Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 27.06.2019 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет
и девети май през 2019 година, в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ
НАЙДЕНОВА
мл.съдия АНЕТА
ИЛЧЕВА
секретар Нина Светославова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско
дело номер 13425 по описа за 2018
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
С решение № 191479 от 10.08.2017 г., постановено по гр.д. № 71145/2014 г. на СРС, 49 състав, е признато за установено по предявения
от С.П.Т., П.П.Т., и С.Б.Т., срещу Б.П.Т. иск с
правно основание чл.108 от ЗС, че С.П.Т. е собственик на 5/8 ид. части, П.П.Т. е собственик на 3/8 ид.
части и С.Б.Т. е ползвател с ограничено вещно право на ползване на 5/8 ид. части от дневна стая /хол/ с площ от 24 кв.м., част от
апартамент №80, находящ се на VIII етаж във вход „В“
на жилищна сграда на етажна собственост „*****, бул. „Иван Гешов“
в жк. „Хиподрума“, район „Красно село“, гр. София,
състоящ се от две стаи, дневна, столова, кухия, баня и
клозет, със застроена площ от 96.13 кв. метра, при съседи:от изток- бул. Иван Гешов“, от запад- двор-на сградата, от север - двор на
сградата и от юг- стълбище, ап.№79, и асансъорна
шахта, и е осъден Б.П.Т. да предаде на С.П.Т., П.П.Т.,
и С.Б.Т., владението на дневната стая
/хол/ с площ от 24 кв.м., част от гореописания апартамент № 80, като и е осъден
ответника Б.П.Т., да заплати на тримата ищци на основание чл.78, ал.1 от ТПК
сумата 135,30 лв. разноски по делото.
С
определение по чл.248 от ГПК по същото дело № 362006 от 15.03.2018 г. , първоинстанционният съд е оставил без уважение искането на
ответника Б.П.Т. чрез назначения му от съда особен представоител адв.Т., за
изменение на решението тоносно разноските . Решението е обжалвано изцяло от
ответника Б.П.Т. чрез назначения му от съда особен представител адв.В.Т., с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния
закон. Намира, че необосновано първоинстанц;ионният съд е кредитирал показанията на свидетелите на
ищците, тъй като свид.Л.била в родство по сватовство с един от ищците, в показанията й имало противоречие относно
наличие на родство с ищците, а и между показанията на двамата свидетели имало
противоречие относно вратата н апроцесната стая, а и
свидетелите не излагали лично възприети от тях факти, а реразказвали
сведениа получени от ищците. Наред с това се позовава
на установено от свидетeлските показания, че ищците са дали ключ от жилището на отвeтника и по този начин са го допуснали
да ползва процесната стая, и с това ако не изрично,
то поне I конклудентно действие, се е създадало отношение между страните по заем за послужване, и
при липсата на покана от ищците към ответника да освободи стаята, искът се
явявал неоснователен.
Въззиваемите страни – ищците С.П.Т., П.П.Т., и С.Б.Т. с писмен отговор чрез пълномощник адв.Г.Ч.,
оспорват жалбата, като възразява, че решението не страда от сочените в нея
пороци, тъй като събраните по делото писмени и гласни доказателства установявали,
че от 1995 г., след делбата, ответникът не притежава право на собственост върху
жилището, няма правно основание за ползва стаята/хола/ от това жилище, само той
има ключ за тази стая и исковете са
основателни и доказани. Моли жалбата да не се уважава, претендират се
разноските за въззивната инстанция.
От страна на ответника ответника Б.П.Т. чрез назначения му от съда особен представител адв.В.Т. е подадена и частна жалба срещу определението
по чл.248 от ГПК, с искане то да бъде
отменено и молбата
по чл.248 от ГПК уважена, като се намали размера на дължимото за
възстановяване на ищците адвокатско възнаграждение от 800 лв. на минималния такъв 300
лв. поради липсата н афактическа и правна сложност н аспора, и след като съдът е приел, че възнаграждението на
особения представител трябва да е в минимален размер от 300 лв.
С
писмено становище по частната жалба от другата страна същата се оспорва,
като се сочи, че при цена на иска от 25 729,35 лв./ само за стаята по
данъчна оценка/, минималният размер на адв.възнаграждение
по Наредба № 1/2004 г. би трябвало да е 1301,88 лв., а реално уговорено и платено
от ищците е 800лв. и не се явявало прекомерно, дори обратно.
Софийски градски съд, действащ като
въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното
производство:
Първоинстанционното
решение е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и
съдът се е произнесъл съобразно предявената с исковата молба претенция по иск
за защита правото на собственост на двамата от ищците и вещното право на
ползване на третия ищец, върху описаната в исковата молба част от недвижим
имот/жилище/ която чадст се държи от ответника без
правно основание .
Софийски градски съд,
действащ като въззивна инстанция,
като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по
предмета на въззивното производство:
При произнасянето си по правилността
на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният
съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими
към спора факти и на приложимите материално правните
норми, както и до проверка правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако
тяхното нарушение не е въведено като
основание за обжалване.
За да уважи предявените
искове за защита правото на собственост/вещното право на ползване, първоинстанционният съд е приел, въз основа на приети за
доказани факти при преценка на събраните по делото писмени и гласни
доказателства, че ищците П.Т. и С.Т.
се легитимират като собственици на жилището, в което се намира спорната стая, при следните квоти: 5/8 ид. части за
С.Т. и 3/8 ид. части
за П.Т., и че С.Т.
се легитимира като ползвател с ограничено вещно право на ползване
върху 5/8 ид. части от
процесния имот, включително върху процесната стая, както и че ответникът Б.Т. е заключил процесната стая от имота,
като само той имал достъп
до нея и така осъществява фактическа власт върху стаята самостоятелно. Приел е още първоинстанционният
съд, че ответникът, чиято е доказателствената тежест не доказвал правно основание
за владение на имота, поради което е счел исковенте за доказани и основателни и ги е уважил.
Изложените в
обжалваното решение констатации и правни
изводи за основателност на предявените искове, въззивният
съд споделя и на основание чл.272 от ГПК
препраща към мотивите на първоинстанционното решение,
без да е нужно да ги повтаря. При извършената въззивна
проверка не се установи нарушение на императивни материално правни норми,
приложими към фактите по спора, преценката на същите събрани пред първоинстанционния съд доказателства, при липсата на нови
такива пред въззивната инстанция, водят до същите изводи за
установяване на правнорелевантните факти, от които
възниква правото на защита на ищците като собственици, а третата и като носител
на вещното право на ползване, срещу ответника, който без основание препятства
упражняване правата им, подлежащи на закрила с иска за собственост с основание
по чл.108 от ЗС.
В допълнение и по наведените с въззивната
жалба довод за неправилност на решението, въззивният
съд намира следното:
Показанията на свидетелите Л.и
М.установяват, че холът в апартамента, описан в исковата молба, е бил заключен в продължение на повече от 20 години, като в този период ответникът Б.т.
живее в чужбина, и няколко пъти само е идвал в жилището, като всеки от свидетелите
го е виждал в жилището в единични случаи, като установяват още свидетелите, че Б.Т.
има ключ от самото жилище/апартамента/, а свидетелят Л.е виждала ответника да отклучва с ключ стаята-хола , в жилището. И двамата
свидетели сочат, че ищците, също и съпругата и дъщерята на ищеца П.Т.,
обитават/ползват/ другите стаи в жилището, но не и хола, който е заключено.Свидетелят Л.установява още, че от разговори със сестра
си /съпругата на ищеца П.Т./ и със самия П.Т. е узнала, че те не желаят да
сменят бравата н асамото жилище/апартамента/, тъй
като Б.Т. е брат на П. и майка им също живее в това жилище.
Оплакването по въззивната жалба за заинтересованост на свидетеля Л.и
противоречие в показанията й, въззивният съд намира
за неоснователно. Свидетелят Л.е посочила при изслушването й, че е сестра на
съпругата на ищеца П.Т., т.е. намира се в роднинска връзка по сватовство от трета
степен, Отразеното в протокола при
снемане самоличност на този свидетел, че няма родство със страните, не води до
извод, че свидетелят дава противоречиви показания, тъй като първо, снемането на
самоличност и изясняване на евентуалната му заинтересованост е друго
процесуално действие по чл.170, ал.1 от ГПК и се удостоверява от съдията, и
доколкото в протокола от съдебното заседание пред СРС на 22.03.2017 г. не е
отразено до какъв кръг роднини съдът е установил, че свидетелят няма родство,
то този факт на записване в протокола, че свидетелят няма родство с ищците, не може
да се вмени в отговорност на самия свидетел, който при даване на показания е
посочил роднинската си връзка /по сватовство/ с един от ищците, поради което не
е налице недобросъвестност на този свидетел. Наличието на родство на свидетеля Л.в
ищеца П.Т. по сватовство, 3-та степен, само по себе си не прави свидетеля
заинтересован по делото, и не може да е причина
нейните показания да бъдат
игнорирани от съда, тъй като свидетелят е пряк очевидец на
случай, когато ответникът Б.Т. е бил в жилището и е отключвал
спорната стая/хола/ в него, а не преразказва чуто от други лица. Показанията й
за честотата на пребиваване на ответника Б.Т. в България съвпадат с показанията
на другия свидетел по делото-М., вкл. и относно безпрепятственото влизане на
ответника Б.Т. в жилището, което е установяване от свидетеля на неизгоден за
ищците факт, поради което въззивният съд намира, че и
св.Л., а и св.М.също, са възприели вярно фактите и добросъвестно са ги възпроизвели в показанията си, поради което на тези показания съдът следва да даде
вяра. (в този смисъл и в редица решения на ВКС по правлиното
прилаганте на процесуалния закон при обсъждане на
свидетелските показания, напр. решение № 312 от 11.01.2018 г. по гр. д. № 191/2017 г.,
ІV г. о. на ВКС, решение № 700 от
28.10.2010 г. по гр. дело № 91/2010 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 194 от
02.07.2012 г. по гр. дело № 92/2012 г. на ВКС, ІІ г.о.; решение № 24 от
28.01.2010 г. по гр. дело № 4744/2008 г. на ВКС, І г.о.; решение № 570 от
06.11.2009 г. по гр. дело № 4112/2008 г. на ВКС, ІІ г.о и решение № 800 от22.03.2011 г. по
гр. дело № 776/2009 г. на ВКС, ІV г.о.). Показанията на двамата
свидетели не са и взаимно противоречиви относно белезите на вратата на хола-и
двамата сочат, че е дървена, а другите допълнителни характеристики/ дали има
стъкло, дали през вратата има видимост към стаята, какъв е патрона на бравата/
не са съществени за факта, че имено холът на жилището е заключен и се ползва
само от ответника Б.Т..
Събраните
по делото гласни доказателства, сочат, че от минал момент, преди предявяване на
исковата молба, ответникът има свободен достъп до жилището, част от което е
спорната стая/хола/, като началото на това не може да се установи с точност от
събраните по делото доказателства, но е възможно да е още от преди приключване
на делбеното дело между страните през 1995 г./доколкото
св.Л.установава, че холът е заключен от поне 20
години/, с решението по което ответникът Б.Т. е загубил качеството си на
съсобственик и е придобил правото на парично уравнение на дела му, т.е. загубил
е правото да ползва жилището като съсобственик. Независимо обаче от загубата
качеството на съсобственик от решението по втората фаза на делбата по гр.д.№ 2301/1994
г., в сила от 19.11.1995 г., показанията на свидетелите, особено тези на св.Л.,
сочат, че и след това ответникът Б.Т. е продължил да влиза безпрепятствено в
жилището, също и в хола на същото, без да има противопоставяне за това от
съсобствениците на жилището след делбата- брат му П.Т. и майка им С.Т., като
напротив, установява се, че е имало нежелание от страна на П.Т. и съпругата му
да се смени патрона на входната врата и да се препятства достъпа на ответника Б.Т.
до жилището и респ. до хола в него. Следователно най-рано от 19.11.1995 г. е
възникнало правоотношение между П.Т./ и съпругата му/ и С.Т., от една страна, и
Б.Т., от друга страна, за ползване на хола в жилището от Б.Т. само, като неформален,
сключен с конклудентни действия, договор по заем за
послужване за хола в жилището. Няма данни по делото така сключеният неформален
договор- с конклудентни действия чрез фактическото
предоставяне на хола от жилището за ползване от Б.Т., да е бил прекратен нито
към датата на прехвърляне правото на гола собственост върху 5/ 8 ид.ч. от жилището от С.Т. на внука и С.Т., нито след това и
до подаване на настоящата искова молба в съда. Няма твърдения от страните по
делото, нито се събраха доказателства, ищецът С.Т. в някакъв момент от
придобиването от него на правото на собственост върху 5/ 8 ид.ч.
от жилищетопрез 2008 г. / при запазено вещно право на
ползване върху тях от баба му/, да е обективирал
несъгласие относно установеното отпреди сделката между него и баба му, правно
положение, даващо право на ответникта Б.Т./ и чичо на
С.Т./, да ползва хола от жилището по силата на договор за заем за послужване с предившните собственици на жилището. т.е. договорът за заем
е продължил да действа, и същият е безсрочен, при липсата на доказателства за
друга уговорка между страните по него. Дали страните са постигнали съгласие
за срока за ползване на
жилището, не е от значение за
това дали има сключен договор
за заем за
послужване, тъй като при него
е допустимо времето на ползване да
не бъде определено
- видно от изричната разпоредба на чл. 249, ал. 2 ЗЗД.
По смисъла на чл.
243 ЗЗД временният характер на ползването
е част от естественото съдържание на този договор
и той се изразява в това, че заемодателят винаги може да
поиска връщането на вещта от
заемателя, а не че срокът на
ползване следва да бъде изрично
уговорен. Ето защо въззивният съд приема, че ответникът
е ползвал процесното
жилище по силата на договор
за заем за
послужване с ищците без определен краен срок и
безвъзмездно. При това положение
същият може да бъде прекратен
от заемодателя по всяко време
- чл. 249, ал. 2 ЗЗД, което ищците са сторили с исковата млоба и достигането й до ответника.
До подаване на исковата молба в съда, не се твърди и няма доказателства,
ищците по накакъв начин да са се противопоставяли на
ползването на стаята /хола/ от ответника Б.Т., нито да са го уведомявали за
желанието си това ползване да се прекрати. Подадената искова молба, с която
ищците са заявили такова искане, обаче, съгласно установената съдебна практика,
има ролята на такава покана за преустановяване на ползването, и с достигането й
до ответника с надлежно връчване по предвиден в ГПК ред на препис от исковата
молба, договорът се счита прекратен, тъй като исковата молба съдържа изявление
на ищците-заемодатели, че не желаят ползването на хола от ответника да
продължава. Този факт, като настъпил в хода на делото и преди приключване
на устните прения още пред първоинстанционния
съд, съдът следва да зачете съгласно чл.235,
ал.3 от ГПК, и въззивнитя състав приема, че от
достигане на исковата молба с изявлението по нея за нежелание ползването да
продължава, неформалният договор за заем е бил прекратен, считано от 23.12.2016
г. когато се счита ведовно връчване съгласно чл.47,
ал.5 от ГПК на преписа от исковата молба на ответника, с което е отпаднало и
договорното му основание да ползва хола от жилището. Ето защо, като не се
установи по делото ответникът да има правно основание да ползва процесния хол, исковете се явяват основателни и подлежащи
на уважаване, тъй като не се установява връщането на фактическата
власт към приключване на устните състезания.
Поради съвпадане изводите на
двете съдебни инстанции, решението следва да се потвърди.
По частната жалба на
ответника срещу определението по чл.248 от ГПК
Съгласно чл.36, ал.2 от ЗАдв, и препращането към Наредба № 1/2004 г., предвид цената на иска
(25 729,35лв.) и чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, минималният размер на адв.възнаграждение в случая
възлиза на 1301,88 лв. Уговореното и заплатено от ищците адв.възнаграждение
по договора с адв.Ч., е 800лв. , т.е. е под
минималния дължим размер, и не може да бъде намаляван повече. Ето защо като е
включил изцяло сумата 800 лв. за адв.възнаграждение в
подлежащите назаплащане от ответника на ищците
разноски, наред с др. разноски, пъровинстанционнитя
съд е постановил правилен съдебен акт, и правино с
обжалваното определение е отказал да измени решението в частта за разноските,
макар и с мотива, че сумата от 800лв. не е прекомерна с оглед фактическата и
правна сложност на делото. В производството по обжалване на определенията, възивният съд съгласно ТР № 6/15.01.2019 г. по т.д.№ 6/2017
г. на ОСГТК на ВКС, не е ограничен от оплакванията с частната жалба, а извършва
цялостна порверка и сам решава спорния въпрос. Ето
защо поради съврпадане н акрайния
решаващ извод, че не е налице основание за изменение на решението в частта за
разноските,у макар и по различни мотиви, обжалваното определение се явява
правилно и подлежащно на потвърждаване. Без значение
за определяне на дължимите за възстановяване на ищцитеразноски
е доводът по частната жалба за определения от СРС размер на възнаграждението на
особения представител на ответника, доколкото оплакването от носно разноските
като искане по чл.248 от ГПК, съдържащо се във въззината
жалба, е било само относно размера на давц. Възнаграждение за адвоката на ищците, но не е съдълржало искане и за изменение на разноските за особения
представител на ответника.
По разноските за въззивната инстанция: Според изхода на спора, въззиваемите
страни-ищците имат право на разноски по чл.78, ал.1 от ГПК общо 1050,94 лв.
съгласно списъка по
чл.80 от ГПК и доказателството за направени разноски в този размер, и прилипсата на възражение от противната страна по чл.78,
ал.5 от ГПК.
При този изход на правния спор
пред въззивния съд,у при който резултатът е подтъвждаване на решението на СРС, с което исковете са
уважени, на основание чл. 83, ал. 3 ГПК, във вр. с
чл. 83, ал. 1, т. 5 ГПК, чл. 77 ГПК и т. 7 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, въззивникът
Б.Т., от чието име е подадена въззивната жалба чрез
назначения му особен представител по чл.47, ал.6 от ГПК, следва да бъде осъден
да заплати в полза на бюджета на СГС сумата от 128,65 лв., представляваща
дължима държавна такса за разглеждане на въззивната
жалба.
Воден от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 191479 от 10.08.2017 г., постановено по гр.д. № 71145/2014 г. на СРС, 49 състав .
ПОТВЪРЖДАВА
определение
по чл.248 от ГПК № 362006 от 15.03.2018 г. по гр.д. № 71145/2014 г. на СРС, 49 състав .
ОСЪЖДА Б.П.Т., ЕГН**********,***, да заплати на С.П.Т.,
ЕГН**********, с адрес:г***, П.П.Т., ЕГН**********, с
адрес:
***, и С.Б.Т., ЕГН**********, с адрес:г***, и тримата със съдебен адрес:***, на
основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата общо 1050,94 лв. разноски по делото за въззивната инстанция, както и да заплати на Софийски
градски съд, на основание чл.77 от ГПК, сумата 128,65 лв. за държавна такса по
жалбата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно
обжалавне пред Върховния касационен съд в 1-месечен
срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.