МОТИВИ
Към
присъда № 12 по нохд № 527.13г. по описа на АРС, четвърти наказателен състав
Съдът
е сезиран с обвинителен акт срещу подсъдимия
И.Г.З., ЕГН- **********,***, по народност българин, български гражданин,
със средно образование, работещ на частно като строител, женен, неосъждан,
живущ ***, по обвинение за престъпление по чл. 206 ал.1 от НК за това, че на
01.04.2013г. в с.Червен, обл. Пловдинска, противозаконно е присвоил чужда
движима вещ- лек автомобил „Фиат Мареа” с рег. № РВ 2199 ВР на стойност
2 491,50 лева, собственост на Е.З.В., която е владеел - престъпление по
чл. 206 ал.1 от НК.
Представителят
на РП- Асеновград пледира за доказана съставомерност на деянието както от
обективна, така и от субективна страна и за признаване по него на подсъдимия за
виновен и налагане на наказание „ЛС” в размер на 1 година, чието изпълнение, на
основание чл. 66 от НК да се отложи с изпитателен срок от 3 години, както и за
осъждането му да заплати дължимите разноски за експертиза по делото.
Служебният
му защитник - адвокат Л.Ч. пледира за признаване на подсъдимия за невинен по
предявеното обвинение поради липса на обективна съставомерност на деянието.
Сочи, че отказът да бъде върната вещта не покрива от обективна страна състава
на пресстъплението по чл. 206 ал.1 от НК. Изтъква, че наличието на ключ за
автомобила у пострадалата според константната съдебна практика сочи на наличие
на фактическо владеене на автомобила, поради което липсва и съставомерност на
деянието. На следващо място сочи, че 7 –дневният срок, който е даден на
подсъдимия З. от органите на МВР с предупредителен протокол за връщане на
автомобила, според начина на броене на сроковете, указан в НПК изтича не на
01.04.2013г. както е предявено обвинението, а на 02.04.2013г. поради което и
следва оправдаването на подсъдимия за престъпление, осъществена на 01.04.2013г.
Сочи, че не е доказано от страна на обвинението наличието на друго
правоотношние, което да е основата за предоставянето на автомобила от страна на
пострадалата на подсъдимия, а доказването на такова е съществено за
съставомерността на деянието, предмет на обвинението.Сочи, че липсва и
обективиране на своителната дейност на подсъдимия, че липсва и интелектуалният
момент на престъплението обсебване, поради което и не е налице и пряк умисъл за
осъществяването му.
Съдът,
след като разгледа делото по общия ред, след преценка на събраните по делото
факти и обстоятелства, от фактическа страна намери за установено следното:
Подсъдимият
З. е реабилитиран на основание чл 86 ал.1т.2 от НК през 1992г., поради което и
се счита за неосъждан. Характеристичните
му данни са добри. Същият има три деца, за които се грижи. Издръжа се, като
работи на частно в строителството. Свидетелката Е.В. живее на съпружески начала
със свидетеля В.С.. Същата, на 05.04.2012г.
закупила лек автомобил „Фиат Мареа” с рег. № РВ 21 99 ВР, светло сив металик от
свидетелите Ц.Н.Ш. и М.В.Ш., за което бил съставен писмен договор от същата
дата, като страните по него заверили и подписите си под договора с нотариална
заверка на нотариус С.П. с рег. № 326, за което била съставена нотариална заверка
№ 806 от посочената дата и същата била вписана в регистъра на нотариуса за
нотариални заверки. Закупуването на този автомобил станало с посредничеството
на свидетеля П.Д., който се занимавал със закупуване и продажба на автомобили.
За този автомобил свидетелят П.Д. бил потърсен по телефона от свидетеля В.С., с
молба да му намери евтин автомобил. Тъй като свидетелят Ц.Ш. бил също познат на
свидетеля П.Д., последният знаел, че продава собствения си автомобил „Фиат
Мареа”, който именно предложил на свидетеля В.С. да закупи. Свидетелят П.Д.
провел посредничеството между страните по сделката за закупуването на
автомобила и присъствал на изповядването на сделката пред нотариуса между страните
по нея. Сумата от 300 лева била изцяло заплатена от свидетелката Е.В. на
продавачите. Същата обаче не регистрирала автомобила в КАТ.
Към
момента на закупуването на този автомобил от страна на свидетелката В.,
свидетелят В.С. и подсъдимият И.З. работили заедно на частно в строителството,
като взимали обекти, по които извършвали ремонтни дейности и деляли
възнаграждението.Отношенията им към този период били добри. За известно време
двамата ползвали този автомобил за нуждите на работата си, като прекарвали
материали с него за ремонтите на обектите. През лятото на 2012г. подсъдимият И.З.
отишъл в дома на свидетелите В.С. и Е.В. и помолил свидетелят В.С. да му даде
колата „Фиат Мареа” да закара някакъв материал, след което казал, че ще я
върне. Свидетелят В.С. му предоставил автомобила, дал му ключовете от него,
като за целта попитал и свидетелката Е.В., която била в къщата дали е съгласна
и след като тя дала съгласието си, предоставил автомобила и ключовете му на
подсъдимия И.З.. Документите за автомобила били в жабката на същия. Автомобилът
бил с повредена ключалка на шофьорската врата, като същата не се заключвала, а
у свидетелката Е.В. останал резервен ключ за автомобила. На следващият ден,
след като подсъдимият З. не върнал взетия автомобил, свидетелят В.С. му се
обадил по телефона и си го поискал, но последният отказал да му го върне. След
това с него по телефона разговаряла свидетелката Е.В., но подсъдимият вече бил
пиян и на нея отказал да върне автомобила, като заявил, че когато му даде 2000
лева, тогава ще върне автомобила. Свидетелят В.С. впоследствие няколко пъти провел разговори с
подсъдимия И.З., като е ходил и до дома му, с цел да иска връщането на автомобила, като
подсъдимият ту казвал, че автомобилът не е наред и има нужда от ремонт, ту е
изтъквал друга причина, за да не го даде на свидетеля В.С.. В същото време,
подсъдимият И.З. е управлявал автомобила както из селото, така и в град Пловдив
и е бил виждан както от свидетелката Е.В., така и от свидетеля В.С..
Подсъдимият З. държал автомобила си преимуществено в гаража на къщата си, но е
имало и дни, когато той е стоял навън на улицата, пред къщата на подсъдимия.
През 2013г., след като разбрали, че подсъдимият И.З. няма да им върне
автомобила, свидетелите В.С. и Е.В. се обърнали за съдействие към полицията,
като подали жалба. Същевременно на дъщеря си – свидетелката В.З. подсъдимият
казал, че си е купил автомобила. За това, че автомобилът е негов подсъдимият е
казвал и на неговия съсед- свидетелят Д. А..
По
повод подадената от свидетелката Е.В. жалба в полицията бил съставен протокол
за предупреждение от 25.03.2013г. от полицейски инспектор при РУП”Полиция”-
Асеновград, с който И.З. е бил предупреден в 7 –дневен срок да върне автомобил
„Фиат Марея” с рег. № РВ 21 99 ВР на Е.В. и всички спорни въпроси да решава по
установения от закона ред. Протоколът бил подписан от подсъдимия З. и от
полицейския орган и свидетел на протокола.
След
изтичането на 7 –дневния срок, подсъдимият не върнал автомобила на свидетелката
В., като същият не е бил върнат и до приключване на съдебното дело.
Свидетелката
Евитимия В. от 18.05.2010г. е собственик и на друг автомобил- „Ланчия Капа” с
рег. № РА 9353 АХ, който закупила с писмен договор с нотариална заверка на
подисите с № 1555 от 18.05.2010г. на нотариус Минева - РС- Пазарджик.
Свидетелят П. Д. прехвърлил две свои фирми,
както следва- на 21.03.2012г. фирма „Вегас- МП” еоод на подсъдимия И.З. и фирма
„Тропикал форест груп” еоод на 17.06.2008г. на свидетеля В.С.. След
прехвърлянето за фирма „Вегас - МП” били установени чрез ревизия данъчни
задължения в големи размери.
Стойността
на лекия автомобил ”Фиат Мареа” е оценена от авто- оценъчна експертиза за
сумата от 2 941,50 лева.
Горните факти съдът намери за доказани от
показанията на свидетелите Е. В., В. С., Ц.Ш., М.Ш., П.Д.В.З., Д.Г. А..
Съдът кредитира показанията на свидетелката Е.В.,
тъй като макар и същата да има качеството на пострадал и това да навежда
съмнения в заинтиресованост от нейна страна при излагането на факти и
обстоятелства по делото, съдът намери нейните показания за достоверни по
следните съображения:
На
първо място, те са логични и последователни. Характризират се с вътрешна
непротиворчивост. Вярно е, че се констатираха две противоречия с показанята на
тази свидетелка, депозирани през разследващия орган и пред съда, но същите се
отстраниха чрез прочитане на тези показания и чрез застъпване на категоричното
становище на свидетелката за вярност на изложените в съдебно заседание факти. С
оглед на което и като намери депозираните в цялост показания на свидетелката
пред съда за достоверни и последователни, изцяло ги кредетира, тъй като същите
са напълно подкрепени както от показанията на свидетеля- очевидец В.С., така и
на свидетелите Ц. и М. Ш., Д. А. и В.З., а и от писмените доказателства по
делото- договор за покупко-продажба на автомобила с нотариална заверка на
подисите от нотариус Ш.. По отношение на показанията на тази свидетелка през
разследващия полицай, прочетени в хода на съдебното следствие, съдът не ги
кредитира, тъй като на първо място, самата свидетелка ги коригира като
недостоверни и на второ място, те не се намериха за подкрепени от останалите
свидетелски показания и най-вече тези на свидетеля В.С.. Следва да се посочи,
че свидетелката Е.В. е разпитана първа в съдебното заседание и именно това обстоятелство е още едно
основание за кредитиране на нейните показания, депозирани пред съда, тъй като
те не се намериха повлияни от каквито и да било други свидетелски показания или
други доказателства в процеса.
Съдът
кредитира показанията и на свидетеля В.С.. Този свидетел е очевидец на
предоставянето на автомобила на подсъдимия З., тъй като именно той е му го е
предоставил и именно с тази уговорка - да бъде върнат за ден, с цел пренасяне
на материали. Показанията на този свидетел също се поставиха на изследване от
съда с оглед на това, че същият живее на семейни начала със свидетелката В.В.,
поради което и е налице съмнение в наличие на заинтересованост у същия.
Показанията му обаче се намериха неповлияни от това обстоятелство, като същите
се характеризират с вътрешна последователност и непротиворечивост, като също
така са напълно подкрепени както от показанията на свидетелката Е.В., така и на
свидетелите М. и Ц. Ш., Д. А., П.Д. и В.З., а така също и от писмните
доказателства по делото и най-вече от договора за покупко-продажба на
автомобила с нот. заверка на подписа, поради което и се кредитират съда.
По
отношение на констатираното в съдебното заседание противоречие в едно обстоятелство,
а именно- дали е искал съгласието на собственичката Е.В., за да предостави
автомобила на подсъдимия в момента, в който му го е давал, съдът кредитира
показанията на свидетеля В.С. от досъдебното производство, тъй като в съдебно заседание
макар и прочетени, свидетелят не можа да застъпи категорично кое е вярното
обстоятелство, но именно тези прочетени от досъдебното производство негови
показания се намериха за напълно подкрепени от показанията на свидетелката Е.В.,
поради което и в тази им част, съдът ги кредитира, а в останалата им част-
депозираните в съдебно заседание такива в обратния смисъл, не се кредитират от
съда.
Съдът
кредитира и показанията на свидетелите Ц.Ш. и М.Ш., тъй като това са лица, които са напълно
незаинтересовани от изхода на делото, техните показания са вътрешно и помежду
си последователни и непротиворечиви, подкрепят се и от показанията на
свидетелите Е.В., В.С., П.Д., а така и от нотариално заверения договор за покупко-продажба
на МПС-то.
Съдът
кредитира и показанията на свидетелите В.З. и Д. А.. Първата свидетелка, макар
и дъщеря на подсъдимия З. дава показания, които напълно съвпадат като изложени
факти и обстоятелства с изложните факти по същите въпроси от страна на
свидетелите Е.В. и В.С., поради което и съдът изцяло кредитира показанията на
тази свидетелка, тъй като същите се характеризират и с вътрешна
непротиворечивост, последователност и логичност.
Съдът
кредитира показанията на свидетеля Д. А., тъй като неговите показания са
незаинтересовани, характеризират с
логичност, последователност, непротиворечивост и се подкрепят от
показанията на свидетелите В.З. и Е.В. и В.С..
Съдът
кредитира и показанията на свидетеля П.Д., тъй като същите се намериха за
напълно съответни на показанията на свидетелите М. и Ц. Ш., Е.В. и В.С., както
и на писмените доказателства по делото- договор за покупко-продажба на „Фиат
Марея”, извлечение от регистъра на нотариус Проданов, както и извлечения от
търговския регистър относно прехвърляне на двете фирми „ Вегас- МП” еоод и „ Тропикал
форест груп” еоод и от договор за покупко- продажба на лек автомобил „Ланчия“
от свидетелката Е.В..
Съдът
кредитира и изготвената по делото авто - оценъчна експертиза като обоснована и
правилна, изготвена от лице със съответните знания в посочената област.
Съдът
кредитира и писмените доказателства по делото - договор с нотариална заверка на
подписа от нотариус Ш. от 18.05.2012г., договор за покупко-продажба на лек
автомобил ”Ланчия Капа” с нотариална заварека на подписа от 2010г., учредителни
актове, характеристична справка за подсъдимия, справка за съдимост, извлечения
от търговския регистър, протокол за предупреждение по ЗМВР.
По
отношение на обясненията на подсъдимия И.З., съдът намери следното: тъй като
обясненията на всеки подсъдим се характеризират с двойственост- те са както
източник на доказателства, бидейки доказателствено средство, така и форма на
упражняване на правото на защита. Като източник на доказателства, те подлежат
на внимателна преценка именно с оглед и на другата им функция- защитната им
такава.
При
преценка на същите, съдът на първо място се натъкна на вътрешна последователност
на същите, но тотална и пълна противоречивост с останалата доказателствена
съвкупност. Налице е пълно противоречие в обяснения на подсъдимия З. с
показанията на всички свидетели по делото- с показанията на свидетелите Е.В., В.С.,
П.Д., М. и Ц. Ш., с Д. А. и дори с показанията на дъщеря му- свидетелката В.З.,
а така също и с писменото доказателство по делото- договора за покупко-продажба
са автомобила „Фиат Мареа” с нотариална заверка на подписите. Единственият
факт, който се намери за подкрепен от свидетелски показания и от писмени
доказателства е това, че подсъдимият И.З. е закупил от свидетеля П.Д. фирма „Вегас
МП” еоод, за което свидетелства самият свидетел П.Д., така и извадката от
търговския регистър. Подкрепено от свидетелските показания на свидетелите Е.В.,
В.С., В.З. и Д. А. е и обяснението на подсъдимия З. за това, че понякога е
държал лекия автомобил „ Фиат Мареа” на улицата, като шофьорската врата на
същия не се е заключвала. С оглед на това относно тези два факта, обясненията
на подсъдимия И.З. се кредитираха от съда. Всички останали твърдения на същия
се намериха за напълно опровергани от
свидетелските показания и от писмените доказателства по делото, поради което и
не се кредитират от съда, като се ценят единствено като средство за упражняване
на правото на защита на подсъдимия, като същите се характеризират с пълна
недостоверност.
При
така установените факти по делото, от правна страна, съдът намери следното:
За
да е налице съставомерност на деянието по чл. 206 ал.1 от НК, е необходимо
фактите да сочат следното: предоставяне на вещ на годно правно основание на
подсъдимия и разпореждане с нея като със своя, или отказ същата да се върне,
както и от субективна страна- отношение на вещта като към своя собствена, при
ясно съзнаване на общественоопасния характер и последици на деянието и тяхното
целене.
От
фактите по делото се установи, че свидетелката Е.В. е придобила по напълно
законосъобразен начин, в пълно съответствие с изискванията на чл. 144 ал.1 от
ЗДП собствеността върху лек автомобил „Фиат Мареа”- изповядана е сделка в
писмена форма с нотариална заверка на подисите, уговорена е цена на продажбата,
която е изцяло заплатена, предадено е владението ведно с прехвърляне на
собствността на автомобила на свидетелката Е.В..С това фактическия състав на
придобиването на собственост върху лекия автомобил е напълно покрит.
Обстоятелството, че впоследствие не са изпълнени административните процедури по
неговата рестрация в КАТ и пред данъчните власти, не променя това
обстоятелство, поради което и в тази насока наведените от защитата възражения
се отхвърлиха като неоснователни. Или, налице е чужда движима вещ- лек автомобил,
собственост на свидетелката Е.В..
Този
автомобил е бил предоставен със знанието и съгласието на неговия собственик от
свидетеля В.С. на подсъдимия на годно правно основание.
Това
основание се извлича от обстоятелството, че автомобилът е бил поискан от
подсъдимия З. за ползване за един ден с цел превозване на строителен материал,
или за послужване по предназначение. Тоест, между свидетелката Е.В. и
подсъдимият И.З. е бил сключен с посредничеството на свидетеля В.С. договор за
заем за послужване. Именно този договор е и годното правно основание, по силата
на което чуждата движима вещ – в случая, лекия автомобил, е била предоставена от собственика й, на
подсъдимия. Заемът за послужване е договор, с който заемодателят- свидетелката Е.В.
предоставя безвъзмездно на заемателя- подсъдимия И.З. вещ за временно ползване-
лек автомобил
„
Фиат Марея” за превозване на багаж и материали със срок от 1 ден, която заемателят- подсъдимият И.З. се
задължил да върне. Заемът за послужване е реален и неформален договор, който се
сключва в устна форма с предоставянето на вещта и е уреден в чл. 243 – 249 от ЗЗД.
Безспорно по делото е доказано постигането на
съгласие за неговото сключване между свидетелката Е.В. и подсъдимия И.З., тъй
като тя преди предоставянето на вещта е изразила своето съгласие за нейното
заемане за 1 ден на подсъмия З.. Свидетелят В.С., който е действал като
пълномощник на свидетелката Е.В. е сключил сделката след нейно съгласие, като
поради липсата на изискуемост на форма на този договор, липсва изискване за
форма и на пълномощното, с оглед на което и неформалното представителство е
било реализирано, а правните последици от същото са настъпили в патримониума на
свидетелката Е.В.. Това е така, тъй като безспорно е доказано по делото
обстоятелството, че свидетелят В.С. е съгласувал всички параметри по този
неформален и реален договор със свидетелката В. и е действал пред подсъдимия З.
като неин пълномощник. Безспорно е доказано и предоставянето на документите,
които са били в жабката на автомобила, ключа и самия автомобил на подсъдимия З.
именно с целта, договорена между страните и за времето, уговорено между тях. С
оглед на изложеното, съдът прие по делото, че лекия автомобил „Фиат Мареа” е
предоставен във владението на подсъдимия И.З. на годно правно основание-
договор за заем за послужване, въз основа на който той е започнал да го владее.
Не се доказаха твърденията на подсъдимия за наличието на други граждански
правоотношения между собственика на автомобила- свидетелката Е.В. и подсъдимия,
а твърдените такива между подсъдимия и трети лица- в случая се сочат
свидетелите П.Д. и В.С., са ирелевантни за правилното решаване на делото, тъй
като тези лица нямат отношение на собственост към лекия автомобил от една
страна и от друга, не са сключили и не са страни по договора за заем на същия.
С оглед на което и възраженията на защитата в това отношение, се отхвърлиха от
съда като неоснователни.
На
следващо място, съдът намери, че подсъдимият И.З. е ползвал този лек автомобил,
като е променил в хода на неговото ползване и отношението си към него- същият
го е третирал като свой собствен такъв, както това отношение той е изразил и
пред свидетелите В.З. и Д. А.. С това е покрито и изискването за наличие на
промяна на отношение у дееца към владяната вещ, като това обстоятелство също се
намери за безспорно доказано по делото.
По
отношние на изискуемото действие - разпореждане с вещта, за съставомерността на
престъплението по чл. 206 ал.1 от НК, съдът намери следното:
Страните
се позоваха на различни решения на различни съдилища относно това, дали за
покриване на този елемент от фактическия състав е необходимо разпореждане с
вещта, каквото защитата твърди, че не се е състояло, поради това, че за
разпореждане с вещта е необходима извършването на сделка- писмен договор за
покуко- продажба с нотариална заверка на подписите, каквото не е доказано по
делото да е реализирана, като се позавава за изискуемостта на такова
разпореждане с няколко решения на ОС- Пловдив и на ВКС. Представителят на
прокуратурата застъпва становището, че за покриване на фактическия състав е
достатъчно доказан отказ да се върне вещта, какъвто е налице, с оглед изтичане
на срока в протокола за предупреждение по ЗМВР и невръщането й от страна на
подсъдимия.
При
преценка на този елемент от фактическия състав на престъплението по чл. 206
ал.1 от НК, съдът намери следното:
За
да е налице съставомерност на деяние по чл. 206 ал.1 от НК е достатъчно да е налице отказ да се върне владяната вещ,
което се равнява на разпореждане с нея като собствена без да е абсолютно
необходима предпоставка извършването на действия по фактическо, така и по
правно разпореждане с нея.
За
това, че съдът приема, че е налице форма на изпълнително деяние- отказът да се
върне вещта, е и решение № Р 217 от 17.7.2013 г. по н. д. № 824/2013 г. на I
състав на Окръжен съд – Пловдив, в което изрично това е посочено в мотивната
част на решението. В цитираната от защитата и приета по делото за послужване
присъда на Окръжен съд- Пловдив № 746/2013г. на същият съдебен състав, също в
мотивите си и изрично приема, че отказът да се върне вещта също покрива
фактическия състав на престъплението по чл. 206 ал.1 от НК. С оглед на което и
възражението на защитата, че това е практика от времето на Н.Ф., не намира
оппора в цитираните две решения на Окръжен съд – Пловдив. В този смисъл е и
решение на ВКС № 139 от 22 март 2010г-, също приложено от защитата за
послужване по делото, където ВКС не отрича отказът да се върне вещта като форма
на изпълнително деяние на престъпление по чл. 206 ал.1 от НК, а само сочи, че
този факт следва да бъде изследван ведно с всички други факти по делото и едва
при доказаност, че този отказ е в изпълнение на своително отношение, а налице
съставомерност на деянието. С оглед на което и съдът застъпва виждането, че
отказът да върне заетата вещ и промененото отношение във своително към нея
обосновава съставомерност на деяние по чл. 206 ал.1 от НК.
С
оглед на което и съдът намери, че подсъдимият З. е бил изрично поканен от
полицай при РУП- Асеновград с предупредителен протокол от 25.03.2013г. да върне
лекия автомобил в 7 –дневен срок, което той не е сторил, като в същото време е
владял същия и е сочил на всички, че е негов собствен такъв, с което е покрито
и оследното изискване от обективния фактически състав на престъплението по чл.
206 ал.1 от НК.
По
отношение на възражението на защитата за това, че ако изобщо има деяние по чл.
206 ал.1 от НК, то е извършено на 02.04.2013г., а не на 01.04.2013г. с оглед
правилата за броене на сроковете, визирани в НПК, съдът намери следното:
Правилата
за броене на сроковете по НПК важат за процесуални срокове в досъдебната и
съдебната фаза на наказателния процес. Те не са приложими по силата на никаква
препращаща норма спрямо протоколите за предупреждение по ЗМВР. На следващо
място, те не са приложими спрямо тези протоколи и по силата на
правопривалагането по аналогия, тъй като за да е налице аналогия, трябва да има
идентични актове, към които тези правила да се прилагат. А такава идентичност
на актовете по наказателния процес и протокол по ЗМВР няма- едните са
процесуални актове, а характерът на другия ще бъде изследван по-долу, но не е и
процесуален акт. С оглед на което и възражението на адвокат Ч. за това, че
броенето на срока, даден в протокола по ЗМВР става по правилата на НПК и същият
изтича на 02.04.2013г., а не на 01.04.2013г. както е приела прокуратурата в
обв. Акт, се отхвърли от съда като неоснователно.
За
преценка кога е извършено деянието, тъй като все пак е даден 7 –дневен срок за
връщане на вещта на 25.03.2013г. в този протокол за предупреждение, съдът
изследва характера на този протокол, за да прецени дали към него са приложими
правила за броене на сроковете, уредени в други закони.
На
първо място, съдът намери, че протоколът по ЗМВР по своя характер не
представлява индивидуален административен акт, още по-малко пък общ или
нормативен такъв, поради което и за него не важат правилата за броене на
сроковете, визирани в АПК, препращащ към ГПК досежно броенето на сроковете.
За
да е налице административен акт следва да е налице властническо волеизявление
на орган на власт- административен орган, което да е издадено в упражнение на
негово властническо правомощие и което да създава права и задължения било за
дадено лице- индвидиуален административен акт, било да предписва задължителни
правила за поведение за определяем кръг правни субекти- общ административен акт
или да създава норми за поведение за неограничен кръг правни субекти с
властнически предписания- нормативен административен акт.
Протоколът
за преидупреждение по ЗМВР е издаден от административен орган в изпълнение на
правомощията му по служба- полицейски служител при МВР, въз основа на
нормативно дадено правомощие за неговото издаване. Този протокол обаче не
създава задължения за лицето, за което е насочено, а само предписва очаквано от
същото лице правомерно поведение. Това е така, тъй като един индивидуален
административен акт когато предписва задължения, то същите стават изискуеми
досежно тяхното изпълнение именно и въз основа на него, като неизпълнението им
води до директно реализиране на неблагоприятни правно последици за лицето
единствено въз основа на ИАА. В случая, съдържанието на протокола не създава
задължение за връщане на автомобила, а съдържа единствено предупреждение. „ предупредих лицето........в 7 –дневен срок
да върне автомобил „Фиат Марея”....”.
Тоест,
този протокол не предписва задължително поведение, а само уведомява лицето, че
при пордължаване на неправомерното такова, ще му бъде търсена отговорност по
силата на друг закон. С оглед на което и поради липса на предписание и задължение
за поведение, както и поради липса на задължителност на този протокол, както и
поради невъзможност единствено по силата на същия да се търси отговорност,
съдът прие, че същият не представлява по своята природа индивидуален
административен акт, поради което и за него не важат правилата за броене на
сроковете, визирани в АПК, респ. ГПК.
И
както се каза по-горе, тъй като неговият характер не предполага и приложимост
на правилата за броене на сроковете и по НПК, то съдът намери, че липсват
правила, които да се прилагат при броенето на сроковете, визирани в тези
протоколи, с оглед на което и като изходи от граматическото тълкуване на
съдържанието на протокола, съдът прие, че срокът от 7-дни за връщането на
автоболилра започва да тече на 25.03.2013г., когато е съставен и подписан
протокола и изтича на 01.04.2013г. който е крайният ден на срока, с което и
намери, че деянието е извършено именно на тази дата, така, както това е
посочено от страна на обвинението. С
оглед на което и възражението на защитата в този смисъл се отхвърли от съда
като неоснователно.
По
отношение на наведеното възражение на защитата за това, че наличието на ключ за
автомобила у пострадалата Е.В. и факта, че този автомобил е бил държан от
подсъдимия и на улицата, което е осигурявало пълен достъп на пострадалата до
него и нищо не е възпрепятствало същата да си го вземе и цитираната практика на
ВКС в този смисъл, че наличието на ключ за помещението, където са държани
вещите означава фактическо владеене на същите, съдът намери следното:
Безспорно
е доказано по делото, че в голяма част от времето процесният лек автомобил е
бил държан от подсъдимия на улицата, че ключалката на вратата за шофьорскота
място не е работила и че пострадалата е имала резервен ключ за автомобила. Това
само по себе си обаче не означава, че тя е имала фактическа власт върху него.
Вярно е, че в свое решение № 211 от 30.06.1998г. по н.д. № 214/88г. на ВКС това
е застъпено и това виждане се споделя и от Окръжен съд- град Пловдив в негово
решение № 69 от 25.06.2013г. по внохд № 746.13г. по описа на съда, приложено по
делото от защитата за послужване. Но съдът намери, че това решение не може да
се отнесе досежно леките автомобили. Това е така, тъй като ако пострадалата В.
би взела автомобила от улицата, то тя би извършила действия, които има много
голяма вероятност да бъдат счетени за самоуправни такива, тъй като тя реализира
не по установения ред едно оспорвано от другиго- от подсъдимия З. нейно право.
Единственият начин тя де вземе автомобила си, макар и същият стоящ на улицата
отключен и у нея да е имало ключ, е да заведе владелчески иск и чрез съдебно
решение да си го върне. Фактът, че у подсъдимият е налице вторият ключ от
автомобила потвърждава този извод на съда, както и сочи, че няма никаква пречка
впоследствие той отново да придобие неправомерно владение върху него, докато
държи ключа в себе си. Докато в цитираното решение на ВКС и на ОС- Пловдив се
сочи, че вещите могат да бъдат преместени от едно помещение, за което
пострадалата има ключ в друго такова, владяно само от пострадалия, то в случая,
владеенето на автомобила често житейски се свърза и с въпроса- кой има ключ за
него и това безспорно по делото е и подсъдимият З.. Затова самото му
преместване от улицата пред неговата къща пред къщата на пострадалата би само
усложнило правно положение положение на пострадалата, а при наличие на
развалена ключалка и възможност докато подсъдимияат държи ключа да упражнява
фактическа власт върху него, оставя отворен въпроса за това, че дори и пострадалата
да би предприела действия по преместване на автомобила, то докато подсъдимият
има ключ за него и вратата му е разбита, то същият има и фактическа власт върху
него. Ето защо, съдът отхвърли и това възражение на защитата.
Безспорно
се установи, че подсъдимият З. не е извършил правни действия за разпореждане с
автомобила. По делото обаче е безспорно доказано неговото фактическо
преместване от мястото пред улицата, на която той живее, след издаването му на
протокол за предупреждение по ЗМВР, което сочи на действия о неговото укриване.
Това, ведно с установения отказ за връщането му и промененото му в своително
отношение към него, покрива както от обективна, така и от субективна страна
фактическия състав на престъплението по чл. 206 ал.1 от НК.
От
субективна страна деянието е извършено с пряк умисъл, при съзнавани
общественоопасни последици и тяхното целене, като след продобиване на
владението върху вещта, подсъдимият е третирал същата като своя, което е
обективирано и от показания на свидетели в този смисъл. Подсъдимият е бил
наясно, че това е чужда движима вещ, още повече, че същият е напълно нясно за
това, че за да стане реален собственик на вещта следва да изповяда сделка за
покуко-продажба, каквато той не е изповядал пред нотариус, поради което и
неговите обяснения за това, че е третирал от самото начало автомобила като
свой, не намериха опора нито в житейската логика на събитията, нито в
доказателствата по делото. С оглед на това и след като намри, че подсъдимият З.
е осъществил както от обективна, така и от субективна страна състава на
престъплението по чл. 206 ал.1 от НК, по това обвинение, съдът го призна за
виновен.
По
отношение на наказанието, което следва подсъдимият да понесе за извършеното от
него престъпление, съдът намери, че предвиденото в НК такова е лишаване от
свобода в размер на от 1 до 6 години. Съдът намери, че за подсъдимия са налице
единствено смегчаващи отговорността обстоятелства- семейно положение- с три
деца, за които да се грижи, чисто съдебно минало, с оглед настъпилата за него
реабилитация по право, добрите му характеристични данни, тежкото му финансово
състояниеи трудовата му ангажираност. Отегчаващи отговорността обстоятелства
съдът не намери.
С
оглед на което и определи наказанието „ЛС” в минимално предвидения за това
размер на 1 година.
Съдът
намери, че следва да отложи изпълнението на така наложеното наказание ЛС, на
основание чл. 66 ал.1 от НК, по следните съображения:
Наложеното
наказание ЛС е под 3 години, подсъдимият е неосъждан и за неговото поправяне и
превъзпитание според съда, не е необходимо същият да изтърпи наложеното му
наказание, още повече, че семейството му е без дом и има три деца, за които да
се грижи, което налага и неговото остававе извън пенитенциарно заведение.
С
оглед на което и съдът отложи изпълнението на наложеното наказание ЛС с
изпитателен срок от 3 години.
Тъй
като съдът призна подсъдимият З. за виновен, на основание чл. 189 ал.3 от НПК,
в негова тежест възложи и направените по делото разноски за ексертизи в размер
на 70 лева, като го осъди да ги заплати в полза на Районен съд- Асеновград.
По
горните мотиви, съдът постанови своята присъда.
Районен
съдия: