Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 15.01.2020г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IІ А въззивен състав, в
открито съдебно заседание на десети октомври през две хиляди и деветнадесета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното
от съдия Йовчева въззивно гражданско
дело № 1839 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 - чл. 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника „М.В.“ АД срещу
решение от 16.05.2018г. по гр. дело № 11992/2017г. СРС, 119 състав, с което са уважени
предявените от „С.-Ф.“ ЕООД иск с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ за заплащане
на сумата 1 538. 40 лв., ведно със законната лихва от 10.01.2017г. до
окончателното плащане и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане
на сумата 61. 54 лв.- мораторна лихва за периода 18.08.2016г. – 09.01.2017г. С
решението са присъдени разноски съобразно изхода на спора.
Въззивникът – ответник обжалва решението изцяло, с доводи
за необоснованост, поради неправилно приложение на материалния закон и
нарушения на съдопроизводствените правила. Поддържа, че ищецът, в съответствие
с носената от него доказателствена тежест, не е доказал изпълнение на договора
за доставка на месни продукти съгласно процесната по делото фактура. Твърди, че
с определение от 20.05.2017г. СРС е задължил на основание чл. 193, ал. 2 ГПК
ищеца да заяви дали ще се ползва от оспорените своевременно фактура и
приемо-предавателен протокол, но ищецът не е изпълнил задължението си. Предвид
изложеното, поддържа, че исковете са недоказани от ищеца, чиято е
доказателствената тежест. Моли съда да отмени решението и да постанови ново за отхвърляне
на исковете.
Въззиваемият – ищец не заявява становище по жалбата.
Софийски
градски съд, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и
доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:
При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1
от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
При преценка правилността на първоинстанционното
решение, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК, въззивният съд
намира следното:
Решението е правилно като краен резултат.
Производството пред СРС е образувано по предявени от „С.Ф.“
ЕООД срещу „М.В.“ ЕООД обективно съединени искове с правна квалификация чл. 327,
ал. 1 от ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът претендира заплащане на сумата 1538. 40 лв. с включен
ДДС – незаплатена цена по фактура № **********/18.08.2016г. на доставени месни продукти, подписана за получателя „М.В.“
АД от Е.М./законен представител на дружеството, съгласно служебно извършена
справка в ТР/. В първоинстанционното производство е представен и двустранно
подписан приемо-предавателен протокол от 18.08.2016г., удостоверявящ доставката
на процесните месни продукти, подписан за ответното дружество от лице с имена
Г. В..
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е оспорил фактурата
и приемо-предавателния протокол с
твърдения, че не са подписани от изпълнителния директор на дружеството.
С определението
по чл. 140 ГПК първоинстанционният съд е указал на ищеца да заяви дали ще се
ползва от оспорените по реда на чл. 193 ГПК документи, като същевременно е
допусната поисканата с исковата молба ССчЕ.
С молба от 26.09.2017г. ищецът е заявил, че ще се
ползва от оспорените фактура и протокол, като е поискал в тази връзка
ответникът да бъде задължен на основание чл. 190 ГПК да представи аналитични
оборотни ведомости за синтетична сметка/подсметка 400 Доставчици и 410 Клиенти
за периода м.08.2016г. – м.08.2017г. С молбата ищецът изрично е заявил, че ако
не бъдат представени същите от „М.В.“ АД, следва съдът да приеме за доказани
фактите, за които ответникът е създал пречки за събиране на доказателства на
основание чл. 161 ГПК.
С протоколно определение от 27.09.2017г. СРС е
задължил по реда на чл. 190 ГПК въззивното дружество – ответник да представи
описаните в молбата от 26.09.2017г. счетоводни документи в 1- седмичен срок,
като е предупредил ответника, че ще приложи последиците на чл. 161 ГПК при
неизпълнение и на това основание е отложил изслушването на вещото лице по
изготвената ССчЕ. Задължението по чл. 190 ГПК е надлежно съобщено на ответника
на 03.10.2017г. и не е изпълнено в указания срок и до приключване на устните
състезания.
Съгласно заключението на приетата ССчЕ, процесната
фактура е редовно осчетоводена при ищцовото дружество и не е заплатена, но
поради липса на достъп до счетоводството на ответното дружество, експертизата
не може да отговори на поставения в исковата молба въпрос дали е налице
осчетоводяване на фактурата при ответника. Вещото лице Бонев заявява, че е
търсил контакти с представител на ответното дружество на посочения в ТР адрес
на управление, както и на публично известните телефони на дружеството и на
служебния телефон на процесуалния му представител, но никой не се е отзовал за контакт и не му е предоставен достъп до
счетоводните книги на дружеството.
За да уважи исковете, СРС е приел, че изпълнението на
договора за доставка се установява както от представените фактура и
приемо-предавателен протокол, така и при приложение на разпоредбата на чл. 161 ГПК. По отношение на направеното оспорване по реда на чл. 193 ГПК е приел, че
същото е недоказано, поради липса на ангажирани доказателства от ответника в
тази връзка, в съответствие с разпределената му с определението по чл. 146 ГПК
доказателствена тежест.
При наличие на оспорване на автентичността на подписа
на изпълнителния директор М., положен за получил в процесната фактура, тежестта
за доказване на автентичността на оспорения подпис принципно е върху
оспорващата страна, т.е. върху ответника. По отношение на подписа за получил в
приемо-предавателния протокол от лице, индивидуализирано като В., по делото не
са въведени твърдения от ищеца, че това е лице с представителна власт по
отношение на ответното дружество, поради което приемо-предавателният протокол
няма самостоятелствена доказателствена стойност. Независимо от изложеното, по
отношение на фактурата, която формално е подписана от законния представител на
ответника, оспорването й като неавтентична е недоказано от последния, в
качеството му на оспорваща страна. Поради това доводите в жалбата в тази връзка
са неоснователни.
Отделно от изложеного, в случай, че процесната фактура
е осчетоводена от ответното дружество, независимо дали е подписана от лице с
представителна власт, при необорена презумпция по чл. 301 ТЗ, същата принципно установява
сключването на неформален договор за продажба, тъй като с факта на
осчетоводяване е налице признание на
задължението, респ. на извършената доставка – в този смисъл е констатната
съдебна практика /Р № 109/07.09.2011г. по т.д. № 465/2010г. на ВКС, ІІ ТО; Р №
46/27.03.2009г. по т.д. № 454/2008г. на ВКС, ІІ ТО/. Осчетоводяването на
фактури при ответника е достатъчно доказателство, че между страните е
възникнало договорно правоотношение, включително и при приложение на чл. 301 ТЗ
– потвърждаване представителната власт на лице, сключило търговска сделка без
представителна власт, поради липса на противопоставяне от страна на ответника
при узнаването. В случая следва да се приемат същите изводи, но при приложение
на нормата на чл. 161 ГПК, с оглед процесуалното поведение на ответника при
изготвяне на допуснатата ССчЕ. Налице е изрично съобщено задължение на
ответника по чл. 190 ГПК за представяне на конкретно посочени счетоводни
документи, както и изрично предупреждение за последиците при неизпълнението му,
а именно приложение на разпоредбата на чл. 161 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че фактът на осчетоводяване на
фактурата при ответното дружество следва да се приеме за доказан и само на това
основание искът е доказан. Ето защо е възникнало задължението на ответника да
заплати цената на продадените и
доставени с процесната фактура стоки.
Предвид изложеното, искът за главницата е доказан по
основание и размер и предвид липсата на други доводи в жалбата, същата е изцяло
неоснователна.
По отношение на иска за лихва за забава не се
релевират конкретни оплаквания и акцесорната претенция също е основателна. Съгласно
чл. 327, ал.1 ТЗ, купувачът е длъжен да заплати цената при предаване на стоката
или на документите, които му дават право да я получи, освен ако е уговорено
друго, поради което искът за заплащане на обезщетение за забава е доказан за
целия претендиран период.
Предвид съвпадението в крайните изводи на двете
инстанции, решението, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Въззиваемият – ищец не претендира разноски за
настоящата инстанция и такива не следва да му бъдат присъдени.
Така мотивиран, Съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от
16.05.2018г. по гр. дело № 11992/2017г. СРС, 119 състав.
Решението не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 16.05.2018г. по гр. дело № 11992/2017г. СРС, 119
състав.