Решение по дело №440/2022 на Окръжен съд - Сливен

Номер на акта: 285
Дата: 9 ноември 2022 г.
Съдия: Надежда Найденова Янакиева
Дело: 20222200500440
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 19 октомври 2022 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 285
гр. Сливен, 09.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на девети ноември през две хиляди двадесет
и втора година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов

Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря Ивайла Т. Куманова Г.
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20222200500440 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е първоинстанционно решение № 699/20.09.2021г. по гр.д. №
20222230101331 по описа за 2022г. на СлРС, с което са отхвърлени
предявените от Г. Т. К., ЕГН: ********** от *** против „Вик Комерс
2014“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: *** искове с
правно основание чл. 128 КТ за сумата от 3889,08 лв., съставляваща
незаплатено трудово възнаграждение за периода от 25.09.2020 г. до
31.03.2021 г. и иск с правно основание чл. 215 КТ за заплащане на сумата от
11 734,98 лв., съставляваща незаплатени командировъчни средства за
извършени от ищеца международни транспортни курсове за периода от
25.09.2020 г. до 31.03.2021 г. като погасени поради плащане, осъден е Г. Т.
К. да заплати на „Вик Комерс 2014“ ЕООД, сумата от 1250 лв.,
съставляваща сторени по делото разноски за адвокатско възнаграждение и
е отменено допуснатото обезпечение на предявените искове.
Против това решение е постъпила въззивна жалба от ищеца в
първоинстанционното производство.
Въззивникът атакува частично първоинстанционното решение, в
отхвърлителната част за сумата общо 5 072, 28лв., представляваща
неплатено прудово възнаграждение и командировъчни средства, като
1
твърди, че в нея то е незаконосъобразно и неправилно, постановено при
нарушаване на съдопроизводствените правила. Заявява, че в хода на
съдебното дирене е назначена съдебно икономическа експертиза, неоспорена
от страните, от която се установява, че ответното дружество е
извършвало плащания на ищеца посредством РКО, част от които са
подписани от неговата съпруга – за 8 799, 85 лв. Останалата част от РКО –
за 5 072, 28 лв., се твърди че са подписани от ищеца, като тази сума
представлява материалният интерес на въззивното обжалване, понеже
ищецът твърди, че не е получил тази сума. Той бил оспорил
автентичността на тези РКО, както и на други представени документи, и
било открито производство за нейното установяване. Извършената
съдебно-почеркова експертиза дала заключение, че всички документи са
подписани от ищшеца, той оспорил това заключение и поискал по реда н ачл.
201 от ГПК изготвяне на повторна експертиза, но първоинстанционният
съд неоснователно отхвърлил искането му. Въззивникът заявява, че не е взет
експериментален сравнителен материал от него, което счита за основен
пропуск, опирайки се на правната криминалистична доктрина, сочеща три
вида образци при почерковите експертизи – свободни, условносвободни и
експериментални. Оплаква се и, че вещото лице не отговорило категорично
на въпроса: налице ли са признаци на имитация и подправяне на подписите
на ищеца върху оспорените документи, а и не е дало отговор на въпроса
относно хронологията на изготвяне на документа „запис на заповед“ – дали
е положен първо подписът или печатният текст. Счита, че като е отказал
да допусне повторна съдебно-почеркова експертиза, решаващият съд е
допуснал процесуално нарушение. Твърди, че не е полагал подписите на тези
РКО, съответно сумите, отразени в тях, не са получени от него и искът му
е основателен и следва да бъде уважен за общата сума от 5 072, 28 лв.
Поради това моли въззивния съд да отмени в атакуваната част
обжалваното решение и вместо това постанови ново, с което уважи до
посочения размер иска му и осъди ответника д аму заплати 5 072, 28 лв.,
представляващи неизплатено трудово възнаграждение и командировъчни
разходи, заедно с обезщетение за забава от 29.03.3022г. до окончателното
изплащане.
Претендира разноски за двете инстанции.
2
Във въззивната жалба е направено ново доказателствено искане от
въззивника за допускане събиране на писмено доказателствено средство,
като бъде изготвена на основание чл. 201 от ГПК повторна експертиза от
три вещи лица, които след като снемат сравнителен материал от ищеца К.
и се запознаят с материалите по делото, да отговорят на въпроса: Полагал
ли е собственоръчен подпис върху изброените документи ищецът Г. К. -
Споразумение № 1 от 25.09.2020 година за прекратяване на трудов договор;
Запис на заповед от 30.10.2021 година; на всички разходни касови ордери,
които носят неговото име.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна – ответник в
първоинстанционното производство е подала писмен отговор, с който
оспорва изцяло въззивната жалба като неоснователна. Заявява, че правилно
е установен размерът на дължимите на ищеца възнаграждения, както и че
те са изцяло изплатени – лично на него и чрез неговата съпруга. Счита, че
съдебно-почерковата експертиза е обективна и правилна, оспорва искането
на въззивника за допускане на повторна такава. Развива детайлни
съображения относно оплакването на въззивника, че не е събран
експериментален сравнителен материал. Въззиваемият счита, че всички
наведени възражения са неоснователни, експертът е дал компетентно
заключение, което изцяло следва да се кредитира. Иска да не се уважава
доказателственото искане, поради липса на основания за това.
В обобщение моли въззивния съд да отхвърли въззивната жалба като
неоснователна и да постанови решение, с което потвърди обжалваното
първоинстанционно решение в атакуваната част, като правилно и
законосъобразно. Претендира разноски.
Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за
въззивната фаза на производството.
В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.

В с.з. въззивникът, редовно призован, не се явява лично, с писмено
становище особеният му процесуален представител по чл. 47 ал. 6 от ГПК
поддържа въззивната жалба, оспорва отговора и моли съда да отмени
решението и отхвърли изцяло иска, претендира разноски.
В с.з. за въззиваемия, редовно призован, не се явява процесуален
3
представител по закон или пълномощие. С писмено становище, подадено от
процесуалния представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва
въззивната жалба, поддържа отговора и моли съда да потвърди решението
на СлРС и му присъди разноските.

Въззивният съд намира, че въззивната жалба е редовна и допустима,
отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в
законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес
от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед частичния обхват на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че атакуваното решение е и правилно в
обжалваната част, поради което следва да бъде потвърдено в нея.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
Спор по фактологията няма. Установено е безспорно, че по силата на
сключен с ответното дружество трудов договор, през периода от
25.09.2020 г. до 05.04.2021 г. ищецът е полагал труд, съгласно функциите на
длъжността шофьор на тежкотоварен автомобил, бил е и командирован в
чужбина. Претенциите му са за заплащане на неплатена част от
дължимото му трудово възнаграждение и командировъчни средства.
Посредством съдебно икономическа експертиза е установено, че за
процесния период общото задължение на работодателя е било в размер на
13 855, 69 лв., от които 3 102, 54 лв. трудови възнаграждения и 10 753, 15
лв. командировъчни пари. Ответникът твърди, че е погасил изцяло
задължението си, като е изплатил на ищеца и на неговата съпруга общо
сума от 13 872, 13 лв. /надвишаваща с около 17 лв. дължимото/. Правната
норма на чл. 270 от КТ допуска плащане не само лично на работника или
служителя, но и на негови близки и в случая работодателят е извършил
плащания на съпругата на ищеца в размер общо на 8 799, 85лв. За тези
плащания и за тази сума не е подадена въззивна жалба и те остават извън
рамките на въззивната проверка за законосъобразност и правилност на
първоинстанционния акт.
Останалите общо 5 072, 28лв. са изплатени лично на ищеца
посредством 4 броя РКО, носещи неговия подпис, от 15.01.2021г., от
4
15.01.2021г., от 14.04.2021г. и от 07.02.2021г., издадени от работодателя.
Допустимо е доказване на плащането не само чрез ведомости, а и с други
документи – банкови преводи, разписки, касови ордери.
Правоизключващото възражение на ищеца е, че подписите на тези
четири РКО не са поставени от него, поради което плащане не е извършено
валидно и паричното задължение на ответника не е погасено, което пък
прави иска му за тази част от вземането основателен.
Във връзка с направеното оспорване на автентичността на
документите, с които ответното дружество се домогва да постигне
отхвърляне на претенцията – в този размер, доколкото само той е предмет
на въззивния контрол – районният съд е открил производство и е допуснал
извършване на съдебно-почеркова експертиза, която е дала категорично
заключение, че подписите на тези РКО са положени от ищеца.
Във въззивното производство въззивникът-ищец е основал
оплакванията си единствено на това, че експертизата не е ползвала
експериментален сравнителен материал и не е отговорила категорично на
въпроса относно наличие на признаци на фалшификация, а първостепенният
съд, в нарушение на процесуалните правила, е отказал да допусне повторна
експертиза по тези въпроси, каквато въззивникът е поискал да бъде
допусната от въззвната нистанция.
Настоящият въззивен състав е счел, че това искане е неоснователно,
тъй като за да се допусне повторна експертиза със същите въпроси по реда
на чл. 201 пр. 2 от ГПК, е необходимо даденото заключение да е
необосновано или да е възникнало съмнение за неговата правилност. В случая
категорично не е налице никоя от тези две предпоставки. Заключението е
пълно, точно и ясно, дава отговори на всички зададени въпроси, вещото лице
е направило и устни пояснения в с.з. В заключението е посочило какъв
сравнителен материал е ползвало, както и методите на изследване, които е
приложило. В обстоятелствената, в аналитичната и в заключителната
част са описани ходът на изследването, процесът на сравнение, изводите,
които следват и обосновката им, посредством методологичните,
технологичните и логическите правила. Експертът е с неоспорима
компетентност и в неговите добросъвестност и професионализъм съдът
няма причини да се съмнява. Що се отнася до „съмнения в правилността на
заключението“, въззивният съд счита, че такива не се пораждат от никоя
негова част, не е компрометиран никой от компонентите на изследването и
не е нарушена логическата верига на разсъжденията.
Въззивникът е посочил като причина за искането си единствено своето
5
несъгласие с извода на вещото лице. Той е изложил аргументация относно
това, че не е взет експериментален сравнителен материал от него, което
счита за основен пропуск, опирайки се на правната криминалистична
доктрина, сочеща три вида образци при почерковите експертизи – свободни,
условносвободни и експериментални. Оплаква се и, че вещото лице не
отговорило категорично на въпроса: налице ли са признаци на имитация и
подправяне на подписите на ищеца върху оспорените документи, а и не е
дало отговор на въпроса относно хронологията на изготвяне на документа
„запис на заповед“ – дали е положен първо подписът или печатният текст.
Всички тези доводи този въззивен състав е намерил за неоснователни.
Безспорно в криминалистичната теория са описани посочените три вида
сравнителен материал, но именно експертът е този, който преценява във
всеки отделен случай какъв материал е възможно или необходимо да ползва.
Също така е безспорно и че в същата тази теоретична доктрина е прието,
че най-надежден е този сравнителен материал, за чието авторство няма
спор и е създаден в непредубедена, неутрална обстановка – какъвто в случая
е ползваният от експерта свободен сравнителен материал – заявления от
ищеца за издаване на документи за самоличност до ОД на МВР Сливен – 3
броя, както и представените от ответника, намиращи се в трудовото
досие на ищеца трудов договор, копия от контролен талон и лична карта,
длъжностна характеристика, 3 молби до работодателя, 4 бр. декларации и
други подобни, всичките от периода 2020-2021г. и едно заявление от 2011г.
Именно с оглед най-ниската кредибилност на експерименталния
сравнителен материал /полагане на подписи и изписване на текст пред
вещото лице, например/, при наличието на установено категорично
съвпадение между изобилния свободен сравнителен материал с обектите на
сравнителния анализ, не е имало необходимост за експерта да събира
експериментален такъв. Както самото вещо лице посочва в с.з.,
изпълнението пред него представлява най-некредитируемият сравнителен
материал и би се наложило да прибегне до него единствено, ако не е намерил
съвпадение между подписите/текста на обектите на експертизата с
предоставения му сравнителен материал, какъвто не е настоящият случай.
По повод оплакванията във връзка с установяване на признаци на
имитация и фалшификация, въззивната инстанция изцяло се доверява на
изложеното от вещото лице, че признаци за фалшифициране следва да се
6
търсят общо, като комбинация, а не изолирани и отделни такива. От една
страна въззивникът няма компетентност да оспорва подхода на експерта,
каквато няма и съдът, а от друга - обикновената дедукция позволява да се
направи извод, че при наличие на изписани ръкописно три имена, за които
има съвпадение в цялост, не може единично отклонение, за което има
житейско и техническо обяснение – подписване странично на бюро - да
докаже парафа като фалшифициран. Както вече се посочи, за всеки
конкретен случай се преценяват всички относими обстоятелства и вещото
лице е длъжно да ги вземе предвид и да ги прецени чрез знанията и уменията
си, защото именно в това се изразява неговото експертно надмощие.
Простото несъгласие на страната с неговия краен извод не е в състояние да
отнеме достоверността му. Последният довод относно липсата на
еднозначно заключение за последователността при изготвянето на
документа „запис на здаповед“ въззивният съд счита изобщо за неотносим,
доколкото предметът на въззивната проверка, въведен с въззивната жалба,
обхваща единствено 4 –те РКО с общ сбор 5 072, 28 лв. и отговорът на
горния въпрос е без значение.
Поради всички тези съображения, въззивният съд не е допуснал
повторна експертиза и възприема изцяло изводите на приетото в
първоинстанционното производство заключение на вещото лице.
Така, след като са представени автентични писмени доказателствени
средства, годни да докажат извършеното плащане от страна на
ответника-работодател на сума в общ размер на 5 072, 28 лв., която
представлява трудово възнаграждение и командировъчни пари на ищеца за
част от исковия период, главният му иск за този размер се явява
неоснователен и недоказан и следва да бъде отхвърлен.
Неговата неоснователност обуславя неоснователността, а оттам – и
отхвърлянето и на акцесорната претенция за заплащане на обезщетение за
забава върху тази сума в размер на законовата лихва от 29.03.22г. до
окончателното й изплащане.
След като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната
жалба е неоснователна и не следва да се уважава. Атакуваната част от
решението е правилна и следва да бъде потвърдена.
По отношение на останалата част от иска за сумата общо 8 799, 85
7
лв. и за остатъка от периода няма въззивна жалба и отхвърлителното
решение е влязло в сила.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази
инстанция следва да се понесе от въззивника, който следва да понесе своите
както са направени и заплати на въззиваемата страна разноски в размер на
1000 лв. за адвокатско възнаграждение.
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 699/20.09.2021г. по
гр.д. № 20222230101331 по описа за 2022г. на СлРС в обжалваната част
като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

ОСЪЖДА Г. Т. К. да заплати „Вик Комерс 2014“ ЕООД гр. Сливен
направените разноски по делото в размер на 1000 лв.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8