Р Е Ш Е Н И Е
град София,……………..
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ
СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV-д ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично съдебно заседание на двадесет и пети март
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
Мл. с-я РОСИ МИХАЙЛОВА
при секретаря Екатерина Калоянова като разгледа докладваното от младши съдия МИХАЙЛОВА в. гр. дело № 5596 по описа за 2020 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид
следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ищеца „Т.С.“
ЕАД,
чрез юрк. К., срещу съдебно решение № 24542 от 27.01.2020 г., постановено по гр. д. № 82386/2017 г. по описа на СРС,
54
състав, в частта, в която е отхвърлен предявеня от „Т.С.“ ЕАД против Т.В.Д.
иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване на вземане за цена на топлинна
енергия за разликата над сумата от 445,86 лв. до пълния педявен размер от
1710,59 лв., искът за установяване на вземане за такси за дялово разпределение
за разликата над сумата от 14,28 лв. до пълния предявен размер от 22,44 лв. и
за периода от м. 05.2012 г. до м.04.2013 г., искът за установяване на вземане
за обезщетение за забава върху цената на топлинната енергия за разликата над
сумата от 90,76 лв. до пълния предявен размер от 372,14 лв. и за периода от 30.06.2012
г. до 31.03.2015 г.
Във въззивната
жалба се съдържат твърдения, че обжалваното решение е неправилно и постановено
при нарушение на материалния закон. Твърди се, че неправилно и в противоречие с
действителното фактическо и правно положение първоинстанционният съд е приел,
че ответникът не е титуляр на вещни права върху имота. Акцентира се на
обстоятелството, че чл. 153 от Закона за енергетиката визира собственик и
титуляр на вещно право на ползване, както и че продажбеното правоотношение
възниква по силата на притежаваното право на собственост или вещно право на
ползване върху топлоснабден имот. Сочи се, че първоинстанционният съд е констатирал,
че за исковия период е имало потребена топлинна енергия, поради което са били
налице предпоставките за уважаване на иска. Моли се обжалваното решение да бъде
отменено, както и в полза на въззивника да бъдат присъдени съдебни разноски и
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК не е депозиран отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна Т.Д..
Третото лице – помагач „Т.С.“ ЕООД, не изразява становище по подадената въззивна жалба.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу Т.В.Д. обективно кумулативно съединени установителни
искове с правно основание чл. 422, ал. 1
от ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
С
оглед постъпилата въззивна жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е
първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен предявеня от „Т.С.“ ЕАД против Т.В.Д.
иск за установяване на вземане за цена на топлинна енергия за разликата над
сумата от 445,86 лв. до пълния педявен размер от 1710,59 лв., искът за
установяване на вземане за такси за дялово разпределение за разликата над
сумата от 14,28 лв. до пълния предявен размер от 22,44 лв. и за периода от м.
05.2012 г. до м.04.2013 г., искът за установяване на вземане за обезщетение за
забава върху цената на топлинната енергия за разликата над сумата от 90,76 лв.
до пълния предявен размер от 372,14 лв. и за периода от 30.06.2012 г. до
31.03.2015 г. В
частта, в която исковете са уважени, решението е влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани
доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Въззивната жалба, с която съдът е
сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
В конкретния случай не е спорно
между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми видно от приложеното ч.гр.д. № 26732/2015г. по описа на СРС, 54 състав, въззивникът-ищец - „Т.С.” ЕАД,
е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 18.05.2015г. и е постановена на 08.06.2015 г. заповед
за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу Т.В.Д. за заплащане на сумите, посочени в заявлението.
При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно приложимия
материален закон. Настоящата въззивна
инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение
решаващи изводи като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и
правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Настоящият състав следва да обсъди доводите, релевирани в подадената въззивна жалба.
Неоснователни са възраженията,
изложени във въззивната жалба, че неправилно и в противоречие с действителното
фактическо и правно положение първоинстанционният съд е приел, че ответникът не
е титуляр на вещни права върху имота. Напротив – видно от мотивите на
обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че именно ответникът е бил
собственик на процесния имот, находящ се в гр. София, бул. „*******“ № *******, аб. №
235206, през
исковия период. В съответствие с доказателствата по делото съдът е констатирал,
че собствеността върху процесния топлоснабден имот е била прехвърлена на
ответника Т.В. Тодоров по силата на договор за дарение на недвижим имот от
19.05.1993 г., която от своя страна го е придобила по силата на договор за
продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавните имоти на
06.03.1985 г., като при сключване на договора прехвърлителката е запазила пожизнено вещно право
на ползване върху имота. М.И.Д.е починала през 2006 г., съобразно признанието
на ответника в отговора на исковата молба, с оглед на което се е погасило
вещното право на ползване върху имота. Първоинстанционният съд е достигнал до правилна
констатация, че не се установява през исковия период ищецът да се е разпоредил
с правото си на собственост върху имота, нито същият да е бил продаден на
публична продан предвид представените доказателства за провеждано принудително
изпълнение върху него, тъй като са налице доказателства, че публичната продан е
приключила доста време след процесния период.
Не отговаря на истината доводът,
изложен във въззивната жалба, че за исковия период е имало потребление на ТЕ и
следователно са налице всички изискуеми от закона предпоставки за уважаване на
исковете. Видно от мотивите на обжалваното решение първоинстанционният съд е
направил констатация, че за отоплителен сезон м. 05.2012 г. до м. 05.2013 г.
липсват документи за главен отчет, както и данни при ФДР, което прави
начислените суми непроверяеми, а отделно от това се установява, че за периода
от м. 05.2012 до м. 04.2013 г. общият топломер в абонатната станция е бил
повреден, поради което съдът е приел, че ищецът не е провел пълно и главно
доказване да е доставял твърдяното количество топлинна енергия за периода от м.
05.2012 г. до м.04.2013 г. Фактическите изводи на първоинстанционния съд са съобразени
със заключението на изготвената по делото СТЕ, според което сумата, която
абонатът дължи за ТЕ според ФДР за периода от м.05.2013 г. до м. 04.2014 г. е
445, 86 лв. Обсъжданото заключение на СТЕ не е оспорено от страните, като
въззивният съд споделя извода на първоинстанционният съд, че същото следва да
бъде кредитирано като пълно, обосновано, обективно и изготвено от вещи лица,
които са специалисти в съответната област. Настоящият състав споделя
фактическите констатации на първоинстанционния съд и препраща към тях.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС, в частта, в която е обоснован окончателен извод,
че ответникът дължи
на ищеца сумата от 445,86 лв. за периода от м. 05.2013 г. до м. 04.2014 г., за
който размер и период следва да се уважи искът за установяване на вземането за
цена на топлинна енергия, ведно със законна лихва от датата на подаване на
заявление за издаване на заповед за изпълнение – 18.05.2015 г. до окончателното
изплащане на вземането, като следва да се отхвърли за разликата над сумата от
445,86 лв. до пълния предявен размер от 1710,59 лв. и за периода от м. 05.2012
г. до м. 04.2013 г.
Настоящият
състав споделя съдържащият се в мотивите на първоинстанционното решение правен
извод, че с оглед акцесорния характер на задължението за мораторна лихва върху
главницата за топлинна енергия за периода от м. 05.2012 г. до м. 04.2013 г., за
който е се явява неоснователен искът за цена на топлинна енергия, е неоснователен
и искът за забава при плащането ѝ. Решението на първоинстанционният съд е
влязло в сила в частта, в която е уважен искът за обезщетение за забава за
периода от м. 05.2013 г. до м. 01.2014 г. размер на 90,76 лева.
Първоинстанционният съд е достигнал до правилен извод, че за периода от м.
02.2014 г. до м. 04.2014 г. за който период са приложими Общите условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди, приети от „Т.С.“ ЕАД на
28.03.2013 г. и одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от
12.03.2014 г., ищецът по делото не е доказал ответникът да е изпаднал в забава
за плащането на доставената му топлинна енергия. По отношение на тези изводи на
първонстанционния съд не се съдържат оплаквания във въззивната жалба.
По отношение на
иска за заплащане на стойността на услугата дялово разпределение
първоинстанционният съд е базирал изводите си на заключението на изготвената по
делото СТЕ, като е достигнал до правилен извод, че искът се явява установен за
сумата от 14, 28 лв. за периода от м.05.2013 г. до м.04.2014г., за който размер
този иск правилно е бил уважен, ведно със законната лихва от датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 18.05.2015 г. до
окончателното изплащане на вземането. Доколкото искът се явява недоказан за
разликата над сумата от 14,28 лв. до пълния предявен размер от 22,44 лв. и за
периода от м. 05.2012 г. до м. 04.2013 г., първоинстанционният съд е достигнал
до правилен извод, че в тези му части предявеният иск следва да бъде отхвърлен.
Настоящият
състав споделя и констатацията на първоинстанционния съд за неоснователност на
предявения иск за обезщетение за забава върху установеното в процеса задължение
за такси за дялово разпределение, тъй като по делото не е доказано поставянето
на длъжника в забава за заплащане на таксите за дялово разпределение. В тази
насока настоящият съдебен състав изцяло споделя мотивите, изложени в
първоинстанционния съдебен акт, поради което препраща към тях.
Не е
налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски съобразно
изхода на делото.
С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на
изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение,
вкл. и в частта на разноските, определени съобразно изхода на спора, като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК.
По разноските в настоящото
производство:
С оглед изхода на спора пред
настоящата съдебна инстанция в полза на въззивника не се дължат разноски. Доколкото
въззиваемата страна не е направила искане за присъждане на направени разноски, не
са налице предпоставки за присъждане на разноски в нейна полза.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД,
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 24542 от 27.01.2020 г.,
постановено по гр. д. № 82386/2017 г. по описа на СРС, 54 състав, в частта, в
която е отхвърлен предявенят от „Т.С.“ ЕАД против Т.В.Д. иск за установяване на вземане за цена на
топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, бул. „*******“ № *******, аб. №
235206, за разликата над сумата от 445,86 лв. до
пълния педявен размер от 1710,59 лв., искът за установяване на вземане за такси
за дялово разпределение за разликата над сумата от 14,28 лв. до пълния предявен
размер от 22,44 лв. и за периода от м. 05.2012 г. до м.04.2013 г., искът за
установяване на вземане за обезщетение за забава върху цената на топлинната
енергия за разликата над сумата от 90,76 лв. до пълния предявен размер от 372,14
лв. и за периода от 30.06.2012 г. до 31.03.2015 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 26732/2015 г. на СРС,
54 състав.
РЕШЕНИЕТО е влязло в сила в частта, в която е
признато за установено на основание чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл. 79, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, че Т.В.Д. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 445,86
лв., представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от м.
05.2013 г. до м.04.2014 г., сумата от 14,28 лв., представляваща такси за дялово
разпределение за периода от м. 05.2013 г. до м.04.2014 г., ведно със законната
лихва върху главниците от подаване на заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение – 18.05.2015 г. до окончателното изплащане на вземанията, както и сумата
от 90,76 лв., представляваща обезщетение за забава върху цената на топлинната
енергия за периода от. м. 05.2013 г. до м.01.2014 г. за период на забавата от
01.07.2013 г. до 31.03.2015 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по ч.гр.д. № 26732/2015 г. на СРС, 54 състав.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето
лице – помагач на страната на въззивника-ищец – „Т.С.“ ЕООД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ : 1./ 2./