РЕШЕНИЕ
№ 426
гр. гр. Хасково, 03.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Христина З. Жисова
при участието на секретаря Антония Сл. Бузова
като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело №
20225640103163 по описа за 2022 година
Предявен е главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, вр. с чл.11
и чл.19, ал.4 ЗПК, а при условията на евентуалност - иск с правно основание чл. 26, ал.1,
предл.3 ЗЗД, вр. чл.143, ал.1 и чл.146 от ЗЗП от С. Й. Д., ЕГН **********, с адрес: *******,
съдебен адрес: гр.********, адв. М. В. М. от АК - Пловдив, против “Фератум България“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Александър
Малинов“ № 51, бл. 0, вх.А, ет.9, офис 20, представлявано от Ивет В.а Димитрова и
Десислава В.а Николова - управители, съдебен адрес: гр.София, бул.“Тодор Александров“ №
13, ет.3, адв. Е.Ц., член на САК.
Ищцата твърди, че е страна по Договор за предоставяне на потребителски кредит №
1217642/30.11.2022 г., сключен с „Фератум България“ ЕООД, съгласно който трябвало да
върне сумата по кредита от 5400 лева, при сума на получаване 4000 лева, лихва 1400 лева и
при срок на кредита от 18 вноски. Във връзка с клаузата на чл.5 от процесния договор за
кредит, ищцата следвало да сключи и Договор за гаранция с дружеството „Фератум Банк“, с
който да се обезпечи първоначално сключеният договор за потребителски кредит, по който
следвало да заплати сумата в размер на 4040 лева, подробно описана и дължима съобразно
погасителен план към този договор.
Според ищцата, Договорът за предоставяне на потребителски кредит №
1217642/30.11.2022 г., сключен с ответника бил нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр.
чл.22 ЗПК, вр. чл.11 и чл. 19 ал.4 ЗПК, а в условията на евентуалност счита, че клаузата на
чл. 5 от посочения договор, въз основа на която бил сключен договор за гаранция/
1
поръчителство, била нищожна на основание чл. 26, ал.1, пр.3 ЗЗД, чл. 143 ал.1 и чл. 146 от
ЗЗП и излага съображения, а именно:
На първо място се посочва, че нарушението на императивните изисквания по повод
формата и съдържанието на сключените между потребител и кредитор договори в ЗПК
водело до тяхната недействителност и в тази връзка сключения Договор за кредит бил
недействителен на специалните основания по чл.22 от ЗПК, тъй като в същия бил посочен
годишен лихвен процент /ГЛП/, но липсвали условията за прилагането му и изрично
посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита, или е променлив.
Според ищцата нарушението било още по-съществено, доколкото нито в договора, нито в
погасителния план имало отбелязване на общия размер на дължимата за срока на договора
възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и таксата
гаранция, за да можела да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на
действително прилагания от заемодателя. Тази неяснота съществено ограничавало правата й
и била основание за недействителност на Договора за потребителски кредит.
Освен това, към договора бил наличен погасителен план, но същият не отговарял на
изискванията по чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, тъй като липсвала задължителната по ЗПК
информация. В договора била предвидена дължимостта на главница, договорна лихва, такса
гарант и същите следвало да бъдат индивидуализирани, подробно посочени с оглед тяхната
периодичност, което не било сторено от кредитодателя, а била посочена само общо
дължимата сума, без да ставало ясно, какво точно сесъдържа в нея, което създало
невъзможност за ищцата да разбере заплащаните от нея вноски какви компоненти
включвали, как били изчислени и на каква база, което представлявало още едно
самостоятелно основание за нищожност на договора, в който смисъл се посочва съдебна
практика.
На следващо място се поддържа от ищцата, че процесният договор не отговаря и на
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като в него била посочена само абсолютната
стойност на ГПР и липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР на разходите по
кредита – които компоненти точно били включени и как се формирал същия. В същото
време, ГПР бил величина, чийто алгоритъм бил императивно заложен в ЗПК и приемането
на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от
законовия, било недопустимо. Тези съставни елементи обаче не били известни, което
създавало предпоставки кредиторьт да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не
ставало ясно и какво се включвало в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи,
доколкото била предвидена дължимост и на неустойка. Ето защо, не било ясно по какъв
начин бил формиран ГПР, неясни били както неговите компоненти, така и математическият
алгоритъм по който се формирало годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът,
при формиране на цената на предоставения от него финансов ресурс, задавал допълнителни
оскъпяващи го компоненти, той следвало да посочи по разбираем за потребителя начин
какво точно било включено в тях.
Според ищцата, договорът за кредит бил нищожен и поради неспазване на
2
разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, а оттам - и на действителния размер на ГПР, на
основание чл.11, ал.1 т.10, вр. чл.22 от ЗПК, тъй като сумата, която се претендирала чрез
договора за гаранция/поръчителство в размер на 4040 лева не била включена в ГПР и ГЛП.
С включването на тази сума в тях, действителните ГЛП и ГПР щели да нараснат двойно,
поради което потребителят бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите,
които ще прави по обслужването на кредита. С предвиждането за заплащане на сумата по
Договора за поръчителство, се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото
събирането на такива разходи било част от дейността по управление на кредита и следвало
да бъдат включени в годишния процент на разходите. Съобразно разпоредбите на чл.19, ал.1
от ЗПК и § 1. т.1 oт ДР на ЗПК заплащането на сумата по договора за поръчителство
следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй
като то било пряко свързано с договора за потребителския кредит, било известно на
кредитора и се заплащало от потребителя. Налице било заобикаляне на разпоредбата на
чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по
Договора за поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с
ПМС№426/2014г. Освен това ищцата посочва, че поради невключване на разходите по
Договора за поръчителство в размера на ГПР, последният не съответствал на действително
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение и посочването на размер на ГПР,
който не бил реално прилаган в отношенията между страните, представлявало
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2,т.1 от ЗЗП, а с
преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи
търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния
размер на ГПР представлявало един от елементите, на които можело да се основе
преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.
ЗЗП. По този начин потребителят бил подведен относно спазването на забраната на чл. 19
ал.4 от ЗПК и това не му позволявало да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора.
Сочи се още в исковата молба, че съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД
нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по
право от повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката
би била сключена и без недействителните й части, но в случая не била налице нито една от
двете хипотези, поради което нищожността на посочената клауза на процесния договор
обуславяла недействителността на целия договор. Следвало да бъде взета предвид и
разпоредбата на чл.22 ЗПК, която била приложима за процесното договорно
правоотношение и която изрично посочвала, че когато не били спазени изискванята на
конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит бил изцяло
недействителен. В насока на гореизложените възражения била и непротиворечивата и
последователната практика на съдилищата в страната, именно по отношение на Договор за
предоставяне на поръчителство.
3
При условията на евентуалност, ищцата поддържа нищожност на клаузата на чл.5 от
Договора за кредит, въз основа на която бил сключен договорът за гаранция/ поръчителство,
на основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД, чл. 143 ал.1 и чл.146 от ЗЗП. Това било така, тъй като с
нея ищцата била задължена да сключи договор за поръчителство, за да й бъде отпуснат
кредит, като сключването на договор за поръчителство било въздигнато в условие за
отпускането на кредита и същата водела до нееквивалентност на насрещните престации. В
тази връзка се посочва, че накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3
ЗЗД било налице, когато бил нарушен правен принцип, който можел и да не е законодателно
изрично формулиран, но спазването му било проведено чрез създаване на други разпоредби,
част от действащото право, като принципите на справедливостта и на добросъвестността в
гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото
облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на другата. За да се приеме, че е налице
нищожност, било необходимо да се установи значителна липса на еквивалентност на
насрещните престации или размера на вземането на едната страна да е в размер
чувствително надвишаващ насрещната престация, което несъответствие цели обогатяване, а
не само възмездяване, какъвто бил и настоящият случай. От тази конкретна преценка,
следвал извода, че оспорваната клауза от договора за кредит била нищожна, доколкото с нея
ищцата се задължавала да сключи договор за поръчителство и то с предварително избрано
дружество, чието възнаграждение било в размер на 100% от отпусната сума и че същата
противоречала на добрите нрави.
Посочва се още, че клаузата на чл.5 от Договор за кредит била нищожна като
неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП, тъй като същата била уговорена във вреда на
потребителя, не отговаряла на изискванията за добросъвестност и водела до неравновесие в
правата на страните, като по този начин била в ущърб на ищцата като потребител. Същата
не била формулирана по ясен и недвусмислен начин и разглеждана сама или в съвкупност с
договора за гаранция, същите не позволявали на потребителя да прецени икономическите
последици от сключване на договора. Доколкото неравноправната клауза на чл.5 Договор за
кредит не била индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2 от ЗЗП, същата била
нищожна съгласно чл. 146, ал.1 ЗЗП. Тя била част от едни стандартни и бланкетни и
отнапред изготвени условия на договора и кредитополучателите нямали възможността да
влияят върху съдържанието им към момента на сключване на договора, в който смисъл била
и Директива 93/13 ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори.
Предвид изложеното, се иска от съда да постанови решение, с което да приеме, че
Договор № 1217642 от 30.11.2022 г. за предоставяне на потребителски кредит, сключен
между страните, е нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и
чл.19 ал.4 от ЗПК, а при условията на евентуалност - че клаузата на чл.5 от същия, въз
основа на която е сключен Договор за гаранция/поръчителство, е нищожна на основание
чл.26, ал. 1, пр.3 ЗЗД, чл.143 ал.1 и чл.146 ЗЗП.
Претендират се и направените по делото разноски, вкл. и за адвокатско
4
възнаграждение на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./.
Ответникът оспорва предявените искове. В действителност, на 30.11.2022 г. между
ищцата и ответникът бил сключен Договор за потребителски кредит при посочените
условия, като по силата на чл.3 от последния ответницата поела задължение да заплати на
ответника възнаградителна лихва в размер на 35% при ГПР в размер на 49.66%, а общата
сума която следвало да заплати била 5400 лв. Сочи се, че по силата на чл.5 от процесния
договор ищцата била длъжна да даде подходящо обезпечение на своето задължение, като
преди сключване на договора, същата била избрала това да стане чрез поръчителство от
Multitude Bank (Малта).
Ответникът оспорва всички изложени в исковата молба доводи за недействителност
на договора за кредит.
Относно тези за нарушение на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗКП и чл. 19, ал. 4 ЗПК се посочва,
че съобразно изискването на чл. 5 от ЗПК, при кандидатстването за кредит на електронната
поща на ищцата й бил предоставен СЕФ, с който същата се запознала. Лихвеният процент и
ГПР били описани в СЕФ, а впоследствие възпроизведени и в договора за кредит, като в
същия ясно бил посочен твърд лихвен процент. На следващо място, към договора бил
приложен погасителен план, в който ясно и точно били описани всички дължими вноски,
техните размери и падежи, съответно - размер на главница и лихви, а съотношението между
главница и лихви било посочено още в чл. 3 от договора, т.е. - липсвала твърдяната от
ищцата неяснота. Действително формирането размера на ГПР било императивно установено
по посочената в Приложение №1 формула, но законът не поставял условие същата да бъде
включена в договора за кредит. В противовес на твърдението на ищцата, ответникът посочва
че същата е можела да обезпечи отпуснатия кредит по различни начини, включително с
поръчителство от избрани от нея физически лица, поради което сключването на договор за
поръчителство с Multitude Bank (Малта) не било задължително условие при отпускане на
кредита. Ето защо, той не само не бил длъжен да включи уговорената по договора за
поръчителство сума в размера на ГПР по кредита, но съгласно пар.1 от ДР на ЗПК същият
нямал право на това. Освен това, договорът за гаранция се предоставял от трето лице,
различно от кредитора и същият нямал информация относно размера на уговореното между
тях възнаграждение, а ако кредитополучателят избере да сключи договор за гаранция с
гарант, предложен от кредитодателя, този разход не се включвал в ГПР по кредита, тъй като
не влизал в общия разход по кредита съгласно §1 т1 от ЗПК.
Оспорват се като неоснователни и твърденията на ищцата за незаконосъобразно
договарянето на обезпечение по договора за кредит с доводите, че необходимостта от такова
се явявала следствие от извършваната от кредитора оценка на кредитоспособността на
потребителя и имала за цел да гарантира финансовия риск от неизпълнение от страна на
ищцата. Същата била своевременно уведомена за това изискване на кредитора, с оглед на
което тя разполагала с достатъчно време да прецени кое от обезпеченията може да
предостави и с оглед на предоставената й информация за дължимите суми, да сключи
договора съгласно своя избор.
5
Ответникът поддържа, че посоченият ГПР в договора за кредит бил в съответствие с
изискванията на чл. 19 ал.4 от ЗПК, тъй като същият не надвишавал пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и валута. Възнаграждението за
предоставената услуга за гаранция от своя страна не се включвало в размера на ГРП, тъй
като същата не била задължителна за сключването на кредит. Гаранционната сделка не
представлявала задължително условие за сключването на процесния договор, тъй като
потребителят можел да избере какво обезпечение да представи – поръчител, който той сам е
избрал или дружество – партньор на ответника. Така избраната от потребителя възможност
залягала в процесния чл. 5 от договора, който се генерирал автоматично въз основа на
избора, който потребителят бил направил при подаване на заявката за кредит – т.е. - тази
уговорка се явявала индивидуално уговорена по избор на потребителя. Ответникът
поддържа, че не е налице твърдяната от ищцата заблуждаваща търговска практика, тъй като
с нито едно от действията си не бил въвел в заблуждение ищцата относно условията по
сключването на договора, а дори напротив - при всяка една от стъпките за сключване на
договора за кредит, ищцата била информирана изцяло относно последиците от нейния
избор, като дори били посочени и сумите които би дължала при избор на Multitude Bank
(Малта) за поръчител.
Като неоснователни се оспорват и твърденията за нарушение на чл.143 от ЗЗД, тъй
като клаузата на чл.5 от процесния договор ясно посочвала избраната от самата ищца опция
за поръчител, като дори на този етап тя не била задължена да сключи договора. Липсвало
твърдяното нарушение на добрите нрави. В българското законодателство липсвал определен
максимален размер на възнаградителната лихва, което било в съотвествие с прогласената
свобода на договаряне, както и принципите на пазарна икономика. ГПР по договора бил
съобразен с чл.19 ал.4 от ЗКП, поради което включената в него лихва не противоречала на
добрите нрави.
Във връзка с предявения при евентуалност иск за нищожност на чл. 5 от договора за
кредит, ответникът също развива доводи за неоснователност. Сочи, че съгласно чл. 9 от ЗЗД,
свободата на договаряне се ограничавала от изискването да бъдат спазвани добрите нрави, а
уговарянето на неустойка при неизпълнение на съществено договорно задължение, поето
доброволно от едната страна, не нарушавало добрите нрави, особено при условията на
пазарна икономика. Не било налице и твърдяното от ищцата заобикаляне на закона, тъй
като дължимото на трето лице възнаграждение, не следвало да се включва при изчисляване
размера на ГПР, по изложените по-горе съображения.
По тези и останалите изложени в отговора на исковата молба съображения,
ответникът моли за отхвърляне на исковете. Претендират се направените по делото
разноски.
По така изложените подробни съображения, ответникът счита предявеният иск за
неоснователен. Претендира и направените по делото разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност,
както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК,
6
приема за установено от фактическа страна следното:
Страните не спорят, а и от приетите по делото писмени доказателства - Договор за
предоставяне на потребителски кредит № 1217642 от 30.11.2022 г., Погасителен план към
договор за кредит 1217642, Общи условия за предоставяне на потребителски кредити на
„Фератум България“ ЕООД, Преддоговорна информация /Стандартен европейски
формуляр/, се установява, че между тях е сключен Договор за предоставяне на
потребителски кредит № 1217642 от 30.11.2022 г., по силата на който на ищцата е
предоставен паричен заем в размер на сумата от 4000 лв., със срок на заема 18 месеца,
платим на 18 месечни вноски съгласно погасителен план с първа падежна дата 30.12.2022 г.
и последна падежна дата – 24.05.2024 г., при ГЛП – 35 % и посочен ГПР от 49,66 %.
Посочено е, че общо дължимата сума по кредита е в размер на 5400 лв., включваща
договорна лихва в размер на 1400 лв. Съгласно чл. 5 от Договора, заемът се обезпечава с
поръчителство от Multitude Bank в полза на ответното дружество.
От представения от ищцата Договор за гаранция /поръчителство/ от 30.11.2022 г. г.,
сключен между ищцата и Multitude Bank p.l.c., със седалище в Малта се установява, че
дружеството - поръчител се е задължило срещу възнаграждение от 4040 лв. да стане
поръчител по Договор за потребителски кредит № 1217642 от 30.11.2022 г. Уговорено е, че
възнаграждението е платимо разсрочено на вноски, съгласно погасителен план към договор
за гаранция 1217642, приложен също по делото, отново 18 на брой, с дата на първо плащане
– 31.12.2022 г. и краен срок на издължаване на таксата – 23.05.2024 г.
Не се спори, че заетата сума е била усвоена от ищцата, видно и от представената от
ответната страна разписка за извършено плащане от 01.12.2022 г. за сумата от 4000 лв. с
поличател С. Й. Д. и наредител „Фератум България“ ЕООД.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, вр. с чл.11 и чл.19,
ал.4 ЗПК, за провъзгласяване недействителността на сключен между страните договор №
1217642 за предоставяне на потребителски кредит от 30.11.2022 г., който е процесуално
допустим.
Разгледан по същество, искът е изцяло основателен като съображенията за това са
следните:
Липсва спор по делото, че между ищцата и „Фератум България" ЕООД е възникнало
правоотношение по договор за потребителски кредит, по който същата е усвоила заетата
сума. Кредитодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от Закона за
кредитните институции /ЗКИ/, като дружеството има правото да отпуска кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищцата пък е физическо лице, което при сключване на договора е
действало именно като такова, т.е. страните по договора имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по
7
своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон -
ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 т.
7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Според настоящия съдебен състав не е налице на нарушение на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК,
доколкото в договора е посочен годишен лихвен процент по заема от 35 %, представляващ
реквизит по посочената законова разпоредба и тъй като същият е фиксиран за целия период
от договора, не е необходимо да се посочват условията за прилагането му, защото такива
няма и не се прилагат. Не е нарушен и чл.11, ал.1, т.11 ГПК, тъй като противно на
твърдението на ищцата, към договора е приложен погасителен план, в който ясно и точно са
описани всички дължими вноски, техните размери и падежи, съответно - размер на главница
и лихви.
В случая, съдът намира обаче за основателни доводите на ищцата, че не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения
в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
От една страна, ГПР не отговаря на законовите изисквания, защото е посочено
единствено, че той е във фиксиран размер от 49,66 %, а пък лихвата е 35.00%, като липсва
ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Посочената пък годишна
фиксирана лихва, не е ясно как точно се съдържа и е изчислена по отношение на общия
ГПР. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно /като сума в
лева/ е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в
случая, като неспазено изискване на посоченото основание.
От друга страна, възнаграждението по договора за гаранция (поръчителство) е
установено за услуга в полза на кредитодателя, която е задължително условие за
отпускането на кредита и съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК следва да бъде включена в ГПР. Така
8
посочените в договора ГПР от 49,66 % и обща сума за плащане от 5400 лева, не
съответстват на действителните. В тази сума не е включено допълнителното плащане от
4040 лв. по договора за гаранция /поръчителство/. Следва да се посочи, че в договора за
кредит изрично е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение, като една от
предвидените възможности е с одобрено от кредитодателя дружество - поръчител. При
кандидатстването за кредит при „Фератум България" ЕООД потребителят е длъжен да
посочи обезпечение на кредита под формата на поръчителство. Следователно сключването
на договора за гаранция е условие за отпускане на кредита. Действително, потребителят
може да избере и личен гарант – физическо лице, но при невъзможност да осигури такъв,
алтернативата за него е или да не получи искания заем или да избере да сключи договор за
гаранция с Multitude Bank p.l.c. Освен това, Multitude Bank p.l.c. е посочен за възможен
поръчител от самия кредитор, поради което и ответното дружество е наясно с условията за
предоставяне на поръчителство и в частност - с възмездния характер на договора за
гаранция. Предоставянето на гарант/поръчител е условие за сключването на договора,
поради което свързаните с това разходи следва да бъдат включени в общата дължима сума и
ГПР. След като кандидатстващият е избрал предложения от самия ответник гарант, то
разходите във връзка с това поръчителство представляват разходи за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, защото сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаването на кредита. Ето защо, посоченият в договора ГПР от 49,66 % и
общата дължима сума от 5400 лева не отговарят на действителните такива.
Тъй като се касае до възнаграждение за услуга в полза на кредитодателя, поставена
като изискване за предоставянето на заема - чл. 5, това допълнително плащане се отнася до
разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер надхвърля
законовото ограничение, предвид посочения в договора процент /49,66 %/. Разходите по
обезпечението е следвало да се вземат предвид при формирането на ГПР по кредита и да се
включат в общо дължимата сума. Като не е сторено това, потребителят е бил заблуден
относно действителния размер на крайната сума, която следва да плати - тя не е в размер на
5400 лв. /като сбор от сумата от 4000 лв. - отпуснат кредит и 1400 лв. - договорна лихва/, а е
в размер на сумата от общо 9440 лв., включваща главница от 4000 лв., 1400 лв. - договорна
лихва и 4040 лв. - възнаграждение за поръчителство, което надхвърля с над 100%
отпуснатата главница по кредита. В тази връзка и без ползването на специални познания е
видно, че посочения в договора ГПР от 49,66 % не съответства на действително
приложимия между страните, тъй като сумата, която длъжникът следва да върне е повече от
два пъти от получената. Ето защо, съдът приема, че посоченият в договора за кредит
годишен процент на разходите от 49,66 % не отговаря на действителния такъв.
Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща
търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да
прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Посочването на
9
стойност по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следователно
процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал.
1, т. 10 и чл.19, ал.4 ЗПК.
В допълнение следва да се отбележи и това, че задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и предоставянето на обезпечение представлява
допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.
Уговаряне на възнаграждение за гаранцията в размер, надхвърлящ сумата по отпуснатия
кредит, съдът намира за установено и в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този
начин се генерират допълнителни разходи за потребителя, извън установения ГПР. В този
случай следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че
клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното
ограничение, са недействителни.
С оглед всичко изложеното, съдът намира, че предявеният иск е основателен и като
такъв, същият следва да бъде уважен.
Предвид уважаването на главния иск, съдът не дължи произнасяне по евентуалния
предявен такъв, доколкото за него не се е сбъднало съответното процесуално условие за
разглеждането му.
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че ищцата е
направила изрично и своевременно искане за разноски по настоящото производство, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, единствено на същата следва да се присъдят такива в общ
размер от 216,00 лева за платена държавна такса.
Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално представителство от
един адвокат по чл. 38 ЗАдв. в полза на адвокат М. В. М. от АК - Пловдив.
По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на
адвокат М. М., съдът намира следното: Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение
на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С-428/16 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, установените размери на
минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на
разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че
освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на
Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния
пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с
постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски
районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3
ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1,
10
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по
отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е
посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
С оглед всички посочени по – горе принципни съображения и като взе предвид
липсата на фактическа сложност на делото, както и наличие на трайна и безпротиворечива
съдебна практика по спорните въпроси, извършените от адв. М. М. процесуални действия,
изразяващи се единствено в депозиране на писмени молби по делото, настоящия съдебен
състав намира, че на основание чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, в
полза на адв. М. В. М. следва да се определи възнаграждение за осъщественото от него
процесуално представителство, защита и съдействие по настоящото дело в размер на 480
лева с включен ДДС по аргумент от § 2а от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, което да бъде заплатено от ответника.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, договор № 1217642 за предоставяне на
потребителски кредит от 30.11.2022 г., сключен между С. Й. Д., ЕГН **********, с адрес:
******* и “Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр.София, ул.“Александър Малинов“ № 51, бл. 0, вх.А, ет.9, офис 20, представлявано от
Ивет В.а Димитрова и Десислава В.а Николова - управители, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 22, вр. с чл. 11, ал.1, т.10, вр. чл. 19, ал.4 ЗПК.
ОСЪЖДА “Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ул.“Александър Малинов“ № 51, бл. 0, вх.А, ет.9, офис 20,
представлявано от Ивет В.а Димитрова и Десислава В.а Николова - управители, съдебен
адрес: гр.София, бул.“Тодор Александров“ № 13, ет.3, адв. Е.Ц., член на САК, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на С. Й. Д., ЕГН **********, с адрес: *******, съдебен адрес:
гр.********, адв. М. В. М. от АК - Пловдив, сумата от 216,00 лева, представляваща
направени по делото разноски.
ОСЪЖДА “Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ул.“Александър Малинов“ № 51, бл. 0, вх.А, ет.9, офис 20,
представлявано от Ивет В.а Димитрова и Десислава В.а Николова - управители, съдебен
11
адрес: гр.София, бул.“Тодор Александров“ № 13, ет.3, адв. Е.Ц., член на САК, да заплати на
адв. М. В. М., АК - Пловдив, с адрес на кантората - гр.********, сумата от 480,00 лева,
представляваща дължимо адвокатско възнаграждение по делото с включен ДДС.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /П/ не се чете.
Вярно с оригинала!
Секретар: А.Б.
12