№ 88
гр. Варна, 29.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ ТО, в публично заседание на
петнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Цвета Павлова
Членове:Пламен Ат. Атанасов
Деница Добрева
при участието на секретаря Мая М. П.а
като разгледа докладваното от Деница Добрева Въззивно гражданско дело №
20243100502379 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по постъпила въззивна жалба вх.
№67804/23.08.2024г., подадена от ЗК“ Лев Инс“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София, ул. „Симеоновско шосе“ № 67 А, чрез юл. Л. срещу
решение №2933/01.08.24г., постановено по гр.д.№4815/23г. на ВРС, с което
дружеството е осъдено да заплати на М. П. М., ЕГН ********** сумата в размер на
20.00 /двадесет/ лева, представляваща неплатената част от обезщетение по
застрахователна щета в размер на 675.95 лева, която сума е получена след приспадане
на платената част 268.36 лева от дължимо обезщетение в общ размер 944.31 лева за
имуществени вреди на лек автомобил „Шкода Йети“ с peг. № ***, собственост на М.
М., настъпили от ПТП на 20.01.2023 г. в гр. Варна, ул.“Калина“, причинено от водача
на лек автомобил „Фолксваген Голф“ с per. № ***, застрахован при „Лев Инс“ АД към
датата на ПТП, ведно със законната лихва върху главницата 20.00 лева, считано от
подаване на молбата – 18.04.2023 г. до окончателното изплащане на сумата, на
осн.чл.432, ал.1 от КЗ и чл.86 ЗЗД.
В жалбата въззивникът е навел оплаквания за неправилност и необоснованост
на решението. Оспорва се извода на първоинстанционния съд по делото да са
доказани механизмът на произшествието и вината за застрахования водач. Поддържа
се, че произшествието е настъпило по вина на ищеца, който паркирал автомобила си
на разстояние по-малко от 5 метра от кръстовището в обратна посока на движение,
евентуално е налице съпричиняване на вредите от негова страна. Поддържа се, че
съдът не се е произнесъл по своевременно въведеното възражение относно механизма
на произшествието. Съдът не е отчел и оспорването на приетата САТЕ. В
заключението се съдържа неяснота по отношение времето за възстановяване на
увреденото имущество, а оттам и относно необходимия нормочас труд.
1
Първоинстанционният съд необосновано не е зачел възражението за овехтяване на
увреденото имущество, с оглед годината на производство на автомобила. Въз основа
на тези оплаквания настоява за отмяна на решението и постановяване на друго, с което
да се отхвърли предявения иск.
В срока по чл. 263 ГПК въззиваемата страна М. П. М., чрез адв. А. депозира
писмен отговор. Намира, че размерът на присъденото обезщетение е съответен на
установените щети по автомобила. Възражението по отношение механизма на
събитието намира за преклудирано, като заявено едва с подаването на въззивната
жалба. Освен това, намира, че чрез заплащането, в рамките на рекламационната
процедура, на частично обезщетение застрахователят конклундентно е признал
релевирания механизъм.
В съдебно заседание въззивникът, чрез адв. В., поддържа депозираните жалби.
С нарочна молба въззиваемият, чрез адв. А., също поддържа отговора.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за
установено от фактическа страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване,
поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК - въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата
на така посочените въззивни предели, въззивният съд намира, че
първоинстанционното решение съдържа реквизитите на чл. 236 ГПК и е действително.
Предявен е иск с правно основание чл. 432 КЗ, като с оглед неоспорването от страна на
ответника относно предявена писмена претенция пред застрахователя съгласно чл. 380
КЗ, искът се преценява за допустим.
Спорните по делото въпроси, поддържани и пред въззивния съд, се свеждат до
противоправността на деянието на застрахования при ответното дружество водач на
„Фолксваген Голф“ с per. № ***, евентуално за приноса на водача на увредения
автомобил, както и относно остойностяване на щетите.
За установяване на спорното обстоятелство относно противоправността на
поведението на застрахования при ответното дружество водач на “Фолксваген Голф“ с
per. № ***, е ангажиран двустранен констативен протокол за ПТП/л. 5 от
първоинстанционното дело/, подписан от водача на “Фолксваген Голф“ с per. № ***-
И. Д. и от ищеца М. М.. Видно от протокола издателите му са удостоверили, че по
време на произшествието автомобилът на ищеца (или автомобил „Б“) се е намирал в
паркирано/спряно/ състояние, като инцидентът е настъпил при извършване на маневра
„десен завой“ от водача на л.а. „Фолксваген Голф“. Посоченото е, че видимите щети по
автомобил „Б“ се изразяват в увредени заден десен калник и броня. Приложеният по
делото документ е непълен в частта относно сектор „Забележка“ (14), където обичайно
се отразява, лицето станало причина за настъпване на произшествието. Макар тази
празнота, не може да се отрече доказателственото значение на протокола в частта
относно установените от участниците в произшествието механизъм на увреждане и
щети. Тъй като при ПТП без пострадали лица, не е необходимо извършване на
последващ оглед от органите на полицията, законът позволява в подобен случай
последиците от инцидента да се фиксират от участниците в него съгласно
НАРЕДБА№ Iз-41/12.01.2009г., която урежда основанията за съставяне на протокола.
2
Обстоятелствата относно начина на движение на двамата участника в ПТП, нанесени в
схемата на двустранния протокол изцяло се потвърждават и от свидетеля И. Д.,
разпитан в съдебно заседание. Според свидетеля, извършил маневра при
несъобразяване на отстоянието с паркиралия в дясно автомобил, причината за
произшествието се дължи единствено на собственото му поведение. Допълнително
сочи, че произшествието е реализирано в междублокова уличка, където е липсвала
маркировка.
От заключението на САТЕ, кредитирано като обективно и компетентно дадено,
също се установява наличието на причинна връзка между настъпилото ПТП и
уврежданията по автомобила. Допълнително вещото лице сочи, че по цялата улица
„Калина“ не се установяват знаци или маркировка, забраняваща паркирането. Вещото
лице е категорично, че при маневрата водачът на „Шкода Йети“ не е преценил
разстоянието между двата автомобила.
На осн.чл. 25 от Закона за движение по пътищата при предприемане на маневра,
вкл. при заобикаляне на пътно превозно средство, при преминаване в друга лента или
завой, водачът преди да започне маневрата, трябва да се убеди, че няма да създаде
опасност за участниците в движението, които се движат след него, преди него или
минават покрай него, и да извърши маневрата, като се съобразява с тяхното
положение, посока и скорост на движение.
В случая, безспорно от доказателствата по делото- двустранен протокол,
свидетелски показания и експертиза става ясно, че увреденият автомобил,
непосредствено преди произшествието е бил спрял на пътното платно. Не се
установява автомобилът да е спрян на нерегламентирано място, каквито са
оплакванията в жалбата. Няма данни водачът на увредения автомобил да е паркирал
неправилно. По правило при престой и паркиране в населените места пътните
превозни средства се спират възможно най-вдясно на платното за движение по посока
на движението и успоредно на оста на пътя (чл. 94, ал. 3 от ЗДвП). В случая от данни
по делото не се установява това правило да е нарушено. Ответникът не е навел с
отговора други правнорелевантни факти, извън неправилното паркиране, с които да
обосновава приноса на водача на увредения автомобил. Възражението за нарушение на
забраната за паркиране на пет метра от кръстовище –чл. 98, ал. 1,т. 6 от ЗДП е
въведено едва с въззивната жалба, съответно по отношение на този факт не са събрани
доказателства пред първата инстанция. Като преклудирано, възражението не следва да
се обсъжда.
С оглед на изложеното, съставът на въззивния съд намира за доказани
предпоставките за реализиране на отговорността на ответника – застраховател по
застраховка Гражданска отговорност на автомобилистите, а именно наличието на
валидно застрахователно правоотношение / което не спорно/ и настъпили вреди от
поведението на застрахован водач.
Според общата за всички случаи на имуществено застраховане разпоредба на
чл. 386, ал. 2 от КЗ обезщетението трябва да бъде равно на действително претърпените
вреди към деня на настъпване на застрахователното събитие, като доказването на
вредите е в тежест на застрахования. Обезщетението не може да надвишава
действителната (при пълна увреда) или възстановителната (при частична увреда)
стойност на застрахованото имущество, т. е. стойността, срещу която вместо
застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество /чл. 400, ал. 1
КЗ /, съответно стойността, необходима за възстановяване на имуществото в същия
вид, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други,
3
без прилагане на обезценка /чл. 400, ал. 2 КЗ /. Смисълът е да бъде реализирана в
пълен обем обезвредата на пострадалия, така че да бъде избегнато обезпеченото с
полицата обедняване на патримониума му вследствие на настъпилия застрахователен
риск.
За определяне възстановителна стойност на увредения автомобил е прието
заключението по допуснатата САТЕ. Вещото лице, изчислявайки средната пазарна
цена за труд, бояджийски материали и допълнителни материали, е дало заключение, че
стойността, необходима за възстановяване на щетите възлиза на 944,31 лева с ДДС/
след допълнително уточнение в о.с.з/. Възраженията срещу обосноваността на
експертизата не могат да се зачетат. Ответникът не е направил искане за назначаване
на повторна експертиза. При това положение, съдът не може да съпостави
предложената от експерта стойност с каквато и да било друга такава. Ето защо
заключението следва да се кредитира.
След приспадане от тази стойност на заплатеното обезщетение в размер на
268,36 лева, следва извода, че предявеният частичен иск в основателен в заявения
размер от 20.00 лева.
Решението следва да се потвърди.
Производството по делото е образувано и по частна жалба вх.
№88078/01.11.2024г., депозирана от ЗК“ Лев Инс“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, ул. „Симеоновско шосе“ № 67 А, чрез юл. Л. срещу
определение №11539/14.10.2024г. по гр.д.№4815/2023г., с което е оставена без
уважение молбата на частния жалбоподател за изменение на постановеното по делото
решение №2933/01.08.24г. в частта за разноските.
В жалбата се сочат оплаквания, че при произнасяне по молбата с правно
основание чл. 248, ал. 1 от ГПК съдът не е съобразил възражението за прекомерност
по отношение размера на адв. възнаграждение на насрещната страна. При определяне
на този размер намира, че следва да се отчетат ниския материален интерес и
провеждането на делото само в рамките на две съдебни заседание. Акцентира, че
размерите по Наредбата за размерите на адвокатските възнаграждения са само
ориентировъчни и не са задължителни за съда. Отделно от това се позовава на липса
на доказателства за реалното заплащане на възнаграждението. Доколкото
предоставената от адвоката услуга е извън обхвата на Директива № 2006/112/ЕО на
Съвета от 28.11.2006г. относно общата система на ДДС, намира, че ДДС не се дължи.
Въз основа на изложеното настоява за отмяна на обжалваното определение и
допускане на изменение на решението съгласно молбата.
Частната жалба е депозирана в установения от закона срок (чл.248, ал.3 от ГПК),
от лице, имащо правен интерес от обжалването, и срещу акт, който подлежи на
инстанционен контрол, поради което се явява допустима.
С обжалваното определение съдът е отказал да допусне изменение на
решението в частта относно присъдените разноски на ищеца за адв. възнаграждение в
размер на 480 лева с ДДС. За да постанови обжалвания акт, съдът е счел, че
заплатеното възнаграждение отговаря на фактическата сложност на производството и
на процесуалните усилия на адвоката.
Определението следва да с потвърди, но по различни съображения.
В чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидена възможност претендираното като разноски по
делото адвокатско възнаграждение да бъде намалявано от съда, ако насрещната страна
направи възражение за неговата прекомерност. Подобно на останалите становища и
4
възражения на страните, доводът по чл. 78, ал.5 ГПК се преклудира с приключване на
съдебното дирене пред съответната инстанция, съответно последващото му
предявяване се явява недопустимо.
В случая нито с отговора на исковата молба, нито по-нататък в процеса
ответната страна е въвела подобно възражение. Позоваването на прекомерност на
заплатено от насрещната страна адвокатско възнаграждение едва с молбата по чл. 248
ГПК е недопустимо.
На следващо място, не може да се сподели довода за липса на доказателства за
извършено плащане на възнаграждението.
Ищецът М. П. М. се е задължил със заплащането на адвокатско възнаграждение
по договор от 16.04.2024 год. за сумата от 480 лева, платими в брой. Договореният
хонорар е заплатен съобразно разписка, приложена на л.78 от първоинстанционното
производство. Самият договор удостоверява действителното заплащане на
обезщетението, съгласно постановките на ТР 6/2012г. на ОСГТК на ВКС.
Доводите относно дължимостта на ДДС върху определеното възнаграждение
също са неоснователни. ЗДДС изрично предвижда начисляване на ДДС върху
облагаеми доставки от лица, регистрирани по закона.
В заключение обжалваното определение следва да се потвърди.
По разноските за настоящото производство:
С оглед изхода от спора и направеното искане, въззивникът следва да бъде
осъден да заплати на въззиваемата страна сторените пред настоящата инстанция
разноски. Възражението за прекомерност заплатено адвокатско възнаграждение съдът
намира за основателно.
С решение на СЕС по дело С-438/2022 г., по повод искането за тълкуване на
член 101, параграф 2 ДФЕС в аспекта на съответствие на Наредба № 1 от 9 юли 2004 г.
за минималните размери на адв. възнаграждения, е постановено тълкуване в смисъл,
че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият
клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение
на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. Посочено е още,
че нищожността по член 101, параграф 2 ДФЕС има абсолютен характер. Указано е, че
съдът следва да откаже приложението на такава национално права, която противоречи
на правилата за ограничаване на конкуренцията.
Следователно съдът не обвързан от приложението на Наредба № 1 от 9 юли
2004 г. за минималните размери на адв. възнаграждения, а приетите там размери могат
да служат само като ориентир при преценката за справедливия размер на
възнаграждението.
При отчитане на действителната сложност на производството, съдът намира на
първо място, че цената на иска е само е един от критериите, който може служи за
ориентир. Следва да се има предвид, че не е задължително да съществува пропорция
между усилията, положени от процесуалния представител и цената на иска. На
следващо място следва да се отчита рода на самото производство- дали се касае до
често предявявани в практиката искове, по които съществува изобилна съдебна
практика, или до спорадично предявявани дела. От значение е сложността на
5
конкретното дело - обема на събраните доказателства, броя на съдебните заседания,
както и конкретната активност на пълномощника.
Предявеният иск за заплащане е застрахователно обезщетение е често срещан в
практиката и не предполага съществена сложност, а и самото конкретно производство
не се характеризира с такава. Делото е протекло в едно заседание, без участието на
процесуален представител в о.с.з.
Не може да не се отчете и минималната цена на иска – 20 лева, която не е
изменена в хода на процеса, след приемане на експертизата. Именно след изслушване
на експертизата, ищецът е могъл, и то без да понася допълнителни разноски за
държавна такса/ същата е дължима в минимален размер и при увеличение на иска по
размер, установен от експертизата/, да поиска изменение на иска. Това процесуално
поведение ищецът не е предприел, което сочи намерението да инициира последващ
процес. Генерирането на множеството процеси с малък материален интерес, сочи на
недобросъвестно упражняване на процесуални права. Горното дава на съда основание
да приеме за обоснован размер на разноските във въззивната инстанция 200 лева с
ДДС.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №2933/01.08.24г., постановено по гр.д.№4815/23г.
на ВРС.
ПОТВЪЖДАВА определение №11539/14.10.2024г. по гр.д.№4815/2023г.
ОСЪЖДА ЗК“ Лев Инс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Симеоновско шосе“ № 67 А ДА ЗАПЛАТИ на М. П. М.,
ЕГН ********** от гр. *** сумата от 200 (двеста) лева с ДДС, представляваща
разноски за въззивното производство, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6