихвата
за забава за периода 16.08.2016 г. – 27.02.2018 г. в размер на 10 (десет) лв., върху стойността на топлинна енергия в размер
на 590, 73 лв. за периода м.02.2015 г. – м.04.2017 г., както и лихва за забава
за периода 16.08.2016 г. – 27.02.2018 г. в размер на 6 (шест) лв., върху стойността на сумата за дялово разпределение в
размер на 46, 67 лв. за периода м.02.2015 г. – м.04.2017 г., както и В ЧАСТТА, с която„Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******,
е осъдена да заплати на Б.И.К., ЕГН **********,
сумата над 50 (петдесет) лв. до 50, 92 (петдесет лева и деветдесет и
две стотинки) лв., на основание чл.78, ал.3 ГПК, представляваща сторени
разноски в исковото производство, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска,
предявен от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес ***, срещу Б.И.К., ЕГН **********,
с адрес ***, с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК вр. с
чл.86, ал.1 ЗЗД, че Б.И.К., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, лихвата
за забава за периода 16.08.2016 г. – 27.02.2018 г. в размер на 10 (десет) лв., върху стойността на топлинна енергия от 590,
73 лв. за периода м.02.2015 г. – м.04.2017 г., както и лихва за забава за
периода 16.08.2016 г. – 27.02.2018 г. в размер на 6 (шест) лв., върху стойността на сумата за дялово разпределение в
размер на 46, 67 лв. за периода м.02.2015 г. – м.04.2017 г., за които е
постановена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от
20.03.2018 г. по ч. гр. д. № 17101/2018 г. по описа на СРС, ГО, 153 състав.
ПОТВЪРЖАДВА решение № 116675 от 14.05.2019 г.,
постановено по гр. д. № 39377/2018
г. на СРС, ГО, 153 състав, В ОСТАНАЛАТА
ОБЖАЛВАНА ЧАСТ.
ОСЪЖДА Б.И.К., ЕГН **********, с адрес ***,
да заплати на„Т.С.“ ЕАД, ЕИК *******, с адрес ***, сумата от 2, 43 (два лева и четиридесет и три
стотинки) лв., на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК, представляваща сторени
разноски във въззивното производство по съразмерност, както и да заплати сумата
от 1, 65 (един лев и шестдесет и пет
стотинки) лв., на основание чл.78, ал.1 ГПК, представляваща сторени разноски в
исковото и заповедното производство, съразмерно с уважената част от иска.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК *******, с адрес ***, да заплати на Б.И.К., ЕГН **********, с адрес ***,
сумата от 298, 56 (двеста деветдесет
и осем лева и петдесет и шест стотинки) лв., на основание чл.78, ал.3 ГПК,
представляваща сторени разноски във въззивното производство по съразмерност.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК *******, с адрес ***, да заплати по сметка на СРС сумата от още 41, 85 (четиридесет и един лева и
осемдесет и пет стотинки) лв., на основание чл.77 ГПК, представляваща дължима
държавна такса за въззивно обжалване, по съразмерност.
Решението
в частта, с която са уважени предявените искове, е влязло в сила като
необжалвано.
Решението
е постановено при участието на трето лице - помагач на ищеца: „Т.С.“ ЕООД, ЕИК *******,
с адрес ***.
Решението
не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.