Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 11.08.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на първи юни през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме
Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря М.Митова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №2590
по описа за 2021 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 28.10.2020 год., постановено по гр.дело
№37379/2019 год. по описа на СРС, ГО, 35 с-в, Х.Н.Г. е осъден да заплати на „Т.С.” ЕАД по искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 592.43 лв., представляваща
стойност на доставена топлинна енергия за периода от м.май 2016 год. до м.април
2017 год., сумата от 18.84 лв., представляваща стойност на услугата дялово разпределение за периода от
м.май 2016 год. до м.април 2017 год., ведно със законната лихва върху тези
суми, считано от датата на подаване на исковата молба – 28.06.2019 год. до
окончателното им изплащане и сумата от 102.88 лв., представляваща обезщетение
за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2017 год. до
31.05.2019 год., като искът за главницата, представляваща стойност на топлинна
енергия е отхвърлен за разликата до пълните предявени размери и период, искът
за обезщетение за забава – за разликата до пълния предявен размер, а искът по
чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забава върху главницата за дялово
разпределение в размер на 4.31 лв. – изцяло и ответникът е осъден да заплати на
ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на
333.70 лв., ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 718.46 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу решението в
частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Х.Н.Г.. Жалбоподателят
поддържа, че решението е недопустимо, тъй като СРС бил приел, че исковата молба
е нередовна и дал с разпореждане от 08.07.2019 год. пълни и ясни указания на
ищеца за отстраняване на нередовностите в 7-дневен срок. Ищецът бил уведомен за тези указания на
11.07.2019 год., като срокът за изпълнението им изтичал на 18.07.2019 год. Едва
с молба от 23.07.2019 год. ищецът бил изпълнил частично дадените му указания,
но не било изпълнено указанията за внасяне на дължимата държавна такса.
Последната била внесена на 13.08.2019 год. – 25 дни след първоначално
определения срок, а молбата, към която била приложена вносната бележка, била
депозирана в деловодството на 14.08.2019 год. Представянето на документ за
отстраняване на нередовностите на исковата молба след изтичане на определения
срок било без правно значение, съгласно чл. 64, ал. 1 ГПК. Нямало данни за
съществуването на обективни пречки за изпълнението на указанията на съда.
Ищецът не бил поискал и продължаване или възстановяване на срока. В този смисъл
неправилно първоинстанционният съд бил отказал да прекрати производството по
делото. На следващо място сочи, че решението на СРС е неправилно. Необоснован
бил изводът, че ответникът е изключителен собственик на процесния имот. По
делото бил представен нотариален акт, от който било видно, че наследодателката
на ответника е притежавала 1/2 ид.ч. от имота. Липсвали доказателства, че
ответникът е собственик на другата 1/2 ид.ч. Неправилно първоинстанционният съд
бил приел, че такова доказателство е молбата от 1991 год. на ДКС за вписване на
законна ипотека върху имота, в която били вписани единствено имената на
наследодателката на ответника М.Х.Г.и нейната праводателка по нотариален акт за
продажба от 1994 год.П.М.. В случая имотът бил съсобствен между М.Г.И.П.М., но
била неприложима презумпцията по чл. 30, ал. 2 ЗС по отношение на молбата за
вписване на законна ипотека.П.М. била оставила за свои наследници М.Г. и Н.Х.С.,
поради което по отношение на 1/2 ид.ч. от имота, за която нямало данни да е
отчуждавана, не можело да се приеме еднозначно, че е собственост на ответника. Доказателства,
удостоверяващи правото на собственост, можело да бъдат писмени договори в нотариална
форма, други писмени договори за придобиване на държавен или общински имот,
други актове по силата на закона – съдебни решения за признаване правото на
собственост, постановления за възлагане при публична продан. По делото не била
представена и молба-декларация за откриване на клиентска партида от
наследодателката на ответника. Също така не били ангажирани и данни за
публикуването на фактурите на сайта на ищцовото дружество. Ето защо моли
решението на СРС да бъде обезсилено в обжалваната му част, евентуално –
отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Ответникът по жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението
на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.
Привлеченото от
ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за
разглеждане искове с
правно основание чл. 153 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната му част.
Неоснователно се
явява възражението на жалбоподателя за недопустимост на решението на СРС,
поради следните съображения:
На 01.07.2019
год. СРС е изискал справка от НБД „Население“ за наследниците на М.Х. Г..
Справката е била изготвена на 04.07.2019 год., като от същата е видно, че М.Х.Г.е
починала на 18.08.2017 год. и е оставила за свой наследник по закон сина си Х.Н.Г..
С разпореждане от 08.07.2019 год. първоинстанционният съд е указал на ищеца в
едноседмичен срок от получаване на съобщението да уточни срещу кои ответници
предявява исковете, като му се изпрати препис от справката, както и в същия
срок да внесе по сметка на СРС държавна такса в размер на 106.03 лв. и да
представи доказателства за това по делото. Ищецът е бил предупреден за
последиците при неизпълнение.
Съобщението за
така постановения съдебен акт е било надлежно връчено на ищеца на 11.07.2019
год., но от съдържанието му не може да се установи дали към същото е било
приложена справката от НБД „Население“.
На 23.07.2019
год. ищецът е подал молба, с която е заявил, че исковете са предявени срещу Х.Н.Г.
/виж и разпореждане на СРС от 28.08.2019 год./. С разпореждане от 29.07.2019
год. първоинстанционният съд е указал на ищеца в едноседмичен срок от получаване
на съобщението да внесе дължимата държавна такса по сметка на СРС, съгласно
разпореждането от 08.07.2019 год., в размер на 106.03 лв. Ищецът е бил
предупреден, че при неизпълнение исковата молба ще бъде върната.
Съобщението за
така постановения съдебен акт е било надлежно връчено на „Т.С.“ ЕАД на
08.08.2019 год., като на 14.08.2019 год. ищецът е представил платежно
нареждане, удостоверяващо внасянето на държавна такса в размер на 106.06 лв.
Настоящият
съдебен състав счита, че неизпълнението
на указанията за отстраняване на нередовности на исковата молба е основание за
нейното връщане по чл. 129, ал. 3 ГПК само при кумулативното наличие на
следните предпоставки: 1/ ако указанията на съда са били ясни, пълни и
съответстващи на закона /включително да са посочени и последиците при
процесуално бездействие/; 2/ ако на страната е било изпратено съобщение, в
което точно са били посочени указанията на съда, включително и срокът за
изпълнението им или ако на страната е бил връчен препис от самия съдебен акт, с
който са дадени указанията и 3/ ако страната е бездействала в срока, даден от
съда по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК.
В разглеждания
случай тези предпоставки не са налице, тъй като на първо място указанията на първоинстанционния съд за дължимия
размер на държавната такса по делото не съответстват на закона – чл. 72, ал. 1 ГПК. Съгласно
посочената разпоредба /действаща редакция – Изм. – ДВ, бр. 86 от 27.10.2017
год./, за предявените с една искова молба в защита на един интерес се събира
една държавна такса върху защитавания интерес независимо от броя на
ответниците, а според ал. 2 – за предявените с една молба искове в защита на
различни интереси минималната такса се събира от всички интереси. Разпоредбите
/за разлика от редакцията им преди изменението/ са подчинени на принципа „един
интерес – една такса“, въведен от законодателя, за да улесни достъпа до
правосъдие. Следователно критерий за определяне на размера на дължимата
държавна такса е не броят на предявените искове, а дали с всеки от тях се защитава
един интерес или се защитават различни интереси. Предявените от „Т.С.“ ЕАД
искове са за парични вземания – главници, представляващи цена на доставена
топлинна енергия и на услугата дялово разпределение, както и обезщетения за
забава в размер на законната лихва, чийто източник се твърди, че е сключен
между страните договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди.
Доколкото с оглед изпълнението на задълженията /чл. 63 – 78 ЗЗД/ паричното
вземане се състои от три части: главница, лихва и разноски, то следва да се
приеме, че в разглеждания случай защитаваният интерес е един. Поради това и
въззивният съд приема, че дължимата държавна такса е една по предявените в
частност обективно и пасивно субективно съединени искове и в частност възлиза
на 69 лв. – сума, която е в по-нисък размер от определената от СРС.
На второ място,
СГС счита, че ищецът не е бил надлежно уведомен за останалите дадени от
първоинстанционния съд указания, доколкото не му е била връчена изготвената
справка от НБД „Население“.
При това
положение се налага извода, че няма основание за прилагането на процесуалната
санкция по чл. 129, ал. 3 ГПК.
Решението на СРС
е частично неправилно.
Установено е по
делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост
/в която се намира този
имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Установено е въз
основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото – молба от
ДСК за вписване на законна ипотека, нотариален акт за продажба на недвижим имот
от 1994 год., че процесният недвижим имот е бил съсобствен наП.Д.М. и М.Х.Г.–
при равни права – закупен от тях с договор за продажба по реда на НДИ, като на
10.11.1994 год.П.М. е продала притежаваната от нея 1/2 ид.ч. от имота на М.Г..
След смъртта на последната имотът е бил придобит от ответника. Следователно
въззивният съд приема, че през процесния период М.Х.Г.е имала качеството на
битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция
ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ – виж и задължителните за
съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на
ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК.
Съгласно разпоредбата
на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява
при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия
се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им
публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.
150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото
дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са
релевирани нито твърдения, нито има данни, че наследодателката на ответника е упражнила
правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ.
Поради изложеното, въззивният съд приема, че през исковия период между „Т.С.“
ЕАД и М.Х.Г.са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия
за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ
и Общите условия. Съобразно правилото на чл. 60, ал. 1 ЗН ответникът, в
качеството си на наследник по закон на М.Х. Г., отговаря за задълженията, с
които е обременено приетото от него наследство.
Според чл. 139,
ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и
в действалата през процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е въз основа на писмените
доказателства по делото – индивидуални справки за отопление и топла вода и документ
за главен отчет, както и от заключението по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, че през исковия
период в процесния имот е имало монтирани 2
бр. отоплителни тела с ИРРО и щранг-лира в банята без ИРРО, както и 1 бр.
водомер за топла вода; делът на ответника за отопление,
сградна инсталация
и битово горещо водоснабдяване бил изчислен в
съответствие с правилата на действащата нормативна уредба, като ищецът бил
отчитал за своя сметка технологични разходи, а измервателните уреди били
изправни – общият топломер в абонатната станция бил преминал през съответните
метрологични проверки, като било констатирано, че съответства на одобрения тип.
Установено е също така, че стойността
на доставената топлинна енергия през периода от м.май 2015 год. до м.април 2017
год. възлиза на 1 377.19 лв., като е безспорно във въззивното производство, че
стойността на доставената топлинна енергия през периода от м.май 2016 год. до
м.април 2017 год. е в размер на 592.43 лв., както и че през посочения период е
извършвана услугата дялово разпределение и нейната стойност възлиза на 18.84
лв., поради което и законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че релевираните
главни претенции се явяват основателни до размер на посочените суми, ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Съгласно
действалите през процесния период Общи условия на ищеца, в сила от 12.03.2014
год., месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се
формира въз основа на определения за него дял от топлинната енергия за
разпределение в сградата – етажна собственост и обявената за периода цена, за
която сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след
отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните
сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на
стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32,
ал. 2.
Клиентите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1
в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача – чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия. Изравнителният
резултат води до възникване на ново вземане в полза на топлопреносното
предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия – в този случай според чл.
33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния
период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача.
Настоящият
съдебен състав приема, че публикуването на месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по чл.
32, ал. 2, представлява по своето естество уговорен между страните начин, по който
кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение и изпълнението на
задълженията зависи от волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска
изпълнение. Следователно и доколкото страните по правоотношението не са
определили срок за изпълнение, то следва да се приема, че длъжникът изпада в
забава, след като бъде поканен от кредитора – чл. 84, ал. 2 ЗЗД, в който смисъл
са и формираните от СРС изводи.
В
разглеждания случай по делото не са ангажирани доказателства от страна на ищеца
– чиято е била доказателствената тежест съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, в който
смисъл е наведения в хода на устните състезания довод от страна на ответника
/неправилно квалифициран от СРС като възражение/, че последният е бил поставен
в забава по отношение на задълженията за заплащане на цената на доставената
топлинна енергия през процесния период, поради което и при приложение на
неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената
тежест въззивният съд счита, че предявеният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява
неоснователен /ни и подлежат на отхвърляне, както е приел и първоинстанционният
съд.
Ето защо решението
на СРС следва да бъде отменено в частта му, в която е уважен предявения иск по
чл. 86, ал. 1 ГПК за сумата от 102.88 лв., която претенция подлежи на
отхвърляне. Първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в частта му,
в която ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за първоинстанционното
производство за разликата над 285.63 лв.
В останалата
обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
С оглед
изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК неприсъдената част от
разноските в първоинстанционното производство за възнаграждение за един адвокат
в размер на 73.11 лв., както и направените разноски във въззивното производство
за държавна такса в размер на 3.60 лв. и за възнаграждение за един адвокат в
размер на 43.22 лв., съразмерно с уважената част от въззивната жалба, респ.
отхвърлената част от исковете /своевременно направеното от ответника по жалбата
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК се явява основателно, предвид ниската
фактическа и правна сложност на въззивното производство, което се е развило в
едно съдебно заседание, в което не са събирани доказателства, поради което СГС
счита, че разноските за адвокатски хонорар на жалбоподателя следва да бъдат
намалени до минимума, предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от
09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, респ.
полагащата се на жалбоподателя съразмерна част възлиза на 43.22 лв./.
На основание
чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ОТМЕНЯ решението
от 28.10.2020 год., постановено по гр.дело
№37379/2019 год. по описа на СРС, ГО, 35 с-в, в частта му, в която е
уважен предявения от „Т.С.“ ЕАД срещу Х.Н.Г. иск с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 102.88 лв., представляваща обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху главницата от 592.43 лв. за периода
от 15.09.2017 год. до 31.05.2019 год., както и в частта му, в която
ответникът Х.Н.Г. е осъден да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД разноски за
първоинстанционното производство за разликата над 285.63 лв., като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения
от „Т.С.” ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на
управление:***, срещу Х.Н.Г. с ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 102.88 лв., представляваща обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху главницата от 592.43 лв. за периода
от 15.09.2017 год. до 31.05.2019 год.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 28.10.2020 год., постановено по гр.дело №37379/2019 год. по описа на СРС,
ГО, 35 с-в, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА „Т.С.”
ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Х.Н.Г.
с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените
разноски в първоинстанционното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 73.11 лв.,
както и направените разноски във въззивното производство за държавна такса в
размер на 3.60 лв. и за възнаграждение за един адвокат в размер на 43.22 лв.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/