Р
Е Ш Е Н И Е
№ ……
гр. С., 13.01.2017 година
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VІ-13 състав, в публично заседание на четиринадесети декември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
СЪДИЯ: Владимир Вълков
при секретаря В.С. като разгледа докладваното от съдията търговско дело № 3910 по описа за 2016 година, ЗА ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ, ВЗЕ ПРЕДВИД СЛЕДНОТО:
Предмет на разглеждане са предявени при обективно съединяване искове с правно основание чл. 55 ал. 1 предл. трето от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД).
Производството е образувано по искане от името на „М.С.П.“ АД срещу „Ч.Р.Б.“ АД. Ищецът твърди да е производител на електрическа енергия и собственик на енергиен обект в землището на с. М.. Обектът е присъединен към електрическата мрежа, а ответникът осъществява Р.и пренос на произведената електрическа енергия. Въз основа на решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране били определени временни цени за достъп до електропреносната и електроразпределителната мрежа на ответника, възложени в тежест на производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници, ползващи преференциални цени, определени според енергоизточника. Твърди се ответникът да попада в обхвата на раздел ІІ т. 2 от решението. Счита, че решението поражда задължение за ищеца да заплаща сумата без оглед на обстоятелството, че не е влязло в сила. Твърди че за периода септември 2012 г. – август 2013 г. е заплатил общо сума в размер на 816 459,07 лв. С влязло в сила решение на Върховния административен съд е отменено решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. в тази му част. Излага довод, че по аргумент от противното на чл. 195 ал. 1 АПК, тъй като отмененото решение на ДКЕВР няма характер на подзаконов нормативен акт, са отпаднали с обратна сила правните му последици. Оспорва да е сключен и договор за достъп до мрежата на ответника, а евентуално – че страните не са в състояние да договарят цена на тази услуга предвид монополното положение на ответника като единствено меродавна е определената от регулаторния орган. Застъпва теза, че липсващият административен акт лишава от основание и платената цена. Претендира ответникът да върне получената сума.
В отговор по исковата молба от името на ответника „Ч.Р.Б.“ АД се твърди, че платената сума касае предвидено в закон задължение за заплащане на услугата достъп до разпределителната мрежа. Счита, че отмяната на решението на регулаторния орган не е в състояние да игнорира произтеклите от него последици, съответно да ангажира ответника да върне суми, получени въз основа на действал административен акт. Навежда довод, че връщането на получената цена при реално предоставена и неподлежаща на връщане услуга нарушава баланса в отношенията между страните по правоотношението. Твърди, че няма вина за случилото се, която счита за основополагаща при отговорността в облигационно правоотношение. Поддържа теза, че отношението между страните следва да отчита източника на правоотношението, утвърдените от материалния закон принципи и поведението на страните. Счита, че основание за вземането се явява договор за достъп, обезпечаващ услугата пренос на произведената електрическа енергия, включваща диспечиране, подстанции, средства за търговско измерване и отчитането им. Позовава се на принципа на възмездност между търговци, който в случая счита и за нормативно утвърден, и предвид липсата на уговорка за безвъзмездност като застъпва теза, че това го легитимира да получи плащане. Твърди се, че за осъществяване на тези услуги са направени разходи за милиони, които да стоят и в основата на определената цена на услугата. Навежда довод, че регулаторния орган определя пределната цена за достъп като страните по правило са свободни да се договарят. С оглед доброволно извършеното плащане приема за постигнато съгласие досежно размера на определяемата според закона цена. Евентуално оспорва иска по размер с довод, че в тежест на ищеца е да докаже обогатяване, каквото, с оглед направените разходи, не е налице. Застъпва и теза, че със сумата за данък добавена стойност ищецът не се е обеднил, доколкото с нея е ползван данъчен кредит. Оспорва и да е изпаднал в забава към твърдяния от ищеца момент.
В съдебно заседание процесуалният представител на ищеца – адв. К. от САК, поддържа исковете. Навежда доводи в писмени бележки като по наведения в хода на съдебното производство от ответника принципа на оправдани правни очаквания счита, че не се установяват утвърдените от Съда на Европейския съюз критерии за прилагането му. Претендира разноски като представя и списък.
Процесуалният представител на ответника – юрк. С., оспорва исковете. В хода на съдебното производство се позовава на утвърден от Съда на Европейския съюз принцип на правна сигурност, ангажиращ съда при промяна на национална уредба, рефлектираща върху правното положение на частноправен субект с обратно действие да бъдат зачетени оправданите правни очаквания. Счита, че предварителното изпълнение почива на нормативно утвърденото предположение за законосъобразност на административния акт се явява оправомощен и достоверен източник, на конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, че ответникът ще получи определената временна цена за предоставената услуга достъп. Застъпва теза, че административният орган дължи да уреди неблагоприятни последици за засегнатите от отмяната лица, а не да бъдат възлагани върху добросъвестно ползващата се страна от административния акт. Навежда и довод, че промяната в регулацията при реализирани вече отношения и невъзможност да бъде върната предоставената от едната страна престация, води до нарушение на правата, регламентирани в чл. 16 и чл. 17 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Счита, че при осигурен достъп до разпределителната мрежа от страна на ответника при определени с административен акт с придадено от закона предварително изпълнение, ежемесечно фактурирани задължения на ищеца за получени от него услуги, процесната сума се явява законен приход. Тъй като липсва предвидена в закона норма, обуславяща отмяната му, нито на ответника е предложено справедливо и своевременно обезщетение от държавата, задължението за връщане би засегнало необосновано правото му на собственост. На тези съображения основава очакването си за преосмисляне на формирана при условията на чл. 290 ГПК практика, придаваща обратно действие на съдебното решение, отменящо административен акт, подлежащ на предварително изпълнение. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.
Като обсъди наведените в процеса доводи и въз основа на събраните по делото доказателства, преценени при условията на чл. 235 ГПК от фактическа страна съдът намира следното:
По делото не се спори, а и доказателствата налагат извод, че ищецът е производител на електрическа енергия от възобновяем източник за обект: „Фотоволтаичен парк“ се в ПИ 500471 с ЕКАТТЕ 48859 в замлището на с. М., община *******, област *******.
Няма също така спор, че енергийният обект е присъединен към електроразпределителната мрежа на ответника съгласно договор № ********** ІВ-33-10-40097.
На 01.12.2010 г. писмено е обективирано съгласие ищецът да продава на произведена от него електрическа енергия на трето на спора лице – „Ч.Е.Б.“ АД. Договорено е, че измерването на продадената електрическа енергия се извършва чрез средства за търговско измерване, собственост на електроразпределителното предприятие ежемесечно като се изготвя протокол за отчетената през месеца електрическа енергия, подписан от продавача и елекроразпределителното предприятие. Така отчетената електрическа енергия ищецът следва да фактурира на купувача
По делото не се спори, а и на съда е служебно известно, че с решение № Ц-33 от 14.09.2012 г., раздел ІІ т. 2, Държавната комисия за енергийно и водно регулиране определя цена на електрическата енергия от възобновяеми източници с мощност над 5 kWp, считано от 18.09.2012 г. в размер на 139,82 лв./МВтч. Безспорно е и че при тези условия въз основа на издадени фактури съответно: **********/30.09.2012 г., **********/31.10.2012 г., **********/30.11.2012 г., **********/31.12.2012 г., **********/31.01.2013 г., **********/28.02.2013 г., **********/31.03.2013 г., **********/30.04.2013 г., **********/31.05.2013 г., **********/30.06.2013 г., **********/31.07.2013 г. и **********/31.08.2013 г., ищецът е заплатил на ответника сума в общ размер от 816459,07 лв. с включен ДДС.
Не се спори, а и се установява, че решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. в частта по раздел е отменено с влязло в сила решение на Върховния административен съд.
При възприетата фактическа
обстановка от правна страна съдът намира следното:
По иска за главницата
Наведените в исковата молба обстоятелства сочат на довод за получена от ответника сума и отпаднала причина за това. Законът обуславя разместване на имуществени блага от наличие на зачетена от правния ред причина, поради което и задължава получилия облагата да я върне при възникнало обстоятелство, лишаващо от правно значение причината за получаването й – чл. 55 ал. 1 предл. трето ЗЗД. По изложените вече съображения безспорно е плащане на претендираната сума от ищеца в полза на ответника. Спорен между страните е въпросът обуславя ли отмяната на въведените от административния орган временни цени отпадане на причината за плащане на търсената сума.
Безспорната между страните причина за извършените плащания – произведена от ищеца електрическа енергия, сочат на правоотношение, регламентирано от Закона за енергетиката (ЗЕ) и в частност правилата на Глава девета Електроенергетика. Съгласно чл. 1 ЗЕ целта на специалния закон е да уреди обществените отношения, обезпечаващи управлението на дейностите, свързани с производство, търговия и пренос и Р.на енергия и регламентиране намесата на държавата в тези отношения – определянето на енергийната политика, регулирането и контрола. Съгласно чл. 83 ЗЕ обществените отношения в тази насока подлежат на детайлизация с подзаконов нормативен акт. Нормата на чл. 84 ал. 2 ЗЕ задължава производителя на електрическа енергия да сключи договор с оператора на електропреносната и/или електроразпределителната мрежа. Дейността по Р. на електрическа енергия обуславя изключителни права на електроразпределителното дружество върху електроразпределителната мрежа за географски определен регион – чл. 43 ал. 2 т. 1 ЗЕ. От тази гледна точка и законът свързва дейността по пренос и Р. на електроенергия с издадена лицензия при установено задължение за лицензианта да присъедини всички производители, които отговарят на нормативно утвърдените изисквания като им осигури достъп, освен ако това би довело до нарушаване на техническите условия и сигурността на мрежите или до влошаване на условията за снабдяване на други ползватели. Нормата на чл. 30 ал. 1 т. 13 ЗЕ определя цената за достъп до електроразпределителната мрежа, с което основание ответникът свързва причината да задържи получената сума, като подлежаща на регулация от държавен орган – Държавната комисия за енергийно и водно регулиране съгласно наименованието й през процесния период, наричана по-нататък в изложението Комисията. Следователно, по силата на закона по отношение на услугата – достъп до електроразпределителната мрежа, ответникът е лишен от възможността да прецени дали да осигури достъп до своята мрежа. Напротив, възложеният му по силата на лицензията ангажимент го задължава да осигури предаване на електрическата енергия по силата на договора за продажба, сключен между ищеца и „Ч.Е.Б.“ АД. С оглед значението на тази дейност законът непосредствено ангажира Комисията като държавен орган да управлява преплитащите се в процеса на производство и потребление отношения между различните участници. В рамките на предоставената й компетентност Комисията е овластена да регламентира в пълнота отношения между отделните участници в процеса – арг. от чл. 83 ал. 2 ЗЕ, както и да обезпечи условията, при които да функционира енергийния пазар – чл. 91 ал. 2 ЗЕ. Всички тези обстоятелства разкриват специфика на правоотношението между страните, която следва да бъде отчетена.
Общественият интерес налага своевременно детайлизиране на отношението по производство и потребление на електрическа енергия в неговата пълнота. Съществена част от тази регламентация е осигуряването на необходимите финансови средства за обезпечаване безопасното функциониране и усъвършенстване на електроенергийната система в нейната цялост и разпределянето на тази тежест между всички ползватели на мрежата – собствениците на различните електроенергийни обекти и потребителите на енергията. От тази гледна точка несъмнено цената на предоставена от ответника услуга в процеса на изпълнение на възложеното му от държавата задължение обуславя зачетен от правния ред негов интерес да обезпечи ресурсно преноса на електрическата енергия и да бъде възнаграден за осъществяваната общественополезна дейност.
Както бе посочено обаче управлението на отношенията между оператора на мрежата и нейните ползватели е възложено на държавен орган, който единствено е компетентен да определи финансовото измерение на участието на всеки участник в процеса от производството до потреблението за обезпечаване сигурността и ефективността на електроенергийната система според специфичното му участие – арг. от чл. 104 ал. 3 ЗЕ. По изрично предписание на чл. 30 ал. 2 ЗЕ не подлежат на регулация единствено цените на услугите, за предоставянето на които са налице обективни предпоставки за конкуренция. При положение, че ответникът притежава изключителното право да експлоатира електроразпределителната мрежа, нормата на чл. 30 ал. 2 ЗЕ е неприложима. Този законодателен подход обаче еднозначно определя участието на държавния орган като необходим инструмент за обезпечаване на обществения интерес при липса на условия за конкуренция. Ето защо зачетеният от правния ред икономически интерес на ответника предпоставя еднозначното му признаване в предписана за целта административна процедура.
Нормата на чл. 84 ал. 2 ЗЕ предвижда необходимост за договорно регламентиране на отношенията между производител на електрическа енергия и оператора на мрежата, към която е присъединен енергийният обект при очертан обхват на необходимо съдържание – регламентация на отношенията, свързани с диспечиране, предоставяне на студен резерв и допълнителни услуги. Така очертаният предмет на договора не визира като присъщ негов елемент несъмнено значимия за частния интерес на страните по сделката въпрос за цената на предоставените услуги.
Предоставената на административния орган власт е средство за ефективно управление на възложените в неговата компетентност обществени отношения. В тази насока нормата на чл. 30 ал. 1 т. 13 ЗЕ изрично овластява Комисията да се намеси в несъмнено съществения за оператора на електроразпределителната мрежа – цената на услугата достъп и да я регулира. Именно защото административният орган е натоварен с обществени функции, предвидената в закона възможност го ангажира да действа, когато регулираното от него отношение го изисква. С оглед принципа за съразмерност, утвърден от чл. 6 АПК и при обективно възможни различни варианти на решение, административния орган е овластен да избере подходящия. В тази насока именно терминът „може“ в контекста на чл. 32 ал. 1 ЗЕ е относим към алтернативно предвидени методи за осъществяване на изрично възложеното правомощие. Нито буквата, нито смисъла на закона сочат на утвърдена дискреция за Комисията за намеса в процеса на ценообразуване.
Действително, законът утвърждава възмездност на услугата „достъп“ до електроразпределителната мрежа – чл. 104 ал. 3 ЗЕ. Същият текст обаче предписва и нарочен ред за определяне цената й посредством нарочни правила за търговия с електрическата енергия, издадени от държавния орган, овластен и да регулира цената. Според чл. 26 ал. 4 от Правилата за търговия с електрическа енергия, обнародвани в ДВ бр. 64/2010 г., Неофициален раздел, наричани впоследствие Правилата, потребителите и производителите на електрическа енергия, присъединени към електроразпределителната мрежа, дължат утвърдена от ДКЕВР цена за достъп. Според чл. 28 ал. 1 от Правилата и потребител, регистриран на пазара по свободно договорени цени заплаща утвърдена от ДКЕВР цена за достъп до електропреносната, съответно електроразпределителната мрежа. Регламентираният с Глава седма от Правилата процес на измерване на произведената електрическа енергия и обобщаването й е задължение на собственика на измервателната система, а тази дейност обслужва както плащанията, засягащи непосредствено индивидуалния интерес на различните участници в процеса, така и управлението на електроенергийната система като цяло. При този законодателен подход и еднозначно утвърдени правила от овластения да управлява обществените отношения държавен орган, логично се налага извод, че частният интерес на оператора на електроразпределителната мрежа да получи цената на предоставената услуга „достъп“ до управляваната от него мрежа, предполага да бъде оценен от Комисията и еднозначно утвърден.
Дефинитивната норма на § 1 т. 15 ДРЗЕ изрично свързва обезпечаването на достъп до мрежата с нормативно предписани условия, а по изложените вече съображения въпросът както за дължимостта, така и за размера на цената, отнесен към ищеца като производител на електрическа енергия, предполага нарочен акт на Комисията.
Съществено за правоотношението без оглед на основата за неговата регламентация, се явяват обстоятелствата, на които било закон, било друг зачетен от правния ред източник на права, придават определено значение. От тази гледна точка без съмнение решението на Комисията досежно цената на услугата „достъп“ не рефлектира върху разменното отношение – предоставена услуга при очакване за адекватно възмездяване. Административният акт обаче е необходим, за да бъде определено кой от различните ползватели на мрежата каква част от необходимата сума за осъществяване на дейността дължи да поеме.
Съгласно чл. 177 ал. 1 изр. второ АПК установената в рамките на съдебно производство незаконосъобразност на административния акт го лишава от правно значение както по отношение на лицето, потърсило защита пред съд така и за всяко друго лице, чието материалноправно положение зависи от разрешения вече въпрос. Отмяната заличава правните последици на властническия акт. Установеното несъответствие на властническото разпореждане с правилата, оправдаващи въздействието му върху адресатите на административния акт, го определя като изначално опорочен. Несъмнено предварителното изпълнение почива на разумното предположение, че постановеният административен акт отчита еднозначно обществения интерес, за реализацията на който е издаден. В тази насока принципът на правна сигурност, на който се позовава ответникът, предполага ефективно средство за защита на субекта, непосредствено засегнат от приведения в изпълнение невлязъл в сила административен акт. При тези съображения настоящият състав приема, че невъзможността административният орган да отговори на този стандарт в рамките на осъществения контрол за законосъобразност лишава от регулативен потенциал административния акт както занапред, така и за създадените за периода на предварителното изпълнение отношения. С други думи, ако предположението за осъществена власт в съответствие с нормативно утвърдените правила ангажира непосредствено ищеца да заплати определената с Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР цена, установеното от съд, че този акт не съответства на предписаните от закона предпоставки за упражняване на власт лишава от оправдание обусловеното от него плащане. Размяната на блага е оправдана доколкото почива на трайно установена причина, съществуваща и към датата на приключване на устните състезания. Ето защо настоящият състав споделя съдебната практика която приема, че при липсата на изрично предписание в закона за зачитане на произтеклите през периода на действие на административния акт последици, изключена е възможността да бъдат признати и понастоящем. Съдът на Европейския съюз е имал повод да обсъди ефекта на отменен по съдебен акт на регулаторен орган върху провокираните от него разменни отношения преди да стане окончателен. В свое решение С-231/15 изрично приема, че придадената обратна сила на отменително решение не засяга принципите на правна сигурност и оправданите правни очаквания.
За пълнота на изложението настоящият състав счита, че следва да обсъди на собствено основание процесния случай с оглед утвърдените от Съда на Европейския съюз критерии за прилагане принципа на оправданите правни очаквания – конкретни, безусловни и непротиворечиви уверения, произтичащи от оправомощени и достоверни източници, обосноваващи с оглед утвърдените правила очакването ответникът да задържи получената сума.
Абсолютното право на собственост и в контекста на чл. 17 от Хартата на основните права на Европейския съюз предполага благото да е получено при зачетена от правния ред причина. Средство за обезпечаване на правната сигурност е еднаквият подход при разрешаване аналогични случаи. Отстояваният от ответника приход произтича непосредствено от незаконосъобразно възложено задължение за ищеца да се разпореди с част от своя приход. На собствено основание ищецът се ползва от правилото на чл. 17 от Хартата като няма разумна причина да му бъде отказана. Ефективната защита именно лишава от оправдание задържането на сумата, било то и получена с протекцията на административен орган.
По изричен текст на закона – чл. 32 ал. 4 ЗЕ, временните цени са средство за регулиране на отношението между страните при невъзможност за адекватен анализ на необходимата в случая информация. В тази насока изрично е предписана зависимостта им от установената окончателната цена. Предвиденият от нормата ангажимент за регулаторния орган да предприеме компенсаторни мерки не указва кой от участниците в разменното отношение ще бъде компенсиран. При тези обстоятелства не са налице критериите безусловност и конкретност на уверението, за да се счете за приложим в случая принципът на оправданите правни очаквания.
Монополното положение на ответника, произтичащо от притежаваните изключителни права върху електроразпределителната мрежа и нормативно вменени му ограничения в преценката дали и при какви условия да предостави услугата „достъп“ и липсващата алтернатива за ищеца, осуетяват съществения характеризиращ белег на търговската сделка – свободата на стопанска инициатива. От тази гледна точка правилото на чл. 16 от Хартата е неприложимо.
Предвид вмененото в тежест на ответника задължение да предостави услугата дори и да не е сключен нарочен договор, предприетото в тази насока действие не се явява еднозначен белег на свободно изразена воля, за да придаде предложения от процесуалния представител на ответника смисъл на конклудентно изразено съгласие. Дори нещо повече, нормата на чл. § 197 ПЗРЗИДЗЕ, обн. ДВ бр. 54/2012 г. очевидно цели да обезпечи привеждане на дейността в съответствие с въведеното със същия закон изискване за договаряне на отношенията. В тази насока и текстът на алинея втора изрично задължава Комисията да регламентира отношението. Следователно, самият закон лишава от правно значение фактическото отношение между страните.
Подчинението от страна на ищеца на произтичащо от административния акт задължение също не сочи на свободно формирана воля и следователно изключва възможността да бъде третирано като конклудентно изразено съгласие за размера на следващото се възнаграждение за безспорно осигурената услуга достъп до електроразпределителната мрежа.
По аргумент от чл. 55 ал. 1 предл. първо ЗЗД дори убеждението у платеца, че плаща нещо дължимо не е достатъчна причина да бъде задържано полученото. Такава произтича от обективно проявили се обстоятелства, обосноваващи конкретен, зачетен от правния ред интерес на лицето, получило облагата. Ето защо и настоящият състав приема, че хипотезата на чл. 55 ал. 1 предл. трето ЗЗД предпоставя отречена от закона възможност проявило се в миналото обстоятелство да оправдае разместване на имуществени блага. Прекратената правна връзка с придадено от самия закон обратно действие несъмнено се включва в така очертаното приложно поле, но не го изчерпва. Правоотношението може да бъде източник на различни по съдържанието си насрещни права и задължения, поради което и основание на размяната в посочения вече смисъл се явява конкретен по съдържанието си интерес. След като по силата на нормативно предписаните правила едва утвърдените с окончателен административен акт разходи обуславят вземане за услугата „достъп“, упражнената в случая дискреция да бъде придадено предварително изпълнение само по себе си не оправдава разместване на имуществени блага.
Съдът споделя тезата, че основание за плащане се явява конкретно доставената услуга, но условията, при които подлежи на възмездяване пряко зависят от естеството на правоотношението между страните. По указаните вече съображения безспорният в процеса факт, че за процесния период ищецът се е възползвал от експлоатираната от ответника мрежа, за да продава произведената електрическа енергия, сам по себе си не е достатъчен, за да обуслови възникване на парично задължение.
Характерно за облигационното отношение е относителния му характер. Това ще рече, че в полза на ответника следва да е възникнало вземане спрямо ищеца. При положение, че цената на услугата за достъп до електроразпределителната мрежа и пренос на електрическа енергия през нея за производителя на електрическа енергия е предпоставена от санкцията на държавен орган, няма основание за извод, че задължение за плащане произтича непосредствено от престираното изпълнение. Тъй като определянето на цената налага отчитане и на обстоятелства извън рамките на отношението между страните в процеса, а и предвид монополното положение на ответника, административният акт се явява единствено средство за определяне размера на вземането. Ето защо и задължението на производителя, присъединен към електроразпределителната мрежа да заплаща на оператора на тази мрежа цена за достъп, изрично е обусловено от утвърдена от ДКЕВР цена. Следователно липсата на решение, което да определя цена на тази услуга, изключва възможността за извод, че ищецът дължи да плати, а още по-малко – че задължението му е в този размер. По тези съображения настоящият състав не намира причина да счита за налична причинно-следствена връзка между достъпа до електроразпределителната мрежа и получената от ответника сума.
Настоящият състав приема, че за разлика от общия текст на чл. 59 ЗЗД, обуславящ доказано от претендиращия плащането основание за размяна на блага, нормата на чл. 55 ЗЗД почива на осъществена вече размяна. Ето защо и в тежест на ответника е да докаже и то по категоричен начин, съществуване на зачетена от закона причина да задържи полученото. Специалният закон, на който се позовава ответникът, не определя нито размер на възнаграждението за предоставената услуга, нито сочи на конкретен механизъм, който да позволява остойностяването й. Напротив, изрично овластява държавен орган да стори това и то въз основа на изрично предписани като необходими за отчитане обстоятелства – чл. 31 ЗЕ. Нормата на чл. 162 ГПК овластява съда да остойности установено по основанието си вземане. Създаденият от законодателя особен ред за оценка на редица обстоятелства като стойността на направените разходи са само едно от тях извън рамките на индивидуалното правоотношение между страните, изключва възможността за приложение на този подход. Именно защото на държавния орган е предоставена властта да управлява тези отношения, а нормативно утвърдените критерии предполагат равнопоставеност на всички правни субекти, извън рамките на правораздавателната компетентност на съда остава определянето на справедливата цена на фактически предоставената услуга.
От доказателствата по делото не се установява овластеният от закона орган да е определил цена на твърдяната в процеса услуга „достъп“ до електроразпределителната мрежа като безпредметно остава обсъждането на въпроса дали и доколко поисканата от ответника и изслушана експертиза позволява еднозначен извод за причина, оправдаваща задържане на пропорционална част от сторените от ответника разходи при обслужване на всички присъединени към мрежата производители на енергия от възобновяеми източници.
За пълнота следва да се посочи, че задължението за връщане на полученото въз основа на ненадлежно определената цена на услугата достъп не накърнява баланса в разменното отношение, а е единствено възможно средство за възстановяване на неоправдано от правна гледна точка предизвиканото разместване. В този смисъл нормата на чл. 55 ал. 1 предл. трето ЗЗД цели да възстанови даденото от едната от страните в правоотношението без да държи сметка дали и доколко е налице самостоятелен от правна гледна точка имуществен интерес на ответника.
Хипотезата на чл. 55 ЗЗД не държи сметка и за субективното отношение у страните в разменното отношение, поради което и въпросът за конкретната вина у ответника е неотносим към предмета на спора. При положение, че административният орган е призван от закона при управление на възложените в негова компетенция обществени отношения да обезпечи справедливо възмездяване на ответника за изпълнение на произтичащите от закона задължения, логично е да поеме и неблагоприятните последици от неспособността на регулатора да стори това. Няма разумна причина имуществената тежест да бъде прехвърлена върху ищеца като потребител на електроенергийни услуги.
Данък добавена стойност не обосновава вземане за получателя по облагаема сделка, а го овластява да приспадне сумата, начислена му за платен от него данък по други облагаеми сделки. Ето защо и нормата на чл. 78 ЗДДС утвърждава задължение за регистрираното по реда на този закон лице при промяна в стойностното изражение на стопанската операция или при отпадане на основанието за плащане, каквато хипотеза е налице в случая, да възстанови ползвания данъчен кредит. Така утвърденото задължение увеличава пасива на ищеца, което може да бъде компенсирано единствено чрез възстановяване на получената сума в пълния й размер. От тази гледна точка и необосновано е възражението за обогатяване. Напротив, спестената сума, съответстваща на дължимия данък добавена стойност би довела до обогатяване на ответника, доколкото реципрочно на задължението на ищеца да отрази увеличение на данъчното си задължение ответникът е овластен да го редуцира със стойността на възстановената сума.
По изложените съображения съдът приема предявения иск за основателен и доказан в пълен размер.
По разноските
Законът ангажира страната в процеса,
която необосновано от правна гледна точка е станала причина за развитието му,
да възстанови направените разноски на страната, чиято позиция спора е зачетена
със съдебния акт. Такъв се разход се явява дължимата държавна такса.
Присъщо на конституционно
гарантираното право на справедлив процес се явява и разходът, обусловил
привличане в процеса на адвокат. Ето защо в тежест на ответника следва да бъдат
възложени направените от ищеца и доказани в процеса разноски. С оглед
повдигнатия в процеса спор досежно приложимостта правото на общността делото се
явява усложнено от правна гледна точка, непосредствено ангажирало и адв. К. с
изследването на този въпрос – видно от представените писмени бележки. При тези
обстоятелства предвиденият минимум не се явява меродавен, а съдът приема
разликата за оправдана с оглед възникналото правно усложнение. Ето защо и
следва да бъде присъдено в пълен размер.
Мотивиран от изложеното съдът
Р
Е Ш И:
ОСЪЖДА „Ч.Р. Б.“ АД, ЕИК ******* с адрес по делото: гр. С., бул. „*******“ № *** да заплати на „М.С.“ АД, ЕИК ******* със седалище и адрес управление:***, както следва:
1. на основание чл. 55 ал. 1 предл. трето ЗЗД сумата от 816459,07 лева – заплатена такса достъп, определена с Решение № Ц-33/14.09.2012 г. раздел ІІ т. 2 и начислена по фактури №№ **********/30.09.2012 г., **********/31.10.2012 г., **********/30.11.2012 г., **********/31.12.2012 г., **********/31.01.2013 г., **********/28.02.2013 г., **********/31.03.2013 г., **********/30.04.2013 г., **********/31.05.2013 г., **********/30.06.2013 г., **********/31.07.2013 г. и **********/31.08.2013 г.
2. на основание чл. 78 ал. 1 ГПК сумата от 66669,66 лева – разноски пред Софийски градски съд.
Решението
може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Апелативен съд – гр. С. в двуседмичен
срок от връчване на препис от настоящото.
При упражняване на тази процесуална възможност дължимата държавна такса от „Ч.Р. Б.“ АД при обжалване на решението в цялост възлиза на 16329,18 лв., която сума следва да бъде заплатена по сметка на Апелативен съд гр. С., а доказателство за това – да бъде представено ведно с жалбата.
СЪДИЯ: