Р Е Ш Е Н И Е
№ 327
гр. Перник, 16.09.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, първи
въззивен състав, в открито съдебно заседание на дванадесети септември през две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МЕТОДИ ВЕЛИЧКОВ
ЧЛЕНОВЕ: 1. КРИСТИАН ПЕТРОВ
2. мл.с.
КРИСТИНА КОСТАДИНОВА
при
участието на секретаря Катя Станоева, като разгледа докладваното от мл.съдия К.
Костадинова в.гр.д. № 420 по описа
на съда за 2019 година и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение
№ 294/07.03.2019 г., постановено по гр.д. № 7019/2018 г. по описа на Районен
съд – гр. Перник първоинстанционният съд е признал за установено, че Е.И.В., с ЕГН: ********** дължи на „Кредит
Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД, ЕИК *********, сумата от 485,35 лева,
представляваща главница по Договор за кредит за покупка на стоки или услуги с
номер *** от *** сумата от 81,74 лева,
представляваща мораторна лихва за периода от 30.03.2009 г. до 30.11.2010 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.11.2010 г. до
окончателното изплащане на вземането, както и направените разноски по делото:
сумата от 25.00 лева – държавна такса и сумата от 100.00 лева – разноски за
процесуално представителство, които суми
са предмет на изпълнителен лист, издаден на 13.06.2011 г. по ч. гр. д. №
11350/2011 г. по описа на ПРС, въз основа на който е образувано изпълнително
дело № 396/2017 г. по описа на ЧСИ А.В., per.
№ *** по описа на ПОС.
Със същото
решение Е.И.В. е осъден да
заплати на „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД и сумата от 300.00
лева, представляваща направени по делото разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
С
допълнително решение от 01.04.2019 г., постановено по гр.д. № 7019/2018 г. по
описа на РС – гр. Перник в хода на производство по чл. 247 от ГПК,
първоинстанционният съд е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в
Решение № 294/07.03.2019 г., като е постановил диспозитивът на последното да се
чете: отхвърля като неоснователни исковете, предявени от Е.И.В., с ЕГН: ********** срещу „Кредит
Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД, ЕИК *********, с които ищецът иска да бъде признато
за установено спрямо ответника, че не му дължи сумата от 485,35 лева,
представляваща главница по Договор за кредит за покупка на стоки или услуги с
номер *** от *** сумата от 81,74 лева,
представляваща мораторна лихва за периода от 30.03.2009 г. до 30.11.2010 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 30.11.2010 г. до
окончателното изплащане на вземането, както и направените разноски по делото:
сумата от 25.00 лева – държавна такса и сумата от 100.00 лева – разноски за
процесуално представителство, които суми са предмет на
изпълнителен лист, издаден на 13.06.2011 г. по ч. гр. д. № 11350/2011 г. по
описа на ПРС, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 396/2017 г.
по описа на ЧСИ А.В., per. № *** поради погасяването им по
давност.
Срещу
постановеното решение е постъпила въззивна жалба с вх.
№ 9658/28.03.2019 г. от Е.И.В., чрез пълномощника му – адв. А.А., в която
същото се оспорва изцяло. Навеждат се доводи, че решението е
недопустимо, евентуално незаконосъобразно и неправилно, постановено в
противоречие с материалния закон и при нарушение на процесуалните правила. По
отношение на недопустимостта се твърди, че първоинстанционният съд се е
произнесъл по непредявен иск, доколкото е бил сезиран с отрицателен
установителен иск, но в обжалваното решение е формулирал диспозитив по
положителен такъв, от който ищецът няма правен интерес. По същество се излагат
доводи, че атакуваният съдебен акт е неправилен, тъй като бил постановен въз
основа на разрешенията, дадени в Постановление на пленума на ВС № 3/18.11.1980
г., което обаче не било съобразено с действащата законодателна уредба на
принудителното изпълнение. В тази връзка се обръща внимание, че същото се
осъществява от държавни (ДСИ) и от частни съдебни изпълнители (ЧСИ), като за
разлика от държавните частните съдебни изпълнители не са органи на съдебната
власт. В този контекст се прави извод, че цитираното ППВС следва да намира
приложение единствено спрямо производствата пред ДСИ, доколкото същите
представляват съдебни производства, но не и спрямо изпълнителните производства
пред ЧСИ, какъвто е настоящият случай, тъй като изпълнителното дело срещу
жалбоподателя е образувано пред ЧСИ В.. По тези съображения се поддържа и че
цитираното от районния съд Решение № 170/17.09.2018 г. по ч.гр.д. № 2382/2017
г. на ВКС е неотносимо към конкретната хипотеза, доколкото същото касае
производство пред ДСИ, а не пред ЧСИ. С тези аргументи се иска обжалваното
решение да бъде обезсилено, евентуално отменено като вместо него бъде
постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени. Претендират се
разноски и пред двете инстанции.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор с вх.
№ 15999/31.05.2019 г. от „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД, чрез процесуалния
му представител юрк. К.Т., в който въззивната жалба се оспорва като
неоснователна. На първо място се твърди, че обжалваното решение не било
недопустимо, доколкото с допълнително решение от 01.04.2019 г. първоинстанционният
съд е поправил диспозитива на същото по реда на чл. 247 от ГПК, като е
формулирал диспозитив по предявения отрицателен установителен иск. По същество
се излагат подробни съображения за правилност и обоснованост на атакуваното
съдебно решение, като се твърди, че същото е постановено при спазване на
материалния закон и съобразно утвърдената съдебна практика. В тази връзка се
оспорват възраженията на жалбоподателя срещу приложението на ППВС №
3/18.11.1980 г. като се твърди, че същото е приложимо независимо от това дали
изпълнителното производство е образувано пред ЧСИ или пред ДСИ. Поддържа се, че
цитираното Решение № 170/17.09.2018 г. по ч.гр.д. № 2382/2017 г. на ВКС
представлява утвърдена съдебна практика, която е напълно адекватна към настоящата
хипотеза. На следващо място се твърди, че процесните вземания се погасяват с
петгодишен давностен срок, като се излагат подробни доводи, че същият не е
изтекъл, доколкото са били предприети множество действия по спиране и
прекъсване на давността. С тези съображения се иска първоинстанционното решение
да бъде потвърдено. Претендират се разноски като се представя списък по чл. 80
от ГПК.
От Е.И.В. чрез пълномощника му – адв. А.А.
е подадена и въззивна жалба срещу решение от 01.04.2019 г., постановено по
гр.д. № 7019/2018 г. по описа на РС – гр. Перник в производство по чл. 247 от ГПК. Излагат се подробни доводи, че извършената с атакуваното решение поправка
не кореспондира с института на очевидната фактическа грешка, доколкото с изменения
диспозитив съдът е постановил напълно ново решение. В тази връзка се поддържа,
че порокът в основното решение по делото не подлежи на поправка по реда на чл.
247 от ГПК, доколкото първостепенният съд се е произнесъл по непредявен иск. С
тези аргументи се иска обжалваното решение от 01.04.2019 г. да бъде
отменено.
По
постъпилата въззивна жалба срещу решението, постановено по реда на чл. 247 от ГПК, е депозиран писмен отговор с вх. № 18017/20.06.2019 г. от „Кредит Инкасо
Инвестмънтс БГ“ ЕАД, с който същата се оспорва като неоснователна. Излагат се
подробни доводи, че районният съд законосъобразно е поправил диспозитива на
основното решение по делото по реда на чл. 247 от ГПК. Поддържа се, че
допуснатият в последното порок подлежи на отстраняване именно в производство по
поправка на очевидна фактическа грешка. С тези аргументи се иска обжалваното
решение да бъде потвърдено.
В съдебно
заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят редовно призован, не се
явява. Вместо него се явява процесуалният му представител адв. А. А., която поддържа въззивните жалби – срещу
основното решение и срещу решението по чл. 247 от ГПК, оспорва отговорите.
Поддържа, че процесните вземания са погасени по давност. В тази връзка излага
подробни доводи, че ППВС № 3/18.11.1980 г. не намира
приложение спрямо производствата по принудително изпълнение пред ДСИ. Обръща
внимание, че цитираната от ответника съдебна практика също касае хипотези на
изпълнителни производства пред ДСИ, поради което била неотносима в случая. Евентуално
счита обжалваното решение за недопустимо, доколкото било постановено по
непредявен иск. Акцентира върху обстоятелството, че такъв порок не може да бъде
поправен по реда на чл. 247 от ГПК. Не прави доказателствени искания.
Претендира разноски и пред двете инстанции.
Въззиваемата
страна „Кредит
Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД не се явява в съдебно заседание пред въззивния съд и
не изпраща представител. От последната е постъпила молба с вх. № 4730/09.09.2019
г., с която се иска делото да бъде разгледано в отсъствие на страната. По
същество се излагат доводи за правилност и обоснованост на атакуваното решение.
Посочва се, че изложените в жалбата твърдения не отговарят на действителното
правно положение. Поддържа се, че процесните вземания не са погасени по
давност, като в подкрепа на това твърдение е цитирана съдебна практика.
Навеждат се доводи и че решението е валидно, доколкото порокът в същото подлежи
на отстраняване по реда на чл. 247 от ГПК, като с постановеното решение за
поправка на очевидна фактическа грешка същият е отстранен. По тези съображения
се иска първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Не се правят
доказателствени искания. Претендират се разноски за производството пред
въззивния съд.
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт от активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване, поради
което същата е допустима и редовна и следва да бъде разгледана по същество.
Като редовна и допустима следва да бъде разгледана и жалбата срещу решението,
постановено в производството по чл. 247 от ГПК.
Пернишкият
окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, намира за установено следното:
Производството
пред първата инстанция е образувано по повод на искова молба до Районен съд – гр.
Перник от 12.10.2018 г., подадена от Е.И.В..
Със
същата е предявен установителен иск като се иска съдът да
признае за установено, че Е.И.В. не дължи на
„Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД сумата от 485.35 лева – главница по Договор
за кредит за покупка на стоки или услуги с номер *** от ***, сумата от 81,74 лева, представляваща
мораторна лихва за периода от 30.03.2009 г. до 30.11.2010 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 30.11.2010 г. до окончателното
изплащане на вземането, както и направените разноски по делото: сумата от 25.00
лева – държавна такса и сумата от 100.00 лева – разноски за процесуално
представителство, които суми са предмет на
изпълнителен лист, издаден на 13.06.2011 г. по ч. гр. д. № 11350/2011 г. по
описа на ПРС, въз основа на който е образувано изпълнително дело № 396/2017 г.
по описа на ЧСИ А.В., per. № ***, поради погасяването им по
давност.
Искът
е с правно основание чл. 439 вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК
– за установяване, че вземанията на ответника към ищеца, за
които суми срещу последния е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 8148/30.11.2010 г. по ч.гр.д. №
11350/2010 г. по описа на ПРС съответно ИЛ от 13.06.2011 г., не съществуват.
В исковата молба се твърди, че въз
основа на издадения по ч.гр.д. № 11350/2010 г. по описа на ПРС изпълнителен
лист срещу ищеца е образувано изп.д. № 1713/2011 г. при ЧСИ А.В., което
впоследствие е прекратено от последната на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК като върху гърба на изпълнителния лист е отбелязано, че последното
изпълнително действие е извършено на 15.11.2011 г. На следващо място се твърди,
че въз основа на същия изпълнителен лист срещу ищеца отново е образувано
изпълнително дело – № 396/2017 г. по описа на ЧСИ В., като по него е наложен
запор върху банкови сметки и трудово възнаграждение на длъжника, от където
лицето е разбрало за изпълнителното производство. Относно сумите, предмет на
последното, обаче се излагат подробни доводи, че същите са погасени по давност.
В тази връзка се обръща внимание, че между прекратяването на първото изпълнително
дело и образуването на второто такова са изтекли повече от шест години, в който
период не са предприети никакви действия за прекъсване и спиране на давността.
По тези съображения се прави извод, че петгодишната погасителна давност за
процесните вземания е изтекла преди образуването на изп.д. № 396/2017 г., което
обуславя основателност на предявения иск.
В срока по чл. 131 от ГПК от ответника „Кредит Инкасо
Инвестмънтс БГ“ ЕАД е постъпил писмен отговор на исковата молба, с който
предявеният иск се оспорва изцяло като неоснователен. В тази връзка на първо
място се излагат доводи, че погасяването по давност на дадени суми, не
означава, че длъжникът престава да дължи същите, а единствено, че кредиторът
губи възможността си да търси принудителното им събиране. Обръща се внимание,
че доколкото сумите остават дължими кредиторът може да търси доброволното им
изпълнение, а длъжникът няма право да иска обратно платеното с аргумент, че не
е знаел за изтичането на давността. На следващо място се излагат подробни
доводи, че в настоящия случай процесните суми не са погасени по давност, доколкото
регулярно са били предприемани изпълнителни действия. Обръща се внимание на
приложението на Постановление № 3 от
18.XI.1980 г. на Пленума на ВС и на Тълкувателно решение № 2 от
26.06.2015 г. по тълкувателно дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като е цитирана
и съдебна практика. В тази връзка се твърди, че докато е било висящо изп.д. № 1713/2011 г. давност за вземанията не е
текла, а от прекратяването му до образуването на изп.д. № 396/2017 г. не са
изтекли пет години. По тези съображения се иска предявеният иск да бъде
отхвърлен.
Като
доказателства в първоинстанционното производство са приети заверен препис от изп.д. № 20178130400396/2017 г. и изп.д. №
20118130401713/2011 г. по описа на ЧСИ А.В., заповед № 8148/30.11.2010 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, постановена по ч.гр.д. №
11350/2010 г. по описа на ПРС, Договор за продажба и прехвърляне на вземания и
приложение № 1 към него, потвърждение за извършена цесия, пълномощно, Договор
за кредит за покупка на стоки или услуги с номер *** от *** уведомително писмо и
фактура от „Технополис България“ ЕАД.
Въз основа
на събраните доказателства и твърденията на страните първоинстанционният съд е
приел за установено, че процесните вземания са обективирани в заповед за изпълнение № 8148/30.11.2010 г. по ч.гр.д. №
11350/2010 г. по описа на ПРС и изпълнителен лист от 13.06.2011 г. Приел е
също, че процесната заповед е влязла в сила най-късно на датата на издаване на
изпълнителния лист поради липса на други данни и твърдения по делото. В тази
връзка съдът е отбелязал, че в настоящото производство следва да се вземат
предвид само факти и обстоятелства, настъпили след влизане в сила на посочената
заповед.
На следващо място решаващият състав е приел, че за събиране на процесните
вземания са образувани две изпълнителни производства – изп. д. № 1713/2011 г.,
образувано на 15.10.2011 г. и изп.д. № 396/2017 г., образувано на 23.02.2017
г., и двете по описа на ЧСИ А.В.. Относно първото производство районният съд е
достигнал до извод, че по отношение на същото е настъпило прекратяването му по
право две години след образуването му на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК.
В тази връзка съдът е приел, че след влизане в сила на процесната заповед
за изпълнение – 13.06.2011 г. давността относно процесните вземания е била
прекъсната на 15.10.2011 г. с образуването на изп.д. № 1713/2011 г. и на
23.02.2017 г. с образуването на изп.д. № 396/2017 г. Приел е също, че по време
на висящността на изп.д. № 1713/2011 г.
– т.е. в периода от 15.10.2011 г. до 15.10.2013 г. давността за
процесните вземания въобще не е текла по аргумент от Постановление № 3 от 18.XI.1980 г. на Пленума на ВС, поради което нова
давност е започнала да тече, считано от 15.10.2013 г.. Доколкото от този момент
до образуването на изп.д. № 396/2017 г. не е изтекъл законоустановеният
петгодишен давностен срек решаващият състав е достигнал до извод за
неоснователност на исковата претенция в цялост.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваните части, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е постановено от съдия от РС-гр. Перник в
предвидената от закона форма и в кръга на неговата компетентност, поради което
същото е валидно. По отношение на допустимост настоящият състав на въззивния
съд намира постановения първоинстанционен акт за допустим.
По отношение
на довода за недопустимост на решението, поради произнасяне с диспозитив по
непредявен иск същият следва да се приеме за неоснователен. Действително
постановеното по делото Решение № 294/07.03.2019 г. страда от
релевирания от жалбоподателя порок. Последният обаче е отстранен с
постановеното по делото решение по реда на чл. 247 от ГПК, където съдът е
формулирал коректно волята си по предявения иск. В този смисъл макар редът за
поправка на очевидна фактическа грешка да не е докрай прецизен предвид
допуснатата в диспозитива на решението неточност, доколкото чрез същия
достатъчно ясно и еднозначно е обективирана волята на съда по иска (която
съответства на изложените мотиви), то предвид и предмета на производството следва
се приеме, че приложението му не накърнява правата на страните по делото.
По въпросите
за неправилността на обжалваното решение въззивният съд е обвързан от доводите,
посочени във въззивната жалба.
От фактическа страна между страните не се спори, а и от доказателствата по
делото се установява, че процесните вземания представляват неплатени задължения
по договор за кредит, както и натрупани във връзка с тях разноски. Не се спори
и че за същите е издадена заповед за изпълнение № 8148/30.11.2010 г. по ч.гр.д.
№ 11350/2010 г. по описа на ПРС и изпълнителен лист от 13.06.2011 г. като
длъжник по посочената заповед е ищецът Е.И.В., но липсват данни, а и твърдения за датата на връчване на
заповедта на последния.
На следващо
място между страните не е спорно и обстоятелството, че за събиране на
процесните вземания, обективирани в изпълнителния лист, по молба с вх. №
5544/15.10.2011 г. срещу длъжника е образувано изп.д. № 1713/2011 г. при ЧСИ А.
В.. След образуване на посоченото изпълнително дело съдебният изпълнител е изпратил
писмо по Национална агенция за приходите с оглед установяване на публичните
задължения на лицето. Освен това до последното е изпратена и покана за доброволно
изпълнение, връчена му на 27.02.2012 г. чрез неговата съпруга – П.П.. На
последно място от отбелязване на гърба на изпълнителния лист е видно, че
съдебният изпълнител е постановил прекратяване на делото на основание чл. 433,
ал. 1, т. 8 от ГПК. Независимо от това по същото е депозирана молба от
ответното дружество с вх. № 10518/11.08.2015 г. за конституирането му като
взискател.
Между
страните не се спори, че за събиране на процесните вземания срещу ищеца е
образувано и второ изпълнително дело № 396/2017 г. – отново при ЧСИ А. В..
Видно от приложения препис същото е образувано на 23.02.2017 г. по молба с вх.
№ 4358, подадена от ответното дружество като взискател. Съгласно последната с
нея е поискано извършване на опис на движими вещи в дома на длъжника. Видно от
доказателствата по делото в хода на изпълнителното производство са изпратени
запорни съобщения и до лица, сочени за негови работодатели. С нарочна молба с
вх. № 13156/14.06.2018 г. е отправено искане от взискателя за налагане на запор
върху банкови сметки на длъжника, като такива са наложени от ЧСИ в три банки.
Така
установената фактическа обстановка налага следните изводи от правна страна:
По отношение на приложимия давностен срок спрямо процесните суми следва да
се отбележи, че в съдебната практика действително е налице спор относно
давността за вземания, установени със заповед за изпълнение в случаите, когато
се касае за вземания, попадащи в разпоредбата на чл. 111 от ЗЗД и в частност
относно т.нар. периодични плащания, погасявани и съгласно Тълкувателно решение
№ 3 от 18 май 2012 г. по тълк. дело № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС с кратката
тригодишна давност. В настоящия случай обаче вземанията, предмет на
производството, представляват неизпълнени задължения по договор за кредит. По
отношение на последните е налице трайна съдебна практика, споделяна и от
настоящия състав, съгласно която дори задълженията по кредита да са разсрочени
на отделни вноски, това не превръща същите в периодични плащания. По тези
съображения и когато вземанията произтичат от договор за кредит (с изключение
на вземанията за лихви) независимо дали същите са установени с влязла в сила заповед
за изпълнение или с влязло в сила решение, то спрямо последните винаги се
прилага петгодишната погасителна давност съгласно чл. 110 от ЗЗД (в този смисъл
– напр. Решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 795/2010 г., IV г. о.,
ГК, Решение
№ 103 от 16.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 1200/2011 г., II т. о., ТК,
Определение № 214 от 13.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2853/2017 г., IV г. о.,
ГК и много други).
По отношение на вземанията за лихви следва да се отбележи, че действително
същите са определени като периодични плащания съгласно чл. 111, б. „в“ от ЗЗД,
погасявани с три годишна давност. Настоящият състав обаче поддържа становището,
че след като и за вземането за лихви е издадена заповед за изпълнение, то
последното също следва да се погасява с общата петгодишна давност, така както
ако делото се беше развило в исков процес и имаше постановено съдебно решение. Посоченият
извод следва от обстоятелството, че по същността си правните последици
на влязлата в сила заповед за изпълнение са аналогични на последиците на влязло
в сила съдебно решение, доколкото последната има установително действие в
отношенията между страните. Заедно с това влязлата в сила заповед за изпълнение
съставлява пречка за оспорването на процесните вземания въз основа на
обстоятелства, които са били известни на длъжника или на доказателства, с които
е разполагал или е можел да се снабди, до изтичането на срока за възражение по
чл. 414 от ГПК. Предвид така съществуващата закона уредба следва да се приеме,
че законодателят е придал на влязлата в сила заповед за изпълнение характер на
влязло в сила решение относно вземането, доколкото атакуването на същата е
ограничено аналогично спрямо атакуването на влезли в сила решения ( така
възприетото становище кореспондира и с трайна съдебна практика – напр.
Определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г.
о., Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г.
о., ГК, Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г.,
II т. о., ТК; Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. №
4647/2015 г., IV г. о., ГК; Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр.
д. № 2566/2013 г., IV г. о., ГК).
На следващо
място по аргумент от чл. 439, ал. 2 от ГПК искът, предмет на настоящото дело,
може да се основава само на факти, настъпили след приключване на
производството, по което е издадено изпълнителното основание. В настоящия случай
съгласно чл. 404, т. 1, предл. 4 от ГПК изпълнителното основание е заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК №
8148/30.11.2010 г. по ч.гр.д. № 11350/2010 г. по описа на Пернишкия РС. В
тази насока следва да се отбележи, че заповедта за изпълнение се издава по реда
на специално производство, уредено в глава 37 от ГПК, което се развива без
провеждане на открито съдебно заседание с участието на заявителя и длъжника
съответно без провеждане на съдебно дирене. В тази връзка специален е и редът
за защита на длъжника, на когото е дадена възможност да подаде възражение срещу
заповедта в двуседмичен срок от връчването й. При липса на подадено възражение
в този срок заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
влиза в сила и длъжникът губи възможността, в това число чрез предявяване на
иск, да оспорва вземането, предмет на същата, на основание обстоятелства или
доказателства, които е могъл да посочи в срока по чл. 414 от ГПК (по аргумент
от чл. 424, ал. 1 от ГПК). В тази връзка в настоящото производство подлежат на
преценка единствено факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за
изпълнение.
В конкретния
случай посочената заповед за изпълнение е издадена на 30.11.2010
г. като доколкото липсват данни, а и твърдения относно датата на
връчване на заповедта, то следва да се приеме, че същата е влязла в сила на 12.06.2011
г., денят предхождащ издаването на изпълнителния лист.
С оглед гореизложеното, считано от 12.06.2011 г. за процесните вземания е
започнала да тече нова давност.
На следващо място по делото се установява, че с оглед влязлата в сила
заповед за изпълнение е издаден изпълнителен лист от 13.06.2011 г. като въз
основа на посочените документи по молба на цедента на ответното дружество на
15.10.2011 г. при ЧСИ А.В. е образувано изп.д.
№ 1713/2011 г. В тази насока следва да се отбележи, че между датата на влизане
в сила на заповедта – 12.06.2011 г. и датата на образуване на и.д. № 1713/2011
г. – 15.10.2011 г. не е изминал петгодишен период.
С оглед възраженията, изложени във въззивната жалба, основният спорен пред
настоящата инстанция въпрос, обуславящ и изхода на делото, е дали образуването
на изп.д. № 1713/2011 г. е прекъснало давностния срок и дали по време на
висящността на последното е текла погасителна давност. При отговора на тези
въпроси въззивният съд приема, че приложение следва да намери Постановление № 3 от 18.XI.1980 г. на Пленума на ВС. Съгласно последното
по арг. от чл. 116, б. „б" ЗЗД подаването на молба за образуване, съответно
образуването на изпълнително производство представлява действие, което прекъсва
давността относно вземането, предмет на изпълнението, като погасителната
давност не тече, докато трае изпълнителният процес. Именно по тези съображения
въззивният съд приема, че давността за процесните вземания е била прекъсната
отново на 15.10.2011 г. – с образуването на изп.д. №
1713/2011 г. Видно от доказателствата по делото обаче по последното не са искани
нито извършвани никакви изпълнителни действия в продължение на повече от две
години, считано от подаването на молбата за образуването му. По тези
съображения на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК изп.д. № 1713/2011 г.
следва да се счита за прекратено ex lege (по закон) на 15.10.2013 г., като е без значение дали и кога съдебният
изпълнител е постановил прекратяване на делото. В тази връзка за пълнота следва
да се отбележи, че връчването на покана за доброволно изпълнение, както и изпращането
на съобщение до НАП съответно получаването на уведомление от агенцията, не
представляват изпълнителни действия.
С оглед гореизложеното въззивният съд приема, че изп. дело № 1713/2011 г. е
било висящо в периода от 15.10.2011 г. до 15.10.2013 г., когато е настъпило
прекратяване на същото. В този период по аргумент от цитираното постановление
на пленума на ВС за процесните вземания въобще не е текла давност. Предвид
настъпилото на 15.10.2013 г. перемиране на изпълнителното производство
поисканото от ответника с молба от 11.08.2015 г. конституиране като
взискател е без правно значение, както правилно е приел
и районният съд.
По отношение на изложените от жалбоподателя аргументи, свързани с новите
разрешения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по
тълкувателно дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд намира същите за
принципно правилни, но неприложими спрямо производството по изп.д. № 1713/2011 г. Посоченият извод следва от обстоятелството,
че последното е образувано, било е висящо и е приключило преди 26.06.2015 г.,
когато е постановено цитираното в жалбата тълкувателно решение, с което именно Постановление № 3 от 18.XI.1980 г. на Пленума
на ВС е обявено за изгубило своето действие. До постановяването на ТР №
2 по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС приложима задължителна съдебна практика,
с която правните субекти е следвало да
се съобразяват, представлява Постановление
№ 3 от 18.XI.1980 г. Именно такава е хипотезата на изп.д. № 1713/2011 г. Действително тълкувателните актове на
върховната съдебна инстанция по новия ГПК принципно имат обратно действие – от
момента на приемане на тълкуваната разпоредба. Това разрешение обаче не е
валидно, в случаите, когато спрямо последната вече е било постановено
задължително тълкуване, а същото впоследствие се изменя с ново тълкувателно
решение. Този извод следва именно от задължителния характер на тълкувателната
практика, който изисква от правните субекти да се съобразяват с действащото към
момента на извършване на съответните правни действия тълкуване. В тази връзка
именно тълкуването, дадено с Постановление
№ 3 от 18.XI.1980 г., е относимо към изп.д. №
1713/2011 г., доколкото посоченото постановление е било единствена задължителна
практика в периода 15.10.2011 г. – 15.10.2013 г. В този смисъл е и трайната
практика на ВКС – напр. Решение № 170/17.09.2018 г. по гр.д. № 2382/2017 г. на
4-то г.о. на ВКС, която се споделя изцяло от настоящия състав (напр. Решение № 50/27.02.2019
г. по гр.д. № 695/2018 г. и Решение № 194/03.06.2019 г. по в.гр.д. № 220/2019
г. по описа на Пернишкия ОС, ГК, I-ви въззивен състав). За пълнота следва да
се отбележи, че сходно разбиране, макар и по друг правен въпрос, е застъпено и
в практиката на Европейския съд по правата на човека – решение от 10.01.2019 г.
по дело № 48149/09 – Valkova v. Bulgaria.
В тази връзка за неоснователно следва да се приеме и възражението на жалбоподателя
за неприложимост
на Постановление № 3 от 18.XI.1980 г. по отношение на
изпълнителното производство, когато същото е образувано пред ЧСИ. Посоченият
извод следва от обстоятелството, че цитираното постановление има
тълкувателен характер и с него е
извършено тълкуване на конкретна правна норма относима към изпълнителното
производство. Последното се провежда по процесуални правила, регламентирани
основно в ГПК, които правила с малки изключения (напр. дължимостта на някои
пропорционални такси, някои правомощия на съдебния изпълнител) неотносими към
процесния случай, са еднакви независимо дали производството е образувано пред
частен или пред държавен съдебен изпълнител. Освен това следва да се отбележи и
че функциите на съдебния изпълнител и целите на изпълнителното производство
също са идентични при ЧСИ и ДСИ. Именно по тези съображения съдът е длъжен да
се съобрази с установеното в постановлението тълкуване, независимо от това дали
изпълнителният процес се осъществява от частен или държавен съдебен изпълнител,
доколкото противното разбиране, изложено от жалбоподателя, не намира опора в
закона, а в последна сметка е лишено и от правна логика.
С оглед гореизложеното въззивният съд приема, че нова давност за процесните
вземания е започнала да тече, считано от 15.10.2013 г. Доколкото второто
изпълнително производство – по изп.д. 396/2017 г. по описа на ЧСИ А.В. е
образувано на 23.02.2017 г. т.е. след 26.06.2015 г., то вече спрямо него
приложение намира т. 10 на ТР № 2 по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В
контекста на даденото тълкуване, тъй като от съдържанието на молбата за
образуване на изпълнителното дело е видно че със същата е поискано извършване
на конкретно изпълнително действие – извършване на опис на движими вещи на
длъжника, то въззивният съд счита, че подаването на посочената молба отново е
прекъснало давността относно процесните вземания. За пълнота следва да се
отбележи, че към настоящия момент изп.д. № 396/2017 г. не може да се приеме и
за перемирано, доколкото с молба с вх. № 13156/14.06.2018 г. от страна на
взискателя е поискано налагане на запор върху банкови сметки на длъжника.
В тази
връзка настоящият състав намира и че между датата 15.10.2013 г. (когато
настъпва прекратяването на изп.д. № 1713/2011 г.) и датата 23.02.2017 г. (когато
е образувано изп.д. № 396/2017 г.) отново не е изтекъл петгодишен период
относим към всички процесни вземания.
Периодът на
висящност на изп.д. № 1713/2011 г. на ЧСИ А.В., не следва да се взема предвид
при изчисляването на давността, доколкото, както бе посочено и по-горе, през
този период погасителна давност за процесните вземания въобще не е текла.
По тези
съображения, доколкото исковата молба е подадена на 12.10.2018 г., то крайният
извод на районния съд, че към тази дата процесните вземания не са погасени по
давност, е правилен.
С оглед гореизложеното въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение.
Доколкото първоинстанционното решение е правилно, същото следва да бъде
потвърдено. Потвърдено следва да бъде и решението, постановено по реда на чл.
247 от ГПК, доколкото, както бе изяснено и по-горе, допуснатата очевидна
фактическа грешка в основното решение, е надлежно поправена.
По исканията
за разноски на страните:
С оглед
изхода на делото основателно е искането за разноски единствено на въззиваемото
дружество, ответник в първоинстанционното производство.
По отношение
на разноските в първата инстанция дружеството претендира такива в размер на 300
лева – юрисконсулско възнаграждение, които са му присъдени изцяло от районния
съд, съответно са предмет на обжалване пред въззивната инстанция. Действително
посочената сума е в рамките, предвидени в чл. 25 от Наредбата за заплащането на правна помощ, но
последната се явява завишена с оглед фактическата и правна сложност на делото.
В тази връзка следва да се отбележи, че пред районния съд са проведени две
съдебни заседания, в които представител на дружеството не се е явил. По тези
съображения и предвид правомощието си по на чл. 78, ал. 8 от ГПК, която
разпоредба възлага на съда да определи възнаграждението, присъждано в полза на
юридическо лице, каквото е „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД, когато
същото е било защитавано от юрисконсулт, настоящият състав намира, че следва да
определи на процесуалния представител на дружеството юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лева за процесуално представителство в хода на
първоинстанционното производство. По тези съображения обжалваното решение
следва да бъде отменено в частта за разноските, като на ответника бъдат
присъдени разноски в посочения размер.
По отношение на разноските в
настоящото производство дружеството отново претендира юрисконсултско
възнаграждение в размер на 300 лева. Макар сумата да е в рамките, предвидени в
чл. 25 от Наредбата за заплащането на
правна помощ, последната се явява завишена с оглед фактическата и правна
сложност на делото. В тази връзка следва да се отбележи, че пред въззивния съд
е проведено едно единствено съдебно заседание, на което не са събирани
доказателства и не са извършвани други процесуални действия и представител на
дружеството не се е явил. По тези съображения и предвид правомощието си по на чл. 78,
ал. 8 от ГПК, която разпоредба възлага на съда да определи възнаграждението,
присъждано в полза на юридическо лице, каквото е „Кредит Инкасо
Инвестмънтс БГ“ ЕАД, когато същото е било защитавано от юрисконсулт,
настоящият състав определя на процесуалния представител на дружеството
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.
Предвид
изхода на делото пред въззивния съд исканията за разноски на жалбоподателя следва
да бъдат оставени без уважение.
Водим от
горното, Пернишкият окръжен съд:
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №
294/07.03.2019 г., постановено по гр.д. № 7019/2018 г. по описа на Районен съд
– гр. Перник в частта му за разноските КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 вр. с чл. 78, ал.
8 от ГПК вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ вр. с чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ Е.И.В., с ЕГН: **********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ на „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление – гр. София 2303, бул. Пенчо
Владигеров 21, Бизнес център „Люлин – 6“, ет. 2 сумата от 100 лева –
юрисконсултско възнаграждение в първоинстанционното производство.
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 294/07.03.2019 г., постановено по гр.д. № 7019/2018 г. по описа на Районен
съд – гр. Перник в останалата част.
ПОТВЪРЖДАВА решение от
01.04.2019 г., постановено по гр.д. № 7019/2018 г. по описа на РС – гр. Перник
в хода на производство по чл. 247 от ГПК, с което първоинстанционният съд е
допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в Решение № 294/07.03.2019 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78,
ал. 3 вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ вр. с чл. 25,
ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ Е.И.В., с ЕГН: **********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ на „Кредит Инкасо
Инвестмънтс БГ“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление – гр.
София 2303, бул. Пенчо Владигеров 21, Бизнес център „Люлин – 6“, ет. 2 сумата
от 100 лева – юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.