№ 386
гр. Пловдив, 24.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI СЪСТАВ, в публично заседание на
осми ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Росица Т. Кюртова
при участието на секретаря Боряна Ал. Костанева
като разгледа докладваното от Росица Т. Кюртова Търговско дело №
20225300900132 по описа за 2022 година
Предявен е иск с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД.
Ищецът „ТРАКИЯ КЕРАМ“ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление
гр.Пловдив, ул.“Васил Левски“ №6, представлявано от Т.Д.М., чрез пълномощник адв.Д. С.,
съдебен адрес ***, твърди, че на 17.03.2020 г. е сключил договор за заем с ответника, на
който е предоставил за послужване сумата 42 000 лв., преведени на два транша по банкова
сметка – 12 000 лв. при сключване на договора и 30 000 лв. – на 08.05.2020 г. Ответникът се
е задължил да върне заема в срок до 31.12.2021 г., но не го е сторил, въпреки проведените
неколкократно разговори с негов представител. Въз основа на изложеното, в исковата молба
е формулирано искане ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 42 000 лв.,
дължима по силата на договора за заем от 17.03.2020 г., ведно със законна лихва от датата на
исковата молба до окончателното плащане. Претендират се деловодни разноски.
В срока по чл.367 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от ответника
„НАНО КОУТ“ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление с.Труд,
обл.Пловдив, ул.“Климентина“ №2, представлявано от И.Б.И.-И.. След този срок е подаден
отговор, чрез пълномощник адв.С. Й., в който се възразява по дължимостта на горната сума.
Посочва се, че договорът за заем е бил сключен по времето, когато двете дружества са
имали един и същ представляващ, който понастоящем е починал. Заемополучателят не се е
нуждаел от средства по това време, като договорът е сключен без съгласие на общото
събрание на ответното дружество и в нарушение на разпоредбата на чл.142 ТЗ. По
изложените съображения ответникът моли искът да бъде отхвърлен като неоснователен.
Претендира деловодни разноски.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
1
съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:
Установява се, че с две преводни нареждания – първото от 17.03.2020 г., а второто от
08.05.2020 г., ищецът е наредил по сметка на ответното дружество сумите 12 000 лв. и
30 000 лв., като в двете преводни нареждания като основание за плащане е посочено
„договор за заем“. От вписванията в ТР за двете дружества се установява, че по това време
ищецът е бил представляван от едноличния собственик и управител Г.И.М., а ответникът –
заедно и поотделно от Г.И.М. и И.Б.И.-И.. Между страните не се спори, че Г.М. е починал
по-късно, като понастоящем ищцовото дружество се представлява от преживялата го **
Т.Д.М., а ответното дружество се представлява еднолично от И.И.-И..
Прието е по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза, според което
общата сума от 42 000 лв., постъпила в сметката на ответника в резултат от горните
преводни нареждания, е осчетоводена по сметка 499 „Други кредитори“ без характер на
приход от продажби. Сумата 30 000 лв. от 08.05.2020 г. е осчетоводена като получена по
банков път с основание „Заем, такса, превод“, а сумата 12 000 лв. от 17.03.2020 г. е
осчетоводена с основание „Плащане от клиенти“, но същата не е заведена по сметка
„Клиенти“ или „Клиенти по аванси“, а по сметка „Други кредитори“, от което може да се
прави извод, че не представлява приход от продажби. От хронологичните записвания за
2020 г. е видно, че други получени суми с характер на заем са заведени от ответника по
същата счетоводна сметка. В съдебно заседание вещото лице уточнява, че осчетоводяването
и на двете суми е извършено по начина, по който трябва да бъде заведен заем – сметката,
която се използва при заемни правоотношения е „Други кредитори“ и процесните суми са
заведени именно там. Отбелязването на основание „плащане от клиенти“ за една от сумите
се дължи на допусната техническа грешка, което е изяснено и при разговор със
счетоводителя. Към настоящия момент сумата 42 000 лв. присъства в счетоводството на
ответника като „Неизплатени заеми“.
Разпитан е като свидетел А.К. според показанията на който през м.януари 2022 г. се
провела среща между наследниците на Г.М., на която присъствали **та и сина на последния
от една страна, и настоящия управител на ответното дружество И.И.-И. от друга. На
срещата станало въпрос за заема, предоставен от управляваното приживе от М. „ТРАКИЯ
КЕРАМ“ЕООД на ответното дружество, като наследниците поискали този заем да бъде
върнат.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна
следното:
Съгласно чл.240, ал.1 ЗЗД с договора за заем за потребление заемодателят предава в
собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да
върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът за заем е
неформален, реален договор, който се счита за сключен, когато въз основа на постигнатото
съгласие между страните по него едната страна даде, а другата получи в заем парична сума.
От момента на получаването за заемателя възниква задължението да върне сумата в
определения срок, а ако такъв не е уговорен – в 1-месечен срок след поканата – чл.240, ал.4
2
ЗЗД. В производството по иск с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД върху ищеца лежи
доказателствената тежест да установи, че е дал заемни средства, а при оспорване на иска,
ответникът установява възраженията си: че средствата са дадени на друго основание, че е
налице порок на волята, че задължението е погасено и други факти съобразно наведените
възражения. (В този смисъл решение №542/28.12.2011г. по гр.д.№167/2011г. на ВКС, ІV
г.о.)
В аспекта на горното съдът намира, че от доказателствата по делото се установява
възникване на заемно правоотношение между страните, по което ищецът е заемодател, а
ответникът – заемополучател. Както се каза по-горе, договорът за заем е неформален, за
това за доказването му не е необходимо представяне на писмен документ. За сключването
на такъв договор може да се съди по неговото изпълнение чрез предаване на заемните
средства с посоченото заемно основание. От приетите по делото платежни нареждания се
установява несъмнено, че сумата от общо 42 000 лв. е предадена на ответника като заемни
средства. А от приетата и неоспорена от страните счетоводна експертиза, която съдът
кредитира като обективно и компетентно изготвена, се установява, че ответникът е
осчетоводил двете суми в сметка „Други кредитори“, където според установените
счетоводни стандарти и според обичайните правила се осчетоводяват заеми. За една от
сумите изрично е посочено като основание „заем“, а другата е осчетоводена с грешно
основание, но в сметката за заеми, като понастоящем цялата сума стои осчетоводена като
„неизплатен заем“, поради което съдът намира, че ответникът е получил процесните
парични средства именно като заем, т.е. със задължение да ги върне. Ето защо се
установяват, както уговарянето на задължение за предаване на парични средства със
задължение за връщане, така и фактическото предаване на средствата, или доказва се
възникването на процесното заемно правоотношение между страните. Установява се също
така, че не е уговорен срок за връщане на заема, както и, че настоящият управител на
ищцовото дружество през м.януари 2022 г. е отправил устна покана за връщане на заема до
управителя на ответното дружество. В насока на последното са свидетелските показания,
като за факта на отправяне на неформална покана по смисъла на чл.240, ал.4 ЗЗД забрана за
установяване със свидетели не съществува. Считано от м.януари 2022 г. е изтекъл 1-
месечният срок, визиран в последната правна норма, поради което съдът намира, че заемът
подлежи на връщане.
Възраженията на ответника съдът намира за неоснователни. На първо място, следва
да се отбележи, че срокът за отговор е пропуснат, поради което възражението за това, че
договорът е привиден, тъй като ответникът не е имал нужда от финансови средства, което
възражение съдът квалифицира като такова за абсолютна симулация, е преклудирано и не
следва да бъде разглеждано. По отношение останалите възражения за нищожност на
договора поради нарушение на закона – чл.142 ТЗ и чл.38, ал.1 ЗЗД, както и поради липса на
съгласие, съдът може да се произнесе и без да са направени в срок в светлината на ТР
№1/27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС по т.д.№1/2020 г., като намира същите възражения за
неоснователни. Нормата на чл.142 ТЗ не е императивна, поради което нарушението й не
3
води до нищожност на сделките, а поражда отговорност за управителя за причинени на
дружеството вреди, в каквато насока е и изричната разпоредба на чл.142, ал.3 ТЗ. Липсата на
решение на ОС за получаване на заем също не води до нищожност на договора поради липса
на съгласие, тъй като съгласието се изявява от представляващия орган, а не от общото
събрание. Законът не изисква решение на последното за получаване на заеми по арг.от
нормата на чл.137 ТЗ, но дори и да изискваше, липсата на такова решение не би довела до
липса на договор, а до отговорност на управителя за причинените вреди, в каквато насока е
ТР №3/15.11.2013 г. на ВКС, ОСГТК по т.д.№3/2013 г. Според последното решението на
ОСС не е необходимо условие за действителност на разпоредителната сделка, респективно
към органното представителство на търговските дружества при сключване на търговска
сделка от едно и също лице като органен представител по силата на закона на две търговски
дружества, не се прилага забраната на чл.38 ал.1 ЗЗД. Ето защо, съдът намира, че
процесното правоотношение е действително и е породило правно действие, което при
наличие на покана по смисъла на чл.240, ал.4 ЗЗД, се свежда до това, че за ответника е
настъпил падежът на задължението да върне заемните средства в общ размер 42 000 лв. Не
се установява сумата да е платена на ищеца, а счетоводно при ответника същата фигурира
като неизпълнено задължение, поради това искът се явява доказан и основателен и следва да
бъде уважен изцяло.
При този изход на спора и с оглед направеното от страната искане, ищецът има право
на разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК. Ищецът претендира в списък по чл.80 ГПК:
държавна такса в размер 1 702,92 лв.; възнаграждение за вещо лице в размер 200 лв. и
адвокатско възнаграждение в размер 2 900 лв., платено изцяло в брой според приложения на
л.13 договор за правна защита. Общият размер на действително сторените разноски от
4 802,92 лв. следва с оглед крайния резултат по спора да бъде присъден в тежест на
ответника.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „НАНО КОУТ“ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление
с.Труд, обл.Пловдив, ул.“Климентина“ №2, представлявано от И.Б.И.-И., да заплати на
„ТРАКИЯ КЕРАМ“ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр.Пловдив,
ул.“Васил Левски“ №6, представлявано от Т.Д.М., сумата 42 000 лв. (четиридесет и две
хиляди лева), дължима по силата на неформален договор за заем от 17.03.2020 г. (когато е
наредена сумата 12 000 лв.) и 08.05.2020 г. (когато е наредена сумата 30 000 лв.), ведно със
законна лихва от датата на исковата молба – 09.03.2022 г., до окончателното плащане, както
и да му заплати сумата 4 802,92 лв. (четири хиляди осемстотин и два лева и 92 ст.) –
деловодни разноски в производството по т.д.№132/2022 г. по описа на ОС Пловдив, ТО, ХVІ
състав.
4
Решението подлежи на обжалване пред Апелативен съд Пловдив в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Окръжен съд – Пловдив: _______________________
5