Р Е Ш Е Н И Е № 445
18.11.2022 г.,
гр. Стара Загора
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Административен съд Стара Загора, трети касационен
състав, в открито съдебно заседание на деветнадесети октомври през две хиляди и
двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРЕМЕНА КОСТОВА-ГРОЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
1.МИХАИЛ РУСЕВ
2.
ЯНИЦА ЧЕНАЛОВА
при секретаря Албена Ангелова
и в присъствието на прокурора Гриша Мавров
изслуша докладваното от Председателя Кр. КОСТОВА-ГРОЗЕВА к.а.д. №566 по описа на съда за
2022 г.
Производството е по реда на
чл.208 и сл. от АПК.
Образувано е по касационна жалба от ГД “Изпълнение на наказанията“ – София,
чрез процесуален представител срещу Решение № 265/20.06.2022г., в частта му, в която касаторът е осъден да заплати на Ш.Ю.А. обезщетение в
размер на 450,00 лева за претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразни
действия и бездействия на администрацията в Ареста в град Стара Загора,
изразяващи се в неосигуряване на необходимите битови
и санитарно-хигиенни условия в Арест Стара Загора за периода 28.10.2018 –
31.12.2018г.
Касаторът счита решението в
обжалваната му част за неправилно и необосновано и моли да се отмени.
Коментира, че ЕСПЧ в Страсбург опредял отнасянето като „нечовешко“, когато то
било планирано предварително, продължавало с часове наред и причинявало телесна
вреда или интензивно физическо и психическо страдание/цитира конкретни решения
на съда/. Коментира, че ЕСПЧ посочвал в решенията си, че в общия случай
присъдите и тяхното изпълнение не попадали в хипотезите на чл. 3 от
Конвенцията, стига неудобствата и страданията, с които те обикновено били
съпроводени да не надминавали необходимото за изпълнението им. В решенията си
ЕСПЧ подчертавал, че приложението на чл. 3 от Конвенцията изисквало засягането
да водело до унижение, което надминавало това, което обикновено съпътствало
наказанието лишаване от свобода, (т. 111 от решението по делото П. срещу
България; т. 134 от решение по делото М. срещу България; т. 45 от решението по
делото М. М.ов срещу България), както и че ЕСПЧ
приемал, че „Съдът присъжда обезщетение,
което счита за „справедливо" предвид обстоятелствата. Следователно ще
бъдат взети предвид особеностите на всеки случай. Съдът може да реши, че за някои твърдяни
вреди констатирането на нарушение само по себе си представлява достатъчно
справедливо обезщетение, без да е необходима финансова компенсация. Могат също
така да се намерят съображения по справедливост да се присъди сума по-ниска от
стойността на действително претърпените вреди или действително направените разноски,
или дори изобщо нищо да не се присъди. И накрая, Съдът обикновено взема под внимание
местните икономически условия. “. Допълнително мотивира, че в редица свои
решения ВАС отбелязвал, че неблагоприятната среда в МЛС служила на целите на
наказателната превенция и затова решаващият съд във всеки конкретен случай в
светлината на нормите на ЕКЗЧОС, преценявал конкретно събраните доказателства,
обективните условия и тяхното отражение върху психиката и физиката на
конкретното лице.
В конкретният случай,
присъденият размер на обезщетение - 450 (четиристотин и петдесет) лева бил на
база налични условия в Арест Стара Загора и отчитане практиката на ЕСПЧ и
националната съдебна практика, а не след пълно и главно доказване от страна на А.,
че спрямо него са предприемани действия и мерки, по-големи от допустимите при
провеждане на легитимните форми на процесуална принуда спрямо лице с МН „ЗС; е
накърнено право му на хуманно отношение и на уважение на човешката личност, Щ
достойнство и още по-малко, че спрямо него са извършени умишлени действия,
имащи за последица неблагоприятно засягане, по см. на чл.З,
ал.2, т.1, т.2 и т.З от ЗИНЗС; здравословното му състояние се обременило със заболяванияq които биха могли да бьдат разглеждани като пряка
последица от неговото пребиваване в Арест Стара Загора; са настъпили преки и непосредствени морални вреди.
Касаторът твърди, че в първоинстанционното производство не се събрали гласни
доказателства, а представените от негова страна писмени, не били оспорени. Дори
и да се приемело, че условията в Арест Стара Загора през процесния период
излизали извън прага на строгост по чл. 3 от Конвенцията, поради което А.
следвало да бъде овъзмезден за времето на престой в
тях, то първоинстанционният съд не приложи правилно материалния закон, тъй като
съобразно нормата на чл. 52 от ЗЗД, размерът на обезщетението за причинени
неимуществени вреди следвал да бъде определен освен по справедливост и съобразно
конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, относими
към увреждането, от което се претендирали вреди, а А.
не ангажирал никакви доказателства в рамките на проведения исков процес, с
които безспорно да устави, че претърпял реални и преки вреди, както и че
здравословното му състояние се обременило със заболявания в причинна връзка с условията
в Арест Стара Загора. От характера на извършеното деяние, описано в
Постановление и Разпореждане № № 3918/18 от 29.10.2018г. на Районна прокуратура
Казанлък, не можел да бъде изведен извод за емоционална ранимост, предполагаща
интензитет и въздействие върху неговата психика от условията, при които е
пребивавал в Арест Стара Загора; наличните по делото данни за съдебното минало
на А. /справката за съдимост/, изключвали условията в ареста да били довели до
преживяването на стрес, трудности и страдания с висок интензитет, тъй като
осъденото лице пребивавало многократно в МЛС. Логично било, в случай, че същият
се чувствал толкова унизен и толкова неблагоприятни били битовите условия в МЛС
за него, да коригирал поведение си. Моралните вреди били индивидуално определими и паричното обезщетение за тях следвало да
съответства на необходимото за преодоляването им и нямало да е пряка проява на
справедливост, а щяло да бъде в дисхармония със справедливото определяне на
парично обезщетение, по-голямо от необходимото за обезщетяване на претърпените
вреди. При определяне на дължимото обезщетение така също следвало да се държи
сметка и за обществените представи за справедливост в аспекта на съществуващите
обществено-икономически условия на живот. /В този смисъл било решение №
123/23.06.2013 г по гр. дело № 254/14г. на ВКС, Трето ГО./. Счита, че
понесените ограничения при пребиваването на Ш.Ю.А. ***, предвид неговата
възраст и липса на данни за влошено здравословно състояние, не били достигнали
онази степен на суровост и унизително третиране, че да предизвиквали сериозни
физически и психически последици в личната му сфера, които да подлежали на
обезщетяване (в т. см. било делото „Г. срещу България“ на ЕСПЧ).
На следващо място касаторът мотивира довод, че първоинстанционният съд
неправилно присъдил обезщетение и за време, през което А. не бил пребивавал в
Арест Стара Загора, така за времето от 28.10.2018г. до 29.10.2018г. и за
времето от 28.12.2018г. до 31.12.2018г. Видно било от приетите по делото
доказателства - Постановление и Разпореждане с №3918/18 от 29.10.2018г. на
Районна прокуратура Казанлък, за превеждане на А. от РУ Казанлък в PC „ИН“,
сектор „Арести“ Стара Загора; Разпореждане № 3918/18 от 28.12.2018г. на Районна
прокуратура Казанлък, за превеждане на А. от PC „ИН“, сектор „Арести“ Стара
Загора в Затвора Стара Загора, писмо Per. №
936/28.12.201 8г. на PC „ИН“, сектор „Арести“ Стара Загора до 03 „Охрана“ Стара
Загора за предаване и конвоиране на лицето до Затвора Стара Загора и справка
Изх. № 1077/04.03.2022г. по описа на Затвора Стара Загора, А. *** за времето от
19,50ч. на 29.10.2018г. до 28.12.2018г., като за прецизност се отбелязва, че
датата 28.12.2018г. се зачитала за начало на изтърпяване на наложеното
наказание „Лишаване от свобода“ и било недопустимо същата да се зачитала и за
време на изтърпяна мярката за неотклонение „задържане под стража“, съответно да
се присъждало обезщетение за същата дата.
По тези съображения
се иска да се отмени Решение № 265 от 20.06.2022г. постановено по
административно дело № 78 по описа за 2022г. на Административен съд Стара
Загора, в осъдителната му част спрямо ГД „ИН”, като неправилно. Алтернативно се
иска намаляване размера на присъденото обезщетение.
Касаторът, редовно призован в с.з., не
изпраща представител.
Ответникът по
касация, редовно призован в с.з., не се явява и не се
представлява.
Страна ОП Стара
Загора, редовно призована в с.з., се представлява от
Прокурор Мавров, който дава становище за оставяне в сила на атакуваното
решение, като правилно и законосъобразно и при липса на допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила. Напълно се споделяли неговите мотиви.
Старозагорски административен съд, трети касационен състав намира касационата жалба на ГД“ИН“ за процесуално допустима, като подадена от страна в съдебния спор, против частта от решението, което е неблагоприятно за нея и при спазване на срока по чл.211, ал.1 АПК. Ето защо е процесуално
допустима.
Разгледана по същество, съдът я намира
за неоснователна.
Първоинстанционният съдебен състав приел от фактическа страна, че ищецът Ш.А.
бил задържан в Ареста в гр. Стара Загора на 29.10.2018г. за срок от 72 часа с
постановление на прокурор от Районна Прокуратура Казанлък, а от 31.10.2018г. от
Районен съд Казанлък спрямо него била постановена мярка за неотклонение
"задържане под стража“ по ДП № 1309/ 2018г. по описа на РУ Казанлък. За
времето от 29.10.2018г. до 31.12.2018г. бил настанен в килия № 8 с площ от
11.20 кв. м. с капацитет 4 легла и две или три задържани лица. Килията била
оборудвана с масичка, шкаф и химическа тоалетна. Предоставени били дюшек,
възглавница и одеяло. Тъй като технологично не било заложено изграждане на
санитарен възел във всички килии, задържаните ползвали общо санитарно помещение
с 2 бр. санитарни възли, 4 бр. мивки, 4 бр. душове и 3 бр. бойлери. В килиите
имало прозорец с размер 60/130 за осигуряване на дневна светлина. Вентилацията
се осигурявала от специални отдушници, разположени на тавана на всяка
килия. Осветлението било от естествена
светлина от прозорци към буферен коридор и отвори над вратите на килиите към арестния коридор и изкуствена светлина с осветителни тела
/две енергоспестяващи крушки/ и електрическа система със захранване до 12 волта
инсталация. Престоят на открито се провеждал в специално обособено
помещение с площ 33 кв. м., с пряка естествена светлина и въздух чрез два
големи четирикрилни прозореца с размери 1.40 х 2.2. кв. м., обезопасени с
решетки. За периода на задържане бил извеждан за престой на открито, като имал
подадени девет декларации за отказ. По време на пребиваването в ареста 3 пъти
провел свиждания с близки. Тези фактически изводи били изведени въз
основа на представените от ответника писмени доказателства /надлежно посочени в
решението/.
Въз основа на фактическите установявания, съдът приел от правна, че предявеният
иск бил допустим като насочен срещу надлежен ответник по смисъла на чл. 205 от АПК, във връзка с чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС и от лице с правен интерес.
Съгласно чл. 284, ал.1 от ЗИНЗС, държавата отговаряла за вредите, причинени на лишени от свобода и
задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в
резултат на нарушения на чл.3 от ЗИНЗС, забраняващ подлагането на изтезания, на
жестоко, нечовешко или унизително отношение. Настъпването на неимуществени
вреди при констатиране на такива нарушения се предполагало до доказване на
противното. В случая се претендирали неимуществени вреди, като резултат от
незаконосъобразни действия и бездействия на ГД "Изпълнение на
наказанията" и на длъжностни лица от нея, за периода на престой в
следствен арест от 28.10.2018г. до
31.12.2018г. Предметът на делото бил
очертан в исковата молба, според която А. търсел обезвреда на претърпени
неимуществени вреди, като последица от недостатъчна
свободна жилищна площ, липса на санитарен възел и достъп до течаща вода в
килията, липса на отваряем прозорец и естествена
светлина, неосигуряване на престой на открито и
възможност за свиждане от 45 минути.
Съдът
посочил, че в част четвърта на ЗИНЗС бил регламентиран редът на
изпълнение на мярката за неотклонение задържане под стража. Съгласно чл.240,
ал.1 от ЗИНЗС, доколкото в тази част не се предвижда друго, разпоредбите
относно осъдените на лишаване от свобода се прилагали и по отношение на
обвиняемите и подсъдимите с мярка за неотклонение задържане под стража. Съгласно
чл. 43, ал.3 от ЗИНЗС, минималната жилищна площ за един лишен от свобода не
можела да бъде по-малка от 4 кв.м. Съгласно чл. 43, ал.2 от ЗИНЗС, всяко място за
лишаване от свобода трябвало да разполага с необходимите жилищни, битови и
други помещения за осъществяване на поправително въздействие, като в ал.4 било
посочено, количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление,
отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и
минимумът обзавеждане на спалните помещения се определят с правилника за
прилагане на закона. В чл.20, ал.2 от ППЗИНЗС било регламентирано, че в
спалните помещения на местата за лишаване от свобода се осигурявал пряк достъп
на дневна светлина и възможност за естествено проветряване, а количеството
дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване
се определяли в зависимост от изискванията на съответните стандарти за
обществени сгради. В ал.3 пък било предвидено на лишените от свобода да се
осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията
от закрит тип ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществявал в
спалните помещения.
Съдът коментирал и,
че съгласно чл.128, ал.1 от ЗИНЗС, при изпълнение на наказанието лишаване от свобода
се създавали
условия за опазване на физическото
и психическото здраве на лишените от
свобода като конкретните условия и ред за медицинско
обслужване били определени с Наредба №2/22.03.2010г.
на Министъра на здравеопазването и министъра на правосъдието. Разпоредбата на чл.86, ал.1, т.1 от ЗИНЗС предвиждала правото на лишените от
свобода на престой на открито
не по-малко от един час
на ден, разпоредбата
на т.2 от същия текст - свиждания не по-малко от
два пъти месечно. В чл.151 от ЗИНЗС било регламентирано задължение за администрацията да осигури на
лишените от свобода, респективно на задържаните под стража, условия
за поддържане на лична хигиена
и хигиена на спалните помещения. Конкретно в чл.151, ал.1, т.3 от ЗИНЗС било регламентирано
задължението на ответника за осигуряване хигиенно поддържане на лишените от
свобода – къпане (баня) по възможност всеки ден, но най-малко два пъти
седмично.
Съдът посочил, че съгласно чл. 29, ал.1 от Конституцията
на Р. България никой не можел да бъде подлаган на мъчение, на жестоко,
безчовечно или унижаващо отношение. В чл.10, т.1 от Международния пакт за
гражданските и политическите права изрично се предвиждало, че всяко лице,
лишено от свобода, имало право на хуманно отношение и на уважение на присъщото
на човешката личност достойнство. В чл.3 от Конвенцията за защита на правата на
човека и основните свободи било прокламирано, че никой не можел да бъде
подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. По
отношение на лицата, изтърпяващи наказание за извършени углавни престъпления,
във вътрешното законодателство на страната това основно право било
регламентирано с нормата на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС, според която осъдените не можело
да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение, като на
това право на лишените от свобода съответствало насрещното административно
задължение при изпълнение на наказанията да бъдат осигурени необходимите и
достатъчни условия, обезпечаващи поддържането на физическото и психическото
здраве на осъдените и зачитане на правата и достойнството им /чл.2, т.3 от ЗИНЗС/. Първоинстанционният състав коментирал, че в съдебната практика на
Европейския съд по правата на човека /вкл. и във връзка с дела, водени срещу
България/, установила общи принципи и стандарти за преценката дали в конкретни
случаи било налице нарушение на прокламираното в чл.3 от ЕКПЧ основно право.
Според ЕСПЧ „безчовечно или унижаващо отношение” предполагало страдание или
унижение, достигащи отвъд неизбежния елемент на страдание и унижение, свързан с
дадена форма на легитимно третиране или наказание. /цитирани са мотиви от
Решение на ЕСПЧ от 02.02.2006г. по делото Й.
срещу България/ .
Според съда, по делото било безспорно
обстоятелството, че спалното помещение, в което бил настанен А. до 31.12.2018г.,
не било оборудвано със санитарен възел и мивка с течаща вода. Санитарното
помещение било общо, достъпът до което бил по график и/или при поискване. Извън
тези интервали от време за облекчаване на физиологичните нужди била използвана
химическа тоалетна. Прилагането на предвидените в ЗИНЗС мерки за изолация и
произтичащите от тях ограничения, не налагали непременно въведените в Ареста
гр. Стара Загора ограничителни условия за ползване на санитарен възел.
Ответникът не посочил конкретни факти и обстоятелства, за да бъдело определен
като необходим спрямо ищеца ограничения по брой и часове достъп до санитарно
помещение за поддържане на лична хигиена.
Наложената на ищеца мярка за неотклонение „задържане под стража” и
свързаните с това законови изисквания за сигурност и охрана на лицата,
неминуемо водели до ограничения в свободата на придвижване, но в случая
прилагането на нормативно регламентираните в ЗИНЗС и ППЗИНЗС мерки за изолация
и произтичащите от тях ограничения, довели до необосновано нарушаване на
основни права на А. /право на хуманно отношение и на уважение на присъщата на
човешката личност достойнство/ и рефлектирали неблагоприятно върху личната му
сфера.
Съдът взел предвид и установеният по делото достъп до санитарен възел по график и
обстоятелството, че през останалата част невинаги своевременно се осигурявал
достъп при изявено желание /справка изх. № 1077/04.03.2022г/, като заключил, че
изпитваното от ищеца неудобство от липсата на свободен достъп до тоалетна и
течаща вода през процесния период бил с висок интензитет. Макар да имало
данни за осигурен достъп до санитарен възел с течаща топла вода, то предвид краткото време на достъп и зависимостта от надзорния състав при
изявяване на желание за ползване, съдът приел, че поддържането на лична хигиена
било осигурено на най-елементарно ниво. Според съдебния състав, по делото не били налице данни за повишена нужда
при ищеца от тези потребности поради специфики във физиологичното му състояние
или заболяване, което да водело до причиняване на значителни вреди. Периодът на
задържането в тези условия бил 63 дни, т.е. достатъчно голям да обусловял
вреди. /цитира се пилотното решение на ЕСПЧ от 27. 01. 2015 г. по делото „Н. и
други срещу България”/, като се извежда извода, че в случая ищецът категорично
не разполагал с възможност за уединение, което обуславяло настъпването на
неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване. Този извод не се променял от
обстоятелството, че използваните химически тоалетни били здрави, уплътнени,
поддържани и не издавали неприятна миризма.
Относно
претенцията за минимална жилищна площ, съдът приел, че свободната жилищна площ
/при отчитане на заетата от мебели площ/ в спалните помещения за всеки от
задържаните била под минималния национален стандарт от 4 кв. м., дори и да не бил
надвишаван капацитетът за настаняване на лица. На следващо място приел, че
осветеността в килиите била слаба, като се осигурявала главно от
енергоспестяващи крушки, т.е. в помещенията не се осигурявал достатъчен достъп
на дневна светлина. Липсвала и осигурена възможност за естествено проветрение. Помещението, в което се осъществявал „престой
на открито”, представлявало обособена част от сградата - затворено помещение с
прозорци, което не удовлетворявало законовото изискване за осигуряване на
задържаните лица ежедневно на не по-малко от един час престой на открито и на
двигателна активност. Без правно значение съдът приел факта, че ситуирането на
ареста било на последен етаж в сграда, находяща се в централната градска част.
Неправилното управленско решение не изключвало отпадане отговорността на
държавата за вреди от нехуманно отношение към задържаните лица. На последно
място Съдът приел, че по делото не се доказало, че ответникът не бил осигурил
възможност за провеждане на свиждане между л.св. А. и
неговите близки в рамките на предвидената от закона честота и предвидената
продължителност според Заповед №Л-4102/06.10.2016г. за вътрешния ред в арестите
на Главния директор на ГДИН или да е отказал да удовлетвори искане за свиждане.
Горното мотивирало съдът, въз основа на приетите за установени
обстоятелства /пребиваването почти 24 ч. в денонощието в спално помещение с
недостатъчна жилищна площ и свързаната с това липса на двигателна активност,
удовлетворяването на естествените физиологични нужди в кофа в присъствие на други
лица, липса на пряка слънчева светлина, естествено проветрение
и престой на открито, занижена лична хигиена/ в своята съвкупност и преценени с
оглед 63-дневния период на пребиваване /от 28.10.2018г до 31.12.2018г/, да
приеме, че неминуемо това водело до потискане, унижаване, неблагоприятно
засягане на личността, до накърняване на човешкото достойнство и до физически
болки и страдания. Причинените на Ш.А. неудобства надхвърляли обичайните,
свързани с изпълнението на наложената мярка за неотклонение и довели до
понесени от него страдания, трудности и негативни емоционални преживявания,
надвишаващи неизбежното ниво, присъщо на тази мярка. С оглед обичайните правила
за условия на живот, съответстващи на изискванията за хуманно отношение, което
да не накърнява човешкото достойнство, условията, в които бил поставен Ш.А. при
пребиваването му в Ареста гр. Стара Загора предвид кумулативния им ефект били квалифицирани
като унижаване на човешкото достойнство. Съдът приел за доказани
следните факти относно описаните в исковата молба битови и санитарно-хигиенни
условия, при които бил поставен ищецът при пребиваването му в Ареста гр. Стара
Загора за периода от
28.10.2018г. до 31.12.2018г. - недостатъчна жилищна площ, липса на постоянен
достъп до санитарен възел и течаща вода, липса на пряка слънчева светлина, на
естествено проветрение, на реален престой на открито
и заключил, че в резултат следвало да се ангажира отговорността на държавата поради
незаконосъобразното бездействие на длъжностните лица на администрацията в
ареста за неспазване на изискванията на чл. 3 от ЗИНЗС, което бездействие
рефлектирало върху личната сфера на ищеца, накърнявайки общочовешка ценност,
защитена с нормата на чл. 3 от ЕКПЧОС. При осъществяване на правно регламентираната
дейност длъжностните лица от администрацията на ареста нарушили изискването по
чл.2, т.3 от ЗИНЗС, което довело до накърняване на правото на задържаното под
стража лице на хуманно отношение и на уважение на присъщата на човешката
личност достойнство и се установило настъпване на неблагоприятно засягане на
имуществени права и/или на защитени от правото нематериални блага,
неимуществени субективни права и основни ценности, което следвало закономерно
от обективния факт на наличие на незаконосъобразна административна дейност.
Според съда, установените негативни
преживявания, физически и психичен дискомфорт на Ш.А., надвишавали неизбежното
ниво, присъщо на наложената му мярка за неотклонение, макар и без увреждане на
здравето, като следствие от тях довели до унижаване на човешкото му достойнство
и представлявали неимуществени вреди, причинени вследствие на незаконосъобразно
бездействие на затворническата администрация в нарушение на изискването по чл.2,
т.3 от ЗИНЗС за осигуряване на условия, обезпечаващи поддържането на
физическото и психическото здраве на задържаните и зачитане на правата и
достойнството им, т.е. кумулативно или налице елементите от правопораждащия
фактически състав за ангажиране отговорността на държавата по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС.
Относно размерът на дължимото обезщетение за
претърпените неимуществени вреди, съдът посочил, че той следвало да бъде
определен в съответствие с нормата на чл. 52 от ЗЗД по справедливост. Спазването на принципа на
справедливостта, като законово въведен критерий за определяне паричния
еквивалент на моралните вреди изисквал размерът на обезщетението да бъдел определен
от съда с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства, касаещи
начина, по който незаконосъобразната административна дейност се отразила на
увреденото лице и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на
увреждането. Съдът посочил, че по делото не били
ангажирани доказателства за такова накърняване на физическото и психическото
здраве на задържания, при което той да понесъл морални вреди, по-големи от
обичайните за всяко лице, което било задържано при тези условия. Предвид
посочените по-горе обстоятелства и факта, че А. пребивавал 63 дни в Ареста в
гр. Стара Загора /за периода от 28.10.2018г. до 31.12.2018г/, където бил
поставен в условия, унижаващи човешкото достойнство, предвид характера и
интензитета на породените страдания и негативни преживявания, съставът прием
извод, че исковата претенция била частично основателна до размера от 450лв,
който бил съобразен и с жизнения стандарт в страната. В останалата част до пълния размер на претендираното
обезщетение от 4500 лв., съдът отхвърли иска на Ш.А. като неоснователен и
недоказан.
Касационната инстанция намира поверяваното
решение за валидно, допустимо и правилно, като по отношение на него не се
установяват обстоятелства, които да обосновават визираното касационно основание
по чл.209, т.3 от АПК. Касационната жалба е неоснователна.
Пред тази инстанция се повдига спор относно
правилността на извършената от първоинстанционния съдебен състав преценка и
извод за наличие на обстоятелства, които обосновават извод за незаконосъобразни
бездействия на администрацията на ответника за процесния период на пребиваване
на ищеца А. ***, в следствие на които същият е претърпял неимуществени вреди в
уважения размер от 450 лева.
Възраженията на касатора
са неоснователни. Същите де факто се свеждат до цитирания на отделни параграфи
от решения на ЕСПЧ. Видно от данните по първоинстанционното дело, Съдът е
указал на страните по спора за кои обстоятелства следва да представят
доказателства, като е разпределил тежестта на доказване. Такива са надлежно
представени от касатора /вж. справка и др. писмени
доказателства/ и приети без оспорване, като от същите еднопосочно се установява
приетото от фактическа страна от съда,
че за времето на престоя на А. ***, който съгласно справката е от
29.10.-31.12.2018г. затворническата администрация е нарушила поради нейното
бездействие законови задължения, регламентирани в нейна тежест, установени в ЗИНЗС
и ППЗИНЗС, а именно, не е осигурила достатъчна
жилищна площ, постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, пряка слънчева
светлина, естествено проветрение на помещението, в
което е бил настанен А. и реален престой на открито, тъй като формално такъв се
е осъществявал в затворено помещение, част от сградата, в която се е намирал
ареста.
В тази насока
следва да се посочи, че в пилотното решение от 27.01.2015г. на ЕСПЧ по делото Н.
и други против България съдът коментира, че „..когато оплакването ….е по силата
на чл.3 от Конвенцията….съдът….трябва да направи преглед на твърдените действия
или бездействия и дали съответното поведение е прекомерноq и е
довело до нарушаване на този член съобразно принципите и стандартите, установени
от Съда /ЕСПЧ/ в неговата практика…..Ако…съдът…констатира, било то по същество
или изрично, че е налице нарушение на чл.3 от Конвенцията по отношение на
условията, при които въпросното лице е било задържано /в миналото или към
настоящия момент/, то този …съд трябва да предостави подходяща
компенсация….Констатацията, че условията не отговарят на изискванията на чл.3
от Конвенцията дава основание да се направи предположение, че са причинили
неимуществени вреди на пострадалия човек.”. В контекста на така приетото в това
решение, правилно първоинстанционният съд, след преценка на
приетите доказателства е установил, че за периода на задържане на А. ***
администрацията при ответника в следствие на нейното бездействие е допуснала нарушение на чл.3 от ЗИНЗС /еквивалентен на
чл.3 от ЕКПЧ/, поради което е извел и единствено възможния извод, че тези
неблагоприятни условия на задържане на А. са му нанесли неимуществени вреди,
които следва да бъдат обезщетени с подходяща компенсация, която е определена в
размер на 450 лева за период от 63 дни /според решението/.
Конкретно установените условия, при които А. е поставян
при 63 дневния си престой в Арест Стара Загора, сочат безспорно, че при
изпълнение на наложената спрямо него мярка на принуда, той е поставян пред
трудности, надвишаващи степента на неизбежното ниво на страдание, което са
свързва с тази мярка, поради което правилно първоинстанционият
съдебен състав приема, че се следва определяне на обезщетение по справедливост.
Касационният състав не намира основания да приеме извод, че така определеният
размер е в нарушение на закона. Периодът на понасяне на вредите не е малък,
интензитета на влияние на някои фактори също, особено що се касае до фактора
пренаселеност и липса на двигателна активност, вкл. и поради не осигуряване на
адекватно изпълнение на задължението за такава, чрез т. нар. каре. В решението по делото Й. против България ЕСПЧ
установява, че „за да попадне в приложното поле на чл.3,
малтретирането трябва да достигне една определена минимална степен на суровост.
Преценката на този минимум е относителна - тя зависи от всички обстоятелства по
делото, като продължителност на малтретирането, физическите и психическите последици
от него…Съдът определя едно
отношение като "нечовешко", когато, inter alia, то е било умишлено, прилагано е в продължение на
часове и е причинило или действително телесно нараняване, или интензивно
физическо и психическо страдание. …… Въпросът дали целта на отношението е била да унизи
жертвата е следващият фактор, който трябва да бъде взет под внимание, но
отсъствието на такава цел не може да изключи напълно нарушение на чл.3. Претърпените страдания
и унижение трябва да излизат извън границите на неизбежния елемент страдание
или унижение, свързан с определена форма на законно отношение или наказание.
Мерките, лишаващи човека от неговата свобода, често могат да включват такъв
елемент”. Според ЕСПЧ, чл.3 от Конвенцията „задължава държавата да осигури на задържаното под
стража лице, от една страна, условия, съобразени с уважението към неговото
човешко достойнство, от друга - начинът и методът на изпълнение на мярката
задържане под стража да не го подлага на страдание или трудности от степен над
неизбежното ниво на страдание, присъщо на задържането под стража….“.
Както правилно е посочено в жаленото решение, макар и да
няма установени конкретни физически увреди за арестанта, то резултатът на тези
неблагоприятни условия на мястото на задържане, при които той е поставян, имат своя
негативен неимуществен ефект, тъй като са му причинили трудности, негативни
преживявания и психически дискомфорт, надхвърлящи неизбежното ниво на
страдание. Изцяло неоснователен в тази насока е доводът на касатора,
че тъй като лицето вече е пребивавало в това място за задържане той няма как да
понася неимуществени вреди, резултат на психически увреди. Независимо от факта,
че А. и преди е бил поставян в такива условия, то преценката на съда е винаги
конкретна, за съответния период, като в следствие на тази преценка, съдебният
състав приема, че неблагоприятните условия са налице и те несъмнено указват
негативен ефект върху психиката на задържаното лице, като в резултат на техния
кумулативен ефект съдът е достигнал до преценката, че справедлива обезвреда е
такава в размера от 450 лева, вкл. и при отчитане на обстоятелството на
предишни задържания на А. в това място. Видно е, че така определеният конкретен
размер от 450 лева чисто аритметически се явява 10% от пълно заявената искова
претенция, но той касае един не малък период, поради което касационната
инстанция приема извод, че правилно той е определен за справедлив в конкретния
случай и за конкретния субект, и няма основание същият да бъде отменян или
изменян, като бъде намален.
На последно място, следва да се посочи, че изцяло
неоснователно се явява възражението в касационната жалба, че долустоящият съд присъдил обезщетение за време, през което А.
не бил пребивавал в конкретното място за задържане. Искът е предявен за периода
28.10.-31.12.2018г. и произнасянето е в тези времеви рамки, като той не е
възразен по никакъв начин в първоинстанционното производство /видно от отговора
на исковата молба/. Освен това е налично писмено доказателство, изготвено от
Началник Затвора в град Стара Загора /л. 33/, в което изрично се сочи, че от
направена справка с Дневник за разпределение на задържаните лица по килии, е
установено, че А. от 29.10.2018 до 31.12.2018г. е бил настанен в ареста
конкретно в килия №8. Безспорно от доказателството на л. 57 от
първоинстанционното дело се установява, че от 29.10.2018г. А. е приведен в
сектор „Арести“ при ОС“ИН“, но разликата от един ден не променя крайния правен
извод, до който достига съда, че А. в периода на пребиваването си в това място
за задържане в следствие на незаконосъобразните бездействия на администрацията
при ответника е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в понасянето на
негативни психически преживявания, надвишаващи неизбежното ниво на строгост,
което се свързва с нея и за това му се следва присъждане на справедливо
обезщетение, което напълно правилно и законосъобразно е определено в конкретния
размер от 450 лева.
Горното мотивира касационната инстанция да приеме извод
за неоснователност на касационната жалба и за правилност на решението, тъй като
по отношение на него не се установи претендираното касационно основание по
чл.209, т.3 от АПК. Същото следва да се остави в законна сила.
Водим от горното и на осн. чл.221, ал.2 от АПК, Съдът
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 265/20.06.2022г., в обжалваната му
част, в която ГД“ИН“ е осъдена да заплати на Ш.Ю.А. обезщетение в размер на
450,00 лева за претърпени неимуществени вреди от незаконосъобразни действия и
бездействия на администрацията в Ареста в град Стара Загора, изразяващи се в неосигуряване на необходимите битови и санитарно-хигиенни
условия в Арест Стара Загора за периода 28.10.2018 – 31.12.2018г.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.