№ 60
гр. Добрич, 07.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДОБРИЧ, XVI СЪСТАВ, в публично заседание на
седми януари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Данчо Й. Димитров
като разгледа докладваното от Данчо Й. Димитров Административно
наказателно дело № 20213230201284 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе следното предвид:
Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН.
Образувано е по жалба от „СВЕНТРАНС БГ“ ЕООД, ЕИК: *********,
представлявано от Л. Д. - управител, чрез адвокат А.В. от Адвокатска колегия
- Велико Търново, ЕГН **********, 1618 гр. София, р-н Красно село, ул.
„Хубча“ № 2, срещу наказателно постановление № 23-0000634 от 14.06.2021
г., издадено от Директора на Регионална дирекция „Автомобилна
администрация“ - Варна, с което на „СВЕНТРАНС БГ“ ЕООД, ЕИК:
*********, представлявано от Л. Д., със седалище и адрес на управление: гр.
Добрич, ул. „Димитър Петков” № 4, ет. 2, ап. 18, за нарушение по чл. 96г, ал.
1, предл. 2 от Закона за автомобилните превози, на основание чл. 96г, ал. 1,
предл. 2 от Закона за автомобилните превози е наложена ИМУЩЕСТВЕНА
САНКЦИЯ в размер на 3000 /три хиляди/ лева.
С жалбата се иска отмяна на наказателното постановление, като
неправилно и незаконосъобразно, издадено в нарушение на материалния
закон и процесуалните правила.
В съдебно заседание пълномощникът на жалбоподателя поддържа
жалбата.
Въззиваемата страна в съдебно заседание не се представлява. С писмено
становище се предлага жалбата да бъде отхвърлена като неоснователна, а
наказателното постановление да бъде потвърдено.
1
Добричкият районен съд, като прецени събраните доказателства и
становищата на страните, намира за установено следното:
Жалбата е допустима като депозирана в законоустановения 7-дневен
срок и от лице, което има правен интерес.
Независимо от основанията, посочени от жалбоподателя, съдът
подложи на цялостна проверка процесното наказателно постановление,
какъвто е обхватът на въззивната проверка, при което констатира следното:
В процесния случай административнонаказателното производство е
започнало с акт за установяване на административно нарушение /АУАН/
Серия А-2020, бланков № 287781 от 23.02.2021 г. АУАН е съставен от
компетентното длъжностно лице в присъствие на представляващия
санкционираното юридическо лице, а именно - Л. Д., документирано с
подписа му и в присъствие на един свидетел, и е надлежно връчен на
представляващия. При съставяне на акта, присъствалият преводач, осигурен
от дружеството, в графата „Запознах се със съдържанието на акта и правя
следните обяснения и/или възражения по него“ е изписал: „Ще се свърже
фирмата с шофьора, за да разбере защо не е предоставен нов психо тест“
/цитат/. В срока по чл. 44, ал. 1 от ЗАНН е било депозирано писмено
възражение по акта, което е било разгледано от наказващия орган и оставено
без уважение, като неоснователно. В акта изрично /чрез подчертаване/ е
посочено, че свидетелят Б. ЕМ. М. е очевидец, присъствал при установяване
на нарушението и при съставяне на акта. Обстоятелството, че актът е
съставен в присъствието само на един свидетел не е съществен порок, тъй
като съгласно чл. 43, ал. 1 от ЗАНН е необходимо актът да бъде подписан
поне от един от свидетелите, посочени в него, което е достатъчно за неговата
валидност. Критерият за същественост или не на процесуалното нарушение е
обстоятелството дали нарушението е от категорията на тези, допускането на
които е ограничило правата на някоя от страните в процеса, като липсата на
втори свидетел в акта не води до тази хипотеза. В случая е приложима
разпоредбата на чл. 53, ал. 2 от ЗАНН, съгласно която наказателното
постановление се издава и когато е допусната нередовност в акта, щом е
установено по безспорен начин извършването на нарушението, самоличността
на нарушителя и неговата вина. Постановление № 5/1968 г. на Пленума на ВС
2
е категорично, че въпросът, дали наказателното постановление е
законосъобразно издадено, трябва да се решава не с оглед на това, дали са
допуснати въобще нарушения при съставянето на акта, а преди всичко с оглед
на това, доколко те са пречка чрез надлежна проверка да се установи, че
деянието е извършено и деецът е известен.
АУАН е съставен в определените от закона срокове. Тези срокове са
два и започват да текат от два различни момента – от откриване на
нарушителя и от извършване на нарушението. Сроковете по чл. 34 от Закона
за административните нарушения и наказания, съобразно задължителната
съдебна практика /Тълкувателно постановление № 1 от 27 февруари 2015 г.
на Върховния административен съд на Република България - ОСС от НК на
ВКС и ОСС от ІІ колегия на ВАС/ са давностни и тяхната продължителност
зависи от вида на нарушението, като тя е три месеца от откриване на
нарушителя и една година от извършване на нарушението, в общия случай по
чл. 34, ал. 1 от ЗАНН.
В процесния случай, административнонаказателната отговорност на
жалбоподателя е била ангажирана за нарушение, извършено на 17.06.2020 г.
Нарушението е било констатирано при възложена със заповед № РД-12-
41/06.01.2021 г. на Директора на Регионална дирекция „Автомобилна
администрация“ - Варна комплексна проверка на „СВЕНТРАНС БГ“ ЕООД,
ЕИК: *********, извършващо обществен превоз на товари с Лиценз на
Общността № 15187. В хода на проверката и след извършена на 25.01.2021 г.
в 14:44 часа служебна справка в Регистъра на психологическите изследвания
на водачите за явяванията на психологическо изследване на И.И.Д., ЕГН
**********, е открит и нарушителят /Виж справка от дата 25.01.2021 г., 14:44
часа - л. 15 от делото/.
При съпоставка на тези дати – датата на откриване на нарушителя -
25.01.2021 г., датата на извършване на нарушението - 17.06.2020 г. и датата на
образуване на административнонаказателното производство /съставяне на
АУАН/ - 23.02.2021 г., се установява по безспорен начин, че АУАН е съставен
в сроковете по чл. 34, ал. 1 от ЗАНН.
Ето защо, настоящата въззивна инстанция не споделя доводите на
жалбоподателя, че административнонаказателната му отговорност е била
реализирана извън законоустановените срокове.
Следва да се отбележи, че направеното описание в АУАН и в
3
издаденото въз основа на него НП съответства на законовото изискване за
пълно, ясно и недвусмислено словесно описание на нарушението, тъй като са
посочени всички елементи на състава, които са нарушени, както и на
обстоятелствата, при които тези елементи са осъществени. Посочени са и
съответните законни разпоредби, за които се твърди, че са нарушени, като
разминаване на фактическо и правно положение не съществува.
В действителност, в акта и в НП, като нарушена норма е посочена
разпоредбата на чл. 96г, ал. 1, предл. 2 от ЗАвтП, която норма освен
санкционна, съдържа и състав на нарушение, без да е изписана цифром
препратката към чл. 7а, ал. 2, пр. 3 от ЗАвтП. Както в АУАН, така и в НП
обаче словесно е изписано, че дружеството е допуснало водача И.И.Д., ЕГН
**********, до управление на товарен автомобил /влекач/ марка „****** /кат.
N3/ с рег. № ******, извършващ обществен международен превоз на товари,
без същият да отговаря на изискванията за психологическа годност по
смисъла на наредбата по чл. 152, ал. 1, т. 2 от ЗДвП, уредени в чл. 7а, ал. 2,
пр. 3 от ЗАвтП, поради което съдът не споделя доводите на жалбоподателя, че
е налице съществено процесуално нарушение, водещо до отмяна на
наказателното постановление.
Касае се за неточност, която не влияе върху законосъобразността на НП
и не засяга правото на защита на нарушителя, което е осъществено в пълен
обем.
Относно процедурата по съставяне на акта:
Както е известно от теорията, една от функциите на акта за
установяване на административно нарушение е обвинителната, тъй като с
него се повдига обвинение на дадено лице за извършено от него нарушение. В
настоящия случай с акта е повдигнато обвинение на „СВЕНТРАНС БГ“
ЕООД, ЕИК: *********, представлявано от управителя Л. Д., за това, че на
17.06.2020 г., в гр. Добрич, ул. „Димитър Петков“ № 4, ет. 2, ап. 18,
дружеството, притежаващо Лиценз на Общността за превоз на товари №
15187, е допуснало водача И.И.Д., ЕГН **********, до управление на товарен
автомобил /влекач/ марка „****** /кат. N3/ с рег. № ******, извършващ
обществен международен превоз на товари, видно от информацията от
дигиталния тахограф, монтиран в автомобила и ЧМР от дата 17.06.2020 г., без
същия да отговаря на изискванията за психологическа годност по смисъла на
наредбата по чл. 152, ал. 1, т. 2 от ЗДвП, уредени в чл. 7а, ал. 2, пр. 3 от
4
ЗАвтП. Видно от справка в Регистъра на психологическите изследвания
/РПИ/, водачът И.Д. не притежава валидно удостоверение за психологическа
годност /УПГ/ от дата 14.12.2015 г. до момента на справката /25.01.2021 г./ –
нарушение по чл. 96г, ал. 1, предл. 2 от Закона за автомобилните превози.
Безспорно, в случаите, когато е извършено нарушение от лице - чужд
гражданин, респективно - от юридическо лице, представлявано от чужд
гражданин, контролните и наказващите органи срещат затруднение при
реализиране на административнонаказателната отговорност на виновното
лице.
В настоящия случай, съдът намира, че процесът по установяване на
административните нарушения и налагане на съответните наказания е
осъществен от компетентните органи в съответствие със законодателството
на Република България по следните съображения:
Няма спор, че санкционираното юридическо лице „СВЕНТРАНС БГ“
ЕООД, ЕИК: *********, представлявано от румънския гражданин Л. Д., има
всички права, регламентирани в нормите, по които се развива
административнонаказателното производство. ЗАНН не урежда случаите, в
които нарушителят не владее български език, като препратката на чл. 84 от
ЗАНН към НПК касае само конкретно визираните в правната норма правила.
Т.е. по отношение изискването за осигуряване на преводач в рамките на
административнонаказателното производство - при съставяне и предявяване
на АУАН, както и при връчване на наказателното постановление, е
принципно неправилно позоваването на разпоредбите от НПК,
регламентиращи изискването за превод и преводач. В случая, преценката
дали липсата на преводач при предявяване на АУАН и при връчване на
наказателното постановление представлява съществено процесуално
нарушение не следва да се прави формално и да се основава единствено на
факта на липсата на преводач, което автоматично да обосновава засягане
правото на защита на наказаното лице. Засягането на правото на защита
следва да се разглежда през призмата на фундаменталния принцип за
върховенството на Закона, отразен в чл. 6 от ЕКПЧ и предвид чл. 47 и чл. 48,
§2 от Хартата на основните права на ЕС, доколкото последната се явява
приложима предвид упражняването на правото на свободно движение на
румънския гражданин. Изхождайки от конкретиката на визираното в
наказателното постановление нарушение, поведението на властите,
5
поведението на жалбоподателя, сложността на случая, интересите на
наказания, засегнати от наложеното наказание, развитието на процедурата в
цялост, следва да се направи извод постигнат ли е справедлив баланс между
обществения интерес и индивидуалния интерес и права на личността. Вярно
е, че и ЕСПЧ и Съда на ЕС приравняват в повечето случаи наказателните
постановления за административни нарушения на „наказателно обвинение”
по смисъла на ЕКПЧ, но е вярно и че правят разграничение с оглед
спецификите на всеки казус /Решение на ЕСПЧ по делото Kurdov and Ivanov
v. Bulgaria mf 16137/04/. Следва да се има предвид също, че правото на лицето
да бъде информирано за обвинението срещу него на разбираем за него език е
с акцесорен характер - част е от правото му на справедлив процес и правото
му на зачитане правото му на защита, а последното намира проявление и в
рамките на съдебния процес пред Районен съд Добрич. Освен това, следва да
се съобрази и факта, че в две директиви, а именно Директива 2010/64/ЕС на
ЕП и на Съвета от 20.10.2010 г. относно правото на устен и писмен превод в
наказателното производство и Директива 2012/12/ЕС относно правото на
информация в наказателното производство, изрично е предвидено, че при
налагане на санкции за леки нарушения, например пътнотранспортни
нарушения, установени след пътнотранспортна проверка, изискването за
преводач и за осигуряване на информация важи единствено за
производството по обжалване пред съд. Т.е. преценката за нарушено право на
защита в случая следва да се направи след задълбочен анализ на всички
горепосочени компоненти на правото на справедлив съдебен процес.
В настоящия случай, видно от показанията на актосъставителя К. Н. К.
и свидетеля Б. ЕМ. М., АУАН е предявен и подписан от управителя на
дружеството Л. Д., в присъствието на осигурен от санкционираното
дружество преводач, който и преводач, след запознаване със съдържанието на
акта е написал възраженията при съставяне на акта.
Не следва да се подминава и факта, че румънският гражданин Л. Д.
притежава Удостоверение за продължително пребиваване на гражданин на
ЕС № *********, издадено на 29.08.2017 г. от МВР - Варна, като същият е с
постоянен адрес в ******, както и, че управляваното от него търговско
дружество е със седалище и адрес на управление в Република България.
С оглед изложеното, имайки предвид и обстоятелството, че
жалбоподателят се е възползвал в пълен обем от правото си на защита,
6
упълномощавайки защитник и сезирайки съда с жалба срещу наказателното
постановление, настоящият съдебен състав намира, че за жалбоподателя не е
настъпило объркване досежно това, за какво нарушение е бил съставен
АУАН, респективно – за какво нарушение е бил санкциониран търговецът с
обжалваното наказателно постановление. Наведените в жалбата доводи за
неправилността и незаконосъобразността на наказателното постановление
сочат, че жалбоподателят е инициирал защита именно против вмененото му с
наказателното постановление нарушение.
Ето защо съдът намира, че от събраните по делото доказателства
безспорно е установено, че управителят на санкционираното юридическо
лице Л. Д., е бил запознат със съдържанието на акта на разбираем за него
език, т.е., спазени са императивните изисквания на чл. 43, ал. 1 и ал. 5 от
ЗАНН, като не е следвало да се прилагат разпоредбите на чл. 21, ал. 2 и чл.
55, ал. 4 от НПК. В тази насока е и константната съдебна практика /Виж
Решение № 331/15.12.2014 г. по к.адм.д. № 571/2014 г. на Административен
съд Добрич и Решение № 334/15.12.2014 г. по к.адм.д. № 570/2014 г. на
Административен съд Добрич/.
Обжалваното наказателно постановление /НП/ е издадено в рамките на
давностния срок по чл. 34, ал. 3 от ЗАНН от компетентния
административнонаказващ орган, съобразно приложената по делото Заповед
№ РД-08-30/24.01.2020 г. на Министъра на транспорта, информационните
технологии и съобщенията, съдържа необходимите реквизити по чл. 57 от
ЗАНН и е надлежно връчено на нарушителя.
Предвид изложеното съдът намира, че наказателното постановление е
законосъобразно в процесуален аспект.
По отношение на визираното нарушение и приложимия материален
закон съдът установи следното:
Със заповед № РД-12-41/06.01.2021 г. на Директора на Регионална
дирекция „Автомобилна администрация“ - Варна била възложена комплексна
проверка на „СВЕНТРАНС БГ“ ЕООД, ЕИК: *********, извършващо
обществен превоз на товари с Лиценз на Общността № 15187.
В хода на проверката, проверяващите установили, че на 17.06.2020 г., в
гр. Добрич, ул. „Димитър Петков“ № 4, ет. 2, ап. 18, дружеството,
притежаващо Лиценз на Общността за превоз на товари № 15187, е
допуснало водача И.И.Д., ЕГН **********, до управление на товарен
7
автомобил /влекач/ марка „****** /кат. N3/ с рег. № ******, извършващ
обществен международен превоз на товари, видно от информацията от
дигиталния тахограф, монтиран в автомобила и ЧМР от дата 17.06.2020 г., без
същия да отговаря на изискванията за психологическа годност по смисъла на
наредбата по чл. 152, ал. 1, т. 2 от ЗДвП, уредени в чл. 7а, ал. 2, пр. 3 от
ЗАвтП. Видно от справка от Регистъра на психологическите изследвания
/РПИ/ от дата 25.01.2021 г., водачът И.Д. не притежава валидно
удостоверение за психологическа годност /УПГ/ от дата 14.12.2015 г. до
момента на справката /25.01.2021 г./
В хода на съдебното производство не се установи различна фактическа
обстановка от описаната в АУАН и в издаденото въз основа на него
наказателно постановление. Конкретните обстоятелства по нарушението са
установени от свидетелите К. Н. К. и Б. ЕМ. М., които пресъздават свои
непосредствени възприятия, придобити в хода на проверката и чийто
показания са последователни и логични, като липсва индиция за тяхната
заинтересованост. Няма основания да не се дава вяра на тези свидетели, нито
да се счита, че техните показания не са достатъчни за несъмнено
установяване на обективната истина.
Установената фактическа обстановка се потвърждава и от приложените
по делото писмени доказателства – справка от Регистъра на психологическите
изследвания /РПИ/ от дата 25.01.2021 г., копие на свидетелство за управление
на моторно превозно средство на И.И.Д., разпечатка от програма „Лицензи“,
информация от дигиталния тахограф, монтиран в автомобила, копие на CMR /
международна товарителница/, ведно с превод, справка за трудови договори,
трудов договор № 127/12.04.2017 г.
Обстоятелството, че водачът И.И.Д. е извършил на посочената в АУАН
и в НП дата обществен превоз на товари не се оспорва от жалбоподателя, в
която насока е изявлението на процесуалния му представител в съдебно
заседание, проведено на 07.01.2022 г. Видно от приложената по делото
справка от Регистъра на психологическите изследвания /РПИ/ от дата
25.01.2021 г., изготвена от свидетеля К., към момента на извършване на
превоза, И.И.Д. е нямал валидно удостоверение за психологическа годност,
тъй като удостоверението му за психологическа годност № 101485 (О) е било
валидно до 13.12.2015 г.
Ето защо, съдът не споделя доводите на процесуалния представител на
8
жалбоподателя за недоказаност на обвинението, тъй като нарушението е
констатирано въз основа на изходящи от самия касатор документи, които
удостоверяват неизгодни за страната факти и обстоятелства и се ползват с
материална доказателствена сила за съда.
При така установената фактическа обстановка се налагат следните
правни изводи:
Жалбоподателят е наказан за нарушение по чл. 7а, ал. 2, пр. 2 от
ЗАвтП, според който в редакцията, действала към датата на нарушението,
лицензираните превозвачи и лицата извършващи превози за собствена
сметка, могат да осъществяват превоз на пътници и товари само с водачи,
които отговарят на изискванията за минимална възраст, правоспособност за
управление на моторни превозни средства от съответната категория и за
психологическа годност, определени с наредбите по чл. 7, ал. 3 и чл. 12б, ал. 1
от този закон и чл. 152, ал. 1, т. 2 от Закона за движението по пътищата.
Съгласно разпоредбата на чл. 96г, ал. 1 от ЗАвтП, който назначи на
работа или допусне водач, който не отговаря на някое от изискванията,
определени с този закон и с подзаконовите нормативни актове по прилагането
му, да управлява превозно средство за обществен превоз или превоз за
собствена сметка на пътници или товари, се наказва с глоба или имуществена
санкция в размер на 3000 лв.
Както вече бе посочено, обстоятелството, че на 17.06.2020 г. водачът
И.И.Д. е извършил обществен превоз на товари не се оспорва.
В случая, жалбоподателят, в нарушение на задължението си по чл. 7а,
ал. 2, пр. 3 от ЗАвтП, е допуснал общественият превоз да се извърши от
водач, който към този момент не е имал валидно удостоверение за
психологическа годност, което да удостовери, че отговаря на изискванията за
психологическа годност.
От приложената към административнонаказателната преписка справка
от Регистъра на психологическите изследвания на водачите за явявания на
психологически изследвания по категоричен начин е установено, че
посоченият в наказателното постановление водач И.И.Д. не е разполагал с
валидно удостоверение за психологическа годност, тъй като валидността на
удостоверението, с което е разполагал към релевантния момент - 17.06.2020
г., е изтекла на 13.12.2015 г. До даване ход на устните състезания пред
въззивния съд жалбоподателят, чиято е доказателствената тежест, не е
представил валидно удостоверение за психологическа годност, поради което
не е опровергал извода на административнонаказващия орган.
9
Въззивната инстанция не споделя доводите на процесуалния
представител на жалбоподателя, че след като водачът на превозното средство
разполага с валидно издадено свидетелство за управление на моторно
превозно средство, то това е достатъчно да се приеме, че той отговаря на
установените в приложимата нормативна уредба критерии за психологическа
пригодност.
Относно ангажираното от страна на процесуалния представител на
жалбоподателя уведомително писмо от Европейската комисия до България, с
което Европейската комисия изразява становище, че националните мерки в
България, които налагат на водачите, предоставящи определени транспортни
услуги, да представят удостоверение за психическа годност съгласно правото
на Съюза, са в нарушение на правото на Съюза – най-вече на член 4, параграф
1, член 7, параграфи 1 и 3 и приложение ІІІ към Директива 2006/126/ЕО, както
и на Директива 2003/59/ЕО:
Съгласно чл. 8 от Наредба № 36/15.05.2006 г., издадена на основание
чл. 152 от ЗДвП, при всяко постъпване на работа и при извършване на
дейността като водач на таксиметрови автомобили или водач на автомобили
за обществен превоз на пътници или товари, както и за председател на
изпитна комисия, лицата представят удостоверение за психологическа
годност. Удостоверението за психологическа годност е валидно за срок три
години от датата на неговото издаване с изключение на случаите, в които се
издава след навършване на 65-годишна възраст на лицето, и на случаите по
чл. 1, ал. 1, т. 2, 5, 6 и 7, в които удостоверението е валидно за срок една
година. Лицата по ал. 1 подлежат на психологическо изследване на всеки три
години след датата на издаване на предходното удостоверение за
психологическа годност.
Безспорен факт е, че на 17.06.2020 г. водачът И.И.Д. не е притежавал
валидно удостоверение за психологическа годност, което сочи за извършено
правонарушение, подлежащо на санкция.
Съдът намира, че не е налице противоречие между националното
законодателство и общностното право, тъй като Директива № 2006/126/ЕО
относно свидетелства за управление на превозни средства, видно и от
нейното наименование, има за предмет на правно урегулиране свидетелствата
за управление на превозни средства с преследвана правна цел по
унифициране на правилата за тези свидетелства поради разбирането за тях,
10
обективирано в преамбюла на Директивата, като съществен елемент на
общата транспортна политика, допринасящи за подобряване на пътната
безопасност и улесняващи свободното движение на хора, които се
установяват в държава-членка, различна от тази, която е издала
свидетелството за управление.
В подкрепа на това съждение е и т. 3 от цитирания преамбюл, където
изрично е посочено съвместно съществуване на различни правила в
различните държави-членки и над 110 различни образци на свидетелства за
управление на моторни превозни средства, валидни в държавите-членки. Това
създава проблеми с прозрачността на гражданите, полицейските органи и
администрациите, които отговарят за администрирането на свидетелствата за
управление и води до фалшифицирането на документи, които понякога са
отпреди няколко десетки години.
Допълнителен аргумент е разпоредбата на чл. 1 от Директивата,
съгласно която държавите-членки въвеждат национално свидетелство за
управление на основата на образеца на Общността, уреден в приложение I, в
съответствие с разпоредбите на настоящата директива.
Изрично в Преамбюла се отчита важността на индивидуалните
транспортни средства, което свидетелства за преследвана цел от общностния
законодател по задаване на общи правила относно режима на ползване на
лични превозни средства, а конкретния случай касае управление на товарен
автомобил, т.е. управление на превозни средства като професионално занятие.
След като тази дейност представлява постоянна трудова дейност резонно е
въвеждането на завишени критерии към лицата, извършващи обществен
превоз на товари и пътници в сравнение с останалите водачи на превозни
средства. Именно поради тази причина българският законодател е въвел
допълнително изискване по доказване на психологическа годност от водачите
на автомобили за обществен превоз на пътници и товари чрез
удостоверителен документ и това нормативно условие не противоречи на
конкретна разпоредба на Директива № 2006/126/ЕО, не предполага извод за
нейно неправилно транспониране в националното законодателство и не
налага прилагане принципа на директен ефект на директивите. С посочената
директива се въвеждат „минимални стандарти за физическа и умствена
годност за управление на превозно средство“ /т. 9 от Преамбюла/. Законът за
автомобилните превози и Наредба № 34/1999 г. урегулират специфичните
11
обществени отношения на вътрешни и международни превози на пътници и
товари и поради тази причина въвеждат различни нормативни предпоставки
за осъществяване на подобна обществена дейност за разлика от всички
останали водачи, управляващи превозни средства.
Не могат да бъдат споделени и доводите на жалбоподателя, че не било
налице задължение водачите да притежават удостоверение за психологическа
годност, тъй като превозът е бил извършен на територията на държави
различни от Република България.
Това е така, тъй като дейността по обществен превоз на товари,
подлежаща на контрол от компетентните държавни органи не е стационарна,
осъществявана на определено географско място, а поради естеството си
представлява движение по предварително определен/и маршрут/и,
включващ/и начална, крайна точка и всяко друго място, на което е възможно
спиране с цел извършване на проверка. Правно дължимото поведение на
отговорните лица по Закона за движението по пътищата, по Закона за
автомобилните превози, както и по подзаконовите нормативни актове,
уреждащи превозваческата дейност, е за територията на целия маршрут, по
който се осъществява строго регламентираната дейност на обществен превоз
на товари. Затова при ангажиране на административнонаказателната им
отговорност за неспазване на правилата за осъществяване на тази дейност,
понятието „място на нарушението” по смисъла на чл. 42, т. 3 и чл. 57, ал. 1, т.
5 от ЗАНН обхваща целия маршрут от неговата начална до крайната му точка
Това означава, че контролните органи от всяка област по маршрута на
движение на транспортното средство, извършващо обществен превоз на
товари, са компетентни да установяват нарушенията по Закона за движението
по пътищата, по Закона за автомобилните превози и подзаконовите актове,
свързани както с превоза, така и с предхождащите превоза дейности на
водача.
С други думи – независимо къде бива извършван превозът,
задължението на превозвачите по чл. 7а, ал. 2 от ЗАвтП, чрез своя
императивен характер предполага осъществяване на превоза категорично
винаги с водачи, които отговарят на съответните изисквания, в настоящия
случай - да притежават удостоверение за психологическа дейност, издадено
съгласно Наредба № 36 от 15.05.2006 г. за изискванията за психологическа
годност и условията и реда за провеждане на психологическите изследвания
12
на кандидати за придобиване на правоспособност за управление на МПС, на
водачи на МПС и на председатели на изпитни комисии и за издаване на
удостоверения за регистрация за извършване на психологически изследвания.
Неоснователно е и възражението на жалбоподателя, че отговорност за
допустителство може да носи единствено физическо лице. Тази правна теза
няма нормативна опора, защото законодателят при осъществена диспозиция
на тази правна норма е предвидил „глоба“ или „имуществена санкция“, а
имуществената санкция не е сред наказанията по чл. 13 от ЗАНН.
Имуществената санкция се налага на юридическите лица заради
неизпълнение на задължения към държавата или общините при
осъществяване на тяхната дейност.
С оглед изложеното, съдът намира описаното в АУАН и в издаденото
въз основа на него НП нарушение по чл. 96г, ал. 1, предл. 2 от ЗАвтП за
доказано. При издаване на наказателното постановление не са допуснати
нарушения на материалния закон. То е обосновано и не е постановено при
непълнота на доказателствата.
Законосъобразно, на основание чл. 96г, ал. 1, предл. 2 от ЗАвтП,
административнонаказващият орган е ангажирал имуществената отговорност
на юридическото лице. Отговорността, която законът възлага на ЮЛ и ЕТ е
обективна, безвиновна и за да бъде ангажирана е достатъчно само обективно
да бъде констатирано неизпълнение на задължение към държавата. Тя е
проява на засилена превенция срещу определени противоправни прояви. В
тази насока е и константната съдебна практика /Виж: Решение № 238 от
08.06.2018 г. на АдмС - Добрич по к.а.н.д. № 237/2018 г., Решение № 175 от
22.04.2019 г. на АдмС - Добрич по к.а.н.д. № 183/2019 г., Решение № 1353 от
26.10.2021 г. на АдмС - Варна по к.а.н.д. № 1996/2021 г., Решение № 1520 от
22.11.2021 г. на АдмС - Варна по к.а.н.д. № 1942/2021 г., Решение № 58 от
26.01.2022 г. на АдмС - Варна по к.а.н.д. № 2697/2021 г., Решение № 100 от
04.02.2022 г. на АдмС - Варна по к.а.н.д. № 2780/2021 г./
По отношение на наложеното наказание:
Предвидената имуществена санкция по чл. 96г, ал. 1 от ЗАвтП е в
размер на 3000 лв. Наложената имуществена санкция в размер на 3000 лв. е
законоустановена и не подлежи на преразглеждане от съда.
В настоящия случай, съдът изцяло споделя становището на наказващия
орган, че нарушението не може да бъде квалифицирано като маловажно,
13
съобразно чл. 28, ал. 1 от ЗАНН. В допълнение, че нарушението не
представлява маловажен случай, съдът намира за нужно да отбележи
следното:
Съгласно чл. 93, т. 9 от Наказателния кодекс, който се прилага на
основание чл. 11 от ЗАНН, маловажен случай е този, при който извършеното
престъпление /респективно нарушение/ с оглед липсата или незначителността
на вредните последици или с оглед на други смекчаващи обстоятелства
представлява по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с
обикновените случаи на престъпление /нарушение/ от съответния вид. Т.е.,
маловажността е конкретна преценка на степента на обществена опасност на
нарушението от страна на съда, респективно на административнонаказващия
орган, в сравнение с други случаи на нарушения от съответния вид. В случая,
извършеното нарушение не е с по-ниска степен на обществена опасност в
сравнение с обикновените нарушения от този вид. В конкретния казус се
касае до така нареченото в теорията „формално нарушение”. Фактът, че
дружеството е допуснало водачът да извърши обществения превоз на товари
без валидно удостоверение за психологическа годност осъществява състава
на съответното нарушение, поради което не е необходимо да има или да няма
вредни последици. В действителност липсват доказателства, че
жалбоподателят е извършил и други нарушения, за които да е бил
санкциониран по административен ред, поради което следва да се приеме, че
нарушението е първо по рода си. Изхождайки от това съображение обаче не
може да се говори, че се касае до по-ниска степен на обществена опасност,
налагаща приложението на чл. 28, ал. 1 от ЗАНН. При подобно тълкуване на
закона, всяко нарушение на съответния текст от ЗАвтП, респ., всяко първо
нарушение при осъществяване на деянието на която и да е императивна
норма, би следвало да е маловажен случай, което се явява превратно
възприемане идеята на законодателя за този вид деяния. Липсват и други
обстоятелства, които да обуславят по-ниска степен на обществена опасност
на деянието в сравнение с обикновените случаи на нарушение от този вид,
като например наличието на обективни причини, довели до извършване на
нарушението. Високият размер на наказанието глоба, респ. на имуществената
санкция също не е основание за прилагане на чл. 28, ал. 1 от ЗАНН, нещо
повече – този размер на наказанието глоба и на имуществената санкция,
определен от законодателя, сочи на висока степен на обществена опасност на
14
деянието. Следва да се има предвид и че е извършено нарушение със
завишена степен на обществена опасност, свързано най-вече с безопасността
на движението, тъй като управлението на моторно превозно средство е правно
регламентирана дейност с безспорно голям риск за водача, пътуващите с него
и всички останали участници в движението – водачи, пътници и пешеходци.
В тази насока е и константната съдебна практика.
Съгласно разпоредбата на чл. 63д, ал. 4 от ЗАНН, в полза на
учреждението или организацията, чийто орган е издал акта по чл. 58д, се
присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били
защитавани от юрисконсулт или друг служител с юридическо образование.
В производството по делото Регионална дирекция „Автомобилна
администрация” - Варна не е била защитавана от юрисконсулт, поради което
искането за присъждане на възнаграждение за осъществено процесуално
представителство в нейна полза, не следва да бъде уважено. Липсват и
доказателства, че изготвилият писменото становище д-р инж. Е.А. - началник
отдел „Контрол“ е с юридическо образование.
Така мотивиран съдът намери, че обжалваното наказателно
постановление е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено,
поради което и на основание чл. 63, ал. 9 от ЗАНН,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА наказателно постановление № 23-0000634 от
14.06.2021 г., издадено от Директора на Регионална дирекция „Автомобилна
администрация“ - Варна, с което на „СВЕНТРАНС БГ“ ЕООД, ЕИК:
*********, представлявано от Л. Д., със седалище и адрес на управление: гр.
Добрич, ул. „Димитър Петков” № 4, ет. 2, ап. 18, за нарушение по чл. 96г, ал.
1, предл. 2 от Закона за автомобилните превози, на основание чл. 96г, ал. 1,
предл. 2 от Закона за автомобилните превози е наложена ИМУЩЕСТВЕНА
САНКЦИЯ в размер на 3000 /три хиляди/ лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване по реда на глава
дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс пред Административен
съд Добрич в 14-дневен срок от уведомяването на страните.
Съдия при Районен съд – Добрич: _______________________
15