РЕШЕНИЕ
№ 58
гр. Бургас, 16.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на двадесети юни
през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Илияна Т. Балтова
Членове:Радостина К. Калиманова
Янко Н. Новаков
при участието на секретаря Станка Ст. А.
като разгледа докладваното от Илияна Т. Балтова Въззивно търговско дело №
20242001000047 по описа за 2024 година
Производството е реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение № 401/ 19.12.2023 г., постановено по т.д. № 48/ 2022 г. по
описа на Окръжен съд Бургас, е отхвърлен предявеният от Държавата, чрез
процесуалния субституент – главен публичен изпълнител в дирекция
„Събиране“, отдел „Входящ контрол и координация“, сектор „Специализиран“
при Националната агенция за приходите, Териториална дирекция София,
представлявана от директора Р.С., с адрес за връчване: гр. С., стая , против
„Р.“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
представлявано от Н.В.Е. – управител, и „М.“ ЕООД, ЕИК *** със седалище
и адрес на управление: гр. Н.“, хотел „М., представлявано от М.Г.С. –
управител, иск за обявяване за недействителeн по отношение на Държавата на
сключения между ответниците Договор за покупко – продажба на недвижими
имоти, обективиран в Нотариален акт № * том *, рег.№ *, дело № ** от *** г.
на нотариус Л.Ч., с район на действие Р.С. по силата на който „Р.“ ЕООД е
прехвърлило на „М.“ ЕООД, следните недвижими имоти: поземлен имот с
идентификатор № ***, заедно с построената в него сграда с идентификатор №
***, с предназначение – апартаментен хотел, заедно с всички сгради,
1
постройки, подобрения и приращения в имота, ведно с обзавеждането, в
състоянието, в което се намира към момента на подписването на нотариалния
акт, за цена в размер на 900 000 евро без ДДС, която цена с ДДС е в размер на
1 080 000 евро.
Присъдени са разноски.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от
Н.+, в която същото се обжалва като неправилно и се иска отмяната му, с
постановяване на ново решение по съществото на спора, с което оспорената
сделка бъде обявена за недействителна по отношение на Държавата.
Релевират се доводи за наличие на установени по реда на чл.109
ДОПК вземания, с оглед декларирани от самия длъжник публични
задължения към държавата за следните суми – главница в размер на 22 976,57
лв. и лихви към 15.02.2022 г. – 18 960,05 лв. Изразява се позиция, че не е
необходимо установяването им с нарочен акт на НАП или съдебно решение, а
тези публични задължения следва да се считат установени по аргумент от
чл.108, ал.2 ДОПК, като установеността им е възникнала преди датата на
сключване на атакуваната сделка (24.02.2017 г.).
Подчертава се, че предмет на иска по чл.216, ал.1 ДОПК са всички
публични задължения, установени преди атакуваната сделка. В допълнение се
посочва, че чл.195, ал.1 ДОПК въвежда принципа, че на обезпечаване
подлежат установените и изискуеми публични задължения, а нормата на
чл.209, ал.2, т.2 ДОПК повелява, че декларация, подадена от задълженото
лице, с изчислени от него задължения за данъци или задължителни
осигурителни вноски, е изпълнително основание, следователно така
установените задължения са изискуеми и ликвидни.
Посочва се, че длъжникът – въззиваем има все още непогасени
публични задължения по подадените от него декларации и по повод на
процесните и други публични задължения на „Р.“ ЕООД е образувано
изпълнително дело № *** г. по описа на ТД на НАП София. Въвеждат се
доводи, че извършеното разпореждане със собствени активи, при което
дружеството - въззиваем „Р.“ ЕООД фактически се е освободило от
собствеността си, сочи на съзнателно предприети действия за увреждане
интересите на кредитора – въззивник, като така извършеното правно действие
е довело до невъзможност да се удовлетворят публичните притезания. Самото
2
дружество е декларирало в баланса към годишния си счетоводен отчет към
31.12.2015 г. данъчни и осигурителни задължения в размер на 33 000 лв.
Изразява се становище, че макар оспорената сделка да е възмездна е
налице увреждане на кредитора, тъй като длъжникът се е лишил от правото си
на собственост върху недвижими имоти, намалявайки по този начин
сигурните си ликвидни активи, хипотеза в която увреждането може да бъде
изключено само ако длъжникът притежава достатъчно необременени с
тежести активи, обезпечаващи напълно вземането на кредитора, какъвто
настоящият случай не е.
По мнение на въззивника, действията на първия ответник са били
насочени към избягване погасяването на публични задължения, установени с
данъчни декларации. Настоява се, че въпреки че разпореденият имот е бил
ипотекиран в полза на банка, въззивникът има правен интерес от предявяване
на настоящия иск, с оглед възможността да се удовлетвори от онази част от
цената на имота, която е над стойността на ипотеката.
Претендира се юрисконсултско възнаграждение.
Жалбата е надлежно връчена на „Р.“ ЕООД, но отговор не е
постъпил.
В срока по чл.263 ГПК е депозиран отговор от „М.“ ЕООД, в който
се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба и за
законосъобразност и правилност на обжалваното с нея съдебно решение.
В отговора се сочи, че за да е приложима нормата на чл.216, ал.1
ДОПК следва да е налице установено публично задължение и едва с
редакцията чрез допълване на алинея първа на същия текст със ЗИД на ДОПК,
ДВ бр. 105 от 2020 г., законодателят е разграничил два вида установяване:
предварително установяване, което включва изчисляване на задължението за
данък или осигурителна вноска от задълженото лице по данъчните
декларации, и окончателно установяване, въз основа на ревизионен акт.
Лансира се тезата, че ако задължението не е установено с нарочен акт,
Държавата не би могла да прибегне успешно до исковете по чл.216 ДОПК.
Въззиваемият изтъква, че претенциите на въззивника се основават на
3
твърдения за дължими суми по декларации, подадени от длъжника, за които
липсва издаден ревизионен акт, друг влязъл в сила административен акт или
съдебно решение.
Оспорва се съществуването на субективния елемент на нормата -
намерение за увреждане от страна на „Р.“ ЕООД, като се сочи, че в случая
липсва безвъзмездност на сделката, нееквивалентност на престациите или
някаква друга обективна индиция за наличието му. Твърди се, че сделката е
извършена от длъжника поради невъзможността му да експлоатира хотела и
да получава приходи от него, позволяващи обслужването на ипотеката.
Изтъква се, че въззивникът не е обявил продавача по процесната
сделка в публично оповестения регистър на длъжници на НАП, нито е
наложил запор върху банкови сметки на същия.
Изразява се позиция, че след като държавата е въвела механизъм за
защита на фиска при сделки, чрез деклариране на данни по смисъла на чл.264,
ал.1 ДОПК, то всеки частноправен субект очаква, че този механизъм защитава
и самия него, и не следва да се изисква от частните субекти да полагат грижа
по-голяма от тази, която публичните органи полагат.
Претендират се разноски.
При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по
чл.269 ГПК, Апелативен съд Бургас констатира, че постановеното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Като взе предвид изложените в жалбата съображения, доводите на
страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона,
съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Поставен за решаване пред първоинстанционния съд е бил иск, с
правно основание чл.216, ал.1, т.4, предл.1 ДОПК, насочен против сделка от
24.02.2017 г., обективирана в горепосочения нотариален акт и представляваща
разпореждане с недвижими имоти, притежавани от дружеството – въззиваем
„Р.“ ЕООД в полза на „М.“ ЕООД, за която публичният изпълнител е
твърдял, че е сключена с намерение за увреждане на публичния взискател.
Като основание за съществуващите в негова полза публични
задължения, въззивникът е посочил в исковата си молба годишна данъчна
декларация по ЗКПО от 26.03.2013 г.; данъчни декларации образец 6 за ДДФЛ,
4
здравно осигуряване, ДОО и УПФ за период 26.10.2012 г. – 23.06.2016 г. и
Ревизионен акт от 7.11.2017 г. Видно от представеното удостоверение за
извършено връчване по електронен път на ревизионния доклад по посочения
ревизионен акт, заповедта за възлагане на ревизия е връчена на длъжника на
8.06.2017 г. Пред настоящата инстанция не се поддържат твърденията в
исковата молба за установеност на публични задължения въз основа на този
ревизионен акт, а и доколкото датата на връчване на заповедта за възлагане на
ревизия на длъжника е последваща спрямо извършеното атакувано
разпореждане, не е налице първата предпоставка за уважаване на
отменителния иск относно визираните в ревизионния акт вземания.
Видно от представения Нотариален акт за покупко - продажба на
недвижим имот № * т.*, рег.№ *, н.д. № *** г., със същия е продаден
урегулиран поземлен имот с идентификатор *** по КККР на гр. Несебър, с
площ от 1289 кв.м, ведно с построената в него сграда с идентификатор ***., с
предназначение - апартаментен хотел, заедно с всички сгради, постройки,
подобрения и приращения в имота, ведно с обзавеждането в състоянието, в
което се намира към момента на подписването на нотариалния акт, за цена в
размер на 900 000 евро без ДДС или 1 080 000 евро с ДДС.
Фактическият състав, пораждащ материалното преобразуващо право
на кредитора с публично вземане – държавата или общините, да поиска
обявяване на съответна сделка или действие за относително недействителни, е
регламентиран в чл.216 ДОПК и включва три елемента, а именно: извършени
сделка или действие, с имущество, принадлежащо на длъжника;
осъществяване на разпореждането/ обременяването след датата на
установяване на публичното задължение или след връчване на заповедта за
възлагане на ревизия и установяване, в резултат на тази ревизия, на публични
задължения на прехвърлителя по сделката; намерение за увреждане на
публичния взискател – в поддържаната хипотеза. Настоящият състав
отбелязва, че към процесната отчуждителна сделка приложение следва да
намери редакцията на разпоредбата на чл.216, ал.1 ДОПК, обн. в ДВ, бр.
105/29.12.2005 г., преди изменението й с ДВ бр. 105/2020 г., в сила от 1.01.2021
г., с което във фактическия състав са обхванати и сделки /действия, сключени
след датата на деклариране на публичното задължение.
5
По отношение на декларираните задължения на длъжника с
представените по делото декларации, се поддържа във въззивната жалба, че
обективираните в тях задължения не се е нуждаят от установяването им с
нарочен акт на НАП или съдебно решение, а следва да се считат установени
по силата на закона, с установеност, предхождаща датата на сключване на
атакуваната сделка.
Разпоредбата на чл.108, ал.2 ДОПК предвижда окончателна
установеност на задължения за данъци и задължителни осигурителни вноски
да настъпва не само с установяването им с ревизионен акт – ал.1 на текста, но
и, в хипотеза, когато такъв не е издаден, с изтичане на срока за започване на
ревизия. По смисъла на чл.109, ал.1, ревизионно производство не се образува,
когато са изтекли пет години от изтичането на годината, в която е подадена
декларацията или е следвало такава да е подадена. Следователно, основателен
е повдигнатият във въззивната жалба довод, че за установяване на вземания на
държавата не е необходимо при всички случаи издаването на нарочен акт на
данъчната администрация или съдебно решение, а те следва да се считат
установени по силата на закона, при действието на горната норма – така в
Решение № 228 от 20.12.2020 г. на ВКС по т.д. № 530/2010 г. и Определение №
627 от 15.03.2024 г. на ВКС по т.д. № 1110/2023 г.
В конкретния случай, обаче, не е изтекъл петгодишен срок от
изтичането на годината, в която декларациите са подадени, за нито едно от
декларираните от длъжника публични задължения преди датата на
конкретната сделка, извършена на 26.02.2016 г., като по отношение на най-
старите от тях – тези по декларациите от 2012 г., срокът е изтекъл на 1.01.2018
г.
Ето защо, не се установява в настоящия случай обективният елемент
от фактическия състав на преобразуващото право на публичния взискател, тъй
като липсва доказаност на установени публични задължения към датата на
покупко- продажбата, която се оспорва като недействителна по отношение на
въззивната агенция.
Липсата на първата предпоставка за уважаване на иска прави
безпредметно анализирането на субективния елемент от фактическия състав -
намерението за увреждане на публичния взискател.
С горните аргументи, предявеният иск по чл.216, ал.1, т.4 ДОПК е
6
неоснователен.
Тези изводи предпоставят потвърждаване на обжалваното решение.
При този изход от делото, отправеното искане и ангажирани
доказателства на въззиваемата страна се следват разноски, платими от
агенцията – въззивник, в размер на заплатеното адвокатско възнаграждение от
3000 лв., което съдът намира, че не е прекомерно, по отправеното в молбата на
Националната агенция за приходите от 18.06.2024 г. възражение, при
съобразяване на фактическата и правна сложност на делото, и материалния
интерес от 3 119 141,30 лв.
Мотивиран от изложеното, Апелативен съд Бургас
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 401 от 19.12.2023 г., постановено по
т.д. № 48/ 2022 г. на Окръжен съд Бургас.
ОСЪЖДА Националната агенция за приходите, Териториална
дирекция София, представлявана от директора Р.С., с адрес за връчване: гр.
С., стая 38, да заплати на „М.“ ЕООД, ЕИК *** със седалище и адрес на
управление: гр. Н.“, хотел „М., представлявано от М.Г.С. – управител, сумата
от 3000 лв. – съдебно-деловодни разноски пред настоящата инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7