Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 09.04.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното
заседание на двадесет и шести
февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №7581 по описа на СГС
за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца
„Б. АД“ срещу решение от 14.02.2019 г. по гр.д.
№81631/2017
г. на Софийския районен съд, 63 състав, в частта, в която е отхвърлен
предявеният от жалбоподателя срещу „А.“ ЕООД и Ц.Д.З. установителен
иск с правно основание чл.422 вр. чл.415 ал.1 ГПК вр. чл.92 ЗЗД за сумата от 2090,00 лв., представляваща
неустойка по чл.8 от договор за реклама от 28.01.2013 г., ведно със законнната лихва от 06.04.2016 г. до окончателното плащане,
за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д.
№549/2016 г. по описа на Районен съд - Асеновград, като ищецът е осъден да
заплати на ответниците разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и е необосновано. Сочи,
че първоинстанционният съд неправилно е приел, че по
делото не е установено изпълнение на задълженията му по чл.1 ал.2 от договора
за реклама, както и че клаузата за неустойка по чл.8 от същия договор е
нищожна. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния
съд да отмени решението в обжалваната му част и да уважи изцяло предявения иск.
Претендира разноски.
Въззиваемите „А.“ ЕООД и Ц.Д.З. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не
вземат становище по жалбата.
Образувано е и по въззивна жалба на ответника Ц.Д.З. срещу решение от 14.02.2019 г. по гр.д.
№81631/2017
г. на Софийския районен съд, 63 състав, в частта, в която е признато за
установено, че жалбоподателят дължи солидарно с „А.“ ЕООД на „Б. АД“ на
основание чл.422 вр. чл.415 ал.1 ГПК вр. чл.92 ЗЗД за сумата от 2090,00 лв., представляваща
неустойка по чл.10 от договор за покупко-продажба на стоки от 28.01.2013 г.,
ведно със законнната лихва от 06.04.2016 г. до
окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение
по чл.417 ГПК по гр.д. №549/2016 г. по описа на Районен съд - Асеновград, като
ответникът е осъден да заплати солидарно с
„А.“ ЕООД на ищеца разноски в заповедното и исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС е неправилно при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила, противоречие с императивни материално правни норми и е необосновано.
Сочи, че първоинстанционният съд неправилно е приел,
че жалбоподателят отговаря за задълженията на „А.“ ЕООД в качеството му на
поръчител. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния
съд да отмени решението в обжалваната му част и да отхвърли изцяло предявения
срещу него иск. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Б. АД“ в срока за отговор
по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното
решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Решението
не е обжалвано от ответника „А.“ ЕООД
в частта, в която е признато се установено, че дължи солидарно с Ц.Д.З. на „Б. АД“ на
основание чл.422 вр. чл.415 ал.1 ГПК вр. чл.92 ЗЗД посочената по-горе сума, поради което е
влязло в законна сила в тази част.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната
жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства,
достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбите са подадени в срок и са допустими, а разгледани по
същество са неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не
попада в двете визирани изключения, поради което въззивният
съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените
оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно.
По делото е представен договор за покупко-продажба на стоки от
28.01.2013 г., от който се установява, че ищецът, като продавач, се е задължил
да продава на ответника „А.”
ЕООД, като купувач, а последният се е
задължил да купува от ищцовото дружество, различни
количества от всички стоки, включени в портфолиото на продавача, дадени в
Приложение №1 от договор за реклама. По силата на чл.2 от същия договор,
ответникът се е задължил да купува от ищеца минимално месечно количество кафе „Спетема делиция бар” – 25 кг. или
общо за целия период 600 кг. В чл.9 от договора е предвидено, че продавачът
има право едностранно да прекрати договора, ако купувачът не закупува
договорените минимални количества кафе, така, както са дадени в чл.1 ал.2 от
договора, като прекратяването се извършва с едностранно писмено предизвестие,
което се връчва на купувача по реда на чл.4 от същия договор – чрез връчване на
купувача и/или на негов представител или чрез изпращане на купувача и/или на
негов представител. Съгласно чл.10 от договора, при прекратяване на договора
при условията на чл.9 купувачът е длъжен да плати на продавача еднократна
парична неустойка в размер на 2090,00 лв. с ДДС. Съгласно чл.11 договора,
ответникът Ц.Д.З. се е съгласил да
бъде солидарен поръчител и съдлъжник на купувача за
всички негови бъдещи парични задължения към продавач, които могат да произтекат
от неизпълнението на настоящия договор. В тази му част договорът има действие
на договор за поръчителство, сключен между продавача, купувача и поръчителя при
условията на чл.138 и сл. ЗЗД, също и на встъпване на посоченото физическо лице
като солидарен съдлъжник на купувача за задълженията
му към продавача, извършено при условията на чл.101 ал.1 и 2 ЗЗД.
По делото е представен договор за
реклама от 28.01.2013 г., от който се установява, че ищецът е възложил на
ответника „А.” ЕООД да рекламира ефективно всички стоки от портфолиото на ищцовото дружество, съгласно Приложение №1, представляващо
неразделна част от договора. В чл.7 ал.2 от договора е предвидено, че договорът
се прекратява с едностранно писмено предизвестие от страна на рекламодателя,
ако изпълнителят прекрати закупуването на кафетата с марка „Спетема”
и договорените стоки, тъй като договорът за реклама има смисъл единствено и
само ако същият се изпълнява едновременно с договора за покупко-продажба на
стоки от портфолиото на „Б.” АД. Съгласно
чл.8 от договора, при прекратяване на договора при условията на
чл.7 изпълнителят е длъжен да плати на продавача еднократна
парична неустойка в размер на 2090,00 лв. с ДДС, като неустойката е изискуема и
ликвидна от момента на прекратяване на договора. Съгласно чл.11 договора,
ответникът Ц.Д.З. се е съгласил да бъде солидарен поръчител и съдлъжник на купувача за всички негови бъдещи парични
задължения към продавач, които могат да произтекат от неизпълнението на
настоящия договор. В тази му част договорът има действие на договор за
поръчителство, сключен между продавача, купувача и поръчителя при условията на
чл.138 и сл. ЗЗД, също и на встъпване на посоченото физическо лице като
солидарен съдлъжник на купувача за задълженията му
към продавача, извършено при условията на чл.101 ал.1 и 2 ЗЗД.
Фактическият състав на претенцията за неустойка включва
кумулативно следните елементи: наличие на облигационна връзка, виновно
неизпълнение на договорно задължение и уговорена неустойка за неизпълнението на
това задължение.
По жалбата на „Б.“ АД:
Основателен
е доводът на въззивника, че първоинстанционният
съд неправилно е приел, че по делото не е установено изпълнение на задълженията
му по чл.1 ал.2 от договора за реклама, които задължения включват предоставяне
от страна на ищеца на ответното дружество рекламни материали, а именно: панта с
рекламни надписи „Спетема кафе“, професионална кафемашина „Астория“ и
професионална кафемелачка „Кунил“. В отговорите на
двамата ответниците в срока за отговор по чл.131 ГПК
се съдържат твърдения, че с приемо-предаватален
протокол от 28.05.2015 г. ответното дружество е предало на представител на
ищеца посочената в договора за реклама и предоставена му техника, т.е. налице е
признание, че ищцовото дружество е изпълнило
задълженията си по чл.1 ал.2 от процесния договор за
реклама.
Въззивният състав обаче споделя мотивите на първоинстанционният
съд в частта, в която е приел, че претендираната
неустойка по чл.8 от договора за реклама противоречи на добрите нрави, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС.
Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави
и следното:
По делото не се спори,
че в случая договорът за реклама е прекратен от ищеца не по чл.7 т.1 - поради
неизпълнение на задълженията по него, а по чл.7 т.2 - поради неизпълнение
задълженията по друг договор - процесния договор за
покупко-продажба на стоки за закупуването на определно
количество кафе с марка „Спетема“. В този смисъл не
се спори по делото, че правопораждащият юридически
факт за възникване на правото на ищеца да прекрати предсрочно действието на
договора за реклама, а оттам и за възникване на вземането му за неустойката по
чл.8, е същият юридическия факт, послужил като основание за предсрочно
прекратяване договора за покупко-продажба между страните, а оттам и за
възникване на вземането му за неустойка по чл.10 от същия. Този юридически факт
е неизпълнението на основното задължение на ответника да закупува минималните
договорени количества кафе, предвидено в чл.1 от договора за покупко-продажба на
стоки. За неизпълнение на това задължение обаче ответникът е обезщетен чрез
уговорената в този договор неустойка в размер на 2090,00 лв. по чл.10 от процесния договор за покупко-продажба на стоки.
С предвидената клауза
в договора за реклама се предоставя възможност ищецът да претендира втори път
неустойката, предвидена в договора за покупко –
продажба на стоки. Уговореното в чл.7 т.2 от договора за реклама предпоставя обвързаност между двата договора и доколкото претендираната по договора за реклама неустойка не е
свързана с осъществяването на задълженията по осъществяване на рекламната
дейност, а се претендира на основание неизпълнение задълженията на купувача да
закупува кафе в договорените количества, не може да бъде прието, че последната
обезпечава различен кредиторов интерес. Претендираното от ищеца еднородно обезщетение за същото
неизпълнение, чрез предявения от него иск за присъждане на неустойка по чл.8 от
договора за реклама е недължимо, доколкото кредиторът вече е удовлетворен за
вредите от неизпълнението на посоченото задължение и повторно присъждане на
неустойка за същото би довело до двукратното му обезщетяване за едни и същи
вреди от едно и също неизпълнение.
По жалбата на Ц.Д.З.:
Въззивният състав споделя изцяло мотивите на СРС в частта,
в която е приел за основателен предявеният срещу жалбоподателя установителен иск, поради което
и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на
СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се
добави и следното:
Спорният
въпрос, който стои пред въззивната инстанция, е какво
качество притежава ответникът по сключените между страните договори – поръчител
или солидарен съдлъжник. За да се даде отговор на
поставения въпрос, е необходимо да се изследва действителното съдържание на
постигнатото съгласие и целените с договорите правни последици, като отделните
уговорки трябва да се ценят с оглед систематичното им място в договора и във
връзка едни с други, всяка една следва да се схваща в смисъла, който произтича
от целия договор, с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността –
чл.20 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл.121 ЗЗД, солидарност между двама длъжници възниква по силата
на закона или ако е уговорена между страните. Такава може да възникне, когато
лицата, поели задължението, са съдлъжници, както и
при договор за поръчителство, но двете хипотези се различават. Солидарно съзадължени са лицата, които са поели задължение общо, без
разграничение каква част поема всяко едно от тях. Съгласно чл.141 ал.1 ЗЗД,
солидарна отговорност възниква и при договор за поръчителство – когато едно
лице отговаря пред кредитора за изпълнението на задължението на длъжника, тоест
когато отговаря за изпълнение на чужд дълг.
Квалификациите
на правоотношенията, давани от страните, не са определящи за тях, тъй като от
съществено значение за тяхната същност са само съдържателните уговорки,
постигнатото съгласие и преследваните от страните цели. Съдът трябва служебно
да установи вида на солидарната отговорност според основанията за нейното
възникване, за да определи спецификата на конкретните облигационни отношения и
действителното съдържание на постигнатото общо съгласие.
В
договорите е цитирана нормата на чл.101 ЗЗД и е посочено, че ответникът встъпва
в дълга на купувача/изпълнителя по тях. При встъпването в дълг едно трето на
правоотношението между кредитора и главния длъжник лице се съгласява да поеме
съществуващо задължение като солидарен длъжник – било по договор между третото
лице и кредитора, било по договор между стария и новия длъжник. Встъпването в
дълг, когато следва от сключен между кредитора и встъпващия в дълг договор,
наподобява поръчителство, но встъпилият в дълг е винаги отговорен на същото
правно основание, на което дължи първоначалния длъжник и солидарно с него. В
хипотезата на чл.101 ЗЗД отговорността на встъпилия нов длъжник, за разлика от
солидарната съзадълженост, възниква само ако има
главно задължение, но не е акцесорна спрямо него.
Задължението на поръчителя също зависи от съществуването на главното
задължение, но е винаги акцесорно, за разлика от
встъпването в дълг и от солидарната съзадълженост.
Поръчителят отговаря на собствено правно основание, докато встъпилият в дълг
дължи на същото право основание, по силата на което дължи и първоначалния
длъжник и солидарно с него.
От
съдържанието на уговорените в писмените договори и анекс към тях права и
задължения на страните, съдът намира, че намерението на страните и
преследваната от тях цел е ответникът да обезпечи задълженията на ответника „А.“
ЕООД. Задължението на ответника е акцесорно,
доколкото същият не е поел главните задължения по договорите, изразяващи се в
купуване стоки и тяхното рекламиране, а единствено да отговаря при неизпълнение
на тези задължения от страна на главния длъжник. Ясно изразената цел на волеизявленията
на ответника за обвързване е да отговаря за главния дълг без да става страна по
основните договори, т.е. да обезпечи кредитора - ищец в настоящото
производство. Ето защо, ответникът е поел задължение да отговаря за
изпълнението на чужд дълг, а не за свой. Следователно задължението му по
договорите е уговорено като поръчителство, а не като встъпване в дълг или като
солидарно съдлъжничество.
В
обобщение, настоящият съдебен състав споделя изводите на първоинстанционния
съд за качеството на ответника като поръчител по договора за покупко-продажба
на стоки, респ. твърдението за нищожност е неоснователно.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на
двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №40239/14.02.2019 г., постановено по
гр.д. №81631/2017 г. по описа на СРС, ГО, 63 състав, в обжалваната му част.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.