№ 242
гр. П., 19.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Андрей Ив. Николов
при участието на секретаря Величка Андреева
като разгледа докладваното от Андрей Ив. Николов Гражданско дело №
20241230100348 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 422 ГПК.
Образувано е въз основа на искова молба, подадена от „У. Л-“ ЕАД, със
седалище и адрес на управление в гр. С., ул. „Г.“ № 14, ЕИК ***, против „Д. Т.“
ЕООД, със седалище и адрес на управление в с. К., общ. П., ул. „А. П.“ № 57, ЕИК ***
и против Й. Я., с постоянен адрес в с. К., общ. П., ул. „А. П.“ № 57, вх. А, ЕГН
**********.
Ищецът твърди, че между него (като лизингодател), първия ответник (като
лизингополучател) и втория ответник (като солидарен длъжник на лизингополучателя)
е бил сключен Договор за финансов лизинг с № 119854 от 23.02.2016 г. Пояснява, че
по силата на тази сделка е закупил 4 броя нови моторни превозни средства,
представляващи влекачи марка „MAN“, модел „TGX 18.440 4Х2 LLS-U“ (с рами №
***, № ***, № *** и № ***), след което ги е предоставил за ползване на първия
ответник. Изтъква, че срокът на договора е изтекъл на 22.02.2020 г., но собствеността
върху лизингованите вещи не е била прехвърлена в полза на лизингополучателя, нито
той е върнал тяхното държане. Смята, че по тези причини двамата ответници
отговарят солидарно за заплащането на разходите, свързани със сключени застраховки
„Каско“ по отношение на превозните средства, които се отнасят за периода 02.06.2022
г. – 02.09.2023 г. и възлизат общо на 10 325,48 лв. Уточнява, че за визираното вземане
е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, срещу която са постъпили
1
възражения по чл. 414 ГПК. Затова иска неговото съществуване да бъде признато за
установено, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК – 13.12.2023 г., до погасяването. Претендира и съдебни разноски.
Ответниците оспорват ищцовите претенции и настояват за тяхното отхвърляне,
както и за присъждане на съдебно-деловодни разходи. Изразяват становище, че: с
оглед изтичането на лизинговия срок, претендираните разходи не се дължат на
договорно основание; клаузата от договора за лизинг, на която по този повод се
позовава ищцовото дружество, е нищожна поради противоречие със закона и липса на
основание; вторият ответник има качеството на поръчител по лизинговата сделка и
отговорността му е погасена, тъй като е изтекъл преклузивният срок по чл. 147 ЗЗД.
Съдът приема следното:
1. По съществото на делото (изводи от фактическа и от правна страна):
Предмет на разглеждане са субективно (пасивно) съединени установителни
искове с правна квалификация по чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 4 ГПК във вр. с чл.
342, ал. 2 във вр. с 345, ал. 1 ТЗ във вр. с чл. 232, ал. 2, предл. 2 ЗЗД.
Вземането по исковите претенции попада в обхвата на Заповедта за изпълнение
по чл. 410 ГПК с № 1010/13.12.2023 г. по ч. гр. д. № 1710/23 г. на Районен съд – гр. П.
(приложено към сегашното дело).
Срещу цитираната заповед настоящите ответници, имащи качеството на
длъжници в заповедната процедура, са депозирали възражения по чл. 414 ГПК.
Ето защо и обсегът на сегашното съдебно производство включва проверка на
предпоставките от фактическия състав, пораждащ търсеното задължение, и
съобразяването им на фона на установените обстоятелства и приложимия закон.
В принципен план уважаването на исковете, поставени за решаване, е
детерминирано от кумулативната даденост на съответните предпоставки, произтичащи
от приложимите материалноправни разпоредби (чл. 342, ал. 2 във вр. с 345, ал. 1 ТЗ
във вр. с чл. 232, ал. 2, предл. 2 ЗЗД), и се свеждат до: 1/ валидно облигационно
отношение между страните по делото, породено от поддържания лизингов договор, по
силата на който ищецът има качеството на лизингодател, първият ответник – на
лизингополучател, а вторият ответник – на солидарен длъжник; 2/ придобиване от
лизингодателя на лизингованите вещи; 3/ предоставянето им на лизингополучателя за
ползване; 4/ реалното извършване от лизингодателя на заявените застрахователни
разходи, свързани с лизингованите вещи; 5/ настъпване на падежа за тяхното
възстановяване от лизингополучателя, за което отговаря и солидарният длъжник, и 6/
неизпълнение на това задължение.
Правилата, уреждащи разпределението на доказателствената тежест в исковия
граждански процес (чл. 154, ал. 1 ГПК), възлагат на ищеца да установи очертаните
положителни изисквания за основателността на исковите претенции, а ответниците
2
трябва да проведат доказване относно погасяването на дълга.
Сключването на твърдения договор се констатира от обективиращия го писмен
документ, който е част от доказателствената съвкупност и не е оспорен от
ответниците.
От съдържанието на самия договор, както и от подписаните към него и също
неоспорени от ответниците приложение № 1, погасителен план и допълнителното
споразумение, се изяснява, че:
- Уговореният лизинг касае горепосочените 4 броя нови превозни средства
и е със срок до 22.02.2020 г.
- Базисните задължения на лизингодателя са били ориентирани към
закупуването на лизинговите активи и предоставянето им за ползване на
лизингополучателя (чл. 1, ал. 1 от договора).
- Едно от основните насрещни задължения на лизингополучателя пък се
отнася до възстановяването на лизингодателя на разходите по застраховането на
автомобилите, включително за застраховка „Каско“, дори при изтичане на срока на
лизинга, ако превозните средства не са върнати и не упражнено правото на
изкупуването им (чл. 5, ал. 1, т. 1.3 във вр. с чл. 13 от договора във вр. с т. 9 от
приложение № 1).
- Падежът за плащането на разходите за дължимите застрахователни
премии се определя в писмено уведомление от лизингодателя до лизингополучателя
(вж. отново т. 9 от приложение № 1 към договора).
- Вторият ответник е солидарен длъжник, който отговаря за изпълнението
на всички задължения на лизингополучателя, произтичащи от сделката, от момента на
възникването им до тяхното окончателно погасяване (чл. 42, ал. 1 от договора).
От приложените копие на договор за покупко-продажба от 22.02.2016 г. и копия
на 4 броя свидетелства за регистрация – част I, издадени от сектор „КАТ – ПП“ при
ОД на МВР – гр. Благоевград, е видно, че дружеството ищец е придобило
собствеността върху лизингованите автомобили.
По делото е прието като писмено доказателство и копие на приемо-
предавателен протокол от 10.03.2016 г., от който става ясно, че ищецът е предал
държането на превозните средства на първия ответник, на датата на подписването на
този документ.
Сключването на сочените застраховки „Каско“ спрямо лизингованите моторни
превозни средства се потвърждава от ангажираните от ищеца застрахователни полици,
издадени от „Дженерали застраховане“ АД – с № 0320220855001308, с №
0320220855001309, с № 0320220855001306, с № 0320220855001307, с №
0320230855000982, с № 0320230855000983, с № 0320230855000984 и с №
0320230855000985.
Плащането на вноските по премиите от цитираните полици, за периода
3
02.06.2022 г. – 02.09.2023 г., формиращи исковата сума от 10 325,48 лв., се признава от
ответниците и този факт е отделен за безспорен и ненуждаещ се от доказване, с
протоколно определение на съда от 19.06.2024 г.
Ищцовата страна, в качеството си на лизингодател, не е представила нарочно
уведомление до първия ответник, като лизингополучател, с което се определят
падежите на плащанията, свързани с възстановяването на процесните застрахователни
разходи. Независимо от отсъствието на такъв документ, претендираното вземане
трябва да се приеме за изискуемо, щом като няма определен срок за изпълнението му,
а предназначението на покана за плащане по чл. 84, ал. 2 ЗЗД изпълнява заявлението
по чл. 410 ГПК.
Ответниците не са провели доказване за погасяването на така възникналото
задължение.
Ето защо и в крайна сметка може да се обобщи, че условията за
основателността на разглежданите субективно съединени искове са изпълнени, поради
което те подлежат на пълно уважаване.
Не са основателни насрещните възражения на ответниците, защото:
- Обстоятелството, че срокът на лизинга е изтекъл преди извършването на
заявените застрахователни разходи не означава, че те не могат да се претендират на
договорно основание, щом като в коментираната вече уговорка на чл. 13 от договора
ясно е разписано точно обратното.
- Вярно е, че поначало ползването на вещта от лизингополучателя след
изтичане на лизинговия срок, при знанието и без противопоставянето на
лизингодателя, не води до продължаване на договора за неопределен срок – по
аргумент от чл. 347, ал. 2 ТЗ във вр. с чл. 236, ал. 1 ЗЗД. Обсъжданият нормативен
режим обаче притежава диспозитивен, а не императивен характер, понеже не е
установен в защитата на някакъв публичен интерес, касаещ сигурността на търговския
оборот. Затова и не съществува юридическа пречка страните по лизинговия договор да
уговорят задължение за лизингополучателя да възстанови на лизингодателя разходите
за лизинговия актив и в ситуация, при която първият продължава да го използва след
изтичането на срока, предвиден в договора, въпреки че не е придобил собствеността
му.
- Договорна клауза от такъв порядък не е нищожна, тъй като не влиза в
колизия с повелителна законова разпоредба. Тя не е лишена и от основание.
Основанието или каузата при т. нар. каузални сделки е непосредствената цел, която се
преследва с предоставянето на дадена имуществена облага въз основа на сделката (вж.
по-подробно по този проблем проф. В. Таджер, „Гражданско право на НРБ. Обща
част. Дял II“, издателство „Софи-Р“, 2001 г., стр. 400 – 403).
- В конкретния казус основанието на клаузата на чл. 13 от лизинговия
договор е очевидно – лизингополучателят да поеме разходите, касаещи ползването на
4
вещта и след изтичането на уговорения срок за нейното ползване, щом като
продължава да я използва, вместо да я върне на лизингодателя.
- Вторият ответник няма качеството на поръчител по лизинговата сделка,
станала повод за делото, а е съдлъжник на първия ответник, в качеството му на
лизингополучател по нея. Този извод следва по ясен и недвусмислен начин от
анализираната по-горе уговорка на чл. 42 от договора, където дори е направено
изрично препращане към правилата на чл. 101 и на чл. 121 – чл. 127 ЗЗД, уреждащи
отговорността на солидарните длъжници, а не на поръчителя (чл. 138 – чл. 148 ЗЗД).
Следователно тук изобщо не може да се поставя въпросът за погасяване на
отговорността на втория ответник с изтичането на срока по чл. 147, ал. 1, изр. 1 ЗЗД.
2. По съдебните разноски:
Изходът от спора предоставя право на съдебни разноски само за ищцовото
дружество (чл. 78, ал. 1 ГПК).
Според т. 12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/13 г.,
ОСГТК на ВКС, съдът, разглеждащ иска по чл. 422 ГПК, дължи диференцирано
произнасяне по съдебно-деловодните разходи и за заповедното, и за исковото
производство.
В този смисъл отговорността за разноски на ответниците към ищеца се
разпределя по следния начин:
- 1 186,03 лв. – за заповедната процедура, формирани от заплатената
държавна такса (206,51 лв.) и от платения адвокатски хонорар (979,52 лв.), и
- 1 801,66 лв. – общ размер на разноските за исковото дело, които също
обхващат внесената държавна такса (206,51 лв.) и заплатеното адвокатско
възнаграждение (1 595,15 лв.).
Ръководейки се от изложените съображения, Районен съд – гр. П., Гражданско
отделение, Трети състав
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422 ГПК, че „Д. Т.“ ЕООД,
със седалище и адрес на управление в с. К., общ. П., ул. „А. П.“ № 57, ЕИК *** и Й.
Я., с постоянен адрес в с. К., общ. П., ул. „А. П.“ № 57, вх. А, ЕГН **********,
дължат солидарно на „У. Л-“ ЕАД , със седалище и адрес на управление в гр. С., ул.
„Г.“ № 14, ЕИК ***, следната сума, включена в обхвата на Заповедта за изпълнение
по чл. 410 ГПК с № 1010/13.12.2023 г., издадена по ч. гр. д. № 1710/23 г. на Районен
съд – гр. П., а именно: 10 325,48 лв. – разходи по Договор за финансов лизинг с №
119854 от 23.02.2016 г., сключен между „У. Л-“ ЕАД (като лизингодател), „Д. Т.“ ЕООД
5
(като лизингополучател) и Й. Я. (като солидарен длъжник на лизингополучателя),
които разходи са извършени от лизингодателя в периода 02.06.2022 г. – 02.09.2023 г.,
но подлежат на възстановяване от лизингополучателя, и са свързани със застраховки
„Каско“ на лизингованите моторни превозни средства – 4 броя влекачи марка „MAN“,
модел „TGX 18.440 4Х2 LLS-U“, с рами № ***, № ***, № *** и № ***, ведно със
законната лихва, считано от 13.12.2023 г. до погасяването.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „Д. Т.“ ЕООД, със седалище и адрес
на управление в с. К., общ. П., ул. „А. П.“ № 57, ЕИК *** и Й. Я., с постоянен адрес в
с. К., общ. П., ул. „А. П.“ № 57, вх. А, ЕГН **********, солидарно да заплатят на „У.
Л-“ ЕАД, със седалище и адрес на управление в гр. С., ул. „Г.“ № 14, ЕИК ***,
следните съдебни разноски:
- 1 186,03 лв. – за заповедното производство (ч. гр. д. № 1710/23 г. на
Районен съд – гр. П.), както и
- 1 801,66 лв. – за първоинстанционното исково производство (гр. д. №
348/24 г. на Районен съд – гр. П.).
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните, пред Окръжен съд – гр.
Благоевград, в 2-седмичен срок, считано от връчването на препис, с въззивна жалба,
която се подава чрез Районен съд – гр. П..
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
6