№ 398
гр. София, 01.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в закрито
заседание на първи март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Божидар Ив. Стаевски
като разгледа докладваното от Теменужка Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20211100512110 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 12.07.2021 г. по гр.д. № 65258/20г., СРС, І ГО, 162 с-в е
отхвърлил предявения от Р. Ж. Б., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр.
София, ул. „*******, ет. ******* срещу „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „*******, отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване на
нищожността на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК, постановена на 01.08.2012 г. по гр.д. № 36218/2012
г. по описа на СРС, 75 състав.
Решението е обжалвано с въззивна жалба от ищеца Р. Ж. Б., ЕГН
**********, с постоянен адрес:село Б., община Трън, обл. Перник, чрез
пълномощника по делото адвокат С.П. от САК, със съдебен адрес: гр. София,
ул. „*******, ет. ******* с мотиви, изложени в жалбата. Основният довод за
твърдяната от въззивника нищожност на процесната заповед за изпълнение,
се състои в твърдението, че съдът не е издал мотивирано разпореждане за
издаване на заповедта, като се сочи, че издаването на самостоятелен акт,
какъвто акт е разпореждането на съда е абсолютна процесуална предпоставка
1
за валидността и законосъобразността на издадената заповед за изпълнение.
Счита, че чл.270, ал.2 ГПК, която регламентира, че нищожността на
съдебните решения може да се предяви по исков ред безсрочно или чрез
възражение може да се тълкува разширително, като обхване определенията и
разпорежданията на съда.
Моли съда да отмени процесното решение и се произнесе по
съществото на спора като прогласи нищожността на издадената заповед за
изпълнение на задължение въз основа на документ по чл.417, т.2 от ГПК.
Претендира разноски.
Въззиваемото дружество „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „*******, универсален правоприемник на
„Б.П. Б.“ АД, прекратена без ликвидация поради преобразуване, чрез
пълномощника адвокат Д.Д. от САК оспорва въззивната жалба. Претендира
разноски за настоящата инстанция.
Въззивната инстанция намира, че въззивната жалба е процесуално
допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл.259, ал.1 ГПК и
срещу обжалваем съдебен акт.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.270,
ал.2 ГПК за прогласяване за нищожността на заповед за изпълнение въз
основа на документ по чл.417 ГПК от 01.08.2012г., издадена в заповедно
производство по ч.гр.д. № 36218/2012 г. по описа на СРС, II ГО, 75 състав,
както и отмяната на всички последващи актове по посоченото гражданско
дело, включително и ИЛ от 01.08.2012 г.
По делото се установява, че по подадено на 26.07.2012 г. заявление за
издаване на ЗИ по чл.417 ГПК от „Б.П. Б.“ АД срещу посочените солидарни
длъжници/ ЮЛ/ и ФЛ, сред които като ФЛ е (Р. Ж. Б. е било образувано
ч.гр.д. № 36218/12 г. по описа на СРС, 75 състав и е била издадена заповед за
изпълнение на парично задъление въз основа на документ по чл.417 ГПК.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като
2
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми. Настоящият
състав намира, че при постановяване на атакуваното решение не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните
във въззивната жалба оплаквания същото е правилно.
На основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от Софийски районен съд, като във връзка с доводите, изложени
във въззивната жалба е необходимо да се допълни следното:
Нищожността е най-тежкият порок на съдебните актове. За разлика от
останалите порочни съдебни актове-недопустими, неправилни, непълни,
неясни, такива у които е налице явна фактическа грешка-нищожният не е
годен да породи правни последици, като с оглед създалата се привидност за
такива последици, произтичаща от легитимиращия му ефект, законът допуска
пороците на съдебния акт, водещи до неговата нищожност, да се релевират
пред съда безсрочно, било по исков път или чрез възражение.
В процесуалния закон не се съдържа нарочно изброяване на
недостатъците на съдебните актове, водещи до тяхната нищожност, но
изхождайки от естеството им едностранни властнически волеизявления на
държавен правораздавателен орган, в които се съдържа произнасяне по
правен въпрос от неговата компетентност, съдебната практика и правната
теория трайно приемат, че за нищожност се касае в случаите, при които
съдебният акт е постановен от ненадлежен състав - от лице, което не
разполага със съдийска правоспособност, еднолично, в случаите, при които е
компетентен състав от няколко членове, или обратно - ако е постановен по
въпрос, който не попада в обхвата на правораздавателната власт на
българските съдилища, ако е постановен устно или макар и да е изготвен в
писмена форма е останал неподписан от мнозинството от членовете на
съдебния състав, когато съдебният акт е напълно неясен в степен
правораздавателната воля на решаващия орган да не може да се изясни по
пътя на тълкуването, както и в случаите, при които актът противоречи на
свръхповелителни правни норми или предписва извършването на явно
престъпление.
Основният довод, с който въззивникът свързва твърдяната от него
3
нищожност на процесната заповед за изпълнение по чл.417 ГПК се състои в
твърдението, че съдът не е постановил нарочно разпореждане за издаване на
заповед за изпълнение, като счита, че издаването на самостоятелен акт,
какъвто акт е разпореждането на съда е абсолютна процесуална предпоставка
за валидността и законосъобразността на издадената заповед за изпълнение
Настоящият състав намира този довод за несъстоятелен. Съгласно
чл.411, ал.2 ГПК районният съд разглежда заявлението за издаване на заповед
за изпълнение в разпоредително заседание и издава заповед освен в случаите
по т. 1 - 4 от цитираната разпоредба, в който случай съдът се произнася с
разпореждане, с което отхвърля заявлението - арг. от чл.413, ал.2 ГПК, което
на общо основание- чл.121,ал.4 от Конституцията на Република Б.- следва да
бъде мотивирано. И в двата случая се касае за произнасяне по същество на
заявлението, като в единия случай съдът отхвърля искането на заявителя за
издаване на за повед за изпълнение като се произнася с разпореждане, а в
другия уважава искането, в който случай правораздавателната воля на съда се
обективира в самата заповед за изпълнение, която именно представлява
правораздавателният акт, в който се съдържа произнасянето на съда по
същество на заявлението. Заповедта за изпълнение, независимо от характера ѝ
на правораздавателен акт по смисъла на чл.121,ал.4 от Конституцията на
Република Б., не се мотивира по същество, тъй като нейното съдържание е
уредено изчерпателно в разпоредбата на чл.412 ГПК, чийто текст не
предвижда излагането на мотиви, като заповедта се издава в образеца,
установен съгласно Наредба № 6 от 20.02.2008 г. за утвърждаване на образци
на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и
други книжа във връзка със заповедното производство. Особеното в случая
се състои различното наименование на актовете, с които съдът се произнася
по същество на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, в
зависимост от това дали заявлението се уважава или се отхвърля, и тяхното
задължително съдържание.
Настоящият състав не споделя аргументите на въззивника, че при
произнасяне по заявлението за издаване на заповед за изпълнение
правораздавателната воля на съда във всички случаи следва да бъде
обективирана в нарочно разпореждане, в което съдът излага мотиви за
уважаването, респективно за отхвърляне на заявлението - извод, който
4
произтича от погрешното схващане на заповедта за изпълнение като
несамостоятелен съдебен акт, който предполага обективирането на
правораздавателната воля на съда за неговото издаване в отделно съдебно
постановление- разпореждане за издаване на заповедта. Както беше посочено
съдът се произнася с мотивирано разпореждане единствено в случаите, при
които отхвърля заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, като в
останалите случаи правораздавателната му воля се обективира в самата
заповед-положение, което именно обуслявя допустимостта на настоящото
производство за прогласяване на нищожността й чрез иск по реда на чл.270,
ал.2 ГПК. В този смисъл напълно неоправдано е издаването на отделен
съдебен акт- разпореждане, с което да се постанови издаването на заповедта
за изпълнение, доколкото сама по себе си заповедта представлява онова
съдебно постановление, с което съдът уважава заявлението за издаване на
заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК, в случая за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист, след преценка, че са налице
всички законови изисквания за това.
Предвид изложеното настоящият състав намира, че атакуваниият
съдебен акт заповед за изпълнение на зъдължение въз основа на документ по
чл.417, т.2 ГПК не разкрива недостатъци, водещи до неговата нищожност, а
именно постановен е в писмена форма от държавен орган, действащ в
надлежен състав, в които се съдържа произнасяне по въпроси, попадащи в
рамките на предоставената му от закона правораздавателна компетентност,
подписан е и не противоречи на свърхповелителни правни норми,
респективно не разпорежда извършването на престъпление.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат. На основание
чл.271, ал.1, изр.1, І пр. ГПК, първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено.
Предвид изхода на делото и предявената претенция, въззивникът
следва да заплати на въззиваемото дружество направените от него разноски
за настоящата инстанция във вид на адвокатско възнаграждение в размер на
720 лв.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
5
ПОТВЪРЖДАВА решение от 12.07.2021 г. по гр.дело № 65258/20г. на СРС,
І ГО, 162 състав.
ОСЪЖДА Р. Ж. Б., ЕГН **********, с постоянен адрес:село Б., община
Трън, обл. Перник, чрез пълномощника по делото адвокат С.П. от САК, със
съдебен адрес: гр. София, ул. „*******, ет. ******* заплати на „Ю.Б.“ АД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „*******,
универсален правоприемник на „Б.П. Б.“ АД, прекратена без ликвидация
поради преобразуване, чрез пълномощника адвокат Д.Д. от САК направените
от него разноски за настоящата инстанция във вид на адвокатско
възнаграждение в размер на 720 лв.
Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок от връчване препис от същото на страните, при условията
на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6