СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI "Е" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на деветнадесети април през две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
при участието на
секретаря Елеонора Георгиева, разгледа докладваното от мл. съдия Миразчийска въззивно
гражданско дело № 14746 по описа на съда
за 2018 г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 20.12.2017 г., постановено по гр.д. № 50612/2017
г. по описа на СРС, ГО, 62 състав, е прието за установено, че В.М.М. дължи на „Т.С.”
ЕАД сумата от 3147,22 лв., ведно със законната лихва, считано от 24.04.2017 г.
до датата на изплащане, представляваща стойността на топлинна енергия за
периода от м.05.2014 г. до м.04.2016 г. и сумата от 524,03 лв. мораторна лихва
за периода от 15.09.2014 г. до 10.04.2017 г.
С решение от 08.03.2018 г., постановено по гр.д. №
50612/2017 г. по описа на СРС, ГО, 62 състав, е прието за установено по
отношение на „Т.С.” ЕАД, че в апартамента, находящ се в гр. София, ж.к. „**********,
ползван като наследствен от ответника В.М.М. в периода от м.05.2014 г. до
м.04.2016 г. са налични следните обстоятелства: 1. „Водопроводната инсталация
за доставка на парноотопление е прекъсната при отклонението й за апартамент № 6
/долния етаж/ 2. „Не съществува годна сградна инсталация, по която да се
доставя енергия за отопление.” 3. „радиаторите за отопление са демонтирани.”
Срещу решение от 20.12.2017 г. е подадена въззивна жалба
в законоустановения срок от ответника В.М.М.. Във въззивната жалба се излагат
доводи за недопустимост на обжалваното решение, тъй като съдът е разгледал иска
без да е заплатена държавна такса от ищеца. Твърди се, че решението е неправилно,
тъй като липсват доказателства ответникът да е собственик на процесния имот.
Поддържа се, че в имота през процесния период ту е доставяна, ту не е доставяна
топлинна енергия. Аргументира се, че липсват отоплителни тела в същия.
Релевират се доводи, че съгласно съдебно-счетоводната експертиза ищецът не е
фактурирал суми за сградна инстанлация, а СРС е осъдил ответникът да я заплаща.
Сочи се, че въззивникът не е женен и живее сам, поради което начислената му
топла вода би означавала да има басейн в дома си.
В
законоустановения срок ответникът по
въззивната жалба не е депозирал отговор на въззивната жалба.
Третото лице-помагач не изразява становище по
въззивната жалба.
Срещу решение от 08.03.2018 г. е подадена въззивна
жалба в законоустановения срок от „Т.С.” ЕАД. Във въззивната жалба се излагат
доводи за недопустимост на обжалваното решение. Твърди се, че СРС се е
прозинесъл по непредявен иск.
В законоустановения срок ответникът е депозирал отговор на
въззивната жалба, с който я оспорва.
Софийски градски съд,
след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните,
съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Предявени са за
разглеждане обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 от ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.
150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и инцидентен установителен иск с правно
основание чл. 124 от ГПК.
Жалбите са подадени в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, поради което са процесуално допустими.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни
основания в жалбата.
Първоинстанционните решения са валидни.
Неоснователен е доводът на ищеца Т.С.
ЕАД, че СРС се е произнесъл по непредявен иск с решение от 08.03.2018 г.
От материалитепо делото се установява, че съдът е сезиран с инцидентен
установителен иск от първоначалния ответник по делото, който е приел за
разглеждане и по който з се е произнесъл.
На основание чл. 269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по допустимостта в обжалваната част на решението. Доколкото
е предявен инцидентен установителен иск за факт, същият е недопустим, съгласно
чл. 124 от ГПК и решението от 08.03.2018 г. следва да се обезсили, макар и не
поради наведеното във въззивната жалба основание.
Неоснователно
е възражението на въззивника - ответник за недопустимост на първоинстанционното
решение от 20.12.2017 г., поради незаплащане на дължимата държавна такса от ищеца
„т.С.“ ЕАД за предявения иск. Незаплащането на държавната
такса е нередовност на исковата молба, която следва да бъде отстранена с
оставянето й без движение и даване на указания същата да се заплати. Едва при
неизпълнение на указанията съдът връща исковата молба като недопустима. От
материалите по делото не се установява на ищеца „Т.С.“ ЕАД да са давани
указания да заплати дължимата държавна такса и да са му указани последиците от
незаплащането й, поради което обжалваното решение е допустимо. СРС е поправил
пропуска си да събере дължимата държавна такса за предявените искове, като е
осъдил ищеца с решението.
Относно
възражението на ответника, че по делото липсват доказателства ответникът да е
собственик на процесния имот, въззивният съд намира, че собствеността на имота
не е оспорена в преклузивния срок за отговор на исковата молба. Видно от
депозирания отговор по чл. 131 от ГПК ответникът възразява срещу начисленото
количество на доставената топла вода, като изрично заявява, че ползва сам имота.
Индиция за притежаваното от ответника право на собственост е и подаденото от
него до ищеца „Т.С.“ ЕАД заявление за топла вода, макар и с дата по-късна от
исковия период. Към заявлението са приложени удостоверения за наследници за
лица, починали преди процесния период. Заявлението не е оспорено от ответника. Поради
изложеното въззивният съд счита, че ответникът е собственик на процесния имот.
Съгласно
чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/, в редакцията, действаща за
исковия период, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Разпоредбата
императивно урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното
предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху
имота - собственост или вещно право на ползване.
С ТР №
2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на
ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която
топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото
тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно
право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153,
ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се
отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ преди ДВ, бр. 54 от 2012 г.,
визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови
нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за
битови нужди.
В посоченото Тълкувателно решение е отразена и
принципната възможност клиенти на топлинна енергия за битови нужди да бъдат
правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респ. носителя на вещното
право на ползване, за собствени битови нужди и същевременно са сключили договор
за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично
известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза
третото ползващо лице придобива качеството "клиент" на топлинна
енергия за битови нужди ("битов клиент" по смисъла на § 1, т. 2а ДР
ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например
с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното
дружество, но не се презюмира с установяване на факта на ползване на
топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл. 153,
ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване
като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно. В
случая не е установено по делото, партидата да е открита на трето лице със
съгласието на собственика на имота.
По
изложените съображения въззивният съд счита, че за исковия период между
главните страни във въззивното производсвто е съществувало валидно облигационно
правоотношение с предмет доставката на топла вода за битови нужди относно
процесния имот.
В
изпълнение на доказателствената си тежест ищецът е поискал и съответно е
допуснато изслушването на съдебно-техническа експертиза и седебно-счетоводна
експертиза, които са изготвени въз основа на приложените по делото и
допълнително изискани документи, въз основа на които вещите лица са дали
заключения относно реално потребената топлинна енергия през процесния период, в
съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ и нейният размер.
Съдът кредитира изслушаните заключения като компетентни и обективно дадени,
поради което намира за неоснователно възражението във въззивната жалба относно
същите. Неотносимо
към предмета на правния спор е обстоятелството дали въззивникът живее сам в
имота. Доставеното количество топла вода за процесния период се установява от
събраните доказателства по делото. Съгласно приетата по делото
съдебно-техническа експертиза дължимата сума за доставена битово гореща вода за
процесния период е в размер на 2090,67 лв., като до тази сума СРС е следвало да
уважи предявения иск, а за останалата част от претендираната главница да го
отхвърли.
По отношение на размера на акцесорната претенция за установяване
дължимостта на лихва върху претендираната главница, доколкото липсват конкретни
възражения във въззивната жалба, Софийски градски съд не следва да се
произнася, тъй като действа като ограничен въззив.
Съобразно обстоятелството, че правните съждения, до
които въззивната инстанция е достигнала, частично съответстват на крайните
правни изводи на първоинстанционния съд, обжалваното решение от 20.12.2017 г.
следва да бъде отменено в частта, в която е признато за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата над 2090 лв., представляваща главница за
доставена битова гореща вода за процесния период.
По
разноските:
Съобразно изхода на правния спор първоинстанционното
решение от 20.12.2017 г. следва да се отмени и в частта, в която ответникът е
осъден да заплати разноски над сумата от 640,91 лв. за исковото производство и
87,91 лв. за заповедното производство. На ответника не следва да се присъждат
разноски за първоинстанционното производство, доколкото няма доказателство по
делото такива да са заплатени.
С оглед изхода на делото на Т.С. ЕАД следва да се
присъдят разноски в размер на 194,58 лв. за въззивното производство, а на В.М.М.
разноски в размер на 20,13 лв. за въззивното производство.
С оглед на цената на иска въззивното
решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във
вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА
решение
от 08.03.2018 г., постановено по гр.д. № 50612/2017 г. по описа на СРС, ГО, 62
състав.
ОТМЕНЯ решение от
20.12.2017 г., постановено по гр.д. № 50612/2017 г. по описа на СРС, ГО, 62
състав в частта, в която е прието за установено, че В.М.М. ЕГН **********
дължи на „Т.С.” ЕАД ЕИК *****сумата над 2090 лв. (две хиляди и деветдесет
лева), представляваща главница за доставена битова гореща вода за периода
м.05.2014 г. – м.04.2016 г. за имот – апартамент № 9, находящ се в гр. София,
общ. *****, ж.к. *****, както и частта, в която В.М.М. ЕГН ********** е осъден да заплати на „Т.С.”
ЕАД ЕИК *****на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата над 640,91 лв.
(шестстотин и четиридесет лева и деветдесет и една стотинки), представляваща
разноски за исковото производство и сумата над 87,91 лв. (осемдесет и седем
лева и деветдесет и една стотинки), представляваща разноски за заповедното производство, като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения иск
от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *****с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД срещу В.М.М., ЕГН ********** с който се иска да се признае за установено,
че В.М.М. ЕГН ********** дължи на „Т.С.” ЕАД ЕИК *****сумата над 2090 лв. (две
хиляди и деветдесет лева), представляваща главница за доставена битова гореща
вода за периода м.05.2014 г. – м.04.2016 г. за имот – апартамент № 9, находящ
се в гр. София, общ. *****, ж.к. *****.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК
*****на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК да заплати на В.М.М. ЕГН **********
сумата в размер на 20,13 лв. (двадесет лева и тринадесет стотинки),
представляваща разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА В.М.М. ЕГН **********
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *****сумата в
размер на 194,58 лв. (сто деветдесет и четири лева и петдесет и осем стотинки),
представляваща разноски за въззивното производство.
ПОТВЪРЖДАВА решение от
20.12.2017 г., постановено по гр.д. № 50612/2017 г. по описа на СРС, ГО, 62
състав в останалата обжалвана част.
Решението е постановено при участието на
трето лице – помагач „Т.“ ООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал.
3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: