№ 1092
гр. Стара Загора, 19.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XIII–ТИ ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Ж. Иванова
при участието на секретаря Невена Иванова
като разгледа докладваното от Ж. Иванова Гражданско дело №
20235530103364 по описа за 2023 година
Предявен е иск с правно основание чл. 22 ЗПК във връзка с чл. 26, ал.1
ЗЗД за обявяване за недействителен на договор за кредит, поради
противоречие с чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК.
Ищецът Н. М. Н. твърди, че е сключил с ответника договор за
потребителски кредит №188700, по силата на който е получил в собственост
сумата от 1200.00лв., при следните условия:Преференциален годишен лихвен
процент от 36,99 % и ГПР в размер на 49.65 %,срок на договора- 24 месеца. В
раздел V, чл. 10(1) била предвидена неустойка при неизпълнение на
задължението за представяне на обезпечение /един поръчител/ в размер на
1048.32 лева, платима разсрочено заедно с всяка вноска, при добавяне на
сумата от 74.88 лева за срока на договора.
Твърди още, че горепосоченият договор е недействителен,на
основание чл. 22 ЗПК, тъй като не било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Същото било въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно
по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следвало да
се отбележи, че ГПР представлявал вид оскъпяване на кредита, защото в него
били включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова било
1
необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябвало да
заплати длъжникът, а не същият да бъдел поставен в положение да тълкува
клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
В конкретния случай било посочено, че ГПР е 49, 65 %, а ГЛП- 36.99
%, но от съдържанието на договора не можело да се направи извод за това
кои точно разходи се заплащат и по какъв начин бил формиран ГПР, нито пък
било ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата,
която била част от него. Всичко това поставяло потребителя в положение да
не знае колко точно (като сума в лева) било оскъпяването му по кредита,
което ще дължи и в това именно била недействителността в случая, като
неспазено изискване на посоченото законово основание.
Пак в тази връзка, следвало да се посочи, че още при сключването на
договора било предвидено, че неустойката по чл. 10 ще се заплаща
разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер бил
1048.32 лева (при отпусната заемна сума от 1 200 лева или повече от 90 % от
кредитната сума), а видно от погасителния план към всяка месечна вноска за
тази неустойка се прибавяла допълнително сумата от 74.88 лева за целия срок
на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за
вида обезпечение (поръчителство) и срока за представянето му (тридневен),
създавали значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
степен, че то изцяло да се възпрепятствало.
Непредставянето на обезпечение не водило до претърпяването на
вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за
представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на
сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по
кредита. В случая било предвидено неустойката по договора да се кумулира
към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонявала от
обезпечителната и обезщетителната си функция и водила до скрито
оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски,
неустойката на практика се явявала добавък към възнаградителната лихва и
представлявала сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният
договор не отговорял на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.
Посочването в договора за кредит на по – нисък от действителния ГПР
представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като
2
нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г
ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвеждала потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволявала да
прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Тази
норма, от една страна, била насочена към осигуряване защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски
кредити така, че да бъдел осигурен баланс между интересите на двете страни.
В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора не давала възможност на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора предвид предоставените му от
законодателя съответни стандарти за защита.
Позовава се на разпоредбата на чл. 19 ал. 1 от ЗПК, според която ГПР
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи, или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. ГПР се изчислявало по специална формула, като
спазването на това изчисление давало информация на потребителя как е бил
образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в
посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/,
следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да бъдат инкорпорирани
всички разходи, които ще стори и които били пряко свързани с кредитното
правоотношение. Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не
било достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на
цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК била на потребителя да се
предоставила пълна, точна и максимално ясна информация за разходите,
които следвал да стори във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкувал всяка една
клауза и да преценявал дали тя създава задължение за допълнителна такса по
кредита, невключена в ГПР, противоречило на изискването за яснота,
въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Този пропуск сам по себе си бил
достатъчен, за да се приеме, че договорът бил недействителен, на основание
чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.
3
Ищецът бил извършил три плащания на обща стойност 414 лева.
Искането на ищеца до съда е да прогласи за недействителен,
сключения между „Макроадванс” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: град София, бул. „Г. С. Раковски” № 147, ет. 5, ап. 14, от една
страна и Н. М. Н., ЕГН-**********, адрес: град *****************,от друга,
Договор за потребителски кредит №188700, сключен на 29.11.2022г., поради
несъответствие с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от Закона за потребителския
кредит.
В законоустановения срок по чл.131 ГПК ответното дружество
„Макроадванс” АД е подало писмен отговор, с който се оспорва така
предявения иск, като го счита за неоснователен, по следните съображения:
Разпоредбата на чл.11, т.10 от ЗПК регламентирала, че при сключване
на договора следвало да се уговори годишният процент на разходите по
кредита, включващ по арг. от чл. 19, ал. 1 от ЗПК общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими
на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. В договора било посочено какъв
бил размерът на годишния процент на разходите по кредита, като последният
се формирал от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти.
Въпреки, че в клаузата на съглашението между страните не било посочено
какви компоненти кредитодателят бил включил при формиране размера на
годишния процент на разходите при сключване на договора, последните били
изводими от разпоредбите на закона. Посредством тълкуване на клаузите на
договора за потребителски кредит съотнесени към разпоредбата на чл. 19, ал.
1 от ЗПК и тази на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, ответникът намира, че при
сключване на договора за кредит, не било допуснато соченото от ищеца
нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Освен това, ГПР не
надхвърлял максимално допустимия размер по чл.19, ал.4 от ЗПК. В този
смисъл било Решение №1099/25.07.2023 по гр.д. №6544/2022г. на PC Плевен.
В допълнение, ответникът твърди, че процесният договор за кредит
бил сключен при годишен процент на разходите в размер на 49.65 % в
съответствие с действащото законодателство за максималния размер на
годишният процент на разходите, който не следвало да надвишава пет пъти
4
размера на законната лихва по просрочени задължения, определена с
постановление на Министерски съвет.
Твърди още, че ГПР бил изчислен по формула, съгласно приложение
№1, като нито законът, нито съдебната практика, поставяли изисквания
кредиторът да разписвал подробно методиката на формиране на годишния
процент на разходите. Достатъчно било размерът да бъде конкретизиран и да
предоставя информация на потребителя начина на формиране, както било в
настоящия случай.
Относно неустойката, ответникът уточнява, че точният й размер бил
посочен и в погасителния план, а механизмът й на изчисляване - в договора за
кредит. При положение, че присъщ за неустойката бил предварително
определен в договора размер на вредите от неизпълнение на конкретно
договорно задължение, без да било необходимо те да се доказват, било
допустимо отнапред да се уговори и начин за разсроченото й плащане в
случай на такова неизпълнение. В клаузите на договора и общите условия
било описано, че неустойката се начислявала на ден, по посочена формула,
единствено и само за периода, пред който кредитът бил необезпечен.
Посочената в погасителния план сума, която би се кумулирала към
погасителната вноска била в максимален размер, т.е. в хипотеза, в която
кредитът бил необезпечен за целия период и това било така, за да бъдело
създадено улеснение за потребителя и същият да имал представа с колко най-
много би се повишила дължимата месечна вноска. От уговорка за разсрочено
плащане на неустойката не можело да се направи извод, че страните отнапред
били приели, че задължението, чието неизпълнение било скрепено с
неустоечна клауза, нямало да бъде изпълнено и че поради това в
действителност с тази клауза се уговаряло заплащане на суми, които да
водели до надвишаване на максимално допустимия ГПР съгласно
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК при заобикаляне на тази
разпоредба. Неустойка била за неизпълнение на конкретно договорно
задължение, а именно - осигуряване на достатъчно обезпечение на
задължението да върне главницата и договорната лихва. Ето защо и с оглед
разпоредбата на чл. 19. ал. 3. т. 1 от ЗПК тя не се включвала в ГПР по кредита
и нейният размер не водил до увеличаване на ГПР над максимално
допустимия праг по чл. 19. ал. 4 от ЗПК, което съгласно чл. 19. ал. 5 от ЗПК
да обусловяло нищожността на тази уговорка за неустойка. В този смисъл
5
било Решение № 61 на PC -Самоков, 27.04.2020 г., постановено по гр.д. 604
по описа на съда за 2018 г.
Моли иска да бъде отхвърлен. Претендира разноски.
В съдебно заседание ищецът Н. М. Н., редовно и своевременно
призован, не се явява и не изпраща представител. Процесуалният му
представител депозира становище по делото, с което заявява, че поддържа
предявения иск.
В съдебно заседание ответникът „Макроадванс“ АД, редовно и
своевременно призован, не изпраща представител. Процесуалният му
представител депозира становище по делото, с което оспорва иска.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по
делото доказателства по реда на чл.235, ал.2 ГПК във връзка с чл. 12 ГПК,
намира за установено следното:
Страните не спорят, че на 29.11.2022 г. между кредитора
„Макроадванс“ АД и кредитополучателя Н. М. Н. е сключен договор за
потребителски кредит № 188700, по силата на който кредиторът е
предоставил на кредитополучателя сумата в размер на 1 200 лева, за срок от
14 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент 41,00% и при годишен
процент на разходите 49,65%.
В чл.7, ал.5 от договора страните са уговорили, че тъй като
кредитополучателят отговаря на изискванията за лоялни клиенти към датата
на подписване на договора, се прилага преференциален лихвен процент в
размер на 36.99%, а в ал.5 е посочено, че в случай на просрочие от повече от
60 дни при издължаването, на която и да е вноска, преференциалните лихвени
условия се отнемат.
В чл. 9, ал.1 от договора е посочено, че ГПР е 49,65% и че се
изчислява съгласно ЗПК, а съгласно ал. 2 общата сума на кредита, ведно с
дължимите разходи и лихви е посочена в Погасителния план (Приложение 1
към договора – представено по делото – л. 9).
Съгласно чл. 10 от договора във връзка с чл. 20 ако
кредитополучателят не осигури обезпечение - поръчител, който да отговаря
на определени в договора условия, в тридневен срок от сключването му,
дължи на кредитора неустойка в размер на 8,28 лева + 0,230% от усвоения
6
размер на кредита за първия ден на забавата и 0,230 % от усвоения размер на
кредита за всеки следващ ден на забавата (ал.1) или при преференциални
условия - неустойка в размер на 7,49 лева + 0,208% от усвоения размер за
първия ден на забавата и 0,208 % от усвоения размер на кредита за всеки
следващ ден на забавата (ал.2).
Представен е и Европейският формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити.
За изясняване на обстоятелствата по делото е назначена съдебно-
счетоводна експертиза, съгласно заключението по която (неоспорено от
страните, което съдът кредитира като пълно, ясно и съответстващо на
писмените доказателства) се установява, че при ползване на интернет
кредитен калкулатор - при главница 1200 лева и договорна лихва 41%
/36,99% - преференциални условия/, тогава ГПР е 49,65 %. Общият размер на
неустойката по договора е 1048,32 лева и ако същата бъде включена в ГПР, то
тогава ГПР е 108,70%.
При така установеното от фактическа страна, съдът, от правна
страна, намира следното:
Ответникът представлява финансова институции по смисъла на чл. 3,
ал.2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства (както е в конкретния случая). Това определя дружеството като
кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Процесният договор е договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, тъй като с него
кредиторът (заемодателят) е предоставил на ищеца заемна сума със
задължение за последния да я върне, съгласно уговорените параметри и
условия.
Основанията за недействителност на договора за потребителски кредит
са изброени в чл. 22 ЗПК. За да бъде валидно сключен договорът за
потребителски кредит е необходимо същият да отговаря на предвидените
изисквания в разпоредбите на чл. 10, ал.1 ЗПК, чл.11, ал.1, т.7-12 и т.20 и ал.2
ЗПК.
Ищецът твърди недействителност на процесния договор за кредит
поради противоречие с чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК.
7
Съгласно чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит
следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин. Видът на разходите, от които се формира ГПР са посочени в чл.
19, ал. 1 ЗПК, а именно: настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.
Действително е налице противоречива съдебна практика относно
въпроса – дали за да е изпълнена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК
следва да е посочен годишния процент на разходите по кредита като цифрово
изражение и общата сума, дължима от потребителя, както е в случая или
следва да бъдат посочени всеки един отделен разход по чл. 19, ал.1 ЗПК и §
1, т.1 от ДР към ЗПК, който се включва. Настоящият съдебен състав счита, че
от тълкуването на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК не следва извода, че
всеки един разход следва да бъде посочен, който се включва в ГПР (в този
смисъл има произнасяния и на ВКС). Вече когато в хода на производството се
установи, че неправилно е посочен този процент и че в него не са били
включени разходи, които е следвало да бъдат включени, тогава в зависимост
от конкретиката на случая следва да се преценява дали е налице
недействителност на договора - чл. 22 ЗПК или на клаузата, с която е
уговорен ГПР – чл. 19, ал. 5 ЗПК.
В случая в чл. 9, ал.1 от договора е посочено, че ГПР е 49,65% и че се
изчислява съгласно ЗПК, а съгласно ал. 2 общата сума на кредита, ведно с
дължимите разходи и лихви е посочена в Погасителния план (Приложение 1
към договора) – виж л. 9 от делото.
Действително процесният договор не съдържа описание на взетите при
горното изчисление допускания, но в Общите условия на кредитора и в
Европейския формуляр за предоставяне на информация за потребителските
кредити ясно и изчерпателно са посочени компонентите, които са включени
при определянето на ГПР, а в договора на страните те са категорично и
недвусмислено посочени в процентно изражение и като глобална сума,
8
предвид което липсата на данни за взетите предвид допускания сама по себе
си не би могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето
задължение и неговата икономическа тежест, както и да го съпостави с
предложения на други кредитни институции, а също и при необходимост да
се откаже от договора, в каквато насока са доводите на процесуалния
представител на ищеца.
Освен това, видно от заключението на вещото лице по съдебно –
счетоводната експертиза при ползване на интернет кредитен калкулатор - при
главница 1200 лева и договорна лихва 41% /36,99% - преференциални
условия/, ГПР е 49,65 %, което бе и служебно проверено от съда, ползвайки,
посочения от вещото лице, калкулатор. Следователно ГПР е правилно
посочен в договора и по стойност не надвишава петкратния размер на
законната лихва – чл. 19, ал.4 ЗПК.
Неоснователен е довода на процесуалния представител на ищеца че
уговорената неустойка за неосигурено обезпечение на кредита следва да се
включи в размера на ГПР и тъй като това не е сторено е нарушена
разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 10 ЗПК. В случая е налице предвидено
обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение, което по дефиниция
не попада в общите разходи и от там не може да се вземе предвид при
изчисляване на ГПР, затова неустойката не се включва в размера на ГПР –
аргумент чл. 19, ал.3 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал.3, т.1 ЗПК при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит. В този смисъл е и Директива 2008/48/ ЕО, в която са
въведени същите ограничения: „За целите на изчисляване на годишния
процент на разходите се определят общите разходи по кредита за
потребителя, с изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване
на някое от задълженията му според договора за кредит. Това, че неустойката
за неосигуряване на обезпечение е нищожна и потребителят не я дължи (по
този въпрос съдебната практика е непротиворечива) не е основание да се
приеме, че характерът на това, предвидено в полза на кредитора, вземане е
скрита възнаградителна лихва, която следва да се включи в ГПР, какъвто
довод навежда ищецът.
Следователно не е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК.
9
Предвид изложеното, съдът намира, че следва да отхвърли като
неоснователен предявеният иск за прогласяване за недействителен,
сключеният между „Макроадванс” АД, от една страна и Н. М. Н., от друга
страна, договор за потребителски кредит №188700, сключен на 29.11.2022г.,
поради несъответствие с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от Закон за
потребителския кредит.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът следва
да бъде осъден да заплати на ответника разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лева, определено от съда на основание чл. 25,
ал.1 от НЗПП.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н. М. Н., ЕГН: **********, с адрес: град
*****************, против „Макроадванс” АД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: град София, бул. „Г. С. Раковски” № 147, ет.
5, ап. 14, иск за прогласяване за недействителен, сключеният между
„Макроадванс” АД, от една страна и Н. М. Н., от друга страна, договор за
потребителски кредит №188700, сключен на 29.11.2022г., поради
несъответствие с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от Закон за
потребителския кредит, като неоснователен.
ОСЪЖДА Н. М. Н., ЕГН: **********, адрес: град *****************,
да заплати на „Макроадванс” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Г. С. Раковски” № 147, ет. 5, ап. 14, сумата в
размер на 100 лева, представляваща направените от дружеството по делото
разноски.
Решението подлежи на обжалване пред ОС - Стара Загора в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
10