№....................
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-А въззивен състав, в публичното съдебно заседание на десети
октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР Д.с участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното
от младши съдия Д.в. гр. д. № 5644
по описа на съда за 2019г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 8944/11.01.2019г., постановено по гр. д. № 32142/2018г.,
Софийски районен съд (СРС) е отхвърлил изцяло предявените от ищеца В.И. Д.срещу
„Т.С.“ ЕАД обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание
чл. 55, ал. 1 за сумата от 15 569,75лв., представляваща погасени по
давност вземания, които са събрани и преведени на ответника по изп. дело №
20108580400745 по описа на ЧСИ У.Д., и с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за
сумата от 1532,80лв., представляваща платените от ищеца в изпълнителното
производство такси и разноски.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца, в
която се излагат съображения за неправилност на съдебния акт. Поддържа се, че
последното валидно извършено изпълнително действие по изпълнителното дело е от
06.08.2010г., когато е наложен запор на банковите сметки на М.М.– наследодателя
на В.Д., като след тази дата няма извършвани изпълнителни действия, поради
което изп. дело се е прекратило по силата на закона на 06.08.2012г. - чл. 433,
ал. 1, т. 8 ГПК. Доколкото претендираните от ответника вземания били за
периодични плащания за топлинна енергия, които се погасяват с тригодишна
давност, същите са се погасили на 06.08.2013г. Излагат се съображения, че
давността не е спирана или прекъсвана през този период. Сочи се, че извършените
в хода на процеса плащания не могат да се приемат за признание на задължението.
Моли се за отмяна на решението и постановяване на друго, с което да се уважат
исковете.
В устните състезания пред въззивната инстанция процесуалният
представител на ищеца поддържа, че постъпилите по изп. дело плащания са от
трети лица, които нямат връзка с ищеца и неговия наследодател, поради което не
може да се направи извод за признаване на задължението. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия ответник. С
молба от 09.10.2019г. същият моли за потвърждаване на първоинстанционното
решение и присъждане на разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи
проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на ТР №
1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Съобразно така установените си
задължения, настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е
валидно и е допустимо в обжалваната част.
Софийски
районен съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Независимо че е
квалифицирал първият иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, това обстоятелство не
води до недопустимост на решението в тази част, тъй като съдът се е произнесъл
съобразно наведените от ищеца фактически твърдения и отправен петитум. В случая
погрешната квалификация би могла да се отрази единствено на правилността на
решението.
С исковата
молба ищецът е твърдял, че от него в качеството на наследник на М. М., по изп.
дело № 2010858040075 по описа на ЧСИ У.Д., образувано въз основа на изп. лист
от 13.04.2010г., издаден по гр. д. № 960/2010г. по описа на СРС, са били
събрани суми в общ размер на
17 102,55лв., от които 15 569,75лв., вземанията обективирани в
изп. лист, и 1532,80лв. – разноски по делото, след като изпълнителното
производство било прекратено, а вземанията погасени по давност. С оглед на това
е поискал връщане на сумите от ответника.
Ответникът е
оспорил иска, като е посочил, че ищецът не е представил доказателства, от които
да се установи недължимост на сумите.
Районният съд е
приел, че вземанията, предмет на принудителното изпълнение, се погасяват с
тригодишна давност, тъй като не са установени с влязло в сила съдебно решение и
давността се определя от характера на вземането, което в случая е за периодични
плащания. Приел е, че с молба от 19.07.2010г., преди изтичане на давността,
ответникът е поискал образуване на изп. дело. След това на 06.08.2010г. били
наложени 14 запора, а с молба от 20.06.2012г. е прекъсната давността на
вземането и възможността да се перемира делото, тъй като ищецът е поискал
извършване на изп. действия. Счел е, че за периода 2012-2014г. са събрани суми
по делото, като последното плащане е от 12.06.2014г., и всяко от тези
постъпления прекъсвало давността за вземането и е подновявало висящността на процеса.
Приел, че през 2015г. отново е имало плащания, като последното е било на
27.04.2015г., а с молба от 25.01.2017г. ответникът е поискал извършването на
изп. действия. Така ищецът бил конституиран като длъжник в производството на
мястото на починалия си наследодател преди перемирането на делото и преди вземанията
да са се погасили по давност, а принудителните действия, вследствие на които са
събрани сумите, били законосъобразни. По тези съображения районният съд е
отхвърлил предявените искове.
Изводите на
първоинстанционния съд са неправилни.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени в т. 10 от ТР № 2/26.06.2015г. по тълк. дело
№ 2/2013г., ОСГТК на ВКС, давността се прекъсва с предприемането на действия за
принудително изпълнение на вземането. Прекъсва давността предприемането на
кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо
от това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно
чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването
и извършването на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или
на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват
давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана
за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на
експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на
разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. При
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на
всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие,
изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен
способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи,
но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на
всяко действие за принудително изпълнение. Когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното
производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. В доктрината
и съдебната практика е трайно установено разбирането, че прекратяването на
изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция” настъпва по силата на
закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече
настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно
релевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт
за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи
това. Прекратяването на изпълнителното производство става по право, като
новата давност е започнала да тече от предприемането на последното по време
валидно изпълнително действие. В диспозитива на тълкувателно решение е
прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия
в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на
която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие.
От приобщеното към делото изпълнително дело №
20108580400745 по описа на ЧСИ У.Д. се установява, че същото е образувано по
молба на ответника от 19.07.2010г., с която е поискано предприемане на изп.
действия за събиране на вземанията и са възложени правомощия на съдебния
изпълнител по чл. 18 ЗЧСИ. Делото е образувано за събиране на вземанията,
обективирани в приложения към молбата изп. лист от 13.04.2010г., издаден по гр.
д. № 960/2010г. по описа на СРС на основание чл. 416 ГПК по подлежаща на
изпълнение заповед от 05.02.2010г. срещу М.И.М.. На 06.08.2010г. съдебният
изпълнител е извел множество запорни съобщения. Следва да се приеме, че запорът
върху вземане поражда действие от момента на уведомяването на третото задължено
лице за налагането му, поради което в случая последното запорно съобщение от
изходираните на 06.08.2010г. е адресирано до НОИ и е връчено на 25.08.2010г.,
от която дата давността се е прекъснала. На 20.06.2012г. взискателят, настоящ
ответник, е поискал да се извърши опис на движими вещи, собственост на
длъжника, поради което на тази дата е прекъсната погасителната давност за
вземанията и е възпрепятствана възможността да се перемира изпълнителното
производство. Доколкото погасителната давност е последица на бездействието, то
активното поведение на взискателя, изразяващо се в искане за предприемане на
принудителни действия за удовлетворяване на вземанията му, представлява
действие, което прекъсва давността. След тази дата до 25.01.2017г. не са искани
и не са извършвани изпълнителни действия. В този период по изпълнителното дело
са извършвани доброволни плащания за погасяване на задълженията по делото, но
тези плащания са извършвани от трети, неучастващи в производството лица, видно
от доказателствата, находящи се на л. 41-66 от първоинстанционното дело. Поради
това погрешен е изводът на районния съд, че тези плащания водят до прекъсване
на давността за този времеви диапазон. Не може да се приеме, че тези плащания
представляват признание на задължението от страна на длъжника, тъй като са
извършвани от трети лица и е възможно длъжникът въобще да не е знаел за тяхното
осъществяване. По делото няма данни същите да са правени със знанието,
съгласието или по възлагане от длъжника. За да е налице признание на дълг е
необходимо длъжникът да направи (обективира) такова недвусмислено
волеизявление, от което с категоричност да се заключи, че задължението му към
кредитора съществува към момента, в който е направено (обективирано)
волеизявлението. Волеизявлението на длъжника за това следва да е
еднозначно, като то може да е направено изрично – писмено или устно; може да е
обективирано пред свидетели или пред държавен орган, който може да го е
удостоверил и в официален документ; може да е обективирано и чрез недвусмислени
конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята
на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора. В
настоящия случай такива действия от страна на длъжника не са извършвани. Отделно
от това, частичните плащания на дълга не съставляват признание с последиците по
чл. 116, б. „а“ ЗЗД спрямо непогасената му част – Решение № 87/24.07.2015г по
т. д. № 1171/2014г.,
I TO на ВКС. По
изложените съображения не може да се приеме, че длъжникът е направил признание
на задължението по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, с което да е прекъсната
течащата погасителна давност.
При
тези обстоятелства, в продължение на 2 години – от 20.06.2012г. до
20.06.2014г., взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия, а
съдебният изпълнител не е предприел такива по собствена инициатива съобразно
възложените му правомощия по чл. 18 ЗЧСИ. С оглед на това, на 20.06.2014г.
изпълнителното производство се е прекратило по право на основание чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК, а новата погасителна давност за вземането е започнала да тече от
датата, на която е поискано последното валидно изпълнително действие –
20.06.2012г. В случая е без правно значение, че съдебният изпълнител не е издал
постановление за прекратяване на изпълнителното производство, тъй като то има
само констативно действие, а прекратяването настъпва ex lege. Ирелевантна е и
молбата на ответника от 25.01.2017г., с която е поискал налагане на запори
върху банкови сметки, трудово възнаграждение, опис на движими вещи и възбрана
на имоти на длъжника. Към този момент производството вече е било прекратено и
тази молба не може да се счете за валидно поискано действие. Същото се отнася и
за действията, предприети по-късно от съдебния изпълнител, в това число
конституирането на ищеца – В.Д. като длъжник в производството на мястото на
починалия й брат – М.М., както и налагането на запор върху вземанията на В.Д.
по банкова сметка *** „Банка ДСК“ ЕАД и нареждането на цялата сума от третото
задължено лице в изпълнение на запора, видно от л. 82 от изп. дело. След като изпълнителното
производство е прекратено по право на 20.06.2014г., всички извършени след тази
дата действия по индивидуално принудително изпълнение от страна на съдебния
изпълнител са процесуално незаконосъобразни и като такива не могат да породят
целените правни последици.
По отношение на
приложимия давностен срок относно вземанията, изброени в чл. 111 ЗЗД и най-вече
тези за периодични плащания, каквито са процесните за топлинна енергия, в
хипотезата когато са установени с влязла в сила заповед за изпълнение, е налице
противоречива съдебната практика. Една част от съдилищата приемат, че тези
вземания се погасяват с 3-годишна давност, тъй като заповедта за изпълнение не
се приравнява на влязло в сила решение и същата не променя характера на
вземането, поради което чл. 117, ал. 2 ЗЗД е неприложим. Друга част възприемат
становището, че независимо от характера на процесното вземане като такова по
чл. 111 ЗЗД, когато спрямо същото има влязла в сила заповед за изпълнение
новият срок за погасяването му следва да е този на общата петгодишна давност,
тъй като влязлата в сила заповед за изпълнение се приравнява на влязло в сила
съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. В настоящия случай обаче е
без значение кое становище ще бъде споделено, тъй като последното надлежно
поискано изпълнително действие, с което е прекъсната давността, е от
20.06.2012г. Към 23.03.2018г., когато ищецът е конституиран като длъжник в
производството на мястото на своя наследодател и спрямо него са предприети
изпълнителни действия, е изтекъл срок по-дълъг от 5 години. Отделен е въпросът,
че изпълнителните действия извършени по прекратено производство не могат
породят правно значими последици по прекъсване на давността, тъй като са
недопустими. Следователно, към датата на постъпване на сумата по сметката на
съдебния изпълнител от наложения запор – 30.03.2018г., е било прекратено
изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, а също така
са били погасени по давност вземанията на ответника, обективирани в
изпълнителния лист от 13.04.2010г.
Неоснователно е
възражението на ответника, че от представените доказателства не ставало ясно
каква сума е постъпила по сметката му. От намиращото се на л. 83 от изп. дело
платежно нареждане се установява, че съдебният изпълнител е превел към „Т.С.“
ЕАД сумата от 15 569,75лв., като в основание на превода е посочил „оконч.
ИД 00745 2010 *********“. На 16.05.2018г. ЧСИ Д.е издала удостоверение на
длъжника, в което изрично е посочила, че от постъпилата сума по изп. дело в общ
размер на 17 102,55лв., 15 569,75лв. са преведени на ответника, а
остатъкът от 1 532,80лв. са преведени по сметка на съдебния изпълнител за
погасяване на такси и разноски съгласно ТТРЗЧСИ. Извод за получената от
ответника сума се прави и от отбелязването, направено на гърба на изп. лист,
където в изпълнение на задължението си по чл. 455 ГПК съдебният изпълнител е
отбелязал погасяването на сумата от 15 569,75, която с платежно нареждане
от 02.04.2018г. е изплатена на взискателя.
При това
положение между страните е настъпило имуществено разместване, което е било
лишено от правно основание. За ищеца е възникнал правния интерес да иска
връщане на даденото при начална липса на основание – чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Съгласно т. 1 ППВС 1/1979г. първият
фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване
на нещо без основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание
за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Както
се посочи, ответникът е получил имуществена облага в своя патримониум в размер
на 15 569,75лв., за която към момента на получаването е липсвало правно
основание, поради което се е обогатил неоснователно. Следователно предявеният
иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД се явява основателен и
решението на първоинстанционния съд трябва да бъде отменено.
По отношение на
иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата в размер на 1532,80лв.,
представляваща такси и разноски съгласно ТТРЗЧСИ, събрани от ищеца в
изпълнителното производство, настоящият съдебен състав намира същия за
основателен. Съгласно чл. 79, ал. 1, т. 1 ГПК разноските по изпълнението са за
сметка на длъжника, освен в случаите, когато делото се прекрати на основание
чл. 433 ГПК, освен поради плащане направено след започване на изпълнителното
производство. От ангажираните по делото доказателства се установява, че от
събраната от ищеца сума в общ размер на 17 102,55лв., 1532,80лв. представляват такси и разноски по
изпълнението, които с платежно нареждане от 02.04.2018г. /л. 117/ са преведени
по сметка на съдебния изпълнител. Съгласно намиращата се на л. 118 сметка по
чл. 79 ЗЧСИ, посочената сума включва обикновени авансови такси и пропорционалната
такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ. Настоящият съдебен състав намира, че след като към
датата на принудителното им събиране от длъжника изпълнителното производство е
било прекратено, а паричното вземане погасено по давност, то сумата
неправомерно е излязла от патримониума на длъжника – ищец. В този случай кредиторът
следва да върне на длъжника всички суми – полученото от него плащане без
основание, събраните от съдебния изпълнител, но невнесени от взискателя
авансови такси и разноски по делото, както и събраната такса по т. 26 от
ТТРЗЧСИ.
По изложените
съображения, фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 59, ал.
1 ЗЗД се явява доказан по делото и първоинстанционното решение следва да бъде
отменено и в тази част, като на ищеца се присъди сумата от 1532,80лв.
При този изход на спора, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски за двете съдебни инстанции има
ищецът. Същият е доказал направата на разноски пред районния съд
в общ размер на 1784,10лв., от които 684,10лв. за държавна такса и 1100лв.
адвокатско възнаграждение, а пред въззивната инстанция в общ размер 1442,50лв.,
от които 342,50лв. за държавна такса и 1100лв. за адвокатски хонорар, или общо
следва да му бъде присъдена сумата от 3226,60лв.
По изложените съображения, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 8944/11.01.2019г.,
постановено по гр. д. № 32142/2018г. по описа на Софийски районен съд, Трето гражданско отделение, 88-ми състав, и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД „Т.С.” ЕАД, ЕИК: ******,
със седалище и адрес на управление:***, да
заплати на В.И.Д., ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата от 15 569,75лв. /петнадесет хиляди петстотин шестдесет
и девет лева и седемдесет и пет стотинки/, представляваща принудително събрана
сума по изпълнително дело № 20108580400745 по описа на ЧСИ У.Д., образувано за
събиране на вземанията по изпълнителен лист от 13.04.2010г., издаден по гр. д.
№ 960/2010г. по описа на СРС, получени от ответника без основание след
погасяване на вземанията по давност и настъпила перемция на изпълнителното
производство, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на
исковата молба – 21.05.2018г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА на основание
чл. 59, ал. 1 ЗЗД „Т.С.” ЕАД, ЕИК: ******, със
седалище и адрес на управление:***, да
заплати на В.И.Д., ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата от 1532,80лв. /хиляда петстотин тридесет и два
лева и осемдесет стотинки/, представляваща събрани от ищеца такси и
разноски по изпълнително дело №
20108580400745 по описа на ЧСИ У.Д. съгласно сметка № **********/02.04.2018г.,
с които ищецът е обеднял неоснователно за сметка обогатяването на ответника,
ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба
– 21.05.2018г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК „Т.С.” ЕАД, ЕИК: ******, със
седалище и адрес на управление:***, да
заплати на В.И.Д., ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата от 1784,10лв.
/хиляда седемстотин осемдесет и четири лева и
десет стотинки/, представляваща сторените от ищеца разноски пред районния
съд, и сумата от 1442,50лв. /хиляда четиристотин четиридесет и два лева и
петдесет стотинки/, представляваща
сторените пред въззивната инстанция разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.