РЕШЕНИЕ№260462
гр. Пловдив, 03.10.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното
заседание на двадесет и седми септември две хиляди и двадесет и втора година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА ДЪБОВА
при секретаря Петя Карабиберова, като разгледа
докладваното гр. дело № 5423 по
описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявен от З.С.С.
против „Сити кеш“ ООД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 186 лв. (след
прието изменение на иска на основание чл. 214 ГПК с Определение от 07.06.2022
г.) – недължимо
платена и получена от ответника при начална липса на правно основание по клауза
за неустойка по договор за кредит от 14.05.2016 г. за периода от 14.05.2016 г.
до 10.10.2017 г., ведно със законна лихва върху тези суми от датата на
предявяване на исковата молба – 21.05.2020 г., до окончателното й изплащане.
Ищецът твърди,
че между страните е сключен договор за кредит от 14.05.2016 г., по силата на
който в полза на ищеца – кредитополучател, била предоставена сумата в размер от
800 лв. при фиксиран лихвен процент по заема от 40, 08 % и годишен процент на
разходите от 48, 45 %. В клаузата на чл. 6 от договора било установено
задължение за кредитополучателя за предоставяне на обезпечение чрез банкова
гаранция или под формата поръчителство, което да отговаря на изискванията,
установени от кредитодателя в чл. 9, ал. 2 от ОУ. В случай на непредставяне на
уговореното обезпечение кредитополучателят се задължил да заплати неустойка в
общ размер на 800 лв., платима разсрочено, заедно с погасителната вноска, към
която се кумулира месечна вноска за неустойка, с която погасителната вноска се
увеличава значително. Ищецът твърди, че е усвоил сумата по кредита, но счита,
че не дължи плащания за лихва и неустойка, тъй като договорът е нищожен на
основание чл. 22 ЗПК, поради сключването му в нарушение на разпоредбата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като посоченият в договора лихвен процент не отговаря
на действително приложения, поради това, че уговореното в чл. 4, ал. 2 от
договора плащане, макар и установено като неустойка, по правната си същност
представлява скрита добавка към възнаградителната лихва. Твърди, че неправилно
размерът на плащането по чл. 6 от договора, наречено "неустойката",
но представляващо скрито възнаграждение за ползването на финансовия актив, не е
включен при определяне на годишния процент на разходите, поради което и
посоченият в договора годишен процент на разходите също не отговаря на
действителния, което представлява нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК. По така изложените съображения счита договорът за недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, поради което и съгласно чл. 23 ЗПК кредитополучателят
дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, без лихвата и другите
разходи по кредита. Счита, че с включване на клауза за неустойка в този размер
се е достигнало до сключване на договора за кредит при заобикаляне на закона и
в точност на правилото, установено в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В
условията на евентуалност излага съображения за нищожност само на клаузата за
неустойка като противоречаща на добрите нрави по смисъла на Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Предвид
нищожността на клаузата за неустойка получената сума от ответника следва да
бъде върната. Моли за уважаване на предявения иск. Претендира присъждане на
сторените в производството съдебно-деловодни разноски.
В
законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Сити кеш“ ООД е депозирал отговор
на исковата молба. Излага подробни съображения за неоснователност на предявения
иск. Твърди, че в производството по делото не са представени доказателства за
реалното заплащане на сумата, предмет на предявения иск. Оспорва твърдението на
ищеца, че клаузата за възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави. Сочи,
че действително със съдебна практика на Върховния касационен съд е прието
ограничение за размера на възнаградителната лихва, която не следва да надвишава
трикратния размер на обезщетението за забава. Счита, че посочената съдебна
практика е постановена при тълкуването на отменени нормативни актове, а сега
следва да намери приложение ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, с което
установената възнаградителна лихва е съобразено. Счита, че с приемане на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗЗП имплицитно е въведено ограничение в размера
на възнаградителната лихва, тъй като последната е включена в годишния процент
на разходите по кредита, и установеното от съдебната практика следва да отстъпи
пред законовата регламентация. Оспорва обстоятелството, че установената
неустойка за обезпечение представлява скрито възнаграждение, като това обстоятелство
не може да бъде изведено от фактът, че задължението за заплащането й е
разсрочено на погасителни вноски. Разсроченото й заплащане било единствено
благоприятна за клиента възможност. Поддържа, че неустойката не следва да бъде
включена в годишния процент на разходите, тъй като в последния не се включват
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора, какъвто е процесният случай. Счита, че не са налице соченото от ищеца
предпоставки за установяване на неустоечното задължение при заобикаляне на
закона и на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗЗП, които предпоставки са възведени
от тълкувателната практика на Върховния касационен съд и в случая не се
установяват. Намира, че размерът на неустойката не е прекомерен, в който смисъл
са твърденията, изложени в исковата молба, като сочи, че прекомерността на
неустойката води до възможност за нейното намаляване, а не до нищожност на
клаузата, с която последната е установена. Счита, че дори да се възприеме
тезата на ищеца, че неустойката следва да бъде включена в размера на годишния
процент на разходите по кредита, приложение следва да намери разпоредбата на
чл. 19, ал. 5 ЗПК, която установява недействителност на клаузата, а не на целия
договор за кредит. По така изложените съображения се моли за отхвърляне на
предявените искове и присъждане на сторените от ответника съдебно-деловодни
разноски.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд – Пловдив
е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД.
При така релевираните
твърдения възникването на спорното право по предявените осъдителни искове се обуславя
от осъществяването на следните материални предпоставки: 1) процесната сума да е
излязла от патримониума на ищеца; 2) тя да е постъпила в имуществения комплекс
на ответника и 3) това разместване на блага от имуществото на ищеца в
имуществото на ответника да е без правно основание – при начална липса на
валидно правоотношение между страните в настоящото съдебно производство.
От събраните по делото
доказателства се установява, че между ищеца З.С.С. и ответника “Сити кеш” ООД е
сключен договор за паричен заем № ***от 16.05.2016 г., по силата на който
ответникът е предоставил на ищеца сумата от 800 лв. срещу насрещното задължение
на ищцата – заемополучател, да върне предоставения му за възмездно ползване
финансов ресурс на единадесет месечни погасителни вноски – в размер от 88, 10
лв., ведно с начислената възнаградителна лихва или сумата в общ размер от 969,
08 лв. Установен е годишен лихвен процент от 40, 08 % и годишен процент на
разходите от 48, 431 %.
С разпоредбата на чл.
6 от договора страните са постигнали съгласие, че заемополучателят следва да
обезпечи задължението си с осигуряване на поне две от следните обезпечения:
банкова гаранция или поръчител, отговарящ
на условията по чл. 9, ал. 2 от Общите условия към договора за заем, а именно:
поръчителство от едно или две физически лица, които отговарят кумулативно па
следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти
размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама
поръчители, размерът на осигурителния доход па всеки един от тях трябва да е в
размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители
по други договори за заем, сключени от Заемодателя; не са Заемаетели по
сключени и непогасени договори за заем, сключени със Заемодателя; нямат кредити
към банки или финансови институции с класификация различна от
"Редовен", както по активни, така и по погасени задължения, съгласно
справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от
работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на получавания от
тях доход.
С клаузата на чл. 8 от
договора страните са уговорили, че при неизпълнение на задължението на длъжника
да осигури посоченото обезпечение в тридневен срок от сключване на договора,
последният следва да заплати неустойка на кредитора в размер на сумата от 1 023
лв. на вноски.
По делото е представен
и погасителен план към договора за кредит, в който е установен размерът на
дължимите погасителни вноски в общ размер от 181, 10 лв. Падежът на първата погасителна
вноска е установен на 13.06.2016 г., а на последната – на 13.04.2017 г.
По делото е допуснато
изслушване на съдебно-счетоводна експертиза, която е установила, че годишният
процент на разходите, изчислен съобразно формулата в Приложение № 1 към ЗПК е
от 48, 43 % и съвпада с посочения в договора, като в последния са включени само
разходите за лихва, но не и задължението за неустойка. Вещото лице е
установило, че при включване на задължението за неустойка, оскъпяването на
заема е с 139, 91 % на годишна база. Вещото лице не е определило размера на
заплатените суми по договора, тъй като от страна на ответника не са представени
необходимите данни.
В изпълнение на
указанията на съда ответникът е представил справка за осъществените от длъжника
плащания по договора за кредит, в която е посочено, че не са налице данни за
осъществени плащания.
По делото е допуснато
изслушването на допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, като вещото лице е
уведомило съда, че въпреки осъществените опити, ответникът не оказва
съдействие, поради което заключението е допуснато за работа въз основа на
представеното по делото извлечение от „Централния кредитен регистър“ към БНБ.
От представеното по делото заключение се установява, че размерът на погасената
неустойка – от данните, заявени към „Централния кредитен регистър“ към БНБ, е в
размер на сумата от 186 лв.
Съгласно разпоредбата
на чл. 22 ЗПК когато при сключване на договора за потребителски кредит не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и
чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен,
като в тези случаи потребителят връща само чистата стойност на кредита и не
дължи лихва или други разходи по кредита – арг. чл. 23 ЗПК.
В случая в исковата
молба са изложени съображения както за недействителност на договора на
посочените основания по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, така и за
недействителност на клаузата за неустойка.
С клаузата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за потребителски кредит следва да
се съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите.
Законът за
потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на Република
България за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на
потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите
права и задължения по договора за кредит, който следва да съдържа цялата
необходима информация по ясен и кратък начин. В съображение 19 от Директивата е
установено, че за да се даде възможност на потребителите да взимат своите
решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна
информация относно условията и стойността на кредита и относно техните
задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат
със себе си и да обмислят.
В чл. 10, б. „ж“ от
посочената Директива е установено, че в договора следва да се съдържа
информация относно годишния процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се
всички допускания, използвани за изчисляването на този процент. Тази разпоредба
е транспонирана и съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като
съобразно с разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която
държавите-членки следва да установят система от санкции за нарушаване на
разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в
изпълнение, в чл. 22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за
кредит.
Съдът намира, че при
сключване на договора е допуснато нарушение на посочената разпоредба, тъй като
в последния не са посочени данни за общия размер на задължението по кредита,
след включване на всички задължения на потребителя, включително това за
заплащане на неустойка, като не е налице яснота относно размера на отделните
задължения, доколкото не е посочен и размера на задължението за заплащане на
възнаградителна лихва, а единствено общата дължима сума, която не включва
задължението за заплащане на неустойка.
Следователно при
тълкуване на Закона за потребителския кредит в светлината на цитираната
Директива, при сключване на договора е допуснато соченото от ищеца нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно минималното необходимо съдържание, доколкото
не е налице яснота от съответните компоненти на задължението, как последното е
формирано, какъв е размерът на главницата, след включване към нея и на неустойката,
като не е определен и размерът на дължимата възнаградителна лихва.
В този смисъл е
практиката на Окръжен съд – Пловдив, постановена с Решение № 260641 от
13.05.2021 г. по в. гр. д. № 1037/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив и
Определение № 680 от 16.03.2022 г. по в. ч. гр. д. № 592/2022 г. на
Окръжен съд – Пловдив.
Предвид така
изложените съображения приложение следва да намери разпоредбата на чл. 23 ЗПК.
За пълнота на
изложението следва да се обсъдят и посочените от ищеца основания за
недействителност на клаузата за неустойка.
В клаузата
на чл. 8, ал. 1 от Договора е уговорена неустойка за неизпълнение на
задължението за осигуряване на обезпечение на договора в размер на сумата от 1
023 лв., която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски,
чиито размер с добавяне на неустойката е от 181, 10 лв.
По
своята правна природа неустойката представлява форма на договорна отговорност.
Тя служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, чийто размер е
предварително определен от страните. Поначало функциите на установена между
страните неустоечна клауза са обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. В този смисъл съдът съобрази и задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009
г. на ОСТК на ВКС, в мотивите на което е прието, че като клауза, уговорена в
договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в
частното право (чл. 9 ЗЗД). В посоченото решение е прието, че неустойката
следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Посочено е, че
условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от
нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради
накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да
бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: 1. естеството им
на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които
се обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението на задължението е обезпечено с
други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; 3. вид на уговорената
неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението
- съществено или за незначителна негова част; 4. съотношението между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди
В настоящия случай
неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да
осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното
задължение по установения от заемодателя начин в чл. 4, ал. 1 от договора.
Следователно задължението за заплащане на неустойка е уговорено като
обезпечение за изпълнението на поетото в договора задължение за осигуряване на
обезпечение на главното задължение на кредитополучателя да върне предоставената
му в заем сума в срок, ведно с установеното възнаграждение на кредитора.
Така
установеното задължение не може да се характеризира като неустоечна клауза,
доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение
изпълнение на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на
последното. Освен типичната обезпечителна и обезщетителна функция, на неустойката
може да има и санкционен характер. В случая неустойката е уговорена с оглед
санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение
за предоставяне на обезпечение. Задължението за осигуряване на обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира
пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.
Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора
за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на неустойка за
неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, чиято стойност е по-висока
от установеното договорно възнаграждение, съдът намира за установено в разрез с
добрите нрави. Това задължение всъщност
съставлява скрито под формата на неустойка допълнително възнаграждение за
кредитодателя.
Този извод на съда –
че с клаузата за неустойка, всъщност е предвидено допълнително възнаграждение
за кредитора, се подкрепя и от начина, по който е установено това задължение,
тъй като договора е предвидено неустойката да се заплаща на вноски подобно на
главницата и възнаградителната лихва.
По така изложените
съображения клаузата, установяваща задължение за заплащане на неустойка, с
което задължение разходите по кредита се увеличават, чрез добавяне на
допълнително възнаграждение за кредитора, е нищожна, поради установяването й в
противоречие с добрите нрави.
Следователно тази
клауза не поражда права и задължения за страните, поради което сумата,
заплатена от кредитополучателя – ищец в изпълнение на задълженията, предвидени
в тази разпоредба, са били недължимо платени от страна на ищеца като престирани
при начална липса на основание.
Съдът намира, че в
производството по делото бе доказано обстоятелството, че за погасяване на
задължението за неустойка ищецът – длъжник е заплатил сумата от 186 лв., което
се установи от допуснатата в производството допълнителна съдебно-счетоводна
експертиза, работила по поставената задача при съобразяване на данните за
процесния договор за кредит, налични в „Централния кредитен регистър“ към БНБ.
В този смисъл съдът не цени представената от ответника справка плащания по
договора за кредит, в която не са отразени данни за осъществени от ищеца
плащания по договора, доколкото последната се опроверга от останалите събрани в
производството писмени доказателства, а именно данните от „Централния кредитен
регистър“ към БНБ.
Съгласно разпоредбата
на чл. 2 от Наредба № 22 на БНБ от 16.07.2009 г. за Централния кредитен
регистър, последният представлява организирана и поддържана от Българската
народна банка (БНБ) информационна система за кредитна- та задлъжнялост на
клиентите към банките и финансовите институции, както и към платежните
институции и дружествата за електронни пари, отпускащи кредити по реда на чл.
21 от Закона за платежните услуги и платeжните системи (ЗПУПС), които извършват
дейност на територията на Република България.
В разпоредбата на чл.
4, ал. 1 от Наредбата е установено кои са лицата, подаващи информация за
кредитната задлъжнялост на клиентите си, като в т. 2 от тази разпоредба са
посочени и регистрираните лица по чл. 3а от Закона за кредитните институции
(ЗКИ), извършващи дейности по чл. 2, ал. 2, т. 6, 7 или 12 или по чл. 3,
ал. 1, т. 3 от ЗКИ, каквото качеството има ответника.
С клаузата на чл. 10,
ал. 1 от Наредбата е установено задължение за лицата по чл. 4, ал. 1 от
Наредбата институциите по чл. 4, ал. 1 да събират и подават към Централния кредитен
регистър информация в електронен вид за всички кредити на техните клиенти и за
настъпилите изменения по тези кредити до окончателното им погасяване, като
последните са длъжни да подават информация за състоянието по всички активни
кредити на техни клиенти към последната дата на отчетния месец и информация за
извършените корекции по кредити на техни клиенти за предходни отчетни периоди, ежемесечно
до 15-о число на месеца, следващ отчетния – арг. чл. 10, ал. 3 от Наредбата.
В посочената Наредба е
предвидена санкция за неизпълнение на посочените задължения на кредитните
институции, като в разпоредбата на чл. 26 е установено, че ако институция по
чл. 4, ал. 1 не подаде в срок по чл. 10, ал. 3 месечна информация към
Централния кредитен регистър или подава информация, която не отговаря на
изискванията по тази наредба, БНБ преустановява достъпа є до Централния
кредитен регистър за извършване на справки за кредитна задлъжнялост на
клиентите до подаване на съответната информация, а в разпоредбата на чл. 27 е
предвидено, че при установяване на нарушения на тази наредба се налагат
предвидените в ЗКИ глоби, санкции и надзорни мерки.
Следователно
за кредитните институции е установено задължение да подават до Централния
кредитен регистър информация за сключените кредити, както и за състоянието на
всички активни кредити, в изпълнение на което ответникът е подал информация за
размера на задълженията по процесния договор за кредит, от която вещото лице е
установило, че ищецът е заплатил сумата от 186 лв. за погасяване на
задължението за неустойка. В този смисъл исковата претенция е доказана и следва
да бъде уважена в пълния й предявен размер.
При този изход на
правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени сторените от последния разноски, в размер на сумата от общо 250 лв.,
от които сумата от 50лв. за заплатена държавна такса и сумата от 200 лв. –
депозит за съдебно-счетоводна експертиза.
В производството по делото
ищеца е защитаван на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., поради което на ****
се следва възнаграждение от 300 лв., което съдът определи на основание чл. 38,
ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията й към момента
на сключване на договора за правна защита и съдействие.
Така мотивиран,
Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД „Сити кеш“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Славянска“
№ 29, ет. 7, да заплати на З.С.С., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 186 лв. (след
прието изменение на иска на основание чл. 214 ГПК с Определение от 07.06.2022
г.) – недължимо
платена и получена от ответника при начална липса на правно основание по клауза
за неустойка по договор за паричен заем № 73725/14.05.2016 г. за периода от 14.05.2016 г. до
10.10.2017 г., ведно със законна лихва върху тези суми от датата на предявяване
на исковата молба – 21.05.2020 г., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Сити кеш“ ООД, ЕИК *********, да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ЗЗД на З.С.С.,
ЕГН **********, сумата от 250 лв. – съдебно-деловодни разноски в
производството по гр.д. № 5423/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX
граждански състав.
ОСЪЖДА „Сити кеш“ ООД, ЕИК *********, да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с
чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, на ****, ****,
с адрес гр. П., ул. ***, сумата от 300 лв. – адвокатско възнаграждение
за осъществено процесуално представителство по гр.д. № 5423/2020 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, IX граждански състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване,
с въззивна жалба пред Окръжен съд – Пловдив, в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
ПРЕПИС
от настоящото решение да се връчи на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала! ПК