№ 1191
гр. Пазарджик, 09.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Д. Чардаков
при участието на секретаря Десислава Буюклиева
като разгледа докладваното от Д. Чардаков Гражданско дело №
20245220101409 по описа за 2024 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са установителни искове по чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.22 вр.
чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 ЗПК за нищожност на клаузи за заплащане на
договорна лихва и неустойка в сключен между страните договор за
потребителски кредит.
Ищцата М. Н. Г., ЕГН: **********, настоящ адрес: с. ** твърди, че на
12.07.2023г. е сключила от разстояние договор за потребителски кредит с
ответника „Со**“ АД, ЕИК: **, седалище и адрес на управление: гр. Со***.
Твърди, че по този договор е получила от ответникът потребителски кредит в
размер на 1500лв., срещу лихва от 51 % (676.38 лв.) и ГПР от 64.79 %, който
се задължила да върне разсрочено в периода от 12.08.2023 г. до 12.01.2025 г. на
16 месечни погасителни вноски, всяка в размер на 206.91 лв. Твърди, че въз
основа на клауза от договора ответникът е начислил неустойка в размер на
1548 лв., тъй като не е изпълнила задължението да представи обезпечение на
кредита под формата на поръчителство от две физически лица или банкова
гаранция.
Ищцата твърди още, че към момента на подаване на исковата молба е
погасила всички свои задължения по договора, като е върнала кредита ведно с
1
лихвата и е заплатила неустойката. Поддържа, че лихвата и неустойката са
платени без основание, тъй като договорът за кредит е нищожен или поне са
нищожни клаузите за заплащане на лихва и неустойка. Нищожността на
договора се претендира на основание чл.22 ЗПК поради нарушаването на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, който задължава кредитора да посочи в него начина за
формиране на годишния процент на разходите по кредита. Поддържа, че
нарушението е довело до липса на яснота за потребителя кои разходи са
включени в ГПР по конкретния кредит. Освен това поддържа, че неправилно
кредиторът не е включил в ГПР задължението за неустойка, която в
действителност представлява „скрито“ оскъпяване на кредита. Твърди, че ако
неустойката беше включена, размерът на ГПР би надхвърлил прага по чл.19,
ал.4 ЗПК.
Ищцата поддържа, че клаузата за неустойка е нищожна, тъй като
накърнява добрите нрави, прекомерна е и освен това противоречи на чл.71
ЗЗД, който указва какви са правата на кредитора при непредставяне на
уговорено обезпечение от длъжника. Твърди, че клаузата задължава
потребителя да обезпечи кредита в изключително кратък 3-дневен срок, който
прави невъзможно осигуряването на поръчители, отговарящи на поставените
условия, или да представи банкова гаранция. Прекомерна е, защото договорът
не предвижда критерии, по които да се определят вредите на кредитора от
неизпълнението на задължението за обезпечение на кредита. Начислена е не за
да покрива вреди, а за да покрива разходи във връзка с изпълнението на
договора за кредит и следователно е елемент на ГПР, съгласно чл.19, ал.1 вр.
§1, т.1 ЗПК.
Ищцата твърди, че клаузата за неустойка противоречи на императивната
разпоредба чл.33 ЗПК, съгласно която при забава на потребителя кредиторът
има право на обезщетение само в размер на законната лихва върху
просрочената сума.
Иска от съда да обяви за нищожни договорните клаузи, които я
задължава да заплати на ответника възнаградителна лихва в размер на 676.38
лв. и неустойка в размер на 1548 лв. Сочи доказателства и претендира
съдебни разноски.
Ответникът не оспорва сключването на договора за кредит и
предоставянето на кредита. Оспорва иска при твърдение, че договорът има
2
съдържанието по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като в §1 и §7 от него са посочени:
размера на кредита, годишния лихвен процент, годишния процент на
разходите, размера на неустойката и размера на общо дължимата сума от
потребителя със и без начислена неустойка. Посочен е начинът за формиране
на годишния лихвен процент и годишния процент на разходите, тъй като при
конкретния кредит единственият разход за потребителя се явява договорната
лихва.
Оспорва твърдението на ищцата, че срокът за представяне на
уговорените обезпечения е толкова кратък, че прави невъзможно точното
изпълнение на задължението. Твърди, че дори клаузата за неустойка да е
нищожна, това не влече недействителност на целия договор – чл.26, ал.4 ЗЗД.
Оспорва твърдението на ищцата, че неустойката представлява „скрито“
оскъпяване на кредита и е компонент на ГПР. Твърди, че тя се дължи при
неизпълнение на договора от страна на потребителя и на основание чл.19,
ал.3, т.1 ЗПК изрично е изключена от ГПР.
Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Съдът, като отчете събраните по делото доказателства, достигна до
следните правни и фактически изводи:
Искът е допустим, тъй като е предявен между страните по едно
договорно правоотношение и при наличие на правен интерес за ищцата от
търсената с него защита, доколкото при положително съдебно решение
неговите правни последици ще рефлектират благоприятно върху
патримониума на ищцата. Обстоятелството дали договорът е изпълнен от
някоя от страните не влияе върху възможността изпълнилата го страна да
претендира неговата недействителност – аргумент от чл.34 ЗЗД.
На основание чл.146, ал.1, т.4 ГПК съдът е обявил за безспорни и
неподлежащи на доказване обстоятелствата, че между страните е сключен
договор за потребителски кредит, по който ищцата е получила заемната сума.
В тежест на ответника, който претендира да се ползва от оспорения
договор е да докаже неговото съответствие с разпоредбите на ЗПК и
останалите императивни разпоредби на закона, с които ищцата твърди да е в
противоречие.
От представения от ответника договор за потребителски микрокредит от
разстояние е видно, че същият е сключен между страните по делото на
3
12.07.2023г. С него ответното дружество се е задължило да предостави на
ищцата потребителски кредит в размер на 1500 лв. с фиксирана годишна
лихва от 51 %, възлизаща на 676.38 лв. за целия срок на кредита. Годишният
процент на разходите по кредита е 64.79%. Общата дължима сума от
потребителя за погасяване на главницата и лихвата е 2176.38 лв., платима на
18 равни месечни погасителни вноски. Освен това, потребителят е поел
задължение в 3-дневен срок от сключване на договора да обезпечи кредита
чрез поръчителство от едно или две физически лица, отговарящи на
определени условия. При непредставяне на обезпечението в предвидения срок
потребителят дължи на кредитора неустойка в размер на 1548 лв., платима на
18 равни части, които се добавят към месечните погасителни вноски.
Първият спорен въпрос е дали тази неустойка цели да гарантира
обезпечаването на кредита и да обезщети евентуални вреди за кредитора от
непредставяне на обезпечението или тя е уговорена така, че неминуемо води
до възникване на вземането за неустойка и по този начин представлява скрит
разход за потребителя по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК, респ. увеличава цената
на финансовата услуга и подлежи на включване в годишния процент на
разходите и в общата сума, дължима от потребителя.
Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за
която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции /вж. тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС
по т. д. № 1/2009 г., ОСTK /. В случая уговорената компенсаторна неустойка
санкционира неизпълнението на акцесорно непарично задължение на
потребителя да представи на кредитора обезпечение на паричното вземане. От
непредставянето на обезпечение не произтича пряка вреда за кредитора.
Неблагоприятните последици за него са свързани с евентуални затруднения
при събиране на необезпеченото вземането. Те обаче могат да настъпят едва
след падежа на задължението. Но дори и след това за кредитора е налице
интерес от представяне на обезпечението, тъй като ще получи допълнителен
солидарен длъжник, от който да претендира плащане. В контекста на горното
съждение е нелогично и неоправдано поставянето на кратък 3-дневен срок от
усвояването на сумата, в който потребителят да обезпечи кредита, след което
това негово задължение се замества от неустойка с компенсаторен характер,
сякаш кредиторът е изгубил интерес да получи обезпечението. Освен това се
4
оказва, че ако потребителят не представи обезпечение или го представи, но
след срока, той би дължал неустойката дори при редовно обслужван кредит.
Уговарянето на такъв кратък срок и възможността задължението за неустойка
да възникне при редовен кредит показва, че целта на кредитора не е да
обезпечи кредита, за да гарантира неговото връщане, а да получи сумата от
неустойката. Следователно действителната цел на обсъжданата договорна
клауза е да оскъпи кредита за сметка на потребителя.
Съдът счита, че процесната неустойката представлява скрита печалба за
кредитора, увеличава цената на кредита и води до възникването на косвени
разходи за потребителя, които би трябвало да са включени в годишния
процент на разходите на основание чл.19, ал.1 и ал.2 ЗПК. ГПР представлява
общата цена на кредита за потребителя, изразена като годишен процент от
сумата на отпуснатия и редовно обслужван кредит, а така както е уговорена,
неустойката се дължи и при редовно обслужване на кредита. Посочването в
договора на действителния ГПР е важно, защото дава представа на
потребителя за пълната цена на финансовата услуга и му позволява да я
съпостави с цената на другите предлагани на пазара услуги. Затова
правилното посочване в договора на ГПР и на общата дължима сума е
въведено от законодателя като условие за действителност на самия договор –
чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗЗП.
При това положение съдът намира, че ГПР по кредита не е посочен
правилно в процесния договор за потребителски кредит, поради което същият
не отговаря на изискването на чл.11, ал.1 т.10 ЗЗП и съгласно чл.22 ЗПК е
недействителен.
След като договорът за кредит е недействителен, той не поражда за
потребителя задължение за заплащане както на неустойката, така и на
възнаградителна лихва – аргумент от чл.23 ЗПК.
За пълнота следва да се посочи, че клаузата за лихва е недействителна и
поради размера на лихвата от 51 %, който накърнява добрите нрави.
Съдебната практика приема, че лихвата по необезпечени кредити накърнява
добрите нрави, ако надхвърля трикратния размера на основния лихвен
процент, увеличен с 10 пункта /вж. решение №59 от 28.02.2024 г. по в. гр. д.
№16/2024 г. на ОС – Пазарджик/. Процесният договор за кредит е сключен на
12.07.2023 г. и към този момент ОЛП е 1.42 %., което означава, че всяка
5
уговорка за лихва над 15 % накърнява добрите нрави и е нищожна. Не е
налице повелителна норма, която да замести нищожната клауза, поради което
кредитът не следва да се олихвява.
Ето защо исковете за недействителност на двете клаузи, уреждащи
заплащането на договорна лихва и неустойка следва да се уважат.
При този изход на делото на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът
следва да заплати на ищцата направените от нея съдебни разноски в размер на
95.38 лв. – внесена държавна такса.
Ищцата е представлявана безплатно при условията на чл.38, ал.1, т.2 ЗА
от адвокат Д. Г. Б. от АК – Пловдив, личен №**. На основание чл.38, ал.2 ЗА,
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение в размер, не по-нисък от
предвидения в Наредба №1 от 09.07.2001г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. В настоящия случай искът за недействителност
на клаузата за заплащане на договорна лихва е с цена 676.38 лв., а искът за
недействителност на клаузата за заплащане на неустойка е с цена 1548 лв. За
всеки иск се дължи отделно възнаграждение – чл.2, ал.5 вр. чл.7, ал.2 от
Наредба №1 от 09.07.2001г. Ето защо на адвоката следва да се определи
адвокатско възнаграждение за двата иска в общ размер на 800лв.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПО ИСКОВЕТЕ на М. Н. Г., ЕГН: **********, настоящ адрес: с. **
против „Со**“ АД, ЕИК: **, седалище и адрес на управление: гр. Со***,
ОБЯВЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛНИ на основание чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 и
чл.19, ал.4 ЗПК клаузите за заплащане на договорна лихва в размер 676.38 лв.
и заплащане на неустойка в размер 1548 лв. в сключения между страните
договор за потребителски микрокредит от разстояние от 12.07.2023г.
ОСЪЖДА ответника „Со**“ АД да заплати на ищцата М. Н. Г. съдебни
разноски в размер на 95.38 лв.
ОСЪЖДА ответника „Со**“ АД да заплати на адвокат Д. Г. Б. от АК –
Пловдив, личен №** на основание чл.38, ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение в
размер на 800 лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пазарджик в
6
2-седмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
7