№ 34
гр. Търговище, 20.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и първи декември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Христина Ив. Сярова
при участието на секретаря Женя Люб. Иванова
като разгледа докладваното от Христина Ив. Сярова Гражданско дело №
20213530101154 по описа за 2021 година
Постъпила е искова молба от Л. АЛ. М. от гр.Търговище, със съдебен адрес
*************, против, „Макроадванс“ АД, ЕИК:********* гр.София с предявени
обективно съединени искове в условия на евентуалност за прогласяване нищожност поради
противоречие със закона, респ. поради противоречие с морала и добрите нрави на уговорени
клаузи по Договор за потребителски кредит № 127206/08.04., касаеща заплащане на
неустойка в размер на 1182.60лв. Ищцата твърди, че посочените клаузи на сключения
договор противоречат на закона по чл. 26,ал.1,пр. първо от ЗЗД във вр. с чл. 11,ал.1,т.10 и
чл. 19,ал.4 от ЗПК и чл. 21,ал.1 от ЗПК, както и на чл.26,ал.1,предл. трето от ЗЗД, а клаузата
по чл. 21,ал.5 от договора противоречи на закона по чл. 26,ал.1,пр. първо от ЗЗД във вр. с чл.
10а от ЗПК и чл. 21,ал.1 от ЗПК, както и на чл.26,ал.1,предл. трето от ЗЗД, поради което
същата приема, че за нея е налице правен интерес от прогласяване на нищожността на
посочените три клаузи от договора поради противоречието им със закона, а в условията на
евентуалност- поради противоречие с правилата на морала и добрите нрави.
Ищцата Л. АЛ. М. твърди в исковата си молба, че е страна по Договор за
потребителски кредит № 127206 от 08.04.2021г., сключен с „Макроадванс“ АД. Съгласно
чл.1 от Договора за кредит Кредитодателят се задължава да предостави на
Кредитополучателя кредит в размер на 1000.00, лева, като последната се задължава да върне
сумата от 1316.11 лева, съгласно условията на договора при ГПР по кредита е в размер на
49.65 %, а ГЛП в размер на 38.95%. Съгласно чл.10 от договора ищцата следва да заплати и
неустойка в размер на 1182.60лв., подробно описана в Погасителен план към договора, на 18
месечни вноски, всяка от които в размер на по 65.70лв. Счита, че така уговорената
неустойка е нищожна и моли съда да я прогласи за такава. В съдебно заседание не се явява и
1
не изпраща представител. В писмена молба процесуалният представител поддържа исковете
– главен и евентуален. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, действащ
чрез процесуален представител, в който предявените искове се оспорват като недопустими,
алтернативно неоснователни. Излагат се подробни съображения по всяко от въведените
твърдения на ищцовата страна за противоречие на клаузи от договора с разпоредбите на
ЗПК и ЗЗД. Считат всички клаузи на процесния договор за кредит за действителни, поради
което молят иска да се отхвърли като неоснователен. Претендират разноски.
След преценка на събраните по делото писмени доказателства и като взе
предвид доводите и възраженията на страните, съдът прие за установено следното от
фактическа страна: От представените с исковата молба писмени доказателства се
установява, че на 08.04.2021г. между „Макроадванс“ АД в качеството му на кредитор й
Л.А.М. в качеството й на потребител по смисъла на Закона за потребителски кредит ( ЗПК)
е сключен Договор за потребителски кредит № 127206, по силата на който, кредиторът е
предоставил на ищцата заемна сума в размер от 1000лв. (хиляда лева). Потребителят се е
задължил да върне сумата, заедно с дължимото възнаграждение за нейното ползване,
съгласно Погасителен план в общ размер на 1316.11 лева.
ГПР по кредита е в размер на 49.65 %, а ГЛП в размер на 38.95%.
Съгласно чл.10 от договора ищцата следва да заплати и неустойка в размер на
1182.60лв., подробно описана в Погасителен план към договора, на 18 месечни вноски,
всяка от които в размер на по 65.70лв.
При така установеното от фактическа страна, съдът достига до следните правни
изводи: Посоченият договор попада и под правната регламентация на Закона за
потребителския кредит, в който е посочено изчерпателно какво следва да е съдържанието на
договора за кредит. Липсата на изрично посочените в чл. 22 във вр. с 10, ал. 1 и чл. 11 ЗПК
реквизити на договора за кредит водят до недействителност на същия. В случая ищецът се
позовава на съществуващо в договора противоречие с разпоредбите на чл.11, ал.1, т.10 и чл.
19,ал.4 от ЗПК, като в тази връзка, съдът приема следното: Съгл. разпоредбата на чл.11,
ал.1,т.10 от ЗПК, договорът за кредит включва годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В договора е
посочен годишен процент на разходите (ГПР), но единствено като абсолютна процентна
стойност - 49.65%. Липсва посочване на взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
2
В договора липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения
процент ГПР, което води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от
своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и
разбираем начин - чл. 10, ал. 1 ЗПК, при което възраженията на ответника в тази връзка са
изцяло неоснователни. При липсата на данни за наличие на други разходи по кредита, освен
възнаградителна лихва от 38.95%, не става ясно как е формиран ГПР от 49.65% и какво
друго е включено в останалите 10.7 % от ГПР извън фиксирания годишен лихвен процент,
поради което не може да се прецени дали така посочения ГПР е вярно изчислен и дали не
надхвърля петкратния размер на законната лихва, предвид забраната по чл.19, ал.4 от ЗПК,
поради което съдът приема, че посочения ГПР в договора единствено като абсолютна
процентна стойност и с посочване на общата сума, дължима от потребителя е нарушено
императивното изискване по чл. 11,ал.1,т.10 от ГПК, доколкото целта на тази разпоредба е
на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите,
които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран
икономически обоснован избор дали да го сключи.
В този смисъл е и изискването на чл. 10, параграф 1, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО,
където е въведено изискването, че: " се посочват всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент". Тази разпоредба е транспонирана и съответства на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на чл. 23 от
Директивата, съгласно която държавите-членки следва да установят система от санкции за
нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане
в изпълнение, в чл. 22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит. С оглед на
изложеното, съдът приема, че при сключването на договора е нарушено императивното
изискване по чл. 11,ал.1,т.10 от ЗПК, обстоятелство, обуславящо недействителността на
договора изцяло поради противоречие със закона, основателността на предявения главен иск
на ищцата против „Маркоадванс” АД и неговото уважаване, на осн. чл.26, ал.1, пр.1
от ЗЗД вр. 22 вр.чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
В допълнение следва да се изложат и следните аргументи, касаещи твърдения за
недействителност на уговорката за неустойка.
Дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се
съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС - такава е
неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции.
Преценката за нищожност, се извършва в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии,
като естеството и размера на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на
поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата
уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между
3
размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. Освен
обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните неустойката може да изпълнява и
наказателна функция.
Претендираната неустойка за непредоставяне на обезпечение дублира самия основен
дълг – ако длъжникът е неплатежоспособен, „загубата“ за кредитора е до размера на
главницата и възнаградителната лихва, които веднъж вече са претендирани спрямо същия
длъжник. Така с неустойката се стига до кумулиране на реално изпълнение и компенсаторно
обезщетение (чл. 79, ал. 1, пр. 1 и 2 ЗЗД), което нарушава забраната за неоснователно
обогатяване. Подобна клауза противоречи на горепосочените разпоредби на ЗПК. За пълнота
следва да се отбележи, че вредите от забавата на изпълнение на парично задължение
обикновено и преобладаващо се съизмеряват в стойността на осигуряването на алтернативен
финансов ресурс, т.е. в лихвата и другите разходи по отпускане на кредит. Българското
законодателство предвижда лихва за забава, която значително надвишава ОЛП. На следващо
място, уговарянето на неустойка във фиксиран размер, макар и дължима разсрочено, е от
естество значително да надхвърли размера на вредите при едно краткотрайно забавяне в
осигуряването на обезпечение. Т.е. по начина на уговарянето си тя надхвърля присъщите на
неустойката обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договореното.
Описаните по-горе клаузи на чл.10 от Договора изцяло противоречат на добрите
нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3-то от ЗЗД, тъй като нарушават принципа на
справедливост и излизат извън обезпечителните и обезщетителните функции, които
законодателят определя за неустойката. В случая санкционната функция на клаузата е вън от
предмета на задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорените неустоични клаузи е
да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до
увеличаване на подлежаща на връщане сума с повече от двоен размер (2518.71лв.), което е в
противоречие с добрите нрави и не следва да се приема.
Тъй като противоречието между клаузите за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на договора, то следва изводът, че в конкретния случай не е налице
валидно уговорена клауза за неустойка и на основание чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 от ЗЗД, в
тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тези клаузи
е пречка за възникване на задължение по тях. Отсъствието на валидно съглашение за
заплащане на неустойки води до частична недействителност /нищожност/ на сключения
договор в тази му част, поради което за кредитополучателя не е възникнало задължение за
заплащане на неустойки по тези текстове на Договора.
Доколкото съдът достига до извод за основателност на главния иск, не дължи
4
произнасяне по предявеният в условията на евентуалност такъв с нарочен диспозитив.
Направено е искане, представен е списък по чл. 80 ГПК и доказателства за плащане
на 50 лева – ДТ и оказана безплатна адвокатско защита по Договор за правна защита и
съдействие, в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл.
38, ал.1, т. 2 ЗАдв.
Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната
страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. На
процесуалния представител на ищцата следва да се определи възнаграждение за защита по
иска в размер на 300лв., с оглед уговорената в договора за правна защита такава, платимо на
пълномощника, на осн. чл. 38,ал.2 от ЗАдв. във вр. с чл. 7,ал.2,т.3 от НМРАВ .
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Л. АЛ. М. с ЕГН-
********** от гр.Търговище, със съдебен адрес *************, чрез адв.М.В. М. и
„Макроадванс“ АД, ЕИК:********* гр.София, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул.Г.С.Раковски № 147, ап.14, представлявано от Изп.директор В.С., че уговорените
клаузи по чл.10 и сл. от Договор за потребителски кредит № 127206/08.04.2021г., касаещи
заплащане на неустойка в размер на 1182.60 лв.(18 вноски х 65.70лв.) са недействителни на
осн. чл.26, ал.1 от ЗЗД.
ОСЪЖДА „Макроадванс“ АД, ЕИК:********* гр.София, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул.Г.С.Раковски № 147, ап.14, представлявано от Изп.директор В.С.
да заплати на Л. АЛ. М. с ЕГН-********** от гр.Търговище, със съдебен адрес
*************, сумата от 50 лева /петдесет лева/ - разноски по делото на осн. чл.78, ал.1 от
ГПК.
ОСЪЖДА „Макроадванс“ АД, ЕИК:********* гр.София, да заплати на адв.М.В. М.,
със служебен адрес *************, сумата от 300 лева /триста лева/ - адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство на ищцата в производството по
настоящото дело на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от съобщаването
му на страните, пред Окръжен съд-Търговище, на осн. чл.259, ал.1 от ГПК.
Съдия при Районен съд – Търговище: _______________________
5