Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 02. 02. 2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският
градски съд, Гражданско отделение, II
– Г въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и пети март две
хиляди двадесет и втора година в състав:
Председател:
Татяна Димитрова
Членове:
1. Нели Маринова
2.
младши съдия Любомир Игнатов
при участието на съдебния секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в. гр.
дело № 20 по описа на Софийския
градски съд за 2021 г., за да се
произнесе, съобрази следното.
Производството е по чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и
следващите.
Образувано е въз основа на постъпила въззивна жалба от ответницата в първоинстанционното производство Г.Б.В. с ЕГН **********,
адрес *** (въззивница), чрез процесуалния представител адвокат Ц.В. срещу решение № 279119, постановено на 19. 11. 2019 г. от Софийския районен съд, 71-ви състав, по гр. дело № 32930 по описа за 2017 г. (обжалвано решение), поправено по реда на чл. 247 ГПК. С обжалваното решение първоинстанционният съд частично е
уважил предявените по реда на чл. 415, ал. 1 ГПК искове с правни основания чл.
48, ал. 2 и чл. 51, ал. 1 от Закона за управление на етажната собственост
(ЗУЕС) за установяването на съществуването на парични задължения за управление,
поддръжка и необходим ремонт на общите части на сграда – етажна собственост.
Въззивницата-ответница обжалва
решението в частта, в която
предявените срещу нея искове са били частично уважени и е била осъдена да
заплати деловодни разноски. Заявява, че първостепенният съд неправилно приел,
че исковата молба е предявена от управителя на етажната собственост. Излага
доводи, че всъщност подателят не е етажен собственик и че при това положение не
може да бъде избран за управител само с решение на общото събрание, а трябвало освен
това да бъде сключен договор за възлагане на управлението, какъвто липсвал.
Отрича да е било взето решение на общото събрание на етажната собственост за
събиране на вноски за неотложен ремонт. Заявява, че част от задълженията се
отнасят до самостоятелен обект, който към момента на възникването им е бил
собственост на майката на въззивницата-ответница и че след смъртта ѝ е
трябвало да бъде свикано ново общо събрание на етажните собственици, което да
вземе изрично решение за завеждане на дело срещу въззивницата-ответница в
качеството ѝ на наследница, а не в лично качество. По тези съображения
намира, че предявените искове са били ненадлежно заведени. Освен това
въззивницата-ответница се оплаква, че първата инстанция не съобразила правилно
доказателствата във връзка с извършените плащания. Иска от въззивния съд да
отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и в частта за разноските,
като вместо това постанови ново решение, с което да отхвърли изцяло предявените
искове и да обезсили издадената заповед за изпълнение. Претендира разноските за
двете инстанции на исковото производство, както и за заповедното производство.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищците в първоинстанционното производство собствениците на самостоятелни
обекти в сграда в режим на етажна собственост, находяща се на адрес град София,
бул. “*****(въззиваеми-ищци) чрез упълномощения процесуален представител
адвокат С.С.. Считат въззивната жалба за процесуално допустима, но по същество
неоснователна. Заявяват, че съобразно действалата през съответния период
редакция на чл. 19, ал. 8 ЗУЕС общото събрание е можело да реши да възложи
правомощията или част от тях на управителния съвет (управителя) на физически
лица, които не са собственици. В разглеждания случай това е било сторено още с
решение на общото събрание през 2011 г., което не е било оспорено по реда на
чл. 40 ЗУЕС и е станало окончателно, а съобразно чл. 21, ал. 2 ЗУЕС управителят
продължава да упражнява функциите си до избора на нов управител. Ако ли
въззивният съд приеме, че сключването на съответен договор между управителя,
който не е етажен собственик, и етажната собственост, е необходимо условие за
възникването на правомощията му, то представят и молят да бъдат приети като
писмени доказателства съответни документи. Излагат доводи, че през 2012 г.
етажната собственост е извършила ремонт на обща част, разходите по който
съгласно ЗС и ЗУЕС е трябвало да се разпределят между собствениците съразмерно
на притежаваните от тях идеални части. Въззивницата-ответница обаче не
заплатила своя дял от необходимите разходи, поради което неоснователно се
обогатила със съответната сума и крайният извод на първоинстанционния съд бил
правилен и законосъобразен. Обосновават, че управителят може да инициира
съдебни производства за събиране на задълженията без да е необходимо нарочно
решение на общото събрание на етажната собственост. Отричат да са били налице
предпоставките за погасяване на задълженията на въззивницата-ответница чрез
извънсъдебно прихващане. Искат от въззивния съд да остави въззивната жалба без
уважение и да потвърди обжалвания съдебен акт. Претендират разноски.
С определение въззивният съд е приел като писмено доказателство по
делото единствено протокол от новосъстояло се общо събрание, на което е бил
избран нов управител на етажната собственост. С писмената защита, представена
преди откритото съдебно заседание пред въззивния съд, въззивницата-ответница
прави евентуално възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
След като прецени твърденията на страните и събраните доказателства, Софийският
градски съд направи следните фактически
и правни изводи.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от заинтересовано лице чрез надлежно
упълномощен процесуален представител. Представен е документ за внесена държавна такса в необходимия размер. По тези съображения въззивната жалба е процесуално допустима.
При служебна проверка въззивният съд приема обжалваното решение за
валидно.
При служебната преценка за допустимостта
на първоинстанционното решение в обжалваната част и съобразявайки доводите на
въззивницата-ответница за ненадлежно заведени искове, съдът приема следното.
Възникването и надлежното упражняване на правото на иск е обусловено от
наличието на определени процесуални предпоставки, част от които са активната и
пасивната процесуална легитимация на страните и надлежно възникналата
представителна власт в полза на процесуалния представител на ищците, чрез
когото се упражнява правото им на иск. Допустимостта на иска се преценява към
момента на неговото предявяване, а предвид характеристиката на настоящото
исково производство за този момент следва да се приеме 01. 11. 2016 г. на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК. Въззивницата-ответница излага доводи, че
съответният управител на етажната собственост всъщност не е разполагал с
надлежно учредена в негова полза представителна власт. От подаденото на 01. 11.
2016 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение е видно, че като
управител на етажната собственост е посочена В.Я.Д.. Към заявлението е приложен
протокол от общо събрание на етажната собственост, проведено на 07. 12. 2015
г., съгласно който В.Д.се преизбира за управител на етажната собственост за
срок от 2 години. Страните не спорят, че тя не е била собственик на
самостоятелен обект в сградата – етажна собственост. Те спорят дали при това
положение решението на общото събрание на етажната собственост е достатъчно
само по себе си за надлежното възникване на представителната власт или е
необходим и допълнителен елемент – сключването на договор между етажната
собственост и новоизбрания управител. Във връзка с това въззивният съд държи
сметка, че съгласно действалата към момента на предявяването на иска редакция
на чл. 19, ал. 8 ЗУЕС, правомощията на управителя могат въз основа на решение
на общото събрание на етажните собственици да бъдат възложени на физическо или
юридическо лице, за което се сключва договор. Правната норма изрично предвижда,
че „в срока на договора избраното лице има правата, задълженията и
отговорността на управителния съвет (управителя)“. Под „правата“
законът има предвид и представителната власт на управителя. Поради тази причина
възникването и упражняването на представителната власт в полза на трето за
етажната собственост лице следва да се приеме, че възниква въз основа и се
упражнява в пределите не само на решението на общото събрание на етажната
собственост, което има характера на особена многостранна сделка, но и на
последващ договор между етажните собственици и съответното лице (двустранна
сделка). Договорът може да се отклонява от решението на общото събрание
най-малкото по отношение на срока за упражняване на правата на управителя, в
това число и представителната власт. Става въпрос следователно за сложен
фактически състав, който поражда предвидените в закона правни последици
(предоставяне на правата на управителя, в това число и представителната власт)
след осъществяването на последния му елемент, който в случая е сключването на
съответния договор. Пред първостепенния и въззивния съд не бяха събрани
доказателства, че този сложен фактически състав е бил завършил по отношение на В.Я.Д.
към 01. 11. 2016 г. От тази гледна точка възражението на
въззивницата-ответница, че искът е ненадлежно заведен, може да бъде прието за
основателно.
От друга страна, представянето на
документи, доказващи надлежното учредяване на представителната власт, не е
единственият начин за отстраняването на нередовността при предявяването на
иска. Когато става въпрос за процесуални действия, предприети от лице без
представителна власт, важи правилото на чл. 42, ал. 2 от Закона за задълженията
и договорите, според което процесуалното действие може да бъде потвърдено от
мнимо представлявания. В разглеждания случай по делото са представени
доказателства, че след завеждането на иска общото събрание на етажните
собственици е взело решение „гражданското дело да продължи“ (л. 99 от
делото на районния съд). Под „дело“ въззиваемите-ищци са имали предвид
настоящото съдопроизводство като динамичен фактически състав. Предявяването на
иска (подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение) е
началният и основен елемент, без чиято редовност и процесуална допустимост
динамичният фактически състав не би могъл да продължи развитието си. Поради
тази причина и цитираното изявление на въззиваемите-ищци съставлява
потвърждение на процесуалното действие по завеждането на иска, извършено от
тяхно име чрез мнимия управител В.Я.Д.. Това потвърждаване е отстранило с
обратна сила нередовността, допусната при предявяването на исковете (по арг. от
чл. 129, ал. 5 ГПК).
Що се отнася до липсата на активна и
пасивна процесуална легитимация, съдът намира, че според твърденията в исковата
молба етажните собственици са носители на парични притезания за управление,
поддържане и необходим ремонт на общите части на сградата – етажна собственост
срещу въззивницата-ответница, които са изискуеми и не са изпълнени. Тези
твърдения са достатъчни, за да обосноват наличието на активна процесуална
легитимация на въззиваемите-ищци, съответно пасивна процесуална легитимация на
въззивницата-ответница. Дали въззивницата-ответница е действително носител на
твърдените от тях юридически задължения е въпрос за нейната пасивна материалноправна
легитимация, който следва да бъде обсъден по-нататък.
По изложените съображения въззивният съд
приема, че първоинстанционното решение е допустимо в обжалваната част. Относно
правилността му в обжалваната част въззивният съд е ограничен от доводите във
въззивната жалба (чл. 269, изр. второ ГПК) и приема следното.
От събраните по делото данни се
установява, че въззивницата-ответница е собственица на три самостоятелни обекта
в сградата – етажна собственост. Обстоятелството, че единият от тях тя е
наследила от майка си Е.В.К., починала на 10. 12. 2015 г. (л. 103 от делото на
районния съд) само по себе си е ирелевантно за пасивната ѝ
материалноправна легитимация, щом като въззивницата-ответница не се е отказала
от наследството ѝ. Юридическите задължения за управление, поддържане и
необходимо ремонтиране на общите части на сградата са наследими.
На следващо място, действително, по
делото не са представени доказателства да е било проведено общо събрание на
етажните собственици при условията на неотложност за необходим ремонт на общите
части на сградата – етажна собственост вследствие на земетресението от 22. 05.
2012 г. Безспорно обаче се установява, че етажните собственици са сторили
разходи за този неотложен ремонт. Според закона всеки собственик може да
осъществи необходимия ремонт със собствени средства и без решение на общото
събрание на етажните собственици, при което той може да предяви иск срещу
останалите собственици да му възстановяват вложените средства пропорционално на
притежаваните от тях дялове от общата част (чл. 48, ал. 6 и 7 ЗУЕС). При това
положение въззивницата-ответница дължи на етажните собственици съответния дял
от ремонта независимо от липсата на съответно решение на общото събрание.
На последно място въззивният съд трябва
да обсъди и доводите във въззивната жалба относно извършени от
въззивницата-ответница „плащания“.
Обикновено в тежест на ответника е да представи доказателства за погасяването
на паричните задължения чрез плащане. В дадения случай обаче в използуваното от
въззивницата-ответница понятие „плащане“ следва
да бъде вложен и по-широк смисъл, защото с отговора на исковата молба тя е
въвела и възражение за прихващане със суми, които твърди, че останалите етажни
собственици ѝ дължат за предприети от нея необходими ремонти на общи
части с нейни средства („плащане“).
Във връзка с това въззивният съд намира, че първата инстанция правилно е
установила въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по
делото възникването на следните парични задължения на въззивницата-ответница:
1.
552
лева и 50 стотинки – задължение за поддържане и управление на общите части,
както и за вноски във фонд „Ремонт и обновяване“ (съответно на трите
притежавани самостоятелни обекта) за периода 01. 01. 2012 г. – 31. 10. 2016 г.,
чиито размери са определени с решения на общото събрание на етажните
собственици от 03. 11. 2011 г. и 04. 12. 2012 г. (част от тези задължения са
били приети за погасени по давност).
2.
400
лева – задължение за възстановяване на разходи за неотложен ремонт поради
земетресение („еднократно събирани суми“).
С исковата молба въззиваемите-ищци са
признали неблагоприятния за тях факт, че един от самостоятелните обекти,
собственост на въззивницата-ответница (ателие с вход откъм двора) не е бил
обитаван, поради което за него не са възникнали задължения за поддръжка и
управление на общите части (предвид правилото на чл. 51, ал. 2 ЗУЕС). Ищците
обаче претендират за този самостоятелен обект вноските за фонд „Ремонт и
обновяване“ съобразно принадлежащите към него идеални части от общите части на
сградата, по отношение на чиято дължимост, както правилно изтъква
първоинстанционния съд, е ирелевантно дали обектът е бил обитаван. По отношение
на другите два самостоятелни обекта въззиваемите-ищци твърдят, че те са били
обитавани (апартаментът на първия етаж е бил ползуван от сина на въззивницата-ответница
като адвокатска кантора, а апартаментът на четвъртия етаж е бил обитаван от
майката на въззивницата-ответница), поради което претендират както вноските за
фонд „Ремонт и обновяване“, така и задълженията за поддържането и управлението на
общите части. Първоинстанционният съд правилно и законосъобразно е съобразил
съответните обстоятелства при определянето на размера на дължимите от
въззивницата-ответница парични задължения.
От друга страна, въззивницата-ответница
е представила пред първостепенния съд доказателства, че през 2004 г. е
предприела ремонт на обща част на сградата – етажна собственост, изразяващ се в
монтирането на блиндирана врата, на стойност общо 235 лева, които са били
заплатени изцяло от нея (л. 96, лице и гръб, от делото на районния съд). Съдът
констатира също така извънсъдебно признание от въззиваемите-ищци на факта, че
въззивницата-ответница е ремонтирала вертикален щранг в мазето и е направила
бетонна площадка в двора на „кооперацията“,
във връзка с което ѝ се дължи сума в размер на 268 лева (л. 12 от делото
на районния съд). Освен това въззивницата-ответница е представила две квитанции
за заплащането на суми в размер на общо 260 лева, които са за периода 01. 12.
2014 г. – 30. 09. 2015 г. Поради липса на данни следва да се приеме, че тези
плащания са за погасяването както на задълженията за управление и поддържане на
общите части, така и за вноски за фонд „Ремонт и обновяване“.
Въззивницата-ответница не е заплащала сумите за необходимия ремонт, защото,
видно от отговора на исковата молба и въззивната жалба, тя е отричала
дължимостта им с неоснователния довод за липса на проведено общо събрание на
етажната собственост.
Към момента на монтирането на
блиндираната врата въззивницата-ответница е била собственица на два самостоятелни
обекта, към които са принадлежали общо 7 % идеални части от общите части. При
това положение въззивницата-ответница е трябвало да изразходи сума в размер на
само 16 лева и 45 стотинки, а остатъкът 218 лева и 55 стотинки е трябвало да
бъде разпределен между останалите собственици (в това число и майка ѝ Е.К.)
съобразно дяловете им от общите части. По същия начин стоят нещата и с ремонта
на вертикалния щранг и изграждането на бетоновата площадка, като единствените
данни за тези разходи са посочените в решението на общото събрание 268 лева. От
друга страна обаче, съобразно чл. 48, ал. 6 ЗУЕС общото събрание може да вземе
решение тези задължения да бъдат прихванати от дължимите вноски за фонд „Ремонт
и обновяване“. В дадения случай има косвени данни тъкмо за това – с изявление
на „управителя“ въззивницата-ответница е била уведомена, че исканията ѝ
във връзка с разходите за изработване на метална врата на мазето, които не са
ѝ били възстановени, и членски внос, са „удовлетворени“, като на въззивницата-ответница се „опрощава членския внос“ за периода 01.
08. 2010 г. – 31. 06. 2011 г. (л. 95 от делото на районния съд). При тези данни
възниква обосновано предположение, че задълженията на етажните собственици към
въззивницата-ответница са били погасени. Поради тази причина съдът приема, че
въззивницата-ответница е провела успешно пълно и главно доказване на
възражението си за прихващане.
Що се отнася до направените от
въззивницата-ответница плащания на вноски в размер на общо 260 лева за
периодични плащания за поддръжка и управление на общите части, съдът
констатира, че тези плащания са били съобразени от въззиваемите-ищци. От
представената от тях справка за неизплатени финансови задължения на л. 23 и сл.
от делото на районния съд, която съответства на претендираните от тях суми, е
видно, че по отношение на един от самостоятелните обекти, ползуван от платеца
по квитанциите като адвокатска кантора, не са отчетени парични задължения за
периода, посочен в квитанциите. Въззивницата-ответница обаче дължи останалите
парични задължения, свързани с този и другите два самостоятелни обекта, които
притежава, по отношение на които не е представила доказателства за погасяването
им чрез плащане. Всички тези обстоятелства очевидно са били съобразени от
първостепенния съд при постановяването на решението.
По изложените съображения и предвид
изчерпването на доводите за неправилност на обжалваното решение въззивният съд
намира, че следва да го потвърди в обжалваната част като правилно и
законосъобразно.
Разноски. При този изход на делото съдът следва да
присъди разноските във въззивното производство в полза на въззиваемите. Те се
свеждат до уговореното реално заплатено адвокатско възнаграждение в размер на
300 лева (л. 49 от делото на въззивния съд). Възражението на въззивницата по
чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно, защото така заплатеното адвокатско
възнаграждение не надхвърля нормативноустановения минимум по приложимата
редакция на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и
предвид броя на обективно съединените искове.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 279119, постановено на 19. 11. 2019 г. от Софийския районен съд, 71-ви състав, по гр. дело № 32930 по описа за 2017 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК, в обжалваната част, в която се
признава за установено, че Г.Б.В. с ЕГН **********, съдебен адрес ***, дължи на
етажната собственост на жилищна сграда, находяща се в град София, бул. „*****,
съдебен адрес ***, Търговски комплекс „Глобус“, сумата в общ размер 744 лева и
50 стотинки, представляваща неизплатени задължения за ремонт, обновяване,
поддръжка и почистване на общите части на сградата и неотложни и спешни ремонти
за периода 2011 г. – 2016 г.
ОСЪЖДА
Г.Б.В.
с ЕГН ********** да заплати в полза на етажната собственост на жилищна сграда,
находяща се в град София, бул. „*****, сумата 300 лева, представляваща разноски във
въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1. 2.