Решение по дело №2546/2020 на Административен съд - Варна

Номер на акта: 1092
Дата: 26 юли 2021 г.
Съдия: Марияна Пенчева Бахчеван
Дело: 20207050702546
Тип на делото: Административно дело
Дата на образуване: 19 ноември 2020 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е


              № ……………………….

 

…………………………….., Варна

 

 


В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

 

ВАРНЕНСКИЯТ  АДМИНИСТРАТИВЕН  СЪД, Деветнадесети състав в открито съдебно заседание на тридесети юни  две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

 АДМИНИСТРАТИВЕН  СЪДИЯ: МАРИЯНА БАХЧЕВАН

 

 

при секретар Румела Михайлова  изслуша докладваното от съдията административно дело № 2546/2020г.

 

 

 

 

Производството е по реда на чл.107 ал.3 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/ във връзка с чл.156 от ДОПК във връзка с чл.4  от Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/.

Делото е образувано по жалба на К.Н.М. срещу акт за установяване на задължения по декларация /АУЗД/ с № МД-АУ-505-1/13.07.2020г., издаден на основание чл.107 ал.3 от ДОПК във връзка с чл.4 ал.1 от МЗДТ от  старши инспектор в дирекция „Местни данъци“ при община Варна, който е потвърден с акт на директора на дирекция „Местни данъци“ при община Варна с рег.№ МД-Т20004796ВН_001ВН от 28.08.2020г., в който има изрично постановяване, че акт за установяване на задължения по декларация с №МД-АУ-505-1/13.07.2020г. „не следва да бъде отменен“.

Жалбоподателят  възразява срещу твърдението на органите по местни приходи при община Варна за подадена от него декларация по чл.14 от ЗМДТ за облагане с данък върху недвижимите имоти /НДИ/ с вх.№0124219/12.02.1998г. като собственик на притежаван от него имот с административен адрес: гр.Варна, ж.к.“***“ бл.*** вх.** ет.* ап.***, тъй като е придобил имота едва през м.март 1999г. и е подал декларация по чл.14 от ЗМДТ за облагане с ДНИ с вх.№04156104/08.04.1999г., с която го е декларирал като основно жилище. Подадената от него  декларация вх.№*********/31.10.2002г. е за промяна на имотното състояние съгласно чл.14 ал.1 и ал.2 от ЗВДТ. Подчертава, че при подаване на декларацията си на 31.10.2002г. разпоредбата на чл.14 от ЗМДТ е имала само три  алинеи и алинея 5 не е съществувала. Смята, че не дължи данъци и лихви върху тях за периода 2015г.-2019г.  за изброените имоти. Намира за незаконосъобразно позоваването на чл.25 ал.3 от ЗМДТ, тъй като тази разпоредба е материално-правна и има санкционен характер, т.е. действа занапред  /решение №9/1996г. на Конституционния съд на Република България/. Иска отмяна акт за установяване на задължения по декларация /АУЗД/ с № МД-АУ-505-1/13.07.2020г., издаден на основание чл.107 ал.3 от ДОПК във връзка с чл.4 ал.1 от МЗДТ от  старши инспектор в дирекция „Местни данъци“ при община Варна, който е потвърден с акт на директора на дирекция „Местни данъци“ при община Варна с рег.№ МД-Т20004796ВН_001ВН от 28.08.2020г.

В съдебното заседание на жалбоподателя чрез адв.Т.И. подчертава, че е изплатил публичните си задължения към община Варна до 2019г., което се потвърждава от справката на община Варна към писмо вх.№8721/10.06.2021г., от която е видно, че към 10.06.2021г. жалбоподателят няма неплатени задължения за местни данъци и такси. Претендира присъждане на съдебни разноски.

Ответникът –  директор на дирекция „Местни данъци и такси“ при община Варна оспорва жалбата като неоснователна и иска да бъде изцяло отхвърлена. Не претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В писмо с рег.№МД-Т20004796ВН_001ВН/28.08.2020г. ответникът обяснява, че в обжалвания акт е посочена декларация по чл.14 от ЗМДТ с вх.№0124219/12.02.1998г. с декларатор Й. Д. Л.,  защото програмния продукт на дирекция „Местни данъци“ при община Варна, работил до 2010г. при подаване на корегираща декларация се е формирал входящ номер на първоначално подадената декларация. По отношение на К.Н. е приложена разпоредбата на чл.25 ал.3 от ЗМДТ, защото е констатирано деклариране на повече от едно основни жилища, поради което данъка за всяко от тях се дължи в пълен размер за максимум 5 години назад, съгласно чл.171 ал.1 от ДОПК. В писмо с рег.№МД-Т20004796ВН_003ВН_001ВН/25.09.2020г. ответникът признава, че именно с декларация вх.№04156104/08.04.1999г. К.М. е декларирал като основно жилище притежаваните от него 18/20 ид.ч. от имот в гр.Варна, ж.к.“***“ бл.*** вх.** ет.*ап.***. Подчертава, че жалбоподателят е подал декларация по чл.14 от ЗМДТ с вх.№*********/31.10.2002г., с която е декларирал като основно жилище за притежаваните от него ½ ид.ч. собственост върху друг имот, находящ се в гр.Варна, ж.к. „***“ бл.*** вх.* ет.* ап.**. Ответникът сочи, че с обжалвания акт са начислени дължим ДНИ съгласно чл.25 ал.3 от ЗМДТ, тъй като през м.януари 2020г. е установено деклариране на повече от едно основни жилища, поради което за всяко от тях данъкът върху недвижимите имоти се дължи в пълен размер.

Акт за установяване на задължение № МД-АУ-505-1/13.07.2020г. е съобщен на жалбоподателя на 16.07.2020г. Същият е оспорен от К.М.  пред директора на Дирекция „Местни данъци“ при община Варна с жалба, подадена в срок, на 21.07.2020г. По тази жалба е постановен акт с рег.№МД-Т20004796ВН 001ВН от 28.08.2020г. от директора на Дирекция „Местни данъци“ при община Варна, съобщен на жалбоподателя на 03.09.2020г. На следващият ден - 04.09.2020г. от К.М.  е подадена жалба до кмета на община Варна, с която се иска отново отмяна на АУЗ с № МД-АУ-505-1/13.07.2020г. По нея е постановен отговор от директора на дирекция „Местни данъци“, обективирано в писмо, рег. № МД-Т20004796ВН 003ВН 001BH от 25.09.2020г. С определение №3405/16.03.2021г. по адм.дело № 2215/2021г. Върховният административен съд е приел, че съгласно чл.107 ал.4 ДОПК актът за установяване на задължение по декларация подлежи на обжалване пред директора на териториалната дирекция, а с оглед разпоредбите на чл.144 ал.1 ДОПК и чл.156 ал.1 ДОПК, актът в частта му, в която не е отменен от териториалния директор, подлежи на обжалване пред компетентния административен съд в 14-дневен срок от получаване на решението му. Съгласно чл.4  ал.5 предл.2 ЗМДТ ръководителят на звеното за местни приходи в съответната община упражнява правомощията на териториален директор на Националната агенция за приходите.
В случая директорът на дирекция „Местни данъци“ при община Варна, който се е произнесъл при обжалването на АУЗД по административен ред с писмо с рег.№МД-Т20004796ВН 001ВН от 28.08.2020г е упражнил правомощията си на решаващ орган по смисъла на чл.152, ал.2 ДОПК във връзка с чл.4, ал.5 ЗМДТ. Поради което, подадената от К.М. на 04.09.2020г. жалба против акт за установяване на задължения по декларация /АУЗД/, с искане за неговата отмяна е следвало да се изпрати за разглеждане по компетентност на Административен съд - Варна.

Обжалването не само на ревизионен акт, но и на АУЗД не спира тяхното изпълнение  /чл.127 от ДОПК/, като задълженията по тях подлежат на доброволно заплащане в 14-дневен срок от връчването на акта. След изтичане на този срок публичните задължения определени с акта подлежат на принудително изпълнение. Една от хипотезите за погасяване на  публичното вземане, изброени в чл.168 от ДОПК, е неговото плащане.  Следователно, заплащането на задълженията за ДНИ не води до липса на правен интерес от оспорване на  АУЗД, с който са определени, поради което е допустима жалбата на  К.Н.М. срещу акт за установяване на задължения по декларация /АУЗД/ с № МД-АУ-505-1/13.07.2020г., издаден на основание чл.107 ал.3 от ДОПК във връзка с чл.4 ал.1 от МЗДТ от  старши инспектор в дирекция „Местни данъци“ при община Варна, който е потвърден с акт на директора на дирекция „Местни данъци“ при община Варна с рег.№ МД-Т20004796ВН_001ВН от 28.08.2020г.

Съдът като разгледа всички събрани по делото доказателства самостоятелно и в тяхната съвкупност, установи следното от фактическа страна:

С акт за установяване на задължения по чл.107 ал.3 от ДОПК с № МД-АУ-505-1/13.07.2020г., издаден на основание чл.4 ал.1 от МЗДТ от  старши инспектор в дирекция „Местни данъци“ при община Варна е установено, че К.Н.М. дължи довнасяне на данък върху недвижимите имоти за периода 2015г.-2019г. в общ размер от 146.60 лева и лихви за просрочие към 13.07.2020г. в размер на 42.89 лева. Прието е, че ДНИ по декларация е 293.14 лева, от които 146.54 лева са платени. В обжалвания акт е отбелязано, че задълженото лице е подало декларация по чл.14 от ЗМДТ с вх.№ 0124219/12.02.1998г. по партида №4906111212001 за имот, находящ се в гр.Варна, ж.к.“***“ бл.*** вх.** ет.* ап.***, от който притежава 18/20 ид.ч.   Отново е подало декларация по чл.14 от ЗМДТ с вх.№ *********/31.10.2002г. по партида №7505271109001 за друг имот в гр.Варна, находящ се в ж.к.“Владислав Варненчик“ бл.304 вх.6 ет.2 ап.72, от който е собственик на ½ ид.ч.

В административната преписка е налична декларация от К.Н.М., подадена по чл.14 от ЗМДТ с вх.№ 04156104/08.04.1999г., с която са декларирани притежаваните от него 18/20 ид.ч. от имот, находящ се в гр.Варна, ж.к.“***“ бл.*** вх.** ет.* ап.***, в която жилището е посочено като основно за жалбоподателя. Представена е и декларация с вх.№*********/31.10.2002г., с която К.Н.М. е декларирал притежаваните от него ½ ид.ч. от имот, находящ се в гр.Варна, ж.к.“***“ бл.*** вх.* ет.* ап.**, като жилището отново е отбелязано като основно за жалбоподателя.

В административната преписка са приложени приходни квитанции, издадени от дирекция „Местни данъци“ при община Варна за платени ДНИ и ТБО за периода 2015г. – 2019г. за 18/20 ид.ч. върху имот с административен адрес: гр.Варна, ж.к.“***“ бл.*** вх.** ет.* ап.*** по партида №4906111212001 и за ½ ид.ч. върху имот с административен адрес: гр.Варна, ж.к.“***“ бл.*** вх.* ет.* ап.** по партида №7505271109001.

От заповед №3173/03.10.2017г. на кмета на община Варна, договор за продажба на имот – частна общинска собственост от 24.10.2017г., разрешение за строеж №14/01.08.2018г., както и от жалбата става ясно, че основно жилище по смисъла на §1 т.1 от ДР на ЗМДТ е това, находящо се в  гр.Варна, ж.к.“***“ бл.*** вх.* ет.* ап.** по партида №7505271109001, за което е подадена декларация по чл.14 ал.1 от ЗМДТ с вх.№*********/31.10.2002г. Според §1 т.1 от ДР на ЗМДТ, „основно жилище“ е  имотът, който служи за задоволяване на жилищните нужди на гражданина и членовете на неговото семейство през преобладаващата част от годината.

Страните не спорят по фактите, като правния спор е единствено по тълкуването и прилагането на чл.25 от ЗДМТ.

Варненският административен съд, ХІХ състав въз основа на приетите за установени факти и след служебна проверка на оспорения акт по реда на чл.168 ал.1 от АПК на всички основания по чл.146 от АПК установява следното от правна страна:

І. Относно компетентността на органа:

Съгласно чл.4 ал.3 от ЗМДТ, в производствата по установяването, обезпечаването и събирането на местните данъци и такси, служителите на общинската администрация имат правата и задълженията на органи по приходите, а в производствата по обезпечаване на данъчни задължения - на публични изпълнители. Служителите по ал. 3 се определят със заповед на кмета на общината. Съставилият обжалваният акт за установяване на задължения по декларация /АУЗД/ служител е упълномощен от кмета на община Варна със заповед №2888/15.07.2019г.

ІІ. Спазване на процесуалните правила:

В глава ХIV от ДОПК са регламентирани способите за установяване на задължения за данъци и  задължителни осигурителни вноски, като от тях за местните данъци и такси са приложими следните  способи:

1.     Задълженото лице само изчислява основата и дължимия данък и/или задължителните осигурителни вноски, се внасят в сроковете, определени в съответния закон, като подава декларация по реда на чл.105 от ДОПК;

1.1.          При установяване на несъответствия между съдържанието на подадената декларация и изискванията за попълването ѝ или несъответствия между данните в декларацията и данните, получени от органите по приходите от трети лица или администрации съгласно изискванията на данъчното и осигурителното законодателство за подаване на декларации или информация, извън случаите по чл. 101, ал. 4 и чл. 102, ал.4 от ДОПК, подателят се поканва да отстрани несъответствията в 14-дневен срок от получаването на съобщението, съгласно чл.103 ал.1 от ДОПК;

1.2.          На основание чл.103 ал.2 от ДОПК, отстраняването на несъответствията се извършва с подаване на нова декларация. Подаването на новата декларация, извършено в срока по ал. 1, ползва подателя, независимо от чл. 104, ал. 3 от ДОПК;

1.3.          В случаите, когато несъответствията се отнасят до данни, съдържащи се в регистъра по чл. 81, ал. 1 от ДОПК, те се отстраняват от служител на съответната териториална дирекция, за което на лицето се изпраща уведомление в 14-дневен срок от отстраняване на несъответствието, на основание чл.103 ал.3 от ДОПК;

Служебното отстраняване на несъответствия в подадена декларация може да бъде извършено в 14-дневен срок от подаване на декларацията и само ако касае данни по чл.81 ал.1 от ДОПК.

2.     Предварително установяване, което се осъществява с акт за установяване на задължение по чл. 107 ал. 3 от ДОПК, според чл.106 ал.1 от ДОПК, когато в декларация по чл. 105 от ДОПК се установят несъответствия, които засягат основата за данъчното облагане или за изчисляването на задължителните осигурителни вноски или размера на задължението, които не са отстранени по реда на чл. 103 от ДОПК в 14-дневен срок от подаване на декларацията, органът по приходите издава акт за установяване на задължението, с който се коригира декларацията.

Тоест, несъответствия в декларацията, които не са отстранени в 14-дневния срок по реда на чл.103 от ДОПК и засягат основата за данъчното облагане могат да бъдат отстранени единствено и само с акт за установяване на задължения по декларация, с който се коригира декларацията, но нямат право да изготвят служебно декларация от името на задълженото лице.

Установяване по чл. 108 от ДОПК, което се осъществява с ревизионен акт по чл.118 от ДОПК, когато не е издаден ревизионен акт и срокът за започване на ревизия по чл. 109 от ДОПК е изтекъл, установените задължения по раздел първи, глава ХIV от ДОПК са окончателно установени.

Съгласно разпоредбата на чл. 107 ал. 3 от ДОПК по искане на задълженото лице органът по приходите издава акт за установяване на задължението в 30-дневен срок от искането. Акт за установяване на задължението може да се издаде и служебно при установяване на несъответствие между декларираните данни и данните, получени от трети лица и организации, след като е изчерпан редът по чл. 103 от ДОПК, както и когато не е подадена декларация или задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия (чл. 107, ал. 3 от ДОПК). Следователно, поради естеството на предварително установяване на размера на задълженията по реда на чл. 107  ал. 3 от ДОПК въз основа на данни, декларирани от задълженото лице, при служебно установяване на несъответствия, актът за установяване на задължения се издава служебно от приходната администрация на съответната община. Обжалваният акт за установяване на задължения по декларация е издаден в изпълнение именно на тази хипотеза. Няма данни в производството по издаването му да са допуснати съществени процесуални нарушения.

ІІІ. По приложението на материалния закон:

С подаване на декларацията с вх.№04156104/08.04.1999г., К.М. е заявил за основно -  жилище, върху което притежава 18/20 ид.ч. в гр.Варна, ж.к.“***“ бл.*** вх.** ет.* ап.***. Юридическият факт на едновременно деклариране на две жилища като основно е възникнал с подадената от него  декларация с вх.№*********/31.10.2002г. за притежание на ½ ид.ч. от жилище в гр.Варна, находящ се в ж.к.“** *“ бл.***вх.* ет.* ап.**. Преди датата на подаване на втората декларация, само жилището в гр.Варна, ж.к.“***“ бл.*** вх.** ет.* ап.*** е било декларирано като основно. Следователно, с подаването на втората декларация на 31.10.2002г. с преференцията по чл.25 ал.1 от ЗМДТ /50% намаления на данъка върху недвижимите имоти за жилище, посочено като основно/ ще се ползва второто по ред декларирано /през 2002г./ като основно жилище от месеца, следващ месеца на подаване на втората декларация.

С декларирането на второто по ред жилище през 2002г. отпада преференцията по чл.25 ал.1 от ЗМДТ за първото по ред декларирано през 1999г. като основно жилище в гр.Варна, ж.к.“***“ бл.*** вх.** ет.* ап.*** и данъкът върху недвижимите имоти за него става дължим в пълен размер от 31.11.2002г. Изложеното обосновава законосъобразността на акт за установяване на задължения по декларация с № МД-АУ-505-1/13.07.2020г., издаден на основание чл.107 ал.3 от ДОПК във връзка с чл.4 ал.1 от МЗДТ от  старши инспектор в дирекция „Местни данъци“ при община Варна, който е потвърден с акт на директора на дирекция „Местни данъци“ при община Варна с рег.№ МД-Т20004796ВН_001ВН от 28.08.2020г. в частта, с която е определен данък върху недвижимите имоти за периода 2015г.-2019г. в пълен размер за жилище в гр.Варна, ж.к.“***“ бл.***вх.** ет.* ап.***  по партида №4906111212001, декларирано от К.Н.М. декларация с вх.№04156104/08.04.1999г.

Съдът споделя становището на зам. изпълнителния директор на НАП, дадено в указания с изх.№08-Г-3/19.04.2019г. по приложението на чл.25 ал.3 от ЗМДТ (Нова – ДВ, бр. 98 от 2018 г., в сила от 1.01.2019 г.), че цитираната разпоредба е материално-правна и като такава няма обратно действие и трябва да се прилагат към възникнали преди влизането ѝ в сила факти. Съгласно чл.14 ал.1 от Закона за нормативните актове, обратна сила на нормативен акт може да бъде придадена само по изключение, каквото в случая липсва.

През 2002г. в разпоредбата на чл.25 от ЗМДТ не е съществувала ал.3, която гласи: „В случай че е установено деклариране на повече от едно основно жилище, облекченията по ал. 1 и 2 не се прилагат и данъкът, определен по чл. 22, се дължи в пълен размер за всяко от жилищата и за периода, в който едновременно са декларирани като основни жилища.“. Тази норма  има данъчен характер, поради което съгласно решение № 9 от 20 юни 1996 г. по к.д. № 9/96 г. на Конституционния съд: „Проява на конституционните принципи за правова държава и законност в областта на данъчното право е правилото за неретроактивност на данъчната норма. Конституционният съд не е чужд на разбирането, че данъчният закон действа занапред, от влизането му в сила насетне. Нормите, с които се въвеждат данъчни задължения или данъчни утежнения, трябва да бъдат създадени преди времето, за което те се отнасят.“.

Съображенията обосновават извода, че ал.3 на чл.25 от ЗДМТ е неприложим към публични задължения за минал период от 01.01.2015г. до 31.12.2018г. Следователно, в периода 2015г. – 2018г. община Варна не може да претендира от К.М. заплащане на ДНИ в пълен размер за декларираното като основно жилище в гр.Варна, находящ се в ж.к.“***“ бл.*** вх.* ет.* ап.** по декларация с вх.№*********/31.10.2002г. За това жилище жалбоподателят ползва 50 % намаления по чл.25 ал.1 от ЗМДТ за 2015г., 2016г., 2017г. и 2018г.

Разпоредбата на чл.25 ал.3 от ЗМДТ е приложима от 01.01.2019г., т.е. едва за 2019г. данъкът върху недвижимите имоти върху двете декларирани от жалбоподателя жилища като основни ще е дължим в пълен размер за всяко от тях. В тази връзка, правилно органите по приходите при община Варна са определили данък върху недвижимите имоти за довнасяне от К.М. в размер от 121.73  лева в т.ч. главница 96.13 лева и лихви за забава – 25.60 лева  /данъкът за довнасяне за периода 2015г.-2019г. по декларацията от 1999г. и данъкът за довнасяне за 2019г. по декларацията от 2002г./.

Жалбата е частично основателна  и следва да бъде отменена тази част от акт за установяване на задължения по декларация с № МД-АУ-505-1/13.07.2020г., издаден на основание чл.107 ал.3 от ДОПК във връзка с чл.4 ал.1 от МЗДТ от  старши инспектор в дирекция „Местни данъци“ при община Варна, който е потвърден с акт на директора на дирекция „Местни данъци“ при община Варна с рег.№ МД-Т20004796ВН_001ВН от 28.08.2020г., с която е определен данък за довнасяне за 2015г., 2016г., 2017г. и 2018г. за жилище в гр.Варна, находящ се в ж.к.“***“ бл.*** вх.* ет.* ап.** по декларация с вх.№*********/31.10.2002г. по партида № 7505271109001 в общ размер от 67.76 лева, от които главница 50.47 лева и лихви за забава – 17.29 лева.

При този изход на делото, на жалбоподателя следва да се присъдят съдебни разноски съразмерно на уважената част от жалбата. Съдът счита, че не могат да му бъдат присъдени разноски за копия в размер на 27.64 лева.

 Размерът на адвокатското възнаграждение, претендиран по представения договор за правна защита и съдействие е оспорен от юрисконсулт Манковски и се иска неговото намаляване по чл.78 ал.5 от ГПК. Предвид действителната  фактическа и правна сложност на делото, съдът намира за основателно възражението срещу претендираното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение от 600 лева, като същото следва да бъде възстановено съобразно уважената част от жалбата, изчислена спрямо размер от 400 лева,  съгласно   чл.8 ал.1 т.1 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В настоящото производство следва да се плати част от адвокатското възнаграждение и държавната такса за разглеждане на жалбата в размер на 10 лева, както и държавната такса за ВАС в размер от 30 лева. Уважената част от жалбата е свързана с отмяна на публични задължения в размер на 67.76 лева трябва да бъде изчислена спрямо 400 лева адвокатско възнаграждение + 30 лева държавна такса за ВАС + 10 лева държавна такса за АС-Варна.

На основание чл.160 ал.7 от ДОПК настоящото съдебно решение е окончателно.

Воден от изложеното,  съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ акт за установяване на задължения по декларация с № МД-АУ-505-1/13.07.2020г., издаден на основание чл.107 ал.3 от ДОПК във връзка с чл.4 ал.1 от МЗДТ от  старши инспектор в дирекция „Местни данъци“ при община Варна, който е потвърден с акт на директора на дирекция „Местни данъци“ при община Варна с рег.№ МД-Т20004796ВН_001ВН от 28.08.2020г. в частта,  с която е определен данък за довнасяне от К.Н.М. с ЕГН ********** за 2015г., 2016г., 2017г. и 2018г. за жилище в гр.Варна, находящ се в ж.к.“***“ бл.*** вх.* ет.* ап.** по декларация с вх.№*********/31.10.2002г. по партида № 7505271109001 в общ размер 67.76 лева, от които главница в размер на 50.47 лева и лихви за забава в размер на 17.29 лева.

ОТХВЪРЛЯ жалбата в останалата част.

ОСЪЖДА община Варна да заплати на К.Н.М. с ЕГН ********** съдебни разноски в размер на  108  /сто и осем/ лева.

 

Решението е окончателно.

 

 

АДМИНИСТРАТИВЕН  СЪДИЯ: