№ 839
гр. Варна, 25.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
осми юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Мирела Огн. Кацарска
Членове:Весела Гълъбова
мл.с. Ива Бл. Б.
при участието на секретаря Димитричка Д. Георгиева
като разгледа докладваното от Мирела Огн. Кацарска Въззивно гражданско
дело № 20253100500465 по описа за 2025 година
Производството е по реда на глава ХХ от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на К. В. К. и Д. Б. К. срещу Решение
***454/09.12.2024 г. по гр.д. № 512/2024 г. по описа на Районен съд - Варна,
XLVI състав, с което са отхвърлни исковете им против Т. П. Д. с правно
основание чл. 31, ал. 2 от ЗС и чл. 86 от ЗЗД за осъждане последната да
заплати, както следва: на К. К. – 1. сумата 10 000 лв., представляваща
обезщетение за периода 01.02.2019 г. – 01.02.2023 г. за ползването от страна на
Д. собствената на К.и 1/2 ид. част от следния недвижим имот, а именно:
самостоятелно жилище в гр. Варна, бул. „С.“ ***, с идентификатор ***** по
КККР на гр. Варна, ведно с 1/6 ид. част от поземления имот, в който е
построена сградата, както и 2. сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение
за периода 01.02.2019 г. – 01.02.2023 г. за ползването от страна на Д. на
собствената на К.и 1/2 ид. част от следния недвижим имот, а именно:
жилищна сграда с идентификатор ***** по КККР на гр. Варна, находяща се в
гр. Варна, ул. „К.Р. ***, представляваща масивна жилищна сграда на един
етаж, състояща се от антре, две стаи, салон, лятна кухня, навес и клозет, ведно
с целия поземлен имот, върху който е построена сградата с площ 400 кв. м., с
1
идентификатор *****, ведно със законната лихва върху всяка от главниците,
считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 17.01.2024 г. до
окончателното изплащане на задълженията; на Д. К. – 1. сумата 10 000 лв.,
представляваща обезщетение за периода 01.02.2019 г. – 01.02.2023 г. за
ползването от страна на Д. на собствената на К.и 1/2 ид. част от следния
недвижим имот, а именно: самостоятелно жилище в гр. Варна, бул. „С.“ ***, с
идентификатор ***** по КККР на гр. Варна, ведно с 1/6 ид. част от
поземления имот, в който е построена сградата, както и 2. сумата 10 000 лв.,
представляваща обезщетение за периода 01.02.2019 г. – 01.02.2023 г. за
ползването от страна на Д. на собствената на К.и 1/2 ид. част от следния
недвижим имот, а именно: жилищна сграда с идентификатор ***** по КККР
на гр. Варна, находяща се в гр. Варна, ул. „К.Р. ***, представляваща масивна
жилищна сграда на един етаж, състояща се от антре, две стаи, салон, лятна
кухня, навес и клозет, ведно с целия поземлен имот, върху който е построена
сградата с площ 400 кв. м., с идентификатор *****, ведно със законната лихва
върху всяка от главниците, считано от датата на подаване на исковата молба в
съда – 17.01.2024 г. до окончателното изплащане на задълженията.
Във въззивната жалба се твърди, че решението е неправилно и
постановено при нарушение на процесуалните правила. Релевира се дадена
неправилна квалификация на предявените искове от страна на
първоинстанционния съд, като същата следва да е по чл. 73, ал. 1 от ЗС, а не
по чл. 31, ал. 2 от ЗС. Излагат доводи за незаконосъобразност на атакуваното
решение като резултат от неправилно формиране на вътрешното убеждение на
съда въз основа на събраните по делото доказателства. Счита, че влязлото в
сила решение по иск с правно основание чл. 108 от ЗС е достатъчно
доказателство, че ответницата владее процесните имоти. Правят се
доказателствени искания, а именно: да се допусне СОЕ, която да даде
заключение за пазарния наем на имота в гр. Варна, ул. „К.Р. ***, като се
съобразят свидетелските показания, които ще се съберат и за допускане до
разпит на един свидетел в режим на водене за установяване на
обстоятелството, че към момента, в който през 2006 г. ищците придобиват
имота в гр. Варна, ул. „К.Р. ***, както земята, така и сградата са били напълно
годни за ползване. Претендира се решението да бъде изцяло отменено, като
бъде постановено друго, с което предявените искове с правно основание чл.
31, ал. 2 от ЗС и чл. 86 от ЗЗД да бъдат уважени. Претендират се разноски.
2
Въззиваемата Т. П. Д. в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК депозира отговор
по подадената жалба, с който се отправя искане първоинстанционното
решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
В съдебно заседание страните поддържат изразената позиция по спора,
като всяка претендира присъждане на разноски.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по искове на К. В. К. и Д. Б. К.
против Т. П. Д. с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС и чл. 86 от ЗЗД за
осъждане последната да заплати, както следва: на К. К. – 1. сумата 10 000 лв.,
представляваща обезщетение за периода 01.02.2019 г. – 01.02.2023 г. за
ползването от страна на Д. собствената на К.и 1/2 ид. част от следния
недвижим имот, а именно: самостоятелно жилище в гр. Варна, бул. „С.“ ***, с
идентификатор ***** по КККР на гр. Варна, ведно с 1/6 ид. част от
поземления имот, в който е построена сградата, както и 2. сумата 10 000 лв.,
представляваща обезщетение за периода 01.02.2019 г. – 01.02.2023 г. за
ползването от страна на Д. на собствената на К.и 1/2 ид. част от следния
недвижим имот, а именно: жилищна сграда с идентификатор ***** по КККР
на гр. Варна, находяща се в гр. Варна, ул. „К.Р. ***, представляваща масивна
жилищна сграда на един етаж, състояща се от антре, две стаи, салон, лятна
кухня, навес и клозет, ведно с целия поземлен имот, върху който е построена
сградата с площ 400 кв. м., с идентификатор *****, ведно със законната лихва
върху всяка от главниците, считано от датата на подаване на исковата молба в
съда – 17.01.2024 г. до окончателното изплащане на задълженията; на Д. К. –
1. сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за периода 01.02.2019 г. –
01.02.2023 г. за ползването от страна на Д. на собствената на К.и 1/2 ид. част от
следния недвижим имот, а именно: самостоятелно жилище в гр. Варна, бул.
„С.“ ***, с идентификатор ***** по КККР на гр. Варна, ведно с 1/6 ид. част от
поземления имот, в който е построена сградата, както и 2. сумата 10 000 лв.,
представляваща обезщетение за периода 01.02.2019 г. – 01.02.2023 г. за
ползването от страна на Д. на собствената на К.и 1/2 ид. част от следния
недвижим имот, а именно: жилищна сграда с идентификатор ***** по КККР
на гр. Варна, находяща се в гр. Варна, ул. „К.Р. ***, представляваща масивна
жилищна сграда на един етаж, състояща се от антре, две стаи, салон, лятна
кухня, навес и клозет, ведно с целия поземлен имот, върху който е построена
3
сградата с площ 400 кв. м., с идентификатор *****, ведно със законната лихва
върху всяка от главниците, считано от датата на подаване на исковата молба в
съда – 17.01.2024 г. до окончателното изплащане на задълженията.
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответницата Т.
П. Д., с който изцяло се оспорват предявените искове като недопустими и
неоснователни, тъй като същата не е владелец на имотите, както и не са
налице доказателства за добивите, които е получила от тях или за ползите, от
които са лишени ищците.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 2 от ГПК, от
надлежно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което е процесуално допустим и следва да бъде разгледан по
същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
В обхвата на така посочените въззивни предели ВОС намира, че решението е
постановено в границите на правораздавателната компетентност на съда и от
законен състав, поради което се явява валидно. Правният интерес от
предявяване на исковете с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС и чл. 86 от ЗЗД
се обосновава с твъденията за неудолетворени парични притезания,
произтичащи от лишаването от ползване на съсобствени имоти.
По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпоредбата на чл. 269, ал. 1, изр. 2 от ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
По отношение на правната квалификация на предявения главен иск:
В конкретния случай първоинстанционният съд е квалифицирал
правилно претенциите на К.и като такива по чл. 31, ал. 2 от ЗС, тъй като
същите и ответницата са съсобственици на процесните два имота при квоти,
както следва: 1/2 ид.ч. общо за К. В. К. и Д. Б. К. по силата на договор за
замяна, обективиран в нот. акт № 138, том I, рег. № 869, дело ***1/24.02.2006
г. и 1/2 ид.ч. за Т. П. Д. по силата на договор за продажба, обективиран в нот.
акт № 175, том I, рег. № 7134, дело № 160/31.05.2005 г. за имота, находящ се в
гр. Варна, бул. „С.“ *** и по силата на договор за прехвърляне на недвижим
имот срещу гледане и издръжка, обективиран в нот. акт № 11, том III, рег. №
4
8169, дело № 193/23.06.2005 г. за имота, находящ се в гр. Варна, ул. „К.Р.“ ***.
Горното е установено с влязло в законна сила на 02.02.2021 г. решение по гр.д.
***485/2006 г. по описа на ВРС, XXXIV състав, с което Т. П. Д. е осъдена да
предаде владението върху 1/2 ид.ч. от процесните два имота на К. В. К. и Д. Б.
К., на основание чл. 108 от ЗС. Периодът за който се претендира
обезщетението за лишаване от ползване на имотите е от 01.02.2019 г. до
01.02.2023 г., т.е част от него е по време на висящото производство по
ревандикация на ид.ч. от обект с идентификатор № ***** по КК на гр. Варна
и ПИ № ***** по КК на гр. Варна, заедно с изградената в него жилищна
сграда. С предявяването на горния иск за защита на правото на собственост
владеещият несобственик става държател на претендираните ид.ч., поради
което и отношенията между съсобствениците възникнали в хода на процеса по
повод ползването на съсобствената вещ не могат да бъдат решени на
плоскостта на добросъвестното или недобросъвестното владение /чл. 72 от ЗС
– чл. 74 от ЗС/. Още повече, че достатъчно условие за уважаване на иска с
правно основание чл. 108 от ЗС е упражняването от несобственика на
фактическа власт върху претендирания имот към момента на приключване на
устните състезания /да се намира в имота без правно основание за това/, като е
без значение намерението на същия - да го свои или само да го държи.
След влизане в сила на решението по гр.д. ***485/2006 г. по описа на
ВРС, XXXIV състав на 02.02.2021 г. съсобствеността между страните вече е
безспорна, поради което и на 01.02.2023 г. е извършен въвод във владение на
К.и върху 1/2 ид.ч. от процесните имоти. В исковата молба и уточняващите
към нея не са наведени твърдения ответницата след датата 02.02.2021 г. да е
започнала да манифестира с някакви конкретни действия спрямо ищците
намерение да свои тяхната половина от процесните обекти. Т.е. в настоящото
производство не се твърди държането от страна на Д. на собствената на К.и 1/2
ид.ч. от горните до влизане в сила на решението по ревандикационния иск да
се е трансформирало след това в своенето им чрез конкретни действия.
От фактическа страна настоящата инстанция намира следното:
Фактическата обстановка по спора е била правилно установена от
първостепенния съд, поради което въззивния съд препраща към тази част от
мотивите на осн. чл. 272 от ГПК.
Пред въззивната инстанция е прието заключение по допусната СОЕ,
5
която съдът цени като обективно и компетентно дадено, от което се
установява, стойността на средния пазарен наем на имота, находящ се в гр.
Варна, ул. „К.Р. *** за периода от 01.02.2019 г. до 01.02.2023 г. е в общ размер
на 14 302.61 лева.
По искане на страните, с оглед доказване на твърденията им, са
разпитани свидетелите Д.Г.Г. /без родство и дела със страните/ и Г.И.М. - В.
/дъщеря на въззиваемата/, чиито показанията съдът възприема в частта, в
която съдържат данни за релевирани факти, базиращи се на непосредствени
впечатления и не противоречат на приети за установени факти с оглед
съвкупната преценка на всички писмени и гласни доказателства и съобразно
разпоредбата на чл. 172 от ГПК.
Съдът, след съвкупния анализ на събраните по делото пред първа
инстанция доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, в
предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата,
достигна до следните правни изводи:
Предявени са искове с правно основание чл. 31, ал.2 от ЗС, изведено от
твърденията в исковата молба, че ищците не си служат с общата вещ, а такова
служене се осъществява само от ответницата в повече от правата й, в размер
на средномесечния наем за конкретно посочен период.
За основателността на исковата претенция с правно основание чл. 31, ал.
2 от ЗС е необходимо да са налице следните елементи от фактическия състав
на правната норма, а именно: наличие на съсобственост между страните по
отношение на вещ или имот за релевантния период, за който се претендира
обезщетение, ползване /служене/ с общата вещ лично или чрез другиго от
единият от съсобствениците, другите съсобственици да са поискали писмено
да бъдат обезщетени за ползването, от което са лишени. Дължимото
обезщетение в тези случаи е от датата на писменото поискване.
Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени
доказателства и влязлото в сила решение гр.д. ***485/2006 г. по описа на ВРС,
XXXIV състав безспорно се установява, че същите са съсобственици на
самостоятелно жилище в гр. Варна, бул. „С.“ ***, с идентификатор ***** по
КК на гр. Варна, ведно с 1/6 ид. част от поземления имот, в който е построена
сградата и на жилищна сграда с идентификатор ***** по КК на гр. Варна,
находяща се в гр. Варна, ул. „К.Р. ***, представляваща масивна жилищна
6
сграда на един етаж, състояща се от антре, две стаи, салон, лятна кухня, навес
и клозет, ведно с целия поземлен имот, върху който е построена сградата с
площ 400 кв. м., с идентификатор ***** по КК на гр. Варна, при квоти: 1/2
ид.ч. общо за К. В. К. и Д. Б. К. по силата на договор за замяна, обективиран в
нот. акт № 138, том I, рег. № 869, дело ***1/24.02.2006 г. и 1/2 ид.ч. за Т. П. Д.
по силата на договор за продажба, обективиран в нот. акт № 175, том I, рег. №
7134, дело № 160/31.05.2005 г. за имота, находящ се в гр. Варна, бул. „С.“ ***
и по силата на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу гледане и
издръжка, обективиран в нот. акт № 11, том III, рег. № 8169, дело №
193/23.06.2005 г. за имота, находящ се в гр. Варна, ул. „К.Р.“ ***.
Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия
съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от
възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване
по чл. 31, ал. 2 от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на
обезщетение, на което законодателят е регламентирал единствено формата, но
не и съдържанието. Равнозначно е на поканата по чл. 81, ал. 2 от ЗЗД и след
получаването му съсобственикът изпада в забава. От този момент той дължи
обезщетение и от този момент започва да тече срокът на общата пет годишна
погасителна давност. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира
неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати
ползването от съсобственика.
Не се доказа въззивниците надлежно да са поканили Д. да им заплаща
обезщетение. Исковата молба по предявения от тях ревандикационен иск по
гр.д. ***485/2006 г. по описа на ВРС, XXXIV състав не е покана по смисъла на
чл. 31, ал. 2 от ЗС, освен ако в нея не се съдържа изрично изявление отправено
към ответницата за заплащане на обезщетение за едноличното ползване на
съсобствените имоти. Не са налице такива твърдения от страна на К.и,
съответно и не са ангажирани доказателства в тази насока.
Още повече, че въззивниците следва да установят освен изпращането на
писмена покана, но и съдържанието на тази покана, за да може да се приеме,
че действително е имало поискване за заплащане на обезщетение. Това не е
сторено, поради което и не е налице една от предпоставките за уважаване на
исковете с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС. Безпредметно се явява
изследването на останалите, тъй като това няма да доведе до промяна в изхода
7
на правния спор.
Въз основа на изложеното въззивният съд счита, че предявените искове
с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД са недоказани и
неснователни, поради което следва да бъдат отхвърлени.
С оглед съвпадането на крайните изводи на първоинстанционния и
въззивния съд обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на правния спор на въззиваемата Т. П. Д., на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК следва да й се присъдят разноски като въззиваемите К.и
следва да бъдат осъдени да заплатят сумата от 600 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА. Последното, определено
съобразно нормата на чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
възнаграждение за адвокатска работа е в размер на 3850 лева. В разпоредбата
на чл. 36, ал. 2, изречение второ във връзка с ал. 1 от ЗАдв се посочва, че
възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и по размер следва
да е справедливо и обосновано. Предвид степента на положен труд и
характера на производството, въззивният съд намира, че сумата от 600 лева е
съизмерима, доколкото производството не се характеризира с фактическа и
правна сложност. Отделно от това съдът следва да съобрази и решение от
25.01.2024 г. по дело С-438/22 на Съдът на Европейския съюз, според което
СЕС е посочено, че с оглед абсолютната нищожност на цитираната по-горе
наредба националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, както и предвидените в посочената наредба минимални
размери.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение ***454/09.12.2024 г. по гр.д. №
512/2024 г. по описа на Районен съд - Варна, XLVI състав.
ОСЪЖДА К. В. К., ЕГН ********** и Д. Б. К., ЕГН **********,
двамата с адрес: гр. Варна, ул. „Л.“ № 5 ДА ЗАПЛАТЯТ на адв. Д. В. Х., член
на ВАК, със служебен адрес: гр. Варна, ул. „А.К.“ № 10 сумата от 600
/шестстотин/ лева, на основание чл. 38 ал. 2 от ЗА.
8
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Върховен касационен съд
в едномесечен срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9