№ 106
гр. Пловдив, 18.03.2022 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
закрито заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Георги В. Чамбов
Членове:Емил Люб. Митев
Антония К. Роглева
като разгледа докладваното от Георги В. Чамбов Въззивно частно търговско
дело № 20225001000149 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 и сл. вр. с чл. 299, ал. 2 и чл. 248
ГПК
Образувано е както следва:
- по въззивна частна жалба от „П.Б. (Б.)“ ЕАД против определение №
261483 от 20.09.2021 г., постановено по т. д. № 135 по описа за 2021 г. на
Пловдивския окръжен съд в частта, с която е прекратено частично
производството по делото по отношение на предявените искове от: 14 553.13
лева главница, дължима за периода 04.04.2013 г. – 04.09.2015 г.; законна
лихва върху главницата от 04.04.2019 г. до изплащане на вземането, за които
ищецът е снабден със заповед за изпълнение № **** от 09.04.2019 г. по ч.гр.д.
№ 5437/2019 г. на ПРС, IV бр. с.; евентуалната осъдителна претенция за 14
553.13 лева главница, дължима за периода 04.04.2013 г. – 04.09.2015 г.;
законна лихва върху главницата от 04.04.2019 г. до изплащане на вземането;
наказателна лихва от 234.11 лева за периода от 01.11.2010 г. до 10.11.2010 г.,
за които ищецът е снабден със заповед за изпълнение № **** от 02.05.2019 г.
по ч.гр.д. № 5438/2019 г. на ПРС , IV гр.с.;
- по въззивна частна жалба от „П.Б. (Б.)“ ЕАД против определение №
261714 от 18.11.2021 г., постановено по същото дело, с което „П.Б. (Б.)“ ЕАД
е осъдено да заплати на основание чл. 78, ал. 4 ГПК на ИВ. Т. В., сумата
1
2722.55 лева разноски по делото.
В частните жалби се поддържа оплакване за неправилност на
обжалваните определения, както и несъобразяването им с материалния и
процесуалния закон и със задължителната практика на ВКС. Искането е да се
отменят определенията и да се постанови продължаване производството по
делото и разглеждане по същество на всички предявени от ищеца искове в
пълния им размер.
Частните жалби са постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, подадени са
от надлежна страна и са допустими, а разгледани по същество са основателни.
Производството по т. д. № 135 по описа за 2021 г. на Пловдивския
окръжен съд е образувано по предявени от „П.Б. (Б.)“ ЕАД против ИВ. Т. В.
искове с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 124 ГПК, чл. 430 ТЗ, чл. 240,
чл. 92 и чл. 86 ЗЗД, за установяване наличието на конкретно описани парични
задължения на ответника към ищцовото дружество, произтичащи от
неизпълнение на сключен между страните договор за банков кредит, за които
ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по
реда на чл. 417 ГПК. В условията на евентуалност са предявени и осъдителни
искове за заплащане на част от сумите при отхвърляне на установителния иск
за тях.
За да прекрати частично производството по предявените искове,
Пловдивският окръжен съд е приел, че за част от претендираните паричните
вземания е формирана сила на пресъдено нещо с влязло в сила решение № 275
от 17.05.2018 г. постановено по т. д. № 776/2016 г. на Пловдивския окръжен
съд, с което е бил отхвърлен предявеният от б. против ответника в качеството
му на ЕТ установителен иск за вземания произтичащи от същия договор за
банков кредит. В тази връзка, Пловдивският окръжен съд е приел, че макар с
посоченото решение искът на основание чл. 422 ГПК да е бил отхвърлен,
поради недоказване на един от основните заявени правопораждащи факти –
настъпване на предсрочна изискуемост за остатъка от кредита, по време на
процеса, преди приключване на устните състезания, изискуемостта на
вземанията е настъпила на различно от заявеното основание и по-точно –
поради изтичане срока на договора, поради което този факт е бил
преклудиран с постановеното решение. В този смисъл, според
първоинстанционния съд, по сега предявените искове и за онези парични
2
вземания, произтичащи от същото основание, които са били предмет на
постановено по т. д. № 776/2016 г. решение, изтичането на срока на договора
за кредит, на което ищецът основава изискуемостта им, не бил новонастъпил
факт, а такъв, който е преклудиран с постановеното по това дело решение. От
което е изведено, че в тази част исковете са недопустими.
Определението е неправилно.
Доколкото предметът на делото се идентифицира със спорното
материално право, той се определя от заявените с исковата молба от ищеца
твърдения в подкрепа на това право и от заявеното искане. В настоящия
случай, макар предявените искове по чл. 422 ГПК в това производство и в
производството по т.д. № 776/2016 г. на Пловдивския окръжен съд да
произтичат от изпълнението на един и същ договор, те не се основават на
едни и същи фактически и правни твърдения.
Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2
ЗКИ, на което се основават исковете предмет на т.д. № 776/2016 г.
представлява различен юридически факт от изтичане на уговорения с
договора срок за погасяване на кредита. С волеизявлението си за предсрочна
изискуемост, кредиторът едностранно изменя договора, като съобразно
уговореното, заявява правото си да събере предсрочно вземанията си,
произтичащи от този договор в този вид и размер, който те биха имали при
изтичане срока на договора. Реципрочната последица на това волеизявление
е, че неизправният длъжник губи преимуществото си от разсрочено
изпълнение на задължението и от момента на уведомяването на обявената
предсрочна изискуемост дължи неизплатения остатък от описаните вземания
на кредитора. Упражняването на това право е обусловено от настъпването на
уговорени от страните различни условия – съвкупност от други факти, за
разлика от изтичането на срока за връщането на кредита, свързан с
настъпването на определена дата.
С тълкувателни решения на ОСГТК на № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. №
4/2013 г., ВКС № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г., отнасящи се до
тълкуването на разпоредби от заповедното производство, е възприета както
възможността предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване
дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна
изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, в случай че
3
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ,
така и крайният момент към който следва да се установи съществуването на
вземането по издадена заповед за изпълнение - към момента на приключване
на съдебното дирене в исковия процес.
Решенията относно описаните възможности се основават на разпоредбата
на чл. 235, ал. 3 ГПК относно приложението на релевантни за това
производство факти, настъпили след подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на
вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения
изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в
образувания изпълнителен процес.
Последователното прилагане на тълкуваните в посочените ТР разпоредби,
изисква решението на съда да отразява правното положение между страните
по делото към момента на приключване на съдебното дирене. Това означава,
че съдът е длъжен да вземе предвид всички новонастъпили в хода на процеса
факти, относими към възникването, съществуването, изменението или
погасяването на спорното материално право.
Независимо от изложеното, ако съдът не е изпълнил това задължение,
/още повече, че към постановяване на решението по т.д. № 776/2016 г. все
още не е било налице произнасяне по тълк. д. № 8/2017 г./, и ако не е взел
предвид такива факти при постановяване на решението, независимо дали
страната се е позовала на тях, дали е изменила иска в съответствие с тях, по
отношение на тези факти и на обусловеното от тях материално право няма да
се формира СПН, тъй като такава се формира само относно онази част от
иска, по която съдът се е произнесъл.
Обстоятелствата, че в конкретния случай, към датата на приключване на
устните състезания по т.д. № 776/2016 г. по описа на Пловдивския окръжен
съд, претендираните като предсрочно изискуема главница и договорна лихва
по кредита са включвали и вноски с настъпил падеж, както и че към същия
момент целият остатък от кредита е станал изискуем поради изтичане срока
на договора, по никакъв начин не водят до промяна в обективните предели на
СПН по отношение на въведения с иска по чл. 422 ГПК предмет. Ищецът би
могъл, но не е длъжен да се позове на тези новонастъпили факти, дори те да
4
подкрепят заявеното с иска материално право или част от него, съответно – да
изменя основанието и/или размера на вече предявения иск. Пропускът или
нежеланието на ищеца да се позове на такива факти, в случай че същите
обуславят различно от първоначално посоченото основание на предявения
иск, не преклудира правото му да предяви нов иск за същото или за друго
вземане, основаващо се на тези факти т.е. да предяви същия иск на друго
основание. Нещо повече – дори ищецът да се е позовал и на новонастъпилото
основание в подкрепа на предявения иск, то няма да бъде преклудирано, ако
съдът не се е произнесъл по него.
Изводът е, че обжалваното определение, с което производството по
делото е частично прекратено е неправилно и следва да се отмени, а делото
следва да се върне на Пловдивския окръжен съд за продължаване на
процесуалните действие по всички предявени искове.
Доколкото определение № 261714 от 18.11.2021 г. е обусловено от
частичното прекратяване на производството и с него е допълненото
определение № 261483 от 20.09.2021 г. в частта за разноските съгласно с
правилото на чл. 78, ал. 4 ГПК, отмяната на основния съдебен акт и връщане
на делото за продължаване на производството, обуславя отмяната и на
допълващия го съдебен акт, предвид отпадане на конкретното основание за
присъждане на разноски на този етап от производството.
В съответствие с изложеното, Пловдивският апелативен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ определение № 261483 от 20.09.2021 г., постановено по т. д.
№ 135 по описа за 2021 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е
прекратено частично производството по делото по отношение на предявените
искове от: 14 553.13 лева главница, дължима за периода 04.04.2013 г. –
04.09.2015 г.; законна лихва върху главницата от 04.04.2019 г. до изплащане
на вземането, за които ищецът е снабден със заповед за изпълнение № **** от
09.04.2019 г. по ч.гр.д. № 5437/2019 г. на ПРС, IV бр. с.; евентуалната
осъдителна претенция за 14 553.13 лева главница, дължима за периода
04.04.2013 г. – 04.09.2015 г.; законна лихва върху главницата от 04.04.2019 г.
5
до изплащане на вземането; наказателна лихва от 234.11 лева за периода от
01.11.2010 г. до 10.11.2010 г., за които ищецът е снабден със заповед за
изпълнение № **** от 02.05.2019 г. по ч.гр.д. № 5438/2019 г. на ПРС , IV гр.с.
ОТМЕНЯ определение № 261714 от 18.11.2021 г., т. д. № 135 по описа
за 2021 г. на Пловдивския окръжен съд, с което „П.Б. (Б.)“ ЕАД е осъдено да
заплати на основание чл. 78, ал. 4 ГПК на ИВ. Т. В., сумата 2722.55 лева
разноски по делото.
ВРЪЩА делото на Пловдивския окръжен съд за продължаване на
производството по предявените искове.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6