Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 19.12.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, IV Б въззивен състав, в
публичното заседание, проведено на дванадесети
декември през две хиляди и
деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ
КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТАНИМИРА ИВАНОВА
мл.съдия
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря
Капка Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия Спасенов в.гр.дело № 6359 по
описа за 2019 г. и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 563101 от 17.12.2018 г.,
постановено по гр. д. № 70703/2017 г., по описа на СРС, 72ри състав, изменено в
частта за разноските с определение № 47952/22.02.2019г. по гр. д. № 70703/2017
г., по описа на СРС, 72ри състав, е признато за установено по реда на чл. 422,
ал. 1 от ГПК, че Т.Н.С. дължи на „Т.С.” ЕАД на основание с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 150 от ЗЕ сумата от 1157.12 лева за доставена от
дружеството топлинна енергия през
периода от 01.05.2014г. до 30.04.2015г. и за изравнителната сметка съгласно
фактура №**********/31.07.2014г. и сумата от 21.18 лева такса дялово
разпределение, начислена в периода от 01.05.2014г. до 30.04.2015г., ведно със
законната лихва от 29.05.2017г. до изплащането им, като исковете са отхвърлени
за разликата над 1157.12 лева до 2268.90 лева, лихва за забава върху нея в
размер на 484.17 лева за периода от 15.09.2014г. до 21.04.2017г., такса дялово
разпределение над 21.18 лева до 30.36 лева и за сумата от 8.15 лева лихва за
забава върху такса дялово разпределение за периода от 15.09.2014г. до
21.04.2017г. С решението са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу С.Н.С. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД,
във връзка с чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищцовото дружество сума от 2268.90 лева за доставена от дружеството
топлинна енергия през периода от
01.05.2014г. до 30.04.2015г. и за изравнителната сметка съгласно фактура
№**********/31.07.2014г., лихва за забава в размер на 484.17 лева за периода от
15.09.2014г. до 21.04.2017г., 3036 лева такса дялово разпределение за процесния
период и лихва за забава върху таксата за дялово разпределение в размер на 8.15
лева за периода от 15.09.2014г. до 21.04.2017г., ведно със законната лихва от
29.05.2017г. до изплащането на сумата.
Решението е постановено при
участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Б.“ ООД.
В срока по чл.259, ал. 1 от ГПК от
името на „Т.С.“ ЕАД е депозирана въззивна жалба с вх. № 5007104/17.01.2019г.,
уточнена с молба с вх. № 5024924/14.02.2019г. срещу първоинстанционното решение
в частта, с която е отхвърлен предявеният срещу Т.С. иск за разликата над 1157.12
до сумата от 2268.90 лева, както и в частта, с която са отхвърлени предявените
от дружеството искове срещу С.С.. В жалбата се излагат съображения за
неправилност на решението в обжалваната му част, като се поддържа, че приетото
от съда противоречи на установените от доказателствата по делото факти. Според
въззивника неправилно от съдът е прието, че ответникът не е носител на вещно
право, като се позовава на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ. Сочи се, че по делото е
установено, че ответниците са собственици на процесния топлоснабден имот, а
лицата, които фактически живеят в него, не са ползватели по смисъла на ЗЕ. С
оглед изложеното се моли решението на СРС в обжалваната му част да бъде
отменено, като предявените от ищцовото дружество искове бъдат уважени. Претендира
се присъждането на сторените по делото разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК от
името на С.Н.С., чрез адв. И., е депозиран отговор на въззивната жалба, с който
се оспорват доводите на въззивника. Поддържа се, че постановеното от Софийски
районен съд решение е правилно в обжалваната му част и се моли същото да бъде
потвърдено. Претендира се присъждането на сторените по делото разноски като се
представя списък по чл. 80 от ГПК. Към отговора са приложени за сведения на
съда решение на други състави на Софийски градски съд като съдебна практика.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК от
името на Т.Н.С., чрез адв. К., е депозиран отговор на въззивната жалба. Със
същия се оспорват доводите на въззивника, като се поддържа, че решението на
Софийски районен съд е правилно, като съдът е съобразил представената по делото
молба-декларация. Ето защо се моли
решението да бъде потвърдено, като се претендира присъждането на сторените по
делото разноски съобразно представен списък по чл. 80 от ГПК.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран на 29.05.2017 г. със заявление по чл. 410 ГПК от „Т.С.“ ЕАД,
с което е поискано издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК срещу длъжниците С.Н.С., ЕГН ********** и Т.Н.С., ЕГН ********** за
осъждането на последните да заплатят в полза на Т.С. ЕАД по ½ част от
следните суми: 1/ сумата от 4598,51 лева, предсталяваща доставена, но
незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул.
„Феликс Каниц“, № *******, аб. № 210037 за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015
г., както и изравнителна сметка, отразена в обща фактура № **********/31.07.2014
г. /за отоплителен сезон 01.05.2013 г. – 30.04.2014 г./, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 29.05.2017 г. до изплащането ѝ; 2/
лихва за забава в размер на 984,64 лева за периода 15.09.2014 г. – 21.04.2017
г.
На 05.06.2017 г.
е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
образуваното въз основа на заявлението ч.гр.д. № 34461/2017 г., по описа на
СРС, 72 състав, с която е разпоредено всеки от длъжниците да заплати на
кредитора „Т.С.“ ЕАД по ½ от посочените в заявлението суми, както и
разноските по делото.
Срещу издадената
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е подадено
възражение в срок от страна на длъжниците С.Н.С., ЕГН ********** и Т.Н.С., ЕГН **********.
Във връзка с горното на заявителя „Т.С.“ ЕАД е указано, че в едномесечен срок
от получаване на съобщението може да предяви иск за установяване на вземанията
си. В указания срок и по реда на чл. 422 ГПК кредиторът е предявил иск срещу С.Н.С., ЕГН ********** и Т.Н.С., ЕГН **********
за претендираните в заявлението суми.
В исковата си
молба ищецът „Т.С.“ ЕАД твърди, че има договорни отношения с ответниците С.Н.С.,
ЕГН ********** и Т.Н.С., ЕГН **********. Поддържа, че ответниците са клиенти на
топлинна енергия за битови нужди. Навеждат се съображения, че сградата-етажна
собственост, в която се намира процесния имот е сключила договор за извършване
на услугата дялово разпределение на топлинна енергия с фирма „Б.Б.“ ООД, като в
тази връзка се посочва, че на основание чл. 155, ал. 1, т. 2 от ЗЕ, сумите за
топлинна енергия за процесния имот са начислявани по прогнозни месечни вноски,
като след края на отоплителния период са изготвяни изравнителни сметки от
фирмата, извършваща дялово разпределение на топлинна енергия в сградата на база
реален отчет на уредите за дялово разпределение в съответствие с разпоредбата
на чл. 71 от Наредба № 2/28.05.2004 г. за топлоснабдяването и Наредба №
16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването.
В срока за
отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК, от името на ответника С.Н.С., чрез
адвокат К.Б., е депозиран отговор на исковата молба, с който се оспорват
предявените искове. Оспорва се да е настъпила изискуемост на паричните
задължения, претендирани от ответника С.. Оспорва се ищцовото дружество да е
доставяло през процесния период в топлоснабдения имот топлинна енергия,
отговаряща на българския държавен стандарт за топлопреносната мрежа. Поддържа
се, че не е установено от страна на ищеца, че последния и ответника С. са били
обвързани от валидно правоотношение с предмет доставка на топлинна енергия през
процесния период. Направено е възражение за изтекла погасителна давност по
отношение на претендираните от ищеца спрямо ответника С. вземания с настъпил
падеж в периода 01.05.2013 г. – 28.05.2014 г.
В срока за
отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК, от името на ответника Т.Н.С., чрез
адвокат В.Т., е депозиран отговор на исковата молба, с който се оспорват
предявените искове. Оспорва се да е настъпила изискуемост на паричните
задължения, претендирани от ответника С.. Оспорва се ищцовото дружество да е
доставяло през процесния период в топлоснабдения имот топлинна енергия,
отговаряща на българския държавен стандарт за топлопреносната мрежа. Поддържа
се, че не е установено от страна на ищеца, че последния и ответника С. са били
обвързани от валидно правоотношение с предмет доставка на топлинна енергия през
процесния период. Направено е възражение за изтекла погасителна давност по
отношение на претендираните от ищеца спрямо ответника С. вземания с настъпил
падеж в периода 01.05.2013 г. – 28.05.2014 г.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта и по наличието на противоречие с императивните правни норми – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
състав намира постановеното от СРС, 72-ри състав, решение за валидно.
Решението в
обжалваната част по отхвърлените искове, срещу ответника С.Н.С., за главница за
възнаграждение за услугата дялово разпределение на топлинна енергия за периода
01.05.2014 г. – 30.04.2015 и за обезщетение за забава за периода от 15.09.2014
г. до 21.04.2017 г., дължимо върху главницата за възнаграждение за дялово
разпределение е недопустимо и като такова следва да се обезсили и делото по исковете
в тази част следва да се прекрати. В случая със заповедта по чл. 410 от ГПК не
е присъдена на заявителя сума за възнаграждение за дялово разпределение на
енергията. Заповедта изрично сочи основанието на задълженията - потребена
стойност на топлинна енергия и лихва за забава, поради което и само на такова
основание е допустим установителния иск по чл. 422 вр. с чл. 415 от ГПК.
Релевантно при преценката за допустимост на иска е заповедта за изпълнение, а
не заявлението за издаването на такава заповед. Това е така, защото заявлението
не се връчва на длъжника и на него не е дадена възможност да признае или оспори
вземанията, посочени в него. На длъжника се връчва заповедта за изпълнение,
като именно тя очертава претенцията към него и съответно очертава рамките на
спорния предмет по делото. В конкретния случай със заповедта за изпълнение не е
разпоредено плащане на суми, представляващи обезщетение за забава за периода от
15.09.2016г. до 31.05.2017г., дължимо върху главница за възнаграждение за
дялово разпределение, поради което исковете за тази сума са недопустими,
респективно постановеното по тези искове решение на СРС е недопустимо и следва
да се обезсили в тази му част, а производството по исковете, предявени срещу
ответника С.Н.С. за главница за възнаграждение за услугата дялово разпределение
на топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015 и за обезщетение за
забава за периода от 15.09.2014 г. до 21.04.2017 г., дължимо върху главницата
за възнаграждение за дялово разпределение, следва да се прекрати. Съдът не
следва да се произнася по заповедта за изпълнение за тези суми, защото иск за
такива не е допустим и в правомощие на заповедния съд е да прецени, дали следва
да обезсили заповедта в тази ѝ част.
В останалата
обжалвана част решението е допустимо.
По правилността
на решението в обжалваната част, въззивният съдебен състав намира следното:
Предявени са
искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 422 вр. с чл.
415, ал.2 вр. с чл. 124 от ГПК вр. с чл. 149 и сл., чл. 154 и чл. 155 от Закона
за енергетиката (ЗЕ) вр. с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД – положителен установителен иск за вземания
за плащане на стойност на доставена топлоенергия за битови нужди, за имот в сграда - етажна собственост, за
обезщетение за забава на плащане на същото, за които е издадена заповед за
изпълнение по реда на глава ХХХVІІ от ГПК.
За уважаване на
предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и респ. за
ангажиране отговорността на ответника, ищецът следва да докаже по безспорен
начин следните факти: съществуването на договорни отношения между него и ответниците
за доставката на топлинна енергия, в това число и качеството им на потребители
на топлинна енергия, обема на реално доставената в процесния имот топлинна
енергия за исковия период, че нейната стойност възлиза именно на претендираната
сума, поради което и за ответниците да е възникнало валидно и изискуемо
задължение за заплащане на процесните главници, като е изпаднал и в забава за
изпълнението му.
Правоотношението
по продажба на топлинна енергия за битови нужди е регламентирано от
законодателя в специалния Закон за енергетиката като договорно правоотношение,
произтичащо от писмен договор, сключен при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно
и водно регулиране (КЕВР) (чл. 150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е
форма за действителност, а форма за доказване. Тази договорна природа на
правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди остава непроменена
при множеството изменения на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл. 150, чл. 153,
ал. 1 и пар. 1 ДР), които регламентират и страните по договора при публично
известни общи условия. Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по
договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна
енергия за битови нужди.
Присъединяването
на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната
мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва
въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба №
16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването) със собствениците или титулярите
на вещното право на ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които
поради това са посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна
енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на
топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия.
Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия. Гореизложеното се отнася и за редакцията на чл. 153, ал. 1
ЗЕ, действаща към процесния период. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди
могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно
носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и
същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с
топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива
качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди и като страна по
договора за доставка на топлинна енергия дължи цената ѝ на топлопреносното
предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното
предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на
индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се
презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот – в този
смисъл са и разрешенията дадени с Тълкувателно решение № 2/2017 от 17 май 2018
г. по тълкувателно дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС.
Съгласно чл.142,
ал.2 от ЗЕ - топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се
разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия
за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите.
Съгласно чл.
145, ал.1 от ЗЕ топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери,
се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
Съгласно чл.
153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия
период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия, и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба. Разпоредбата императивно
урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие,
като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота -
собственост или вещно право на ползване.
По аргумент от
чл. 153, ал. 6 от ЗЕ и чл. 76 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. следва и че
потребителите в сграда - етажна собственост, които прекратят топлоподаването
към отоплителните тела в имотите си чрез монтираната на тях регулираща арматура
остават потребители на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и
от отоплителните тела в общите части на сградата, както и дължат заплащане на
сумата за мощност (В този смисъл решение Nо 210 от 24.02.2006 г. по адм. дело Nо 11361/2005 г. на 5 чл. състав
на ВАС). Нещо повече – разпоредбата на чл. 153, ал.5 от ЗЕ, въвежда забрана за
прекратяване на подаването на топлинна енергия към отоплителните тела в имотите
си чрез физическото им отделяне от сградната инсталация, направено от
потребител.
Съдът приема, че
по делото е установено, че ищецът е енергийно предприятие, доставящо топлинна
енергия. "Т.С." ЕАД е дружество регистрирано по Търговския закон и
вписано в Търговския регистър при Агенция по вписванията с предмет на дейност
производство на топлинна енергия, пренос на топлинна енергия, производство на
топлинна и електрическа енергия и други дейности обслужващи основните.
По делото приета
и не е оспорена от ответниците молба-декларация с от 16.02.2001 г., адресирана
до „Т.С.“ ЕАД, от която се установява, че от страна на ответницата Т.Н.С. е
отправено искане до ищцовото дружество за откриване на партида на нейно име за
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. „*********за абонатен № 210037,
в което е изрично заявено, че Т.С. желае да бъде открита партида на нейно име.
Приета е и
декларация от 16.02.2001 г. от ответницата Т.Н.С., с която същата изрично
заявява, че ще използва за жилищни нужди процесния имот, находящ се в гр.
София, ул. „*********.
При извършване
на съвкупна преценка на така посочените доказателства, настоящият съдебен
състав намира, че не е установено по делото при условията на пълно и главно
доказване, че ответника С.Н.С. е имал качеството потребител на топлинна енергия
през процесния период за топлоснабдения имот. Този извод се налага, поради
следните съображения: с подаването на молба-декларация от 16.02.2001 г.,
адресирана до „Т.С.“ ЕАД, т.е преди началото на исковия период, ответницата Т.Н.С.
е заявила желанието си за откриване на партида за целия топлоснабден имот
единствено на нейно име, като е посочила, че имотът ще се ползва за
задоволяване жилищните нужди на нея и семейството ѝ, поради което
настоящият състав приема, че единствено Т.С. е заявила пред ищцовото дружество,
че ще отговаря за заплащането на стойността на доставената до процесното жилище
топлинна енергия след 16.02.2001 г. (датата на подаване на молбата-декларация).
В конкретния случай, съгласно молба-декларация, чиято автентичност не е оборена
по делото, Т.С. е отправила искане цялата енергия доставена до имота да се
заплаща от нея. При така възприето и като съобрази молбата-декларация на
ответника Т.С. от 16.02.2001 г., и обстоятелство, че ищецът е открил партида
именно на нейно име за целия имот въз основа на това заявление, то въззивната
инстанция приема, че по делото е установено, че ответницата Т.С. е заявила пред
„Т.С.“ ЕАД, че тя ще ползва имота и ще заплаща енергията, ищецът се е съгласил
със същото и е открил партидата за имота само на нейно име, поради което и
съдът приема, че след 16.02.2001 г., т.е за исковия период само ответницата Т.С.
е следвало да отговаря за заплащането на цялото количество потребена енергия в
имота.
При така
възприето съдът приема, че отговорността на ответника С.Н.С. не може да се
ангажира от ищеца за заплащане на процесните суми. Молбата за откриване на
партида от Т.Н.С. и откриването на такава на нейно име от страна на ищеца
установяват, че между Т.С. и ищеца е постигнато съгласие и е сключен договор за
доставка на топлинна енергия в имота, поради което и ответникът С.С. не дължи
на ищеца плащане на претендираните от него суми с исковата молба.
С оглед
гореизложеното решението на районния съд в обжалваната част, в която е
отхвърлил изцяло исковете предявени срещу ответника С.Н.С. е правилно и следва
да се потвърди.
От установените
по-горе обстоятелства се налага извод, че през процесния период ответницата Т.Н.С.
е била потребител на топлинна енергия за топлоснабден имот, представляваща ап.
7, находящ се в гр. София, ул. „*********, за абонатен № 210037 по сключен с
ищцовото дружество договор за доставка на топлинна енергия в процесния имот.
Установено е по
делото и обстоятелството, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата –
етажна собственост (в която се намира този имот) е била присъединена към
абонатна станция.
Относно въпроса
за осъществяването на реално доставяне на топлинна енергия и нейното количество
и качество, въззивният съд намира следното:
По делото е
установено, от представените към исковата молба доказателства, че общи условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди са одобрени от ДКЕВР през 2008 г.
и 2014 г., като се установи от прието заключение по съдебно-техническата
експертиза, че ищецът е доставял енергия в сградата етажна собственост, в която
се намира процесния имот, поради което съдът приема за установено по делото, че
през процесния период ищецът Т.С. ЕАД и ответницата Т.Н.С. са били обвързани от
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди в сграда - етажна
собственост, чието съдържание се определя в Общите условия от 2008 г. и 2014
г., както и от действащата към съответния момент нормативна уредба, а именно
Закон за енергетиката и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването.
От заключението
на вещото лице по съдебно-техническата експертиза се установява, че
количеството топлинна енергия от конкретната абонатна станция се измерва и
отчита съгласно ЗЕ от средство за търговско измерване – общ топломер. Посочва,
че са взети предвид и технологичните разходи в абонатната станция за процесния
период, които са за сметка на топлопреносното предприятие, като същите са
изчислени по Наредба № 16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването и са били
отчислявани ежемесечно от отчетената от общия топломер топлинна енергия, преди
нейното разпределение между абонатите. Установява се също, че за процесния
период дяловото разпределение на топлинна енергия е извършвано от „Б.Б.“ ООД,
съгласно изискванията на Закон за енергетиката и Наредба № 16-334 от 06.04.2007
г. Установява се още, че през процесния период за топлоснабдения имот има
монтирани 3 отоплителни тела с 3 топлоразпределителя и щранг-лира за отопление
в банята. Установява се също, че за топлоснабдения имот е начислявана топлинна
енергия за битово горещо водоснабдяване, както и че в имота е монтиран водомер,
по който се отчита разхода. Останалите отоплителни уреди, намиращи се в имота
са затапени.
Съдът приема, че
от събраните по делото доказателства вкл. и от заключението на
съдебно-техническата експертиза по делото е установено, че през процесния
период, включващ и задълженията по изравнителна сметка, отразена в обща фактура
№ **********/31.07.2014 г. /за отоплителен сезон м.05.2013 г. – м.04.2014 г./,
за топлоснабдения имот потребената топлинна енергия е на стойност от общо 4567,69
лева. Доколкото от ответница Т.С. се претендира ½ част от вземанията за
доставена и незаплатена топлинна енергия, то се налага извод, че искът за
главница, представляваща стойността на доставена в топлоснабдения имот през
процесния период топлинна енергия, предявен срещу ответницата Т.С. е доказан за
пълния предявен размер от 2268,90 лева.
В отговора на
исковата молба, подаден от името на ответницата Т.С. е релевирано възражение за
погасяване по давност на сумите начислени от ищеца през исковия период. По
отношение на което настоящият състав намира следното:
Съгласно
разясненията дадени в Тълкувателно решение 3/18.05.2012г. по тълк.д.№ 3/2011г.
на ОСГТК на ВКС вземанията за потребена топлинна енергия са такива за
периодични плащания, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна
давност по чл.111, б. „в” от ЗЗД; различният размер на всяка месечна вноска не
променя периодичния характер на вземането за нея, защото то произтича от
повтарящи се еднородни задължения, с посочен в Общите условия падеж. Предвид
това в разглеждания случай следва да намери приложение тригодишният давностен
срок, установен в чл.111, б. „в” от ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта
на вземането, като при срочните задължения (каквито са процесните за главници),
давността тече от деня на падежа (тъй като срокът е уговорен в полза на
длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно изпълнение). В частност
задълженията на ответницата за заплащане на стойността на доставената енергия
са възникнали като срочни.
За вземанията
възникнали при действието на ОУ от 2008г.:
Приложими за
тези вземания са разпоредбите на чл. 33 от ОУ от 2008г., които са общоизвестни
и съгласно които плащанията за съответния месец се дължат до 30-то число на
месеца, следващ този, за който е задължението. Доколкото тези задължения са
уговорени да се плащат в определен срок, то съдът приема, че приложима е
разпоредбата на чл. 114, ал.1 от ЗЗД и началният момент на погасителната
давност на всяко месечно задължение започва да тече от момента на настъпване на
изискуемостта му, тоест с изтичане на 30 дни след месеца, за който е възникнало
задължението.
За вземанията
възникнали при действието на ОУ от 2014г.:
Приложими за
тези вземания са разпоредбите на чл. 32 и чл. 33 от ОУ от 2014 г., съгласно
които плащане на месечното задължение се дължи до 30-то число на месеца,
следващ този, за който е публикувана фактурата за задължението на
интернет-страницата на доставчика. Доколкото тези задължения са уговорени да се
плащат след публикуване на фактура, то съдът приема, че изискуемостта на същите
настъпва след покана за плащане. Това е така, защото изискуемостта настъпва
след поведение на кредитора, представляващо отправяне на искане за плащане към
длъжника, което искане съгласно ОУ се приема за достигнало до длъжника при
публикуване на фактурата на интернет-страница на кредитора. При така възприето
съдът приема, че приложима е разпоредбата на чл. 114, ал.2 от ЗЗД и началният
момент на погасителната давност на всяко месечно задължение започва да тече от
момента на възникването му.
Моментът на
издаване на обобщената фактура от ищеца за задълженията за целия отоплителен
сезон не е от естество да промени моментът на възникване на вземането и
изискуемостта му, а само те са релевантни при определяне началото на срока на
погасителната давност. В случая вземанията са възникнали в момента на
осъществяването на доставката на енергията и
за всяко от тях са издавани ежемесечните фактури. Издаването на обобщена
фактура през юли 2014 г. за вземания възникнали за период 01.05.2013 г. –
30.04.2014 г., които са по изравнителни сметки и включват и начислени
задължения за месеци през целия отоплителен сезон без да се сочи конкретно
потребление за процесните месеци, не е от естество да промени момента, от който
започва да тече погасителната давност за процесните вземания. Вземането е за
доставена топлинна енергия в определен месец. Издаването на няколко счетоводни
документа от ищеца за това вземане не е от естество да промени вземането и да
обоснове извод, че погасителната давност за него тече от последната издадена
фактура за това вземане. Да се приеме обратното би означавало да се допусне от
поведението по издаване на фактури на кредитора да зависи началният момент на
погасителната давност, което противоречи на целите на института на
погасителната давност. Моментът, от който започва да тече погасителната давност
е определен от законодателя в зависимост от възникване на вземането и от
изискуемостта му. Изискуемостта на вземането и изпадането в забава на плащането
на същото са различни факти, от тях произтичат и различни последици. В случая
разпоредбата на ОУ от 2008г. и на ОУ от 2014г. сочи изискуемост на месечното
вземане, което не е обвързано с изравнителната сметка, поради което и
обвързването от ищеца на началния момент на погасителната давност за месечните
задължения с издаването на обобщена фактура по изравнителната сметка е
неоснователно.
При така
възприето и като съобрази дата на подаване на заявление - 29.05.2017 г., и по
съображения изложени по-горе за началния момент на погасителната давност на
вземанията възникнали при действието на ОУ от 2008г. и при действието на ОУ от
2014г., то съдът приема, че вземанията за част от процесния период, а именно
тези по изравнителна сметка, отразена в обща фактура № **********/31.07.2014 г.
/за отоплителен сезон м.05.2013 г. – м.04.2014 г./ са погасени по давност.
Следователно
непогасени по давност са вземанията за период 01.05.2014 г. – 30.04.2015 г.,
като видно от заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза
общия размер на дължимите суми за доставена до топлоснабдения имот топлинна
енергия за така посочения период е 2236,48 лева. Ответницата С. е задължена за
½ част от тази сума, поради което се налага извод, че подадената от
ищцовото дружество въззивна жалба в частта, с която е отхвърлен предявеният
срещу Т.С. иск за разликата над 1157.12 до сумата от 2268.90 лева е неоснователна
и първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в тази част.
По отношение на разноските:
С оглед изхода
на спора пред въззивната инстанция право на разноски на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК, вр. с чл. 273 от ГПК имат въззиваемите С.Н.С. и Т.Н.С..
На основание чл.
78, ал. 3 ГПК въззивникът Т.С. ЕАД следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемия С.Н.С. претендираните от последния разноски, представляващи
разноски за един адвокат, представлявал го в хода на въззивното производство.
Видно от представения по делото договор за правна защита и съдействие от 09.04.2019
г. сключен между въззиваемия С.Н.С. и адвокат Н.И.И., за изпълнение на
възложената работа адвокатът ще осъществява безплатна правна помощ на
възложителя на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закон за адвокатурата. Съгласно
чл. 38, ал. 2 ЗА, когато адвокатът е оказал безплатна правна помощ на лицата по
ал. 1 от същия член, при постановяване на благоприятно решение по спора за
представлявания, съдът осъжда насрещната страна да заплати на адвоката
възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в наредбата на Висшия адвокатски
съвет по чл. 36, ал. 2 ЗА. Предвид горното, като взе предвид, че активното
процесуално поведение на адвоката се изразява в депозиране единствено на
отговор на въззивна жалба без да е участвал в проведеното по делото открито
съдебно заседание и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. чл. 38, ал. 2 от
Закон за адвокатурата „Т.С. ЕАД, следва да бъде осъдено да заплати в полза на
адвокат Н.И.И. сумата от 319,06 лева, представляваща адвокатско възнаграждение
в производството пред СГС, определено по реда на чл. 9, ал. 1 вр. чл. 7, ал. 2,
т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
На основание чл.
78, ал. 3 ГПК въззивникът Т.С. ЕАД следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия
Т.Н.С. претендираните от последния разноски, представляващи разноски за един
адвокат, представлявал го в хода на въззивното производство. Видно от
представения по делото договор за правна защита и съдействие от 09.04.2019 г.
сключен между въззиваемия Т.Н.С. и адвокат С.А.К., за изпълнение на възложената
работа адвокатът ще осъществява безплатна правна помощ на възложителя на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закон за адвокатурата. Съгласно чл. 38, ал. 2
ЗА, когато адвокатът е оказал безплатна правна помощ на лицата по ал. 1 от
същия член, при постановяване на благоприятно решение по спора за
представлявания, съдът осъжда насрещната страна да заплати на адвоката
възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в наредбата на Висшия
адвокатски съвет по чл. 36, ал. 2 ЗА. Предвид горното, като взе предвид, че
активното процесуално поведение на адвоката се изразява в депозиране единствено
на отговор на въззивна жалба без да е участвал в проведеното по делото открито
съдебно заседание и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. чл. 38, ал. 2 от
Закон за адвокатурата „Т.С. ЕАД, следва да бъде осъдено да заплати в полза на
адвокат С.А.К. сумата от 300,00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение
в производството пред СГС, определено по реда на чл. 9, ал. 1 вр. чл. 7, ал. 2,
т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
С оглед цената
на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийски градски съд,
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решение № 563101 от 17.12.2018 г.,
постановено по гр. д. № 70703/2017 г., по описа на СРС, 72ри състав, изменено в
частта за разноските с определение № 47952/22.02.2019г. по гр. д. № 70703/2017
г., по описа на СРС, 72ри състав в частта, с която са отхвърлени предявените от
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:*** Б против С.Н.С.,
ЕГН **********, с адрес: *** искове с правно основание чл. 422 вр. с чл. 415,
ал.2 вр. с чл. 124 от ГПК вр. с чл. 149 и сл., чл. 154 и чл. 155 от Закона за
енергетиката (ЗЕ) вр. с чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД за признаване за установено, че С.Н.С.,
ЕГН ********** дължи в полза на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********* сумата от 30,36 лева,
представляваща главница за възнаграждение за услуга дялово разпределние за
периода за периода 01.05.2014 г. – 30.04.2015 и за сумата от 8,15 лева, представляваща
обезщетение за забава за периода от 15.09.2014 г. до 21.04.2017 г., дължимо
върху главницата за възнаграждение за дялово разпределение в топлоснабден имот
– апартамент № 7, находящ се в гр. София, ул. „*********, аб. № 210037, И ПРЕКРАТЯВА като недопустимо
производството по исковете в тази част.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 563101 от 17.12.2018 г.,
постановено по гр. д. № 70703/2017 г., по описа на СРС, 72-ри състав, изменено
в частта за разноските с определение № 47952/22.02.2019г. по гр. д. №
70703/2017 г., по описа на СРС, 72-ри състав в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Т.С. ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление:*** да заплати на адвокат Н.И.И. – САК, с адрес: ***, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. чл. 38, ал. 2 от Закон за адвокатурата
сумата от 319,06 лева, представляваща адвокатско възнаграждение в производство
пред СГС.
ОСЪЖДА Т.С. ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление:*** да заплати на адвокат С.А.К. – САК, с адрес: ***, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. чл. 38, ал. 2 от Закон за адвокатурата
сумата от 300,00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение в производство
пред СГС.
Решението е
постановено при участие на трето лице помагач на страната на ищеца – „Б.“ ООД.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.