№ 466
гр. София , 10.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на пети април, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Нели Куцкова
Членове:Яна Вълдобрева
Мария Яначкова
като разгледа докладваното от Мария Яначкова Въззивно гражданско дело
№ 20201000502921 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение от 1 март 2018г. по гр. д. № 13611/2014г. Софийски
градски съд, I ГО, 13 състав е прогласил за относително недействителен на
основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД по отношение на И. И. М. договор за дарение
от 29.09.2009 г., обективиран в нотариален акт № 148, том ІІІ, рег.№ 7424,
дело №513, с който А. Н. К. е дарила на синовете си В. Г. К. и О. Г. К.
собствената си ½ идеална част от апартамент № 109, находящ се в гр.***, **,
район „***„ ж.к. „***“, състоящ се от две стаи, кухня и обслужващи
помещения, със застроена площ от 65,20 кв.м., при съседи на жилището-
изток - ап.№ 108, запад- ап.№ 130,север- двор и юг-двор,заедно с
прилежащото зимнично помещение № 3, с полезна площ 3,65 кв. м. при
съседи- изток- стълбище, запад-коридор,север-двор и от юг-мазе ПРУ и 0,685
% ид.части от общите части на сградата и толкова ид. части от отстъпеното
право на строеж върху мястото,като отхвърлил иска за прогласяване
относителната недействителност на дарението от 29.09.2009г. за останалата ½
ид. част от имота като неоснователен; прогласил за относително
недействителен на основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД по отношение на ищеца
1
договор за дарение от 29.09.2009г. (при допусната очевидна фактическа
грешка – вярното е договор за продажба от 01.04.2010г.), обективиран в
нотариален акт № 82,том І, рег.№1469, дело № 78 от 2010 година, с който О.
Г. К. е продал на В. Г. К. за сумата от 29 000 лева ½ част от собствените му
3/4 идеални части от посочения апартамент № 109, находящ се в гр.***, **,
район „***„ ж.к. „ ***“ със съответните ид.части от общите части на сградата
и от отстъпеното право на строеж върху мястото, като отхвърлил иска за
прогласяване относителната недействителност на продажбата за останалата ½
част от ¾ ид. части от имота като неоснователен; осъдил ответниците да
заплатят на ищеца разноски по водене на делото в общ размер на 573 лв.
Производството пред въззивния съд е образувано по въззивна жалба на
А. Н. К., В. Г. К. и О. Г. К. срещу решението по гр. д. № 13611/2014г. на СГС,
І – 13 състав, с което предявените срещу тях искове са уважени. С оплакване,
че то е неправилно, искат отмяната му в тези части.
И. И. М. е оспорил жалбата на ответниците с доводи, че са налице
предпоставките на чл. 135, ал. 1 ЗЗД.
Софийски апелативен съд, като въззивна инстанция, в рамките на
правомощията си, уредени в чл. 269 ГПК, съобразно разясненията, дадени в
ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, намира, че
обжалваното решение е валидно, допустимо в обжалваните части – съдът се е
произнесъл по предявените искове при наличието на процесуални
предпоставки за възникване и упражняване на правото на иск, вкл. правен
интерес от предявяването на иска. Защитата на кредитора по чл. 135 ЗЗД
при последваща разпоредителна сделка, извършена от лицето, в чиято полза
длъжникът се е разпоредил с имуществото си е чрез предявяване именно на
иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД за недействителност по отношение на него не само
на първоначалната сделка с имуществото на длъжника, но и на последващите
сделки, които го увреждат, като се отчитат съществуващите между тях
взаимовръзки. Третите лица - приобретатели следва да търпят принудително
изпълнение върху придобитото от тях имущество поради участието им в
увреждането на кредитора, знаейки за това увреждане или поради
безвъзмездното им облагодетелстване в резултат на увреждащото действие на
длъжника (вж. т. 3 от ТР № 2 от 09.07.2019г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГТК
на ВКС).
2
Решението в обжалваните части е и правилно.
За да уважи исковете с правно основание чл. 135 ЗЗД с предмет на
атакуваната сделка ½ ид. част от имота, предмет на дарението, а впоследствие
на продажба, решаващите мотиви на първоинстанционния съд са, че ищецът е
кредитор на вземане по запис на заповед, а с договора за дарение на
недвижимия имот от 29.09.2009г. ответницата К. – издател на записа на
заповед обективно е намалила имуществото си, като знанието на
приобретателите, с оглед безвъзмездния характер на сделката, е ирелевантно,
а при последващото разпореждане с договора за продажба знанието се
предполага, тъй като страни по сделката са синовете на длъжника и
презумпцията за знание не е оборена от събраните доказателства. С
решението си в останалата му отхвърлителна част съдът е приел, че, тъй като
само ответницата Казаджиева е длъжник, искът не следва да се уважава по
отношение на ½ ид. част от имота, принадлежаща на ответника Г.К., –
съпруг на посочената ответница.
Въззивният съд споделя решаващите изводи на първоинстанционния
съд. Във въззивната жалба е направено едниствено немотивирано оплакване
за неправилност на решението в обжалваните части. Доводите за
неправилност, релевирани в съдебно заседане пред въззивния съд, са късно
направени. Ефектът от жалбата се свежда до решаване на спора по същество
въз основа на приложимия материален закон, но въз основа на установените в
първоинстанционното производство фактически положения, тъй като
своевременно в срока за обжалване не са направени оплаквания за
процесуални нарушения, в това число при анализа на събраните докателства,
нито оплаквания за необосновани фактически изводи на първоинстанционния
съд (вж. чл. 269, изр. 2 ГПК и ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на
ОСГТК). Ето защо, при решаване на спора въззивният съд не дължи
произнасяне по доводите за избирателна преценка на свидетелските
показания и за неправдивост на тези, дадени от конкретен свидетел,
неправилно кредитирани от съда. Отделен е въпросът имат ли тези показания,
визирани от жалбподателите, решаващо значение за спора, при приложимост
на презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, обсъдена по-нататък в мотивите.
За да се произнесе по спора въз основа на установената в
3
първоинстанционното производство фактическа обстановка, въззивният съд
взе предвид следното :
Искът по чл. 135 ЗЗД (Павлов иск) е правен способ за защита на
кредитора срещу разпоредителните действия на длъжника, с които той
намалява или обременява имуществото си, предназначено, съгласно чл. 133
ЗЗД, да служи за удовлетворяване на кредиторите, и така създава опасност за
реализиране на вземането на кредитора. Този иск се нарича още “отменителен
иск”, като се изхожда от правната му същност и последиците от
упражняването на правото на иск по чл. 135 ЗЗД. Поради преобразуващия
характер на правото на кредитора, искът, с който това право се упражнява, е
конститутивен – насочен е към предизвикване на правна промяна – като
действителното правно действие на длъжника, с което той се разпорежда с
имуществото си в полза на трето лице, бива обявено за недействително
спрямо кредитора, т. е. недействителността е относителна – само спрямо
кредитора – ищец по иска с правно основание чл. 135 ЗЗД, а по отношение на
всички останали трети лица действието остава валидно. В този смисъл
кредиторът може да иска отмяна на извършено от длъжника увреждащо го
правно действие, само ако действието е действително и е увреждащо - когато
има за последица намаляване на имуществото на длъжника или неговото
обременяване. Намаляване на имуществото е налице във всички случаи,
когато длъжникът се разпорежда в полза на трети лица с имуществени права
от своя патримониум без да получава насрещна престация; без насрещната
престация да съответства по стойност на прехвърления имуществен актив
или изобщо, когато разпореждането ще доведе до затруднение при
удовлетворяването на кредитора, понеже се намалява имуществото на
длъжника, служещо за обезпечение на кредитора. Следователно увреждащото
действие на длъжника може да е възмездно или безвъзмездно. Само когато
действието има възмезден характер, в чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД е установено
изрично изискване третото лице, с което длъжникът е договарял, да е знаело
за увреждането - за факта, че длъжникът намалява имуществото си, въпреки
задълженията си към кредитори. Законът – чл. 135, ал. 1, изр. 1 и 2 ЗЗД, -
прави разграничение между безвъзмездните и възмездните разпоредителни
действия на длъжника, като при безвъзмездните сделки придава правно
значение единствено на знанието на длъжника и се дезинтересира от
знанието/незнанието на третото лице, в чиято полза е извършено
4
разпореждането; обратно - при възмездните сделки обуславя
недействителността на извършеното от длъжника действие не само от
знанието на длъжника за увреждащия му характер, а кумулативно и от
знание на третото лице, с което длъжникът е договарял.
Както се посочи, правото на иск по чл. 135 ЗЗД принадлежи само на
лице, което има качеството “кредитор” на длъжника, извършил правното
действие, чиято отмяна се иска. Качеството “кредитор” е обусловено от
съществуването на вземане към длъжника, което трябва да е действително.
Поначало вземането трябва да е възникнало преди извършването на
увреждащото действие от длъжника и да съществува при извършването му,
без значение дали е изискуемо и ликвидно към момента на осъществяване на
това разпоредително действие (чл. 135, ал. 1 ЗЗД). Съобразно ТР № 2 от
09.07.2019г. по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГТК на ВКС – т. 2 и утвърдена преди
приемането му съдебна практика с решения по чл. 290 ГПК на ВКС, в
настоящото производство съдът изхожда от положението, че вземането на
ищеца съществува, ако произтича от твърдените от него факти, като не е
необходимо вземането да е изискуемо и ликвидно, а съдът може да приеме, че
вземането не съществува, само ако е отречено със сила на пресъдено нещо.
Този извод е направен в съдебната практика като се изхожда от предмета на
делото по Павловия иск, в който е само потестативното право на кредитора, и
предназначението на Павловия иск увреждащата сделка да се счита за
несъществуваща само по отношение на увредения кредитор, а ако в
последващ момент качеството му на кредитор отпадне
непротивопоставимостта на сделката е безпредметна. Връзката между
паричното вземане на кредитора и потестативното му право по чл. 135, ал. 1
ЗЗД се разкрива при висящ процес относно вземането, който е от значение за
правилното решаване на спора по отменителния иск, доколкото решението по
спора с предмет паричното вземане предпоставя преценката дали ищецът,
който твърди, че е кредитор, действително има качеството на кредитор.
Следователно в този случай е налице връзка на преюдициалност по смисъла
на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК между двете производства и производството по чл.
135 ЗЗД следва да се спре. За съществуването на предявеното потестативно
право (с оглед изясненото по-горе, че увреждане е налице при всяко
действие, намаляващо имуществото на длъжника, което води само по себе си
5
до затрудняване удовлетворяването на кредитора) е ирелевантно дали към
момента на поемане на задължението длъжникът е разполагал с
разпореденото имущество или след разпореждането разполага с друго
имущество и каква е стойността му, тъй като към момента на принудителното
изпълнение тази стойност може да е различна, като кредиторът разполага и с
възможност да избере от кое имущество да се удовлетвори. Затрудняване
удовлетворяването на кредитора е налице дори и при разпореждане по
действителната стойност на правото (решение по чл. 290 ГПК №
149/12.11.2013г. по т. д. № 422/2012г., ТК, І ТО на ВКС).
В разглеждания случай е установено по делото, възобновено след
спирането му на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, че с влязло в сила решение
по гр. д. № 20699/2014г. на СГС, IV Г в. състав (с което е отменено решението
по гр. д. № 7022/2012г. на СРС, 63 състав, до преключването на което е
спряно настоящото), е признато за установено, че в полза на ищеца М.
съществува вземане към ответницата К. за сумата 19 000 лв., за която е
издадена заповед за незабавно изпълнение, с източник на задължението запис
на заповед от 03.06.2009г.
Не се спори, че с договори за дарение и за продажба, извършени с
нотариален акт № 148, том ІІІ, рег.№ 7424, дело №513, съответно с
нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 82,том І,рег.№
1469, дело № 78 от 2010г., на 29.09.2009г. ответницата К. и съпругът й са
дарили на синовете си В.К. ¼ идеална част и на О.К. ¾ идеални части от
апартамент № 109, находящ се в гр.***, **, район „***“, ЖК „Надежда I“,
състоящ се от две стаи, кухня и обслужващи помещения, със застроена площ
от 65,20 кв. м, при съседи на жилището- изток - ап.№ 108, запад- ап.№
130,север- двор и юг-двор,заедно с прилежащото зимнично помещение № 3, с
полезна площ 3,65 кв. м, при съседи - изток-стълбище, запад- коридор,север-
двор и от юг-мазе ПРУ и 0,685 % ид. части от общите части на сградата и
толкова ид. части от отстъпеното право на строеж върху мястото; на
01.04.2010г. О.К. е продал на брат си В.К. срещу посочена цена от 29 000 лв.
собствените си 3/4 идеални части от описания по-горе апартамент.
От показанията на св. Тодоров е установено по делото, че преди около
10 години преди разпита му (проведен на 01.02.2018г.) е присъствал на два
последователни през 10 дни разговора между ищеца и А.К. относно
6
връщането на нейно парично задължение към И.М.. Разговорите се провели в
офиса на К., описан като местоположение от свидетеля, и в присъствието на
единия от синовете й - мъж на около 25 години.
От показанията на св. В. – свидетел, доведен от ответниците, е
установено, че И.М., с когото А. имала някакви пререкания, е идвал в офиса
й, който се намирал в същия блок, където живее семейството й.
Показанията на втория свидетел, които излизат извън фактите, за
установяването, на които е допуснат разпит на свидетели по делото (относно
знанието за увреждане), че ответницата, по нейни думи, е била заплашвана да
подпише документи, че дължи пари, са и неотносими към спора с оглед
изяснения предмет на делото по Павловия иск, а и с оглед постановеното в
хода на производството решение, с което вземането на ищеца е установено.
Без значение за изхода на спора, както е приел като резултат и СГС, са
възраженията на ответниците, че ищецът не разполага с качеството кредитор,
тъй като е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение след датата
на първата разпоредителна сделка. Вземането, така както е установено между
ищеца и ответницата със сила на пресъдено нещо с източник посоченото
решение на СГС (чл. 298 ГПК), е възникнало въз основа на запис на заповед
от 03.06.2009г., т.е. преди извършването на прехвърлителните сделки,
независимо в кой момент кредиторът е упражнил правата си по ценната
книга. Пасивната легитимация на ответницата като длъжник по смисъла на
чл. 135, ал. 1 ЗЗД се определя от качеството й на издател на запис на заповед
и след като с влязло в сила решение е признато за установено, че ищецът е
кредитор на ответницата в настоящото производство възраженията срещу
качеството му на кредитор, освен че принципно са неотносими към предмета
на делото (при положение, че не се позовава на СПН, с която вземането е
отречено) са и преклудирани. Преклудира се всеки факт, на който се основава
искане да се установи, че към деня на приключване на устните състезания
пред инстанцията по същество, съдебно признатото право не съществува с
белезите, които съдът е установил (чл. 299 ГПК).
Основателността на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД е обусловена и от
субективен елемент – наличие на знание (представа) у длъжника, че
извършвайки определено правно действие с имуществото си уврежда свой
7
кредитор, като е достатъчно само знание у длъжника, че той има кредитори,
които биха могли да се удовлетворят от имуществото му (вж. чл. 133 ЗЗД),
ако не изпълни задълженията си към тях, и че вследствие на съответното
действие се увреждат техните интереси. Без значение е дали длъжникът е
имал ясна представа за размера на кредиторовото вземане – релевантно е само
знанието за неговото съществуване. Правната последица от уважаването на
иска по чл. 135 ЗЗД е признаването на увреждащото действие за
недействително по отношение на ищеца – кредитор. Недействителността,
съобразно горепосоченото, е относителна – само във вътрешните отношения
между кредитора, длъжника и третото лице – приобретател, спрямо които се
формира силата на пресъдено нещо по спора и има обратно действие – към
момента на сключване на отменената сделка или извършване на отмененото
правно действие, а между сключилите я лица и всички други лица сделката е
действителна. При уважаване на иска по чл. 135 ЗЗД възниква право в полза
на кредитора – ищец да се удовлетвори от имуществото на длъжника,
предмет на обявената по отношение на него за недействителна сделка.
С оглед изложеното по – горе за фактическия състав на правото на
кредитора по отменителния иск, по делото се налага заключението, че
ищецът като поемател по запис на заповед е установил качеството си на
кредитор с влязло в сила решение, а длъжникът – ответницата К. – издател на
записа на заповед го е увредила, знаейки безспорно, че към момента на
разпореждането е задължено лице към него (длъжникът винаги знае за
увреждането щом разпоредителната сделка е извършена след възникване на
вземането) и че с намаляването на имуществото си го уврежда (всяко
действие на длъжника, намаляващо имуществото му, е увреждащо - съгласно
чл. 133 ЗЗД цялото длъжниково имущество служи за обезпечение вземането
на кредитора). При положение, че в случая вземането предхожда
увреждащата сделка – достатъчно е, както се посочи, да е налице знание за
увреждане от длъжника при безвъзмездни сделки и от длъжника и
договарялото с него трето лице при възмездни сделки, при приложимост на
презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД - знанието се предполага до доказване на
противното, ако третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра
на длъжника. С оглед тези принципни положения знанието на
приобретателите В.К. и О.К. по процесния договор за дарение, извършен с
8
нотариален акт на 29.09.2009г., относно увреждащия характер на сделката е
без значение за основателността на предявения в производството иск.
Въпреки че с нормата на чл. 135 ЗЗД принципно се „санкционира“ поведение
на длъжника, конкретиката на случая налага извода, че последващият договор
за продажба, сключен между двамата братя, като част от две свързани сделки
между родител и деца, в своята съвкупност, водещи до увреждане на
кредитора, също следва да се обяви за относително недействителен в частта
му относно правата, прехвърлени от ответницата. Приобретателят по
договора за продажба, посредством който прехвърленото с опосредяващия
крайния резултат договор за дарение се концентрира в един от надарените –
един от синовете на длъжника, е недобросъвестен – знаещ за увреждащия
характер на сделката, а такъв е и прехвърлителят по силата на презумпцията,
уредена в чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Тя е останала неопровергана чрез показанията на
св. В. (посочил, че е виждал един път Валентин в офиса на ответницата, но че
синовете й „естествено“ са идвали там) с изискуемото обратно пълно
доказване, създаващо сигурно убеждение в съда в осъществяването на даден
факт от значение за делото.
По всички изложени съображения исковете по чл. 135, ал. 1 ЗЗД с
предмет договора за дарение на ½ ид. част от имота, принадлежаща на
длъжника, и ½ ид. част от прехвърленото с последващия договор за продажба,
следва да се уважат като тези разпореждания се обявят за относително
недействителни спрямо ищеца.
Поради гореприетото за основателност на предявените искове и
поради съвпадане на правните изводи на двете инстанции решението в
обжалваните части подлежи на потвърждаване като правилно. На основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, при този изход на спора, в полза на ответника по въззивната
жалба се присъждат разноски за платено адвокатско възнаграждение в размер
на 1 000 лв. Искането за намаляването му, направено от насрещните страни, е
неоснователно, тъй като то е под минималния размер на възнаграждението,
дължимо за изготвяне на отговор на въззивната жалба с оглед интереса по
делото (чл. 7, ал. 2, т. 4 вр. чл. 9, ал. 1 НМРАВ).
Водим от горното, Софийски апелативен съд
9
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 1 март 2018г. по гр. д. № 13611/2014г. на
Софийски градски съд, I ГО, 13 състав в обжалваните му части, при
допусната очевидна фактическа грешка при изписването на вида договор,
извършен с нотариален акт № 82,том І, рег.№1469, дело № 78 от 2010 година,
и датата на извършването му – вместо „договор за продажба от 01.04.2010г.“
в решението е написано „договор за дарение от 29.09.2009г.“.
ОСЪЖДА А. Н. К., ЕГН ********** В. Г. К., ЕГН ********** и О. Г.
К., ЕГН ********** да заплатят на на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на И. И.
М., ЕГН **********, сумата 1 000 лв.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ, при условията на чл.
280 ГПК, в едномесечен срок от връчването му.
Съобщенията да се направят чрез пълномощниците на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10