Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260044
гр.Добрич
01.03.2021 год.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Добричкият окръжен съд гражданско
отделение
На трети февруари
2021 год.
В публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ГАЛАТЕЯ
ХАНДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ДИАНА
ДЯКОВА
ГАЛИНА ЖЕЧЕВА
Секретар:ПАВЛИНА ПЕНЕВА
Прокурор:………………………
като разгледа докладваното от съдия ГАЛИНА ЖЕЧЕВА
въззивно гражданско дело №933 по описа
за 2020 год.,
за да се произнесе,съобрази следното:
Производството
е по реда на глава ХХ,чл.258 и сл. от ГПК.Подадена е въззивна жалба /приложена
към предходно в.гр.д.№516/2020 г. на ДОС/ от „Г.-*** срещу решение №**/28.02.2020
г. по гр.д.№25/2019 г. на Балчишкия районен съд,с което е признато за
установено,че С.П.С. с ЕГН
********** *** има парично вземане от въззивника за сумата
20 000 лв,представляваща главница-предоставен заем,ведно със законната
лихва,считано от датата на подаване на заявлението 07.11.2018 г. до изплащане
на вземането,като въззивникът е осъден да заплати на С. сумата
от 1244 лв-разноски в първата инстанция и сумата от 1000 лв-разноски в
производството по ч.гр.д.№761/2018 г. на РС-Б..
Посочено е в жалбата,че
първоинстанционното решение било порочно поради допусната неравнопоставеност на
страните в процеса.Изложени са доводите на въззивника,залегнали в защитната му
теза,обективирана в отговора на исковата молба и изразена в хода на
първоинстанционното производство.Било отправено от въззивника искане за
„паралелен“ разпит на страните и лицето Р.Р.,но съдът разпоредил само
възможност за задаване на въпроси по реда на чл.176 от ГПК между страните.Не
били предприети действия от съда за предоставяне от счетоводителя на въззивника
М. на счетоводните документи за 2017,2018 и 2019 г.,поради което заключението
по допуснатата ССЕ останало непълно-не било отговорено дали е налице извършено
плащане от ответника към ищцата за погасяване на задължението.Настоява се за
отмяна на обжалваното решение и за отхвърляне на иска.
В писмен отговор и в хода на въззивното
производство въззиваемата С.П.С. изразява становище за неоснователност на
жалбата и настоява за потвърждаване на атакуваното решение.Сочи,че били налице
доказателства за възникване на процесното заемно правоотношение,но липсвали
такива за връщане на заемната сума от ответника по делото.Претендира сторените
от нея разноски в настоящата инстанция.
Като постави на разглеждане въззивната
жалба,Добричкият окръжен съд установи следното:
Жалбата е депозирана в рамките на
преклузивния срок по чл.259 ал.1 от ГПК /въззивникът е получил препис от обжалваното
решение на 15.05.2020 г.,а жалбата е подадена по пощата още на 30.03.2020 г.
при изтекъл за страната срок за въззивно обжалване на 04.06.2020 г. предвид
спиране теченето на процесуалните срокове по време на извънредното положение
съгласно чл.3 т.1 от ЗМДВИП и §13 от ПЗР на ЗИДЗЗ-обн.ДВ,бр.44/13.05.2020 г./.Жалбата
е процесуално допустима предвид горното и подаването й от активно легитимирано
лице-страна в производството по делото-с правен интерес от атакуване на
неизгодното за него първоинстанционно решение.Разгледана по същество,същата е
неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно като
постановено от законен състав на районния съд в рамките на правомощията му,в
изискуемата форма,мотивирано и разбираемо.Същото е допустимо като постановено
по предявения допустим иск.Атакуваното решение е и правилно и следва да бъде
потвърдено,като съображенията за горния извод са следните:
Гр.д.№25/2019 г. на БРС е образувано по
повод искова молба,с която е предявен установителен иск на основание чл.415
ал.3 предл.1 във връзка с чл.415 ал.1 т.1 от ГПК във връзка с чл.79 и сл. от ЗЗД и чл.240 от ЗЗД от С.П.С. *** срещу „Г.-*** за установяване съществуването
на вземането на ищцата от ответника-предмет на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК №537/16.11.2018 г.,издадена по ч.гр.д.№761/2018 г.
на Балчишкия районен съд,в размер на сума от 20 000 лв,представляваща
подлежаща на връщане от ответника заемна сума по неформален договор за заем от 01.02.2016
г.,сключен между ищцата в качеството на заемодател и ответното дружество в
качеството на заемополучател,ведно със законната лихва върху горната
сума,считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК-07.11.2018
г.,до окончателното й изплащане.Претендирани са от ищцата и сторените от нея
разноски в заповедното и в исковото производства.
Изложено е в исковата молба,че вземането
на ищцата произтичало от неформален договор за заем между нея и ответното
дружество,като заемната сума от 20 000 лв била преведена от нея по сметка
на ответника с платежно нареждане за кредитен превод от 01.02.2016 г.Между
страните имало устна уговорка сумата да бъде върната от заемополучателя месец
след превода.Заемната сума била необходима на ответното дружество за погасяване
на негово задължение за заплащане на заредено гориво към бензиностанции „Еко“.Ищцата
разполагала с тази сума,тъй като на 20.01.2016 г. продала апартамент в гр.Б..Заемната
сума не била върната от ответника въпреки отправените до него покани.
В отговора на исковата молба ответното
дружество твърди,че между страните не е бил сключван договор за заем и не били
постигани между тях уговорки относно предоставяне от ищцата на ответника на
заемна сума в посочения размер,срок за връщане на сумата и др.условия.От факта
на предаване на сумата не можело да се презюмира,че страните сключват договор
за заем.Настоява се за отхвърляне на иска като неоснователен.
Видно от книжата по ч.гр.д.№761/2018 г.
на БРС,на 07.11.2018 г. е подадено от С.П.С. заявление по чл.410 от ГПК за
издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника „Г.-*** за сумата от
20 000 лв,дължима по сключен между страните неформален договор за заем,която
сума била преведена на горното дружество от заявителката с платежно нареждане
от 01.02.2016 г.Издадена е заповед за изпълнение №537/16.11.2018 г.,с която е
разпоредено „Г.-*** да заплати на кредитора С. П.С. сумата от 20 000
лв,ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението 07.11.2018 г.
до окончателното плащане,както и 400 лв държавна такса в заповедното
производство и 600 лв адвокатско възнаграждение.Заповедта е връчена на длъжника
на 27.11.2018 г. и в срока по чл.414 ал.2 от ГПК /тогава двуседмичен/ длъжникът
е подал възражение срещу заповедта.С определение №820/13.12.2018 г. заповедният
съд указва на заявителя С. да предяви иск относно вземането си в едномесечен
срок,за което С. е уведомена на 20.12.2018 г.Едномесечният срок по чл.415 ал.4
от ГПК за предявяване на иска е изтекъл на 21.01.2019 г.
/понеделник/.Настоящият иск е предявен с искова молба вх.№190/17.01.2019
г.,т.е. в рамките на горния срок.Установителният иск,с който е сезиран БРС,е с
предмет идентичен на предмета на заповедното производство и е предявен в
рамките на срока по чл.415 ал.4 от ГПК,поради което е допустим.Същият е и
основателен поради следните съображения:
Договорът за заем е реален,неформален
договор.Същият е реален,защото постигането на съгласие между страните за
сключването му не е достатъчно условие,за да се приеме договорът за сключен.Постигането
на съгласие е само обещание за сключване,а самото сключване се осъществява с
реалното предаване на паричната сума/заместимите вещи на заемателя.Договорът е
неформален,защото за валидността му не се изисква спазване на някаква специална
писмена форма.Същият може да се сключи и в устна форма.Забраната на гласни
доказателства като допустимо доказателствено средство за установяване
съществуването на договори на стойност над 5 000 лв /чл.164 ал.1 т.3 от ГПК/ не изключва доказване на правоотношението с други писмени доказателства /така решение №271/11.06.2009 г. по
гр.д.№642/2008 г. на I г.о.,ГК на
ВКС/.В случая такива писмени доказателства са налице.
За да се удостовери съществуването на
заемно правоотношение за парична сума между страните,е достатъчно да се
докаже,че е осъществено реално предаване на заемните средства от заемодателя на
заемателя при наличие на уговорка между страните заемателят да върне сумата на
заемодателя.По делото са събрани доказателства за сключване на договор за заем
между ищцата в качеството на заемодател и ответника в качеството на заемател.С
платежно нареждане за кредитен превод от 01.02.2016 г. /на лист 6 от делото на
БРС/ ищцата С.П.С. е превела по сметка на ответника „Г.-*** сумата от
20 000 лв,като в документа е посочено основание за плащането „заем“.Според
заключението по допуснатата от районния съд съдебно-счетоводна експертиза /на
листи 97 и сл. от делото на БРС/ горната сума от 20 000 лв е постъпила по
сметката на ответното дружество,като на 02.02.2016 г. в извлечение №19 по
разплащателната сметка на дружеството в „У.Б.“ е записано постъпление на
паричен превод-заем от 20 000 лв с дата на транзакция 01.02.2016 г. с
наредител С.П.С..Получената от дружеството сума е осчетоводена в счетоводните
му книги по Дебит сметка 503/2 /Уникредит/ и Кредит сметка 499/2 /други
кредитори/ с обяснителен текст „предоставени заемни средства,партньор С.П.С.“.С
тази счетоводна операция са осчетоводени получени парични средства по
разплащателната сметка на дружеството и задължението на последното към други
кредитори-С.П.С..Твърдението на „Г.-***,че между страните няма заемно
правоотношение от февруари 2016 г. за сума от 20 000 лв,е опровергано от
документи,изхождащи от самия заемател.Последният е осчетоводил сумата от
20 000 лв именно като заемни средства с посочен кредитор С.П.С..Самият
ответник по делото чрез управителя Г.Г. дава противоречиви обяснения,като с
изявленията си също опровергава собствената си позиция,че договор между
страните за заем не бил сключен.Така в съдебно заседание на 03.07.2019 г. пред
БРС управителят Г. признава,че в сметката на дружеството е постъпила сумата от
20 000 лв.Същият твърде неясно сочи наличие на някакви други неформални
отношения между дружеството и третото лице Р.К.Р.,което живеело на семейни
начала с ищцата С.П.С..Представен е трудов договор от 01.04.2008 г. /на лист 32
от делото на БРС/,от който е видно,че Р.е бил зает по трудово правоотношение с „Г.-***
като шофьор на тежкотоварен автомобил.Според управителя Г. обаче Р.бил негов
„съдружник“ и бизнесът бил съвместен между двамата,Р.имал достъп до банковите
сметки на дружеството,оперирал с тях и разполагал с банкови карти,а приходите
от дейността се деляли между двамата.Всички тези твърдения са голословни и
неподкрепени с доказателства,а и не става ясно каква е относимостта на горните
доводи към процесния спор по заемно правоотношение.В същото заседание Г.,който
оспорва съществуването на заемно правоотношение,същевременно твърди,че сумата
от 20 000 лв била върната на ищцата /„Сумата им е върната…Парите са
възстановени…/.Твърдението му за връщане на сумата подкрепя съществуването на
уговорка между страните за връщане на заемната сума.Процесуалният представител
на ответното дружество адв.М. също заявява:„парите са получени,но бяха
възстановени“.
Според управителя Г. сумата била
възстановена на ищцата,като Р.,който оперирал с банкови карти на
дружеството,бил теглил пари чрез банкова карта,т.е.сам оперирал с парични
средства на дружеството и така възстановил средствата на С.,с която живеел на
семейни начала.Тези твърдения също не намират опора в събраните по делото
доказателства.Разпитаната като свидетел по делото М.Н. Г. споделя,че слушала в
таксиметровия си автомобил разговори между Г. и Р.за съвместен бизнес и в
смисъл,че са партньори и съдружници.В нейно присъствие същите обсъждали
транспортната си дейност.Твърденията за някакво неформално бизнес-партньорство
между Г. и Р.се подкрепят твърде общо от показанията на горната свидетелка,но
липсва конкретика в какво се е изразявала тази съвместна дейност,по какъв начин
се е осъществявало съвместното опериране с парични средства на фирмата.Разпитаният
като свидетел Р.Р. отрича горните факти,но потвърждава изложеното от ищцата
досежно обстоятелствата по сключване на процесния договор за заем.По делото не
са събрани относими доказателства,удостоверяващи теглене на парични средства от
сметка на дружеството-заемател,на определена дата,в конкретен размер и то
именно от Р.,респ. тези парични средства да са били предадени на ищцата С.
именно за погасяване задължението към нея на дружеството по договора за
заем.Вещото лице В.П.в заключението си по допуснатата ССЕ констатира,че липсват
в счетоводството на ответното дружество банкови или касови документи,които да
удостоверяват връщане на заемната сума изцяло или на части на ищцата С.П.С..В
тежест на ответното дружество е да докаже изпълнение по процесния договор за
заем на задължението си за връщане на заемната сума.Доказателства в подкрепа на
твърдението за връщане на сумата липсват.
Доколкото между страните няма сключен в
писмена форма договор за заем и уговорка за връщане на заема в едномесечен срок
от сключването му не е доказана с писмени доказателства /гласните доказателства
за доказване съдържанието на договори на стойност над 5000 лв не са допустими
съгласно чл.164 ал.1 т.3 от ГПК,поради което и показанията на свидетеля Р.в
тази насока не могат да се зачетат/,следва да се приеме,че между страните не е
доказано да е бил уговорен срок за връщане на заема.В тази хипотеза вземането е
станало изискуемо веднага със сключване на договора по смисъла на чл.69 ал.1 от ЗЗД,която разпоредба гласи,че,ако задължението е без срок,кредиторът може да
иска изпълнението му веднага.Изискуемостта настъпва веднага при безсрочно
задължение,но длъжникът изпада в забава след покана от кредитора /чл.84 ал.2 от ЗЗД/.В случая кредиторът С. е отправила покана до длъжника /виж поканата на
лист 8 от делото на БРС,връчена на дружеството чрез управителя Г. на 23.10.2018
г. съгласно известие за доставяне на лист 7 от делото на БРС/.С поканата е
даден срок за изпълнение до 29.10.2018 г.,т.е. след тази дата длъжникът е в
забава и дължи обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва
върху главницата.Следователно към датата на подаване на заявлението по чл.410
от ГПК-07.11.2018 г.-процесното вземане е изискуемо и длъжникът е в забава.
Предвид изложеното следва да се приеме,че
ответното дружество дължи връщане на заемната сума в размер на 20 000 лв
на ищцата.Искът е основателен и следва да бъде уважен.На основание чл.86 ал.1
от ЗЗД дружеството дължи на ищцата и обезщетение за забавено плащане в размер
на законната лихва върху заемната сума,считано от датата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК-07.11.2018 г.,на която дата съгласно разпоредбата
на чл.422 ал.1 от ГПК се смята за предявен искът за съществуване на вземането,до
окончателното плащане.
При уважаване на иска на основание чл.78
ал.1 от ГПК ищцата по делото С.С. има право на всички сторени от нея разноски в
заповедното производство по ч.гр.д.№761/2018 г. на БРС /400 лв държавна такса и
600 лв адвокатско възнаграждение-общо 1 000 лв/ и в исковото производство
по гр.д.№25/2019 г. на БРС /400 лв държавна такса,600 лв адвокатско
възнаграждение и 244 лв възнаграждение за вещо лице-общо 1 244 лв/,които
изрично са претендирани от нея още с исковата молба.
Предвид изложеното първоинстанционното
решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
В настоящата инстанция присъждане на
сторени съдебно-деловодни разноски е претендирано от въззиваемата С. П.С.,която има право на такива съгласно
разпоредбата на чл.78 ал.1 от ГПК с оглед изхода от спора-цялостно уважаване на
предявения от С. иск.На последната следва да се присъдят разноски за въззивната
инстанция в размер на 600 лв адвокатско възнаграждение,изплатено съгласно
договора за правна защита и съдействие на лист 18 от делото на ДОС.
Въззивникът и ответник по делото „Г.-***
няма право на разноски за двете
инстанции с оглед цялостно уважаване на иска срещу него.
Тъй като спорът е търговски /ответното
дружество е търговец,като заемът му е предоставен именно в това му качество и
за обслужване на търговската му дейност/,въззивното решение не подлежи на
касационно обжалване по смисъла на чл.280 ал.3 т.1 предл.2 от ГПК,тъй като
искът е с цена 20 000 лв.На касационно обжалване подлежат въззивните
решения по търговски дела с цена над 20 000 лв.
Водим от гореизложеното,Добричкият
окръжен съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №**/28.02.2020 г. по гр.д.№25/2019 г. на
Балчишкия районен съд,с което е признато за установено,че С.П.С. с ЕГН ********** *** има парично вземане от „Г.-***,ЕИК
*********,със седалище и адрес на управление гр.Б.,,жк “Б.“ №**,вх.*,ет.*,ап.*,което
вземане е предмет на заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 от ГПК №537/16.11.2018 г.,издадена по
ч.гр.д.№761/2018 г. на Балчишкия районен съд,в размер на сума от 20 000 лв
/двадесет хиляди лева/,представляваща подлежаща на връщане от „Г.-*** заемна
сума по неформален договор за заем от 01.02.2016 г.,сключен между С.П.С.
в качеството на заемодател и ответното дружество в качеството на заемател,ведно
със законната лихва върху горната сума,считано от датата на подаване на
заявлението по чл.410 от ГПК-07.11.2018 г.,до окончателното й изплащане,и „Г.-***
е осъден да заплати на С.П.С. сумата от 1 244 лв-разноски в първата инстанция и
сумата от 1 000 лв-разноски в производството по ч.гр.д.№761/2018 г. на РС-Б..
ОСЪЖДА
„Г.-***,ЕИК *********,със седалище и адрес на управление гр.Б.,,жк “Б.“ №**,вх.*,ет.*,ап.*
да заплати на С.П.С. с ЕГН ********** *** сторени във въззивната инстанция
съдебно-деловодни разноски в размер на 600 лв /шестстотин лева/ адвокатско
възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по
смисъла на чл.280 ал.3 т.1 предл.2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.