Р Е Ш Е Н И Е
№
,гр.Пазарджик, 25.08.2020 год.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПАЗАРДЖИШКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, гражданска
колегия, в открито заседание на двадесет и осми юли през две хиляди и двадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ЦВЕТАНКА ВЪЛЧЕВА
при секретаря Стоянка Миладинова,
като разгледа докладваното от съдия Вълчева гр. дело №4223
по описа на съда за 2019г. и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявен
е иск с правно основание чл.439 ал.1 от ГПК.
Подадена
е искова молба от Г.И.Д., с ЕГН **********, с
адрес: ***7, чрез адв.Е.Ц.Г.,***, БУЛСТАТ *********, бул.“България“ №2,
представлявано от Кмета Т. Д. П. , с която ищецът, чрез пълномощника си,
предявява отрицателен установителен иск, за установяване, че същият не дължи на
ответника - Община Пазарджик сумата от 4 375,94 лева, представляваща, както
следва: 2000 лева главница - патентен данък за 2008 година, 392,45 лева - лихва
от 30.09.2017г., неолихвяема сума за лихви в размер на 1983,49 лева.
Ищецът твърди, че
чрез упълномощен от него счетоводител, е подал на 25.04.2008г., декларация
вх.№001651/25.04.2008г. по чл.61н от Закона за местните данъци и такси, за
облагане с патентен данък. Тъй като реално не е извършвал дейността, не е
заплатил дължимия данък. Твърди, че на 06.10.2017г., на основание декларацията,
Община Пазарджик е завела изпълнително дело №20178890401861, при ЧСИ Д. С. , рег.
№889 по КЧСИ, с район на действие Окръжен съд-Пазарджик.
Ищецът счита
задължението за недължимо и погасено по давност. Сочи, че съгласно чл.171 ал.2
от ДОПК, приложим при публичните задължения на общините, каквото несъмнено се
явява и задължението за патентен данък: „С изтичането на 10-годишен давностен
срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало
да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания
независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато
задължението е отсрочено или разсрочено, изпълнението е спряно по искане на
длъжника или е подадена жалба за разрешаване на спор по глава шестнадесета,
раздел IIа от ДОПК. Твърди, че в настоящия
казус нито има отсрочване или разсрочване, нито има спиране по искане на ищеца,
нито има подадена жалба по решаване на спор по глава шестнадесета раздел 2а от
ДОПК.
Твърди, че съгласно
чл.61п от ЗМДТ, патентният данък се внася на четири равни вноски в годината на
деклариране на дейността. Тоест, на 01.01.2019г. са се погасили по давност
вземанията на Община Пазарджик по подадената декларация. Още повече, че ищецът досега
не е бил уведомен по надлежния ред за търсената сума. Тъй като същият живее в
общинско жилище, е невъзможно да не бъде намерен от общинските служители, още
повече, че заради това той постоянно се явява в община Пазарджик, във връзка с
подаване на документите и декларациите всяка година за общинското жилище.
Твърди, че освен
това Община Пазарджик не е издала Акт за установяване на задължение по
декларация, където да може да се уточни точният размер на дължимите суми. Видно
от самата декларация, има и други посочени суми, без да е посочен общ размер на
дължимия патентен данък.
Посочва, че разпоредбата
на чл.165 от ДОПК категорично разпорежда, че събирането на държавните и
общинските публични вземания се извършва въз основа на влязъл в сила акт за
установяване на съответното публично вземане, издаден от компетентен орган.
Поради липсата на специален закон, който да въвежда друг ред за събиране на
публични държавни вземания, съгласно тази разпоредба, санкциите могат да се
удържат само след като актът за тяхното установяване влезе в сила. /съдебна
практика: Решение №3318 от 25.03.2015г. по адм. д. №9164/2014г. на Върховния
административен съд/.
Твърди, че визираният
срок в чл.109 ал.1 ДОПК не е давностен, а преклузивен, тъй като с изтичането му
се преклудира възможността да се образува производство за установяване на
публични задължения. Макар изтичането на погасителна давност да влияе само на
правото на принудително събиране на задължението, поради възможността
задължението да бъде платено доброволно. Твърди, че в този срок Община
Пазарджик не е образувала изпълнително дело, съответно не е предприела
принудително изпълнение. Дори само образуването на дело и изпращането на покана
за изпълнение не прекъсва давността. Твърди, че принудително изпълнение не е
предприето до настоящия момент. На основание чл.168, т.3 ДОПК изтичането на
давностен срок е основание за погасяване на публичното вземане. /съдебна
практика Решение №11303 от 28.10.2015г. по адм. д. №11363/2014г. на Върховния
административен съд/.
Моли съда да постанови решение, с което да приеме по отношение на Община
Пазарджик, че задължението на Г.И.Д. за патентен данък, деклариран през 2008г.,
в размер на 2000 лева главница - патентен данък за 2008г., 392,45 лева - лихва
от 30.09.2017г., , неолихвяема сума за лихви в размер на 1983,49 лева, е
погасено по давност. Моли да му бъдат присъдени направените съдебни разноски.
Към исковата молба са приложени
писмени доказателства.
В срока по чл.131
от ГПК по делото е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника, чрез
процесуалния му представител, с който взема становище, че предявените искове са
недопустими като предявени при отпаднал правен интерес, алтернативно исковете
са недопустими и неподведомствени на гражданския съд, с оглед на което моли съда
да прекрати производството по образуваното дело. Ако счете предявените искове
за допустими, то същите за неоснователни.
Сочи, че в исковата
молба са изложени твърдения за водено срещу ищеца изпълнително производство по
изп. дело №1861/2017г. по описа на ЧСИ рег. №889 Д. С. . Сочи, че като е
обосновал възражение за изтекла погасителна давност на предявения за събиране
дълг, ищецът е поискал да бъде установено, че вземанията са погасени по
давност. Твърди, че исковете са предявени при условията на висящо към момента
на предявяването на исковата молба изпълнително производство, с оглед на което
и при така очертаната като факти и искане защита изцяло припокрива надлежно
упражнена искова защита на длъжник по реда на чл.439 от ГПК.
Посочва, че аргументите
им в насока за недопустимост на предявените искове са при съобразяване на
новонастъпилите факти и обстоятелства, които са от значение за произнасянето в
настоящия процес. Сочи, че с постановление от 13.12.2019г. на ЧСИ рег.№889 Д.
С. изпълнителното производство по изп.
дело №1861/2017г. е прекратено, а с предходни актове на съдебния изпълнител са
вдигнати/заличени всички обезпечаващи изпълнението мерки.
Твърди, че при
съобразяване на изложеното предявените искове следва да се считат предявени при
отпаднал правен интерес. Това е така, тъй като положителна процесуална
предпоставка за съществуване на правото на иск е интересът на ищеца да е налице
по време на целия процес и всички сезирани инстанции имат задължение да следят
служебно и самостоятелно за неговото наличие. Тълкувателната и трайната съдебна
практика обосновава аналогични правни изводи. В този смисъл при настъпването на
нов факт, който да промени обстоятелствата, наложили защитата ще се осъществи
хипотеза на липса на положителна процесуална предпоставка и допустимостта на
производството ще отпадне. Именно такава е процесната ситуация, тъй като
формално висящият изпълнителен процес е бил изрично прекратен с постановление
на съдебния изпълнител. Твърди, че без изпълнителен процес няма и процесуално
право, което да накърнява правната сфера на ищеца. Сочи, че съгласно
разрешението, дадено в Решение №83/23.05.2018г., постановено по
гр.д.№3448/2017г. по описа на ВКС, III г.о. и др., правният интерес от
предявяването на установителен иск е винаги конкретен и зависи от
обстоятелствата по делото като същият следва да се докаже от ищеца и като
положителна процесуална предпоставка следва да е налице във всяко положение на
делото. Обстоятелствата, които обуславят правния интерес по иска с правно
основание чл.439 от ГПК са започнало и висящо изпълнително производство, покана
от кредитора за плащане, оспорване от страна на длъжника, че давността е
изтекла. Предявяването на иска по чл.439 от ГПК цели постигането на правния
резултат по смисъла на чл.433 ал.2, т.7 от ГПК, а именно прекратяване на
изпълнителното производство. Вземането, предмет на изпълнение като материално
право се удостоверява в изпълнително основание и се погасява по предвидения в
закона ред - чл.168 от ДОПК. В общите правила на исковото производство е уреден
само иск с предмет материалното право, породено от правоотношение между
спорещите страни, но нито една от хипотезите на чл.124 от ГПК не визира
процесуално правоотношение. Ето защо, за да бъде легитимиран да отрича
процесуалното право, то ищецът трябва да е страна в процесуалното
правоотношение и законът да предвижда съответния иск. Именно такъв е искът на
длъжника срещу предприетото спрямо него изпълнение като по реда на чл.439 от ГПК длъжникът може да се позове на отпадането, поради новонастъпили факти,
както на материалното право, така и на упражненото процесуално право, въз
основа на изпълнителен титул. Твърди, че тази уредба е в унисон с принципа за
уреждане на възражението за давност само като пасивно защитно средство, но не и
като самостоятелна претенция. Затова само ако взискателят поддържа
процесуалното правоотношение по принудително изпълнение длъжникът може да
предяви насрещното си възражение чрез специалния отрицателен иск срещу правото
на изпълнение. Без такова правоотношение липсва интерес от защита по общия ред.
След като на разположение на длъжника е предоставен специален иск по чл.439 от ГПК за отричане на снабдено с изпълнителна сила вземане, не може да се приеме,
че е налице интерес от иск за отричане на изпълняемо право и без да е налице
висящо изпълнително производство.
Твърди, че правен
интерес не може да се обоснове и поради обстоятелството, че съществува
изпълнителен титул, съхранен и след прекратяване на изпълнителното дело. Това е
така, тъй като сам по себе си изпълнителният титул не застрашава по какъвто и
да е начин правната сфера на длъжника. Едва когато бъде ефективно приложен и
длъжникът бъде конституиран като страна в принудителното изпълнение с връчване
на покана за доброволно изпълнение, се отриват всички процесуални възможности
за защита срещу удостовереното процесуално право на изпълнение. Ако
изпълнението вече е прекратено на друго основание, различно от основанието по
чл.433 ал.1, т.7 от ГПК и не е образувано отново, тази последица от
установителния иск не може да настъпи, а само тя съответства на интереса на
ищеца в настоящето производство да осуетява бъдещото ползване на титула. Твърди,
че с прекратяване на изпълнителното производство следва да се счита, че
правният интерес за ищеца е отпаднал и вероятната абстрактна възможност да бъде
образувано отново, последицата от установителния иск не може да настъпи, а само
тя съответства на описания от ищеца интерес, още повече с предстявянето на
съдебно решение пред съдебния изпълнител би се осуетило изпълнението занапред,
но не и да предотврати образуването на самото дело, не би могло да обоснове
наличието на правен интерес в настоящето производство.
При квалифициране
на разглежданите искове като такива, предявени по реда на чл.124 от ГПК счита,
че са процесуално недопустими, а възражението за погасителна давност на
обсъжданите публични общински вземания - за неподведомствени на гражданския
съд.
Твърди, че правният
институт на погасителната давност е допустим за въвеждане от длъжника само във
висящ процес, чрез възражение, но не и като самостоятелен иск. Твърди, че в
този смисъл е правната теория и съдебната практика - Решение №186/19.06.2013г.
по гр.д. №927/2012г. на ВКС, Определение №831/17.12.2013г. по ч.гр.д.
№7393/2013г. ВКС и др. Сочи, че възражението за изтекла погасителна давност е
средство за защита срещу принудителното изпълнение. Отрицателен установителен
иск по чл.124 ГПК, основаващ се на твърдения за изтекла погасителна давност е
недопустим. Изтеклата давност се релевира с възражение, не с иск. На практика ищецът
установява, че има „естествено“ задължение. Не се отрича съществуването на
вземане, а се установява факт - изтичане на погасителната давност и превръщане
на вземането в „естествено“ (неподлежащо на принудително изпълнение), а такъв
иск не е предвиден в чл.124 ал.1 ГПК. Сочи, че съгласно чл.124 ал.4, изр. второ
от ГПК, иск за установяване съществуването или несъществуването на факт с
правно значение се допуска само в случаите, предвидени в закон. А законът не
предвижда изрично възможност за иск за установяване факта на изтичането на
погасителната давност и превръщането на вземането в „естествено".
Възражението за погасителна давност е отбранително средство за защита за
длъжника и не може да бъде ползвано като основание за предявяване на иск. Обратното
би следвало да се приеме като злоупотреба с процесуални права.
Отчитайки
спецификата на разглежданите вземания, а именно вземания за патентен данък и
лихви за просрочия, следва да се посочи, че патентният данък и лихвите за
просрочие представляват публични общински вземания, съгласно чл.162 ал.2, т.1 и
т.9 ДОПК по отношение, на които се прилагат разпоредбите на чл.171 и чл.173 ДОПК. Сочи, че съгласно чл.171 ал.1 ДОПК те се погасяват с изтичане на
петгодишен давностен срок (считано от 1 януари на годината, следваща годината,
през която е следвало да се плати публичното задължение), а чл.171 ал.2 ДОПК
урежда т.нар. абсолютна погасителна давност от 10 години. Давността не се
прилага служебно, т.е. изтичането на предвидения в закона срок на бездействие
на носителя на субективното право на вземане не е достатъчно, за да се приложат
последиците от настъпилото погасяване на възможността за принудително
реализиране на публичното задължение. Необходимо е длъжникът да направи изрично
волеизявление, с което да се позове на изтеклата давност, включително като
заяви искане за отписване на задължението по чл.173 ал.1 ДОПК. Отписването на
вземания по чл.162 ал.2, т.1 и т.9 ДОПК може да бъде извършено само от орган,
който е част от структурата на общинската администрация, защото задълженията са
към общината. Компетентен да се произнесе по искането е органът, който ръководи
съответното производство. В производството по установяване на данъчни
задължения това е органът по приходите, съответно горестоящият му
административен орган (ръководителят на звеното за местни приходи с оглед чл.4
ал.5 ЗМДТ, във връзка с чл.152 ал.2 ДОПК). В производство по принудително
изпълнение, провеждано по ДОПК компетентен да се произнесе по искането по
чл.173 ал.1 ДОПК е публичният изпълнител, съответно горестоящият му
административен орган - директорът на съответната териториална данъчна дирекция,
с оглед чл.4 ал.1 ЗМДТ, във връзка с чл.266 ал.1 ДОПК. Сочи, че ВКС в
Определение №130 от 24.07.2017г. по ч. гр. д. №756/2017 г., г. к., II г. о.,
отчитайки различнията на реда на събиране по ДОПК и ГПК и функциите на съдебния
изпълнител, определя, че редът за релевиране на възражение за погасителна
давност в рамките на изпълнителното производство е този по чл.439 от ГПК. Но
доколкото преждеизложените аргументи за новонастъпили факти и обстоятелства по
прекратяване на изпълнителното производство са относими и в тази част на
отговора на предявената искова молба, тъй като правят вземанията непредявени за
събиране по реда на ГПК, счита, че правният интерес на длъжника от предявените
искове по чл.439 от ГПК е отпаднал. Не са налице и обстоятелствата за
допустимост на производство по реда на чл.124 от ГПК, тъй като възражението за
погасителна давност, а и за публично общинско вземане не може да бъде
възвеждано като самостоятелно исково производство. Тъй като вземанията за
патентен данък и лихви за просрочия са със статут на непредявени за събиране,
то компетентният орган, който следва да разгледа направеното възражение за
настъпила погасителна давност и да отпише погасеното публично вземане е органът
по приходите - общински служител, действащ с правомощия на орган по приходите
(арг. чл.4 от ЗМДТ).
В случай, че съдът
счете предявените искове за допустими, моли
да приеме възраженията им по съществото на спора, както следав: Твърди,
че действително, както ищецът сочи, принудително изпълнение се предприема при
наличие на влязъл в сила акт за установяване на съответното задължение - чл.165
от ДОПК, но несъобразено с правната норма на чл.209 ал.2 от ДОПК е
заключението, че само и единствено в тази ситуация може да се образува
изпълнително производство. Твърди, че цитираната от ищеца съдебна практика е
неотносима, тъй като се касае за публично държавно вземане, установявано по
реда на чл.166 ал.2 и сл. от ДОПК, а в настоящия случай приложимият закон е
ЗМДТ, който в разпоредбата на чл.4 регламентира, че приложимият закон в
производството по установяване, обезпечаване и събиране на публичните общински
вземания по ЗМДТ е ДОПК.
Сочи, че патентният
данък е вид публично общинско вземане, което възниква по силата на правната
норма, с оглед осъществяване на дейност, за която се подава патентна
декларация. Основанието за възникване на задължението не е подадената
декларация, а осъществяване на съответната дейност от данъчнозадълженото лице -
физическо лице или едноличен търговец. За определяне на основанието и размера
на патентния данък данъчнозадълженото лице подава декларация, в която само
определя вида на дейността и съответния размер на данъка, съобразявайки
параметрите и размера, регламентирани в наредбата на общинския съвет за
определяне на размера на местните данъци в съответната община. Данъчните
задължения по декларация, по която задълженото лице само изчислява основата и
дължимия данък, съгласно чл.105 от ДОПК, са изискуеми в срока, определен в
съответния закон. Органът по приходите, а в случая с оглед характера на данъка
- местен и изричната разпоредба на чл.4 ал.3 от ЗМДТ, служителят в общинската
администрация с права на орган по приходите, не е длъжен при подадена
декларация да издава акт за установяване на задълженията, за да определи
размера на дължимия данък. Подаването на данъчната декларация е наложено със
закон - obligation ех lege. Неговото изпълнение е юридическият факт, с който
започва производството по облагане на задълженото лице, но и чрез който се
извършва необходимото изчисление на конкретния размер на вече възникналото
данъчно задължение. Патентният данък се дължи поради факта, че лицето извършва
патентна дейност като определянето на точния му размер законодателят е възложил
на самото данъчнозадължено лице. На този акт на самоопределяне на точния размер
на данъка законодателят е придал силата на годно изпълнително основание. Само
тогава, когато при извършена проверка органът по приходите установи
несъответствия по смисъла н чл.106 ал.1 от ДОПК, той коригира извършеното
определяне на размера на дължимия данък като издава акт за установяване на
размера на задължението. Законът не възлага на органа по приходите
задължителност на проверката на всяка една данъчна декларация. Именно поради
това, съгласно чл.209 ал.2 от ДОПК, декларация, подадена от задълженото лице с
изчислен от него размер на задължения за данъци, е годен акт, въз основа на
който се предприема принудително изпълнение.
Сочи, че погасителната
давност е материалноправен институт, поради което и при липса на изрична правна
норма в противна насока, следва да се приложи тази разпоредба, която е в сила
към момента на възникване на данъчното правоотношение. Следва да се съобрази и
обстоятелството доколко евентуалното последващо законодателно изменение поставя
в по-благоприятно положение субекта, като в този случай, според трайната
съдебна практика, следва да намери приложение по-благоприятният закон.
Сочи, че по
отношение публичните вземания, предмет на разглеждане в настоящето производство,
е относим реда за погасяване по давност, уреден в ДОПК, като следва да бъдат
разгледани основанията за настъпване на погасяването на публичните вземания,
поради настъпила давност, предвидени в действалия към момента на възникване на
задълженията нормативен акт.
Сочи, че ДОПК,
предвижда, че публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен
давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която
е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден
по-кратък срок /чл.171 ал.1 от ДОПК/. Нормата на чл.171 ал.2 от ДОПК предвижда,
че с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината,
следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се
погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на
давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено, или
изпълнението е спряно по искане на длъжника.
Посочва, че с
разпоредбите на чл.172 от ДОПК се определят случаите, в които давността се
спира и прекъсва. Давността спира /ал.1/: 1.когато е започнало производство по
установяване на публичното вземане - до издаването на акта, но за не повече от
една година; 2.когато изпълнението на акта, с който е установено вземането,
бъде спряно - за срока на спирането; 3.когато е дадено разрешение за
разсрочване или отсрочване на плащането - за срока на разсрочването или
отсрочването; 4.когато актът, с който е определено задължението, се обжалва;
5.с налагането на обезпечителни мерки; 6.когато е образувано наказателно
производство, от изхода на което зависи установяването или събирането на
публичното задължение. Давността се прекъсва с издаването на акта за
установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по
принудително изпълнение /ал.2/.
Твърди, че следва
да се има предвид, че съгласно нормата на чл.172 ал.2, предложение II давността
се прекъсва с предприемане на действия по принудително изпълнение. Съгласно
чл.4 ал.2 от ЗМДТ принудителното събиране може да се извърши по реда на ДОПК
или ГПК, а с изменението на ГПК със ЗИД на ГПК, обн. в ДВ, бр.86/2017г.
законодателят еднозначно определи в §76 от ПЗР на ЗИД на ГПК, че в случаите
когато публичните вземания са възложени за събиране на съдебен изпълнител,
събирането им се извършва по реда на ГПК.
Сочи, че еднозначно
Върховния касационен съд на Република България в Тълкувателно решение №2/2013г.
от 26.06.2015г., гражданска и търговска колегия приема, че при изпълнителния
процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на всеки отделен
изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо
съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ
прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по
изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко
действие за принудително изпълнение. Съгласно т.10 на диспозитива на цитираната
тълкувателна практика на ВКС, когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителните действия в продължение на две години и изпълнителното
производство е прекратено по чл.433 ал.1, т.8 от ГПК, нова погасителна давност
за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето
последното валидно изпълнително действие (Определение №292 от 04.06.2019г. по
гр.д. №559/2019г. г.к. I г.о. на ВКС, в частта на основанията за допускане на
касационен контрол).
Твърди, че към
момента на образуване на изпълнително дело №1861/2017г. по описа на ЧСИ Д. С. не е изтекла нито предвидената в нормата на
чл.171 ал.1 от ДОПК, нито предвидената в нормата на чл.171 ал.2 от ДОПК
давност. Това е така, тъй като на 04.07.2013г. вземанията по разглежданата
патентна декларация са предявени за събиране пред съдебно-изпълнителната служба
на Районен съд - Пазарджик като е образувано изпълнително дело №2322/2013г. С
молбата за образуване на изпълнителното дело е поискано прилагането на
изпълнителен способ, с оглед на което по отношение на вземания по разглежданата
декларация е настъпило прекъсване на давността. С предприемането на действия по
принудително изпълнение при образуване на изпълнително дело №1861/2017г. по
описа на ЧСИ Д. С. , също е поискано прилагането на изпълнителен способ, както
и са налице действия, изграждащи съответния изпълнителен способ. Вземайки
предвид изложеното, предявените искове са неоснователни.
Заявява, че съобразявайки
действителното фактическо положение, неоснователна е претенцията на ищеца за
присъждане на разноските по делото. Ако се приеме, че такива са дължими, то
счита, че претендираните разноски са прекомерни, с оглед на което, моли съдът
да приеме изложеното като изрично възражение за прекомерност на претендираните
разноски.
Моли съда да
прекрати производството по настоящето дело, тъй като исковете са недопустими,
като предявени при отпаднал правен интерес, алтернативно да приеме, че исковете
са недопустими и неподведомствени на гражданския съд, с оглед на което да
прекрати производството по образуваното дело. Ако счете предявените искове за
допустими, да приеме, че същите са неоснователни.
Моли да им бъдат
присъдени сторените по делото разноски, съгласно приложен списък на разноските.
Не възразява да
бъдат приети представените доказателства от ищеца.
С отговора на исковата молба са
представени писмени доказателства и е направено доказателствено искане по
чл.192 от ГПК.
С
Определение №484 от 19.02.2020г., постановено в производството по делото, настоящият съдебен състав е приел, че предявеният иск по чл.439 ал.1 от ГПК,
предмет на разглеждане в настоящето производство, е процесуално допустим и
подлежи на разглеждане, тъй като в исковата си молба ищецът - длъжник се позовава на настъпила
погасителна давност. Приел е, че развитието и
изхода, в това число прекратяването на конкретно изпълнително дело, е без правно значение за допустимостта на иска по
чл.439 ал.1 от ГПК. Приел е, че именно чрез иска
по чл.439 ал.1 от ГПК длъжникът може да защити своите права. Неговата правна
сфера е накърнена и само въз основа на съществуващия в полза на кредитора
изпълнителен титул, който материализира вземане, отричането на което ищецът има
интерес да установи. Посочил
е, че в
този смисъл е Определение №513/24.11.2016г. по дело №1660/2016г. на
ВКС, ТК, I т.о. Приел е, че в противен случай би могло да се стигне до недобросъвестни процесуални
действия от страна на взискателя, който би могъл да образува и води срещу даден
длъжник редица изпълнителни дела и да иска прекратяване на същите, с цел да
препятства правния му интерес и провеждането на исково производство по чл.439
ал.1 от ГПК. Предвид
на това е приел, че искането на ответника в писмения отговор за прекратяване на
производството по делото, поради недопустимост на иска се явява неоснователно и
го е оставил без уважение. Така постановеното определение е обжалвано от
ответника.
С
Определение №287 от 09.07.2020г., постановено по в.ч.гр.дело №296/2020г. по
описа на Пазарджишкия окръжен съд е
потвърдено Определение №484 от 19.02.2020г., постановено по гр. дело
№4223/2019г. по описа на Пазарджишкия районен съд.
Предявеният иск се
поддържа от пълномощника на ищеца в проведеното по делото съдебно заседание,
чрез депозираната писмена молба. Моли съда да уважи иска като доказан и
основателен. Претендира разноските по делото по представения списък по чл.80 от ГПК.
Ответникът, чрез
процесуалния си представител, поддържа отговора на исковата молба и направените
с него възражения. Моли съда да отхвърли иска.
Съдът като
взе предвид твърденията на ищеца в исковата молба и възраженията на ответника в
писмения отговор и като прецени събраните по делото писмени доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, приема следното:
Съгласно
разпоредбата на чл.439 ал.1 от ГПК, длъжникът може да оспорва чрез иск
изпълнението като ал.2 на същата разпоредба предвижда, че искът на длъжника
може да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното
дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.
Настоящият
съдебен състав счита, че предявеният иск по чл.439 ал.1 от ГПК, предмет на
разглеждане в настоящето производство, е процесуално допустим и подлежи на
разглеждане, по съображенията, изложени по-горе и в цитираното Определение №484
от 19.02.2020г., постановено в производството по делото.
По съществото на
иска, съдът приема следното:
От
представените и приети по делото писмени доказателства, се установява, а и не е
спорно между страните, че на 25.04.2008г. ищецът Г.И.Д., чрез упълномощен от него
счетоводител, е подал декларация с вх.№001651/25.04.2008г. по чл.61н от Закона
за местните данъци и такси за облагане с патентен данък. Не е спорно и това, че
ищецът не е заплатил дължимия патентен данък по декларацията.
На 04.07.2013г. вземанията по посочената
патентна декларация са предявени от ответника за събиране пред ДСИ при Съдебно-изпълнителната
служба на Районен съд - Пазарджик като е образувано изпълнително дело
№2322/2013г. по описа на същата. С молбата е направено искане за налагане на
запор на банкови сметки на длъжника, както и за извършване на опис и продажба
на негово движимо имущество, в случай, че дългът не бъде изплатен в срока за
доброволно изпълнение. С Постановление на ДСИ при РС-Пазарджик от 21.03.2017г.,
влязло в законна сила на 31.05.2017г., е прекратено производството по изп. дело
№2322/2013г. по описа на ДСИ, тъй като взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия повече от две години.
С
молба с вх.№3536/01.06.2017г. ответната община, чрез процесуалния си
представител, е поискала от ДСИ при ПРС връщане на преписката.
Видно от приложената Разписка от
30.08.2017г. е, че декларацията по чл.61н ал.1 от ЗМДТ с
вх.№001651/25.04.2008г. е върната на ответника, чрез процесуалния му
представител, на същата дата.
На 06.10.2017г., на основание
декларацията, ответникът - Община Пазарджик е завела изпълнително дело №20178890401861
при ЧСИ Д. С. , рег. №889 на КЧСИ, с район на действие Окръжен съд-Пазарджик. С
молбата е поискано предприемането на изпълнителни действия, ако в срока за
доброволно изпълнение дългът не бъде изплатен. Съгласно чл.426 ал.2 от ГПК като
начин на изпълнение е посочен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника.
На основание чл.18 ал.1 от ЗЧСИ е възложено на ЧСИ да проучи имущественото
състояние на длъжника, да направи справки, да набави документи и др., както и
да определи начина на изпълнение.
С Постановление от 13.12.2019г.
на ЧСИ Д. С. е прекратено изпълнителното
производство по изпълнително дело №20178890401861 на основание чл.433 ал.1, т.2
от ГПК – по писмена молба на взискателя – ответника с вх.№32436/13.12.2019г.
Молбата за прекратяване на
изпълнителното производство е подадена от ответника след подаването на исковата
молба от ищеца на 23.10.2019г. и образуването на производството по настоящето
дело и след като ответникът е получил препис от исковата молба и приложенията към
нея и в срока за отговор по чл.131 от ГПК.
При тези данни, съдът приема
следното:
С исковата молба ищецът
възразява, че задължението му към ответника за патентен данък по процесната
декларация е недължимо като погасено по давност.
Възражението му съдът намира за
основателно.
Съгласно разпоредбата на чл.171
ал.1 от ДОПК, публичните вземания /каквото
безспорно е и вземането на ответната община за патентен данък/ се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1
януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати
публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок.
Съгласно чл.171 ал.2 от ДОПК, с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на
годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното
задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или
прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или
разсрочено, изпълнението е спряно по искане на длъжника или е подадена жалба за
разрешаване на спор по глава шестнадесета, раздел IIа.
В настоящия казус
няма данни, а и възражения нито за отсрочване или разсрочване, нито за спиране
по искане на длъжника-ищеца, нито за подадена жалба за разрешаване на спор по
глава шестнадесета, раздел IIа от ДОПК.
Разпоредбата на
чл.61п от ЗМДТ предвижда, че патентният данък се внася на четири равни вноски в
годината на деклариране на дейността, както следва: 1. за първото тримесечие - до 31 януари; 2. за второто тримесечие - до
30 април; 3. за третото тримесечие - до 31 юли; 4. за четвъртото тримесечие -
до 31 октомври.
Предвид горното се налага изводът, че в конкретния
случай, на 01.01.2019г. са се погасили по давност вземанията на Община
Пазарджик по процесната подадена от ищеца декларация. На посочената дата е
изтекла предвидената в разпоредабта на чл.171 ал.2 от ДОПК десегодишна
погасителна давност.
На основание
чл.168, т.3 от ДОПК изтичането на давностен срок е основание за погасяване на
публичното вземане.
Предвид горното
съдът приема, че процесното главно вземане се явява погасено по давност към
датата на образуване на настоящото исково производство. Абсолютната
десетгодишна давност в случая е изтекла на 01.01.2019г. С погасяването на
главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания /макар
и давността за тях да не е изтекла/. Следователно, погасени по давност с оглед
направеното възражение от ищеца са и всички задълженията, които представляват акцесорни
претенции. С оглед изложеното, съдът намира, че искът се явява доказан и основателен
и следва да бъде уважен.
С оглед
изхода на делото ответникът ще следва да заплати на ищеца сторените от него разноски
в размер общо на 609,34 лева, от които ДТ в размер на 209,34 лева и заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева, съгласно приложените разходни
документи, в това число и договор за правна защита и съдействие от 21.10.2019г.
с отразен размер на заплатеното в брой адвокатско възнаграждение от страна на
ищеца на неговия пълномощник.
С оглед
фактическата и правна сложност на делото /за които съществено допринасят
възраженията на ответника в писмения отговор на исковата молба/, предвид цената
на иска, както и развитието и продължителността на производството, в това число
и проведеното в.ч.гр.дело №296/2020г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд, образувано
по частна жалба на ответника, съдът намира за неоснователно направеното от
ответника възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
пълномощника на ищеца и искането за неговото намаляване.
По
изложените съображения, ПАЗАРДЖИШКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД
Р Е
Ш И:
По
иска на Г.И.Д., с ЕГН **********, с адрес: ***7, чрез адв.Е.Ц.Г.,***, БУЛСТАТ
*********, бул.“България“ №2, представлявана от Кмета Т. Д. П. , с правно
основание чл.439 ал.1 от ГПК: ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Община Пазарджик,
че задължението на Г.И.Д. за патентен данък, деклариран през 2008 година, в
размер на 2000 лева главница - патентен данък за 2008 година, 392,45 лева -
лихва от 30.09.2017г., неолихвяема сума за лихви в размер на 1983,49 лева, е
погасено по давност.
ОСЪЖДА ОБЩИНА ПАЗАРДЖИК, БУЛСТАТ *********, бул.“България“ №2, представлявана от Кмета
Т. Д. П. да заплати на Г.И.Д., с ЕГН **********,
с адрес: ***7 разноски по делото в общ размер на 609,34 лева.
Решението подлежи на обжалване с
въззивна жалба пред Пазарджишкия Окръжен съд в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: