№ 4202
гр. София, 01.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Невена Чеуз
Членове:Наталия П. Лаловска
Добромир Ст. Стефанов
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Добромир Ст. Стефанов Въззивно гражданско
дело № 20231100513248 по описа за 2023 година
Производството е по реда на Глава двадесета от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от Р. Ж. М., ищец в първоинстанционното
производство, чрез адв. М., срещу решение № 20101470 от 28.08.2023 г. по гр. дело №
10661/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 68-ми състав, с което е уважен
предявеният от „Вюрт България“ ЕООД, ЕИК *********, иск по чл. 59 ЗЗД срещу Р. Ж. М.,
ЕГН **********, и тя е осъдена да заплати на дружеството сумата от 1384,80 лева,
представляваща стойността, с която през периода от 10.11.2020 г. до 10.12.2020 г. е превишен
лимита на сим-карта с номер **********, предоставена й от ищеца за служебно ползване.
В жалбата са изложени съображения за неправилност на решението. СРС неправилно
квалифицирал иска по чл. 59 ЗЗД. Правилната квалификация била по чл. 210 КТ.
Отговорността на ответника била ограничена съгласно чл. 206, ал. 1 КТ до размера на
месечното му трудово възнаграждение в размер на 1265,90 лева. Искането към СГС е
обжалваното решение да бъде отменено като предявеният иск бъде отхвърлен.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Вюрт България“ ЕООД, ищец в
първоинстанционното производство, е подала отговор на въззивната жалба. В него се
заявява, че тя е неоснователна. Искането към СГС е обжалваното решение да бъде
потвърдено. Претендират се разноски.
При извършената служебна проверка по чл. 269 ГПК настоящият състав намери, че
обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентен съд, в
изискуемата от закона форма, по допустими искове, предявени от и срещу процесуално
легитимирани страни, поради което е валиден и допустим. По въпроса за неговата
правилност въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна правна норма и когато е длъжен да следи служебно
за интереса на някоя от страните (така Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.
1
дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).
Съдът, на основание чл. 12 ГПК, след като прецени събраните по делото доказателства
по свое убеждение, и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт, както и възраженията на насрещната страна, достигна до следните фактически
и правни изводи:
По същество жалбата е неоснователна.
Страните не спорят и по делото се установяват следните релевантни по спора
обстоятелства:
На 18.10.2019 г. страните сключили трудов договор. На същата дата ищецът
предоставил на ответника сим-карта за служебно ползване с номер ********** като
ответникът се съгласил, че при надвишаване на лимита от 6 лева без ДДС, горницата да му
бъде удържана от трудовото му възнаграждение.
За периода от 10.11.2020 г. до 10.12.2020 г. стойността на употребените услуги по
процесната карта била в размер на 1390,80 лева. Трудовият договор бил прекратен на
22.12.2020 г. поради съкращаване на щата на ответника. С исковата молба ищецът
претендира сумата от 1384,80 лева, представляваща заплатената от него горница над
позволения лимит.
Спорът в настоящото производство е фокусиран единствено по правната квалификация
на иска – според въззивникът отговорността му била ограничена съгласно чл. 206, ал. 1 КТ,
а СРС неправилно определил правното основание на претенцията по чл. 59 ЗЗД. По този
въпрос въззивният съд прие следното:
Правната квалификация на иска се определя служебно от съда и се извежда от
твърденията на ищеца по фактите на спорното право и от искането за защита.
СГС намери, че следва да се приложи правното разрешение по идентичен казус, дадено
с Решение № 71 от 15.09.2010 г. на ВКС по гр. дело № 5172/2008 г. на ВКС, IV г. о.
Разпоредбата на чл. 210 КТ е неприложима, защото страните не твърдят, и от събраните
доказателства не се установява, ответникът да е ползвал услуги по сим-картата на стойност
исковата сума, при или по повод изпълнение на трудовите си задължения. Ползването на
сим-картата от служителя за сума над определения от ищеца лимит, не е породено от
сключения между страните трудов договор. Ответникът е бил надлежно уведомен за
бюджетното условие за ползването на картата и че в случай на неизпълнението му, ще
последва удръжка от трудовото му възнаграждение по реда на чл. 272, ал. 1 КТ. Той е бил
наясно, че работодателят му не изисква от него да ползва картата за служебни цели над
лимита, поради което превишаването му не представлява изпълнение на трудово задължение
по смисъла на чл. 126 КТ. В този случай, правната квалификация на иска е именно чл. 59
ЗЗД, защото липсва друг валиден източник на възникване на облигационна връзка между
страните. Ползвайки платени услуги по сим-картата, ищецът се е обогатил под формата на
спестен разход за сметка на ответника.
По тези съображения, СРС е дал правилна правна квалификация на иска. В жалбата
няма никакви оплаквания срещу приетата в обжалваното решение фактология, поради което
предметът на въззивната проверка е изчерпан.
В обобщение на изложеното, по въведените в жалбата възражения СГС намери
обжалваното решение за правилно, поради което то следва да бъде изцяло потвърдено.
По разноските
С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция право на разноски има
въззиваемият. „Вюрт България“ ЕООД е направило разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 600 лева съгласно договор за правна помощ, сключен между него и Адвокатско
дружество „М. и Р.“ на 20.11.2024 г. Въззивникът е направил своевременно възражение за
2
прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК. Съдът съобрази действителната правна и
фактическа сложност на делото, характера на спора, материалния интерес, вида и
количеството на извършената работа от адвоката, решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело
С-438/22, съдебната практика по сходни дела, използва Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
възнагражденията за адвокатска работа като ориентир, и намери, че възражението е
основателно. На въззиваемия следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 360 лева с ДДС. Следва да му бъде присъден и платения
депозит за особен представител в размер на 220 лева.
Така мотивиран, Софийски градски съд, IV-Д въззивен състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20101470 от 28.08.2023 г. по гр. дело № 10661/2021 г. по
описа на Софийски районен съд, 68-ми състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Р. Ж. М., ЕГН **********, да заплати на
„Вюрт България“ ЕООД, ЕИК *********, сумата от 580 лева, представляваща разноски по
въззивно гр. дело № 13248/2023 г. по описа на Софийски градски съд, IV-Д състав.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3