ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 455
гр. Пловдив , 05.07.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ в закрито заседание на пети
юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Светлана Анг. Станева
като разгледа докладваното от Радостина Анг. Стефанова Въззивно частно
гражданско дело № 20215300501691 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.274 във вр. с чл.414а от ГПК.
Постъпила е частна жалба от „Теленор България“ ЕАД, ЕИК –
*********, чрез адв.З.Ц., против Определение № 262664/11.05.2021г. по гр.д.
№ 7042/2021г. по описа на Районен съд –Пловдив, IV гр.с., с което е
обезсилена изцяло Заповед за изпълнение № 3087 от 24.06.2020 г., издадена
по същото дело, прекратено е производството и е осъдена М. В. М., ЕГН -
**********, да заплати на Теленор България“ ЕАД, ЕИК - ********* сумата
от 75 лв. – разноски по делото, от които 25 лв. – държавна такса и 50 лв. –
адв. възнаграждение. Моли вместо това да се постанови друго, с което да
бъде обезсилена частично Заповед за изпълнение № 3087 от 24.06.2020 г. за
сумата 172 лв. – главница, и да бъде потвърдена в частта за разноските за
сумата 25 лв. – за държавна такса за заповедно производство и за сумата 360
лв. /с ДДС/ за адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна М. В. М., ЕГН - **********, не депозира
писмен отговор по частната жалба.
Окръжен съд – Пловдив, V възз.гр.с., намира, че частната жалба е
процесуално допустима, подадена е от надлежна страна в законоустановения
1
едноседмичен срок срещу акт, подлежащ на обжалване, и подлежи на
разглеждане.
По молба на заявителя „Теленор България“ ЕАД, ЕИК –
*********, процесуално представляван от адв. З.Ц., по ч.гр.д.№ 7042/2020г.
по описа на Районен съд – Пловдив, IV гр.с., е издадена Заповед №
3087/24.06.2020г. по чл.410 от ГПК, с която е разпоредено М. В. М., ЕГН -
**********, на дружеството – кредитор сумата 172 лв. – главница,
задължение по договор, ведно със законната лихва от датата на постъпване на
заявлението в съда 08.05.2020г. до окончателното погасяване, както и сумата
25 лв. за внесена държавна такса, и сумата 360 лв. /с ДДС/ – заплатена
адвокатско възнаграждение.
В срока по чл.414 ал.2 от ГПК от длъжника М. В. М. е постъпило
Възражение с вх. № 42364/ 20.07.2020г. по чл.414а от ГПК, с която се
посочва, че е изпълнила задължението си изцяло относно сумата 172 лв. –
главница, като прилага заверено копие от платежно нареждане, както и
Възражение с вх.№ 42366/20.07.2020г. за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, както и въззивна частна жалба с вх.№ 42367/20.07.2020г.
против издадената по делото заповед за изпълнение в частта й за
разноските за сумата 360 лв. /с ДДС/– адвокатско възнаграждение.
С Разпореждане № 269832/28.09.2020г. на Районен съд –Пловдив
подадената частна въззивна жалба с вх.№ 42367/20.07.2020г. е била върната
поради неотстраняване на нередовности по администрирането й. Против
Разпореждане № 269832/28.09.2020г. от М. В. М. е подадена частна жалба с
искане за отмяна.
С окончателно Определение № 260602/01.03.2021г. по възз.ч.гр.д.
№ 439/2021г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, VII гр.с., е потвърдено
Разпореждане № 269832/28.09.2020г. на Районен съд – Пловдив. В мотивите е
посочено, че обжалваното Разпореждане е правилно като краен резултат и
следва да бъде потвърдено, макар и не по изложените в него
съображения. От материалите по делото се е установило, че частната
жалбоподателка М. В. М., в качеството си на длъжник, е подала в срок две
възражения по чл.414а от ГПК поради заплащане на вземането в срока за
2
доброволно изпълнение, с които е оспорила както основанието, така и
размера на присъдените със заповедта за изпълнение разноски за
адвокатско възнаграждение на кредитора. По така подадените възражения
след провеждане на предвидената в разпоредбата на чл.414а от ГПК
процедура следва да се произнесе първоинстанционният съд с акт, който
ще подлежи на обжалване пред въззивния съд. Оспорването на
присъдените със заповедта за изпълнение разноски в специалната
хипотеза на чл.414а от ГПК изключва допустимостта и на частна жалба
срещу същите по общата разпоредба на чл.413, ал.1 от ГПК, тъй като
предметът на двете производства е идентичен и паралелното им
провеждане би било неоправдано и лишено от логика. Ето защо при това
положение следва да се проведе само специалното производство по
чл.414а от ГПК.
След връщане на делото, Районният съд е провел производство по
чл.414а от ГПК, като е изпратил препис от Възражението по чл.414а от ГПК,
заедно с приложенията на заявителя с указания, че може да подаде становище
в тридневен срок, с посочване и последиците от неподаване на становище.
От заявителя „Теленор България“ ЕАД, ЕИК – *********, чрез
адв. З.Ц., е подадено становище по чл.414а, ал.3 от ГПК, с което е
потвърдено получаването на сумата 172 лв. – главница, на 17.07.2020г., след
завеждане на ч.гр.д.№ 7042/2020г. по описа на Районен съд – Пловдив, IV
гр.с. Конкретизирал е, че с това плащане за дружеството е отпаднал правния
интерес от предявяване на иск по чл.422 във вр. с чл.415 от ГПК за
установяване на вземането. По отношение на възражението за прекомерност
на адвокатското възнаграждение, поддържа, че същото следва да бъде
релевирано от длъжника в предвидения от ГПК процесуален ред, а именно
чрез обжалване на издадената срещу него заповед за изпълнение в частта й за
разноските. По същество, възражението се явява неоснователно, тъй като
размерът на адвокатското възнаграждение в размер на 300 лв. /без ДДС/, респ
в размер на 360 лв. /с включен ДДС/ се явява съобразено с минимума по
Наредба № 1/09.07.2004г., в действащата й относима редакция. Прави искане
за издаване на изпълнителен лист за сумата 385 лв., от които 25 лв. – за
държавна такса и 360 лв. – за адвокатско възнаграждение.
3
С Определение № 262664/11.05.2021г. по гр.д.№ 7042/2021г. по
описа на Районен съд –Пловдив, IV гр.с., е обезсилена изцяло Заповед за
изпълнение № 3087 от 24.06.2020 г., издадена по същото дело, прекратено е
производството и е осъдена М. В. М., ЕГН - **********, да заплати на
„Теленор България“ ЕАД, ЕИК - ********* сумата от 75 лв. – разноски по
делото, от които 25 лв. – държавна такса и 50 лв. – адв. възнаграждение.
Районният съд излага основни съображения, че макар и да споделя като цяло
съображенията на въззивната инстанция, е на мнение, че дори и при подадено
възражение по чл. 414а ГПК, длъжникът има интерес от обжалване на
заповедта за изпълнение в частта за разноските. Това е така, тъй като
заповедите за изпълнение не подлежат на изменение в частта за разноските.
Заповедният съд не може сам да намали присъдените в полза на кредитора
разноски за адвокат, тъй като процедурата по чл. 248 от ГПК не се прилага за
заповедното производство. Ето защо длъжникът разполага и има правен
интерес от частна въззивна жалба, ако счита, че присъдените разноски са
прекомерни, като защитно средство против разноските, дори и да е изпълнил
задължението в хода на заповедното производство. Подаването на
възражение по чл. 414а ГПК не е основание за намаляване на присъдения в
полза на кредитора адвокатски хонорар само по себе си. Същевременно обаче,
ако кредиторът е получил изпълнение на вземането, но не и на разноските по
заповедта за изпълнение, в периода след подаване на заявлението, интересът
от предявяване на иск за съществуване на вземането е отпаднал. В тази
хипотеза кредиторът може да поиска издаване на изпълнителен лист по
заповедта за изпълнение само в частта за разноските, като се позове на
извършеното от длъжника плащане. Районният съд изтъква, че при
положение, че разноските между страните са спорни, се поставя въпросът - по
какъв ред заповедният съд би могъл да се произнесе по тяхната
прекомерност, доколкото чл.414а, ал. 2 вр. с ал. 4 от ГПК вменяват подобно
задължение на съда. Това не може да стане по реда на чл. 248 от ГПК, чрез
изменение на заповедта в частта за разноските, тъй като процедурата по чл.
248 от ГПК е неприложима за заповедните производства. В тази връзка,
Районният съд налага извод, че при признание от кредитора за осъщественото
в хода на делото от длъжника плащане, единственият процесуален ред, по
който заповедният съд може да се произнесе по прекомерността на
разноските е с определението за обезсилване на издадената заповед и
4
прекратяване на производството. Районният съд посочва също, че в случая
признанието на кредитора, че е налице плащане на дълга, следва да се
приравни на липса на становище по чл. 414а, ал. 4 от ГПК. Целта на
становището е да се оспори твърдяното от длъжника плащане на
задължението. Заповедният съд следва да приложи последиците по чл. 414а,
ал. 4 от ГПК, като обезсили изцяло заповедта и преразгледа наново въпроса за
отговорността за разноски, ако е налице спор за тяхната дължимост, но
липсва спор относно вземането, каквато е процесната хипотеза. В тази насока
Районният съд приема, че длъжникът е станал причина за завеждане на
делото, поради което и следва да поднесе отговорност за платената от
кредитора държавна такса от 25 лв. При вземане от 172 лв., налага следващ
извод, че разноските за адвокат в размер на сумата от 360 лв. /с ДДС/ са
прекомерни и подлежат на редукция до сумата от 50 лв. Посочва, че
приложение следва да намери практиката на Съда на Европейския съюз
/СЕС/ в Люксембург, който се е произнесъл по две преюдициални запитвания
от български съд по С-427/16 и С-428/16, в които е изразил становище по
приложение на Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения от 2004г., при противоречие с нормите на чл. чл. 78, ал. 5 от
ГПК във вр. с чл. 36 от ЗА от националното законодателство. Цитира
параграфи от решението на СЕС - че след като липсват разпоредби, които
биха могли да гарантират, че Висшият адвокатски съвет действа като носител
на публична власт в обществен интерес при наличие на ефективен контрол и
на правомощия на държавата за вземане на решения като последна инстанция,
професионална организация като Висшия адвокатски съвет трябва да се счита
за сдружение на предприятия по смисъла на член 101 от ДФЕС, когато приема
наредби за определяне на минималните размери на адвокатските
възнаграждения /параграф 48/. Също така, че правната уредба на Наредба №
1/2004 г. не съдържа какъвто и да било точен критерий, който би могъл да
гарантира, че определените от Висшия адвокатски съвет минимални размери
на адвокатските възнаграждения са справедливи и обосновани, определени
при зачитане на общия интерес. /параграф 46/. Районният съд посочва, че в
случая справедливият размер, до който следва да бъдат присъдени разноски
за адвокат, е сумата от 50 лв. Това са разноските, който заявителят би
получил, ако би бил представляван от юрисконсулт. Мобилните оператори са
юридически лица с добре изградена и развита структура, в т.ч. юридически
5
отдели. Те нямат право на допълнителни разноски спрямо потребителите на
мобилни услуги на база това, че в качеството си на заявители са избрали да се
представляват от адвокат, а не от техен служител юрисконсулт, тъй това
нарушава баланса в права и задълженията на страните при възникнал правен
спор.
С частната жалба на „Теленор България“ ЕАД се възразява срещу
направените правни изводи с атакуваното решение и намира същото за
неправилно. Поддържа, че Районният съд е следвало да обезсили частично
заповедта, само в частта за сумата 172 лв. – главница, която е била заплатена
от длъжника след завеждане на заповедното производство. По отношение на
частта за разноските за сумата 25 лв. – за държавна такса за заповедно
производство и за сумата 360 лв. /с ДДС/ за адвокатско възнаграждение,
поддържа, че Районният съд не дължи произнасяне, доколкото длъжникът е
разполагал с процесуалната възможност да подаде частна жалба по чл.413 от
ГПК срещу заповедта в частта за разноските. На следващо място, счита за
неправилни изводите относно възможността по направено от насрещната
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение съдът да
определи адвокатско възнаграждение, което да бъде в размер по-нисък от
определения минимум с Наредба №1/09.07.2004г., в съответната действаща
относима редакция. Изтъква, че Районният съд некоректно се е позовал на
Решение от 23.11.2007г. на СЕС по съединени дела С- 427/16 и С-428/16, тъй
като никъде СЕС /нито в мотивите, нито в диспозитива/ се е произнесъл в
смисъл, че националният български съд не следва да се съобразява с
издадената НМРАВ от ВАдвС по законова делегация по чл.36 ал.2 от Закона
за адвокатура. В решението от 23.11.2007г. на СЕС се е произнесъл, че
националната юрисдикция следва винаги да проверява дали минималният
размер по НМРАВ с оглед интереса на конкретнто дело действително
отговаря на легитимните цели и дали този минимален размер е необходим за
изпълнението на тези легитимни цели. Жалбоподателят поддържа, че като
такива легитимни цели би могло да се считат посочените в чл.36 ал.2 от ЗА –
справедливост и обоснованост на адвокатското възнаграждение, както и тези,
посочени в Решение № 9273/27.07.2016г. по адм.д.№ 3002/2015г. по описа на
ВАС, III о. – гарантиране на държавата на право на всеки гражданин на
защита при нарушаване на неговите права и законни интереси, вкл. и във
6
всички стадии на процеса – чл.56 и чл.122 от КРБ, достъп на гражданите и
юридическите лица до квалифицирана правна помощ и необходимостта от
предотвратяване на всякакъв риск от влошаване на качеството на
предоставяните услуги. Поддържа, че в конкретния случай размерът на
адвокатското възнаграждение отговаря на тези цели за фактическа и правна
сложност на спора, достъп до правосъдие, качеството на услугата,
справедливост и необходимост загубилата страна да понесе поне значителна
част от разноските на противната страна, направени за защита по делото.
Позовава се също така Тълкувателно решение № 6/06.11.2013г. по тълк.д.№
6/2012г. по описа на ОСГТК на ВКС относно присъждане на разноските, по-
конкретно т.3 - според която, при условията на чл.78 ал.5 от ГПК намаление
на договорения адвокатско хонорар се извършва, само ако се изведе преценка
за несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на
защитата при упражняване на процесуалните права.
Окръжен съд - Пловдив, в настоящия съдебен състав, намира, че
частната жалба е частично основателна. По отношение на подаденото
Възражение по чл.414а от ГПК, Районният съд неправилно е приравнил
депозираното в срока по чл. 414а, ал. 4 от ГПК от заявителя Становище с вх.
№ 47582/10.08.2020г. на липсата на такова, след като очевидно същото е
налице по делото и е депозирано в срок. Неправилни са и изводите, че целта
на становището на кредитора е само да се оспори твърдяното от длъжника
плащане на дълга. В производството по чл.414а от ГПК кредиторът разполага
с процесуалната възможност чрез становище по чл.414а, ал.4 от ГПК да
потвърди, респ. да оспори изцяло или частично твърдяното плащане от
длъжника на сумите по заповедта. В случая, кредиторът е потвърдил
получаването в цялост на сумата в размер на 172 лв. – единствена главница по
делото, поради което и производството подлежи на прекратяване. По
отношение на възражението за прекомерност на разноските от заповедта,
въззивният съд намира, че действително в производството по чл.414а от ГПК
изрично не е регламентирано произнасяне по възражението за прекомерност
на адвокатското възнаграждение, но независимо от това не би било налице
процесуално нарушение съдът да се произнесе по него, доколкото, както е
посочено от една страна, с Определение № 260602/01.03.2021г. по възз.ч.гр.д.
№ 439/2021г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, VII гр.с., предметът на
7
двете производства по чл.413 ал.1 от ГПК и по чл.414а от ГПК е идентичен
и паралелното им провеждане би било неоправдано, а и процесуално
неикономично за страните по делото. От друга страна, верно е и това, което е
посочено с обжалваното Определение № 262664/11.05.2021г. по ч.гр.д.№
7042/2021г., че изменение на разноските не може да стане по реда на чл. 248
от ГПК, чрез изменение на заповедта в частта за разноските, тъй като тази
процедура е неприложима за заповедните производства. Ето защо, в случая
остава единствена възможност съдът да се произнесе в производството по
чл.414а от ГПК и по възражението за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, като на практика се преразгледа отговорността за
разноските, с оглед обезсилването изцяло на заповедта. Окръжният съд
намира за неправилни изводите на Районния съд, че след като мобилните
оператори са юридически лица и имат добре развита структура, включително
и юридически отдели, то те изобщо нямат никакво право на допълнителни
разноски за адвокат и че следва да ползват само представителство на
юрисконсулт. Несъмнено, всяко юридическо лице разполага с право да
ангажира адвокат за завеждане и водене на дело пред различни съдебни
инстанции, както и отделно за заповедно производство. Дружеството –
заявител не е длъжно непременно да ползва услугите на юрисконсулт, дори и
да има назначен такъв по договор в юридическия му отдел, след като е
преценило, че защитата пред съда би била по-успешна, ако бъде
представлявано от адвокат с по-висока компетентност за конкретно
определена правна материя. По отношение на размера на разноските,
Окръжният съд намира, че неправилно е намален от 360 лв. /с ДДС/ на 50 лв.,
който размер се явява очевидно твърде занижен при преценка на плоскостта
за адвокатско възнаграждение. Настоящият съдебен състав намира, при
наличното възражение за прекомерност, че предвид на обстоятелството, че се
касае за заповедно производство, налице са предпоставките за определяне на
адвокатско възнаграждение в размер под минималния. Такава възможност за
намаление се извлича от съдържанието на Решение от 23.11.2007г. на СЕС по
съединени дела С- 427/16 и С-428/16, с което се разрешава на националния
съд да извърши това при преценка, че правната уредба налага ограничения,
които не са необходими за постигане на посочените легитимни цели,
съответно нарушават полезното действие на правилата конкуренцията,
приложима за предприятия. В тази насока е и Решение № 321/13.01.2020г. по
8
възз.гр.д.№ 16777/2019г. на ГО, ЧЖ, VI състав на СГС.
По конкретното дело, длъжникът е заплатил на 17.07.2020г.
главницата в размер на 172 лв., тоест няма спор и от кредитора, че е след
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК на 08.05.2021г., макар и в срока по
чл.412 т.8 от ГПК. Съдът отчита цената на иска, който макар и не като
основен, но все пак е критерий за определяне на справедлив размер на
адвокатското възнаграждение, което следва да бъде понесено от насрещната
страна. В случая е в размер на 172 лв., който е доста по-нисък от минималния
размер от 300 лв./без ДДС/, респ. 360 лв. /с ДДС/. От друга страна, адвокатът
е положил усилия за прецизно изготвяне на заявлението по чл.410 от ГПК,
като подробно е обосновал обстоятелствата, от които произтича вземането
/т.12/. Окръжният съд намира, с оглед и на фактическата и правна сложност,
които са отделни критерии, че следва да се намали наполовина размера на
адвокатското възнаграждение, тоест, от 300 лв. /без ДДС/, респ. 360 /с ДДС/
на 150 лв. /без ДДС/, респ. на 180 лв. /с ДДС/.
Ето защо, обжалваното определение ще бъде потвърдено частта, с
която е обезсилена издадената Заповед за изпълнение № 3087 от 24.06.2020 г.
по отношение на сумата 172 лв. и е прекратено производството по делото. В
частта, с която е осъдена М. В. М. да заплати на „Теленор България“ ЕАД
общо сумата от 75 лв. – разноски по делото, от които 25 лв. – за държавна
такса и 50 лв. – за адвокатско възнаграждение, определението ще бъде
отменено и вместо това ще се постанови друго, с което ще бъде осъдена М. да
заплати на дружеството общо сумата 205 лв. - разноски по делото, от които 25
лв. – за държавна такса и сумата 180 лв. /с ДДС/ – за адвокатско
възнаграждение по ч.гр.д.№ 7042/2020г. по описа на Районен съд –Пловдив,
IV гр.с.
Разноски.
Съобразно правния резултат по делото въззиваемата страна М. В.
М. ще бъде осъдена да заплати на жалбоподателя сумата 15 лв. за внесена
държавна такса по възз.ч. гр.д.№ 1691/2021г. по описа на Окръжен съд –
Пловдив, V възз.гр.с.
По мотивите, Пловдивският окръжен съд – V възз. гр.с.
9
ОПРЕДЕЛИ:
Потвърждава Определение № 262664/11.05.2021г. по ч.гр.д.№
7042/2021г. по описа на Районен съд –Пловдив, IV гр.с., в частта, с която е
обезсилена издадената Заповед за изпълнение № 3087 от 24.06.2020 г. по
отношение на сумата 172 лв. и е прекратено е производството по делото.
Отменя Определение № 262664/11.05.2021г. по гр.д.№
7042/2021г. по описа на Районен съд –Пловдив, IV гр.с., в частта, с което е
осъдена М. В. М., ЕГН - **********, да заплати на „Теленор България“ ЕАД,
ЕИК – *********, сумата от общо 75 лв. – разноски по делото, от които 25 лв.
– държавна такса и 50 лв. – за адвокатско възнаграждение.
Като вместо това постановява –
Осъжда М. В. М., ЕГН - **********, да заплати на „Теленор
България“ ЕАД, ЕИК – *********, общо сумата 205 лв. - разноски по делото,
от които 25 лв. – държавна такса и 180 лв. /с ДДС/ – за адвокатско
възнаграждение по ч.гр.д.№ 7042/2020г. по описа на Районен съд –Пловдив,
IV гр.с.
Осъжда М. В. М., ЕГН - **********, да заплати на „Теленор
България“ ЕАД, ЕИК – *********, сумата 15 лв. за направени разноски за
внесена държавна такса по възз.ч.гр.д.№ 1691/2021г. по описа на Окръжен
съд –Пловдив, V възз.гр.с.
Определението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10