РЕШЕНИЕ №
гр. Велинград, 06.01.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ВЕЛИНГРАД, в публично заседание двадесет и
шести ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛИЛИЯ ТЕРЗИЕВА-ВЛАДИМИРОВА
при участието на секретар
Мария Димитрова, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 1601 по описа на съда за 2018 г.
и за да се произнесе взе предвид следното:
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 240 ЗЗД,
предявени от „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. България № 49,
бл. 53Е, вх. В, против Н.Б.И., ЕГН:**********,***, с който
се иска да бъде установено по отношение на ответницата, че дължи на ищцовото
дружество сума от 3162.79 лв./три хиляди
сто шестдесет и два лева и седемдесет и девет стотинки/, представляваща главница
по договор № **********, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявление в съда- 28.08.2018 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение от 30.08.2018г., по ч.гр.д. № 1151, по описа ВРС за 2018
г..
Ищцовото дружество излага, че подало заявление за издаване на заповед за
изпълнение, въз основа на което била издадена заповед за изпълнение от
30.08.2018г., по ч.гр.д. № 1151, по описа ВРС за 2018 г., като в срока по чл.
415 ГПК се предявява настоящия установителен иск във връзка с указания на съда.
Ищцовото дружество твърди, че между него и ответницата като съдлъжник по смисъла на чл. 121- чл.127 ЗЗД, на 22.06.2017г. е сключен Договор за потребителски кредит № **********.
Твърди се, че е изправна страна, като на 22.06.2017 г. е превело парична сума в размер на 2000 лв. по посочена от Н.Т.
лична банкова сметка. ***, че договорът е сключен за срок
от 24 месеца, като е уговорен размер
на месечната вноска от 123.64 лв., годишен процент на разходите (ГПР) 49.89%, годишен лихвен процент: 41.17%, лихвен процент на ден: 0.11 %,
с уговорена възнаградителна лихва в общ размер на 967,36 лв.. Твърди се, че е избран и закупен пакет от
допълнителни услуги, за което е подписано Споразумение за предоставяне на пакет
от допълнителни услуги и начислено възнаграждение в размер на 1500 лв., което е
разсрочено и така общото
задължение по кредита и по пакета от допълнителни
услуги станало в размер на 4467.36 лв., а общият размер на вноската- 186.14 лв.. Твърди се,
че в резултат неизпълнението на ответниците и обстоятелството, че е платила 7 пълни вноски, след
изпадането й в забава на 15.05.2018 г. договорът за кредит е прекратен
автоматично и до длъжника е изпратено писмо-уведомление на 16.05.2018г.. Предвид изложеното се моли съдът да постанови
решение, с което да признае за установено в отношенията между страните, че ответницата, дължи на ищцовото дружество сумата от 3162.79 лв./три хиляди сто шестдесет и два
лева и седемдесет и девет стотинки/, представляваща непогасени задължения по
договор № **********, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявление в съда- 28.08.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
от 30.08.2018г., по ч.гр.д. № 1151, по описа ВРС за 2018 г.. Ангажират се доказателства. Претендират се разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответницата Н.Б.И., чрез особения представител
адв. Х. оспорва иска по основание и размер. релевира възражение за нищожност на
Споразумение за допълнителен пакет услуги и уговорената възнаградителна лихва,
като твърди, че противоречат на закона и добрите нрави, водят до неоснователно
обогатяване за ищцовото дружество за сметка на длъжника, поради което не
пораждат правни последици. При условията на евентуалност се навеждат
възражения, че възникналите облигационни отношения са унищожаеми,
поради сключването им при крайна нужда или грешка в предмета като смята същия
за частично основателен. Предвид
изложеното моли исковете да се отхвърлят.
Съдът, като взе предвид доводите на страните,
прецени събраните по делото доказателства, съгласно чл.235 ГПК намира за
установено следното от правна и фактическа страна:
По
иска с правно основание чл. 422 ГПК, вр.
чл. 240 ЗЗД
За основателността на предявените искове в тежест на ищеца е да докаже,
че между него и Н.Т. е налице валидно облигационно отношение, по договор за кредит, по
силата на което й е предоставило процесната сума, а за нея е възникнало задължение за връщането й и за
плащане на възнаграждение за допълнителни услуги и възнаградителна лихва
в претендираните размери, както и че ответницата е солидарен длъжник по него, настъпилата
изискуемост на вземанията. По релевираните възражения
за нищожност на клаузите в процесния договор в тежест на ищцовото дружество е
да докаже, че не са нарушени имепративни разпоредби
или че ако има такива клаузи, то те са индивидуално
уговорени.
В тежест на ответника е да докаже, че е погасил процесните вземания,
както и възраженията си срещу възникването и съществуването им.
По делото са приети и неоспорени заверени преписи на: подписан Договор за
потребителски кредит № **********/22.06.2017г., сключен между ищцовото
дружество Н.Т. и ответницата като солидарен длъжник, Споразумение
за предоставяне на допълнителни услуги, Общи условия на ищцовото дружество към
договора за потребителски кредит, погасителен план към договора за кредит, платежно
нареждане от 22.06.2017г.
за изплащане на сумата от
2000 лв. по банкова сметка *** Н.Т., извлечение от сметка към договора, уведомително писмо за предсрочна
изискуемост на кредита.
От представения като писмено доказателство Договор за
потребителски кредит № **********/22.06.2017г., се
установява, че Н.Т. е изявила
воля за сключване на договор за заем с ответното дружество, по силата на който
да получи сумата от 2000 лв., като била
договорена възнаградителна лихва в размер на общо 967,36 лв. или задължението й, съгласно уговореното е
в общ размер на 2967,36
лв., което следвало да
погаси на 24 равни месечни вноски.
Видно от договора страните са уговорили закупуване на допълнителен пакет от
услуги на стойност от 1500 лв., като възнаграждението за него е следвало да
бъде изплатено на вноски, всяка в размер от 62,50 лв.. Предвид обстоятелството, че процесния договор представлява частен
удостоверителен документ, съдържащ неизгодни за издателя му факти и доколкото
не е оспорен от страната, то съдът се намира обвързан от материалната му
доказателствена сила. Доколкото ответницата
не оспорва да е получена заемната сума, нито се твърди или установява да са
съществували други договорни правоотношения, извън това по процесния договор,
по силата на които да е получена, нито се оспорва, да е подписала процесния
договор, съдът намира, че по делото се установява възникването на заемно
правоотношение и пораждането в тежест на ответницата, в качеството й на
солидарен длъжник на задължения по него.
Процесният договор представлява потребителски
договор, който придава на кредитополучателя качеството на потребител по смисъла
на § 13, т. 1 от
ДР на ЗЗП. Съгласно чл. 143 ЗЗП
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. Предвид правомощието на съда служебно да прецени неравноправния
характер на договорна клауза, което произтича от разпоредбата на чл. 6 от Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори (в т. см. Решение на
Съда (голям състав) от 9 ноември 2010 година по дело C-137/08 (VB
Penzugyi Lizing Zrt. срещу Ferenc Schneider), Решение от 4 юни 2009 г. по дело Pannon GSM, С
– 243/ 08), а и предвид релевираното от
ответницата възражение за нищожност на споразумението за допълнителни услуги,
съдът го намира за основателно по следните съображения.
В случая клаузата за заплащане на уговореното
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги и споразумението в този
смисъл не отговарят на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на кредитора и кредитополучателя.
Видно от него срещу заплащане на възнаграждението кредитополучателят може да се
ползва от различни привилегии – бързо разглеждане на искането, възможност за
отлагане на плащане на вноски, възможност за намаляване на определен брой
погасителни вноски, възможност за смяна дата на падеж, улеснена процедура за
получаване на допълнителни парични средства. Неравноправният характер на
посочената клауза произтича от липсата на еквивалентност между поетото
задължение за заплащане на допълнително възнаграждение и поетите ангажименти от
страна на кредитора, тъй като предоставянето на изброените по – горе привилегии
не е обусловено от настъпване на предвидени в договора условия, а зависи
единствено от волята на кредитора. Цитираната клауза не е индивидуално
уговорена, тъй като сключването на споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни слуги е включено в типовото искане за отпускане на
потребителски кредит.
На следващо място съгласно разпоредбата на чл.
10а ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Съдът намира,
че т.нар. „допълнителен пакет услуги“, за които е уговорено възнаграждение не
попада в приложното поле на цитираната разпоредба. Срещу тази такса
(възнаграждение) не се дължи никакво поведение от страна на кредитора –сумата
се дължи за предоставените допълнителни възможности на потребителя да управлява
кредита. В този аспект това вземане няма характер на такса, тъй като не се
дължи заради извършени разходи, нито заради определени действия, предприети от
кредитора – арг. чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 ЗПК.
Наименованието на допълнителния пакет услуги прикрива истинската цел на
клаузата да служи за увеличение на възнаграждението на кредитора за
предоставения заем, което от своя страна води до нарушение на императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България. В случая ГПР по процесния договор е 49. 89 % при
максимален размер от 50% съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което ако към дължимата по договора сума се присъединят
и разходите по допълнителното споразумение, ГПР ще надхвърли нормативно
допустимия размер от 50% и несъмнено води до многократно превишаване тавана на
ГПР, което от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това
възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на
основание за дължимост на това вземане. Предвид
изложеното клаузата в договора и споразумението за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги са недействителни на основание чл. 143 ЗЗП
и чл. 26, ал. 1 ЗЗД – поради заобикаляне на закона, поради което размерът на
дължимите вземания по договора за кредит следва да се определи въз
основа на предоставената в заем сума по сключения договор за кредит, но без
поетото задължение за заплащане на допълнителния пакет услуги.
Отделно от всичко изложено следва да бъде
съобразено и решение № 109 от 12.08.2019 г. на ВКС по т. д. № 636/2019 г., II т. о., ТК е оставено в сила решение № 1070/02.05.2018
г. от 30.04.2018 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с
решение № 1109 от 03.05.2018 г., в частта, с което е потвърдено решение № 2958
от 03.05.2017 г. по гр. д. № 12486/2014 г. на Софийски градски съд за осъждане
на "Профи кредит България" ЕООД да
преустанови прилагането и да изключи от съдържанието на Общи условия към
договори за потребителски кредит клаузите на чл. 12. 3, чл. 12. 4, чл. 12.5.3,
чл. 12.5.5 и част от клаузите на чл. 13. 1 и чл. 13. 3. При съобразяване
изложените мотиви от върховната инстанция по отношения неравноправния характер
на посочените в решенията клаузи от ОУ на ищцовото дружество, които настоящият
състав напълно споделя следва изводът, че клаузите на чл. 12. 3, чл. 12. 4 и
чл. 13. 3 от ОУ към процесния договор, които макар да са Версия 08 са напълно
идентични с текста на същите във Версия 01, коментирана в цитираната по- горе
решения и неравноправни, като противоречащи на разпоредбата на чл. 143 ЗЗП,
доколкото по делото не са ангажирани доказателства, а и следва от самата
природа на Общите условия, че не са индивидуално уговорени, видно е, че са в
нарушение на принципа на добросъвестността, създават значителна
неравнопоставеност между страните и са във вреда на потребителя, поради което
те са нищожни. Тук е мястото да се посочи, че съобразно практиката на СЕС
решенията по колективни искове, с които е признат неравноправният характер на
договорни клаузи по потребителски договори, включително и в Общи условия е
задължително за всички съдилища.
Следователно съдът намира, че при липса на
доказателства уведомлението за прекратяване на процесния договор да е
достигнало до длъжниците, то и предсрочна изискуемост не е настъпила. Този
извод на съда не би се променил, дори и да се приеме, че клаузата на чл. 13,
ал. 3 от процесните ОУ не е с неравноправен характер, тъй като по делото изобщо
липсват данни ищцовото дружество да е правило опит да връчи уведомлението по
посочените в този член начини. Правото на кредитора да иска заплащане на
остатъка от непогасените вземания за главница и договорни лихви възниква в две
хипотези – при предсрочна изискуемост на договора за кредит, настъпила
след изричното уведомяване на длъжника от кредитора, или при изтичане на срока
на договора. В настоящия случай от процесния договор и погасителния план към
него безспорно се установява, че падежът по всички погасителни вноски е
настъпил към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, от което следва, че от този момент (изтичане срока на договора)
кредиторът "Профи Кредит България"
ЕООД може да иска плащане в пълен размер на просроченото вземане за главница и акцесорните
вземания.
С исковата молба се претендира главница в
размер на 3162.79
лв.. Видно обаче от
процесния договор заем е отпуснат в размер на 2000 лв., от което следва
изводът, че претенцията за главница не би могла да надвишава последната сума.
Очевидно е, че ищцовото дружество в претенцията си за главница включва и
възнаграждението си по пакет допълнителни услуги, за което по- горе бяха
изложени мотиви, че представлява неравноправна клауза, поради което и сумите по
него не следва да бъдат присъждани, като начислени на основание нищожна клауза,
а и доколкото съдът е обвързан от диспозитивното начало в гражданския процес.
Безспорно е между страните, че са изплатени седем погасителни вноски и при съобразяване
уговорките в договора и представения погасителен план към него следва, че
ответницата е задължена за падежиралите 14 вноски. При
съобразяване правомощието на съда по чл. 162 ГПК и приетия и неоспорен
погасителен план към процесния договор при доказана основателност на вземането
на ищцовото дружество съдът определи размерът му на сумата от 1 572,86
лв.. Предвид нищожността на клаузата за покупка на пакет от допълнителни услуги
сумата от 437,5 лв. (7х62,5= 437,5) се явява платена без основание, поради което
съобразно правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД независимо от начина, по който ищцовото
дружество е отнесло това плащане с нея се явява погасен остатъка от
дължимата лихва, но тъй като тази сумата е недостатъчна да покрие изцяло това
акцесорно вземане, то липсва остатък от нея, с който да се погаси част от
неизплатената главница. Ето защо предявеният иск за главница следва да бъде
уважен до сума в размер на 1 572,86 лв., а за разликата над него и до
пълния претендиран от 3162.79
лв. следва да бъде
отхвърлен.
По разноските:
В съответствие с т. 12 на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС,
ОСГТК, съдът следва да се произнесе и по разпределението на отговорността за
разноски в заповедното и исковото производство. На основание чл. 78, ал.1 ГПК
на ищцовото дружество следва да се присъдят разноски съобразно уважената част
от исковете или сума в размер на 512,03 лв., представляваща разноски в
заповедното и исковото производство, съгласно доказателствата и списък по чл.
80 ГПК. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответницата се следват разноски, но
доколкото не се претендират и не са представени доказателства да са сторени
такива съдът не следва да се произнася по отговорността за тях.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „Профи кредит България“
ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
България № 49, бл. 53Е, вх. В, против Н.Б.И., ЕГН:**********,***, иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че Н.Б.И., ЕГН:**********дължи на „Профи кредит България“
ЕООД, ЕИК: *********, сумата от 1 572,86
лв., представляваща
главница по договор № **********, ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявление в съда- 28.08.2018 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над установения
размер от 1 572,86 лв. до претендираният от 3162.79
лв., за която сума е
издадена заповед за изпълнение от 30.08.2018г., по ч.гр.д. № 1151, по описа ВРС
за 2018 г..
ОСЪЖДА Н.Б.И., ЕГН:**********,*** ДА ЗАПЛАТИ НА „Профи
кредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. България № 49, бл. 53Е, вх. В, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 512,03 лв., представляваща разноски в заповедното и исковото
производство.
Решението
подлежи на обжалване пред Пазарджишки окръжен съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
РАЙНОЕН СЪДИЯ:
ЛИЛИЯ ТЕРЗИЕВА- ВЛАДИМИРОВА