Р Е Ш Е
Н И Е
№
гр.
Велико Търново, 15.04.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Великотърновски районен съд, осемнадесети състав, на първи
март две хиляди двадесет и първа година, в публично съдебно заседание в състав:
Районен съдия: Димо
Колев
Секретар
А. Шишманова
като разгледа докладваното от съдията
гр.
дело № 1171 по описа за 2020г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени
са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422 ал. 1 вр.
чл. 415 ГПК вр. чл. 430 ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 92 ЗЗД и
чл. 86 ал. 1 ЗЗД.
Ищецът
основава исковите си претенции на твърдения, че на основание договор за банков
кредит от 10.12.2012г. е предоставил на П. И. и В. Г., в качеството им на
кредитополучатели, банков кредит в размер на 6590 евро с краен срок за
погасяването му 10.12.2022г. Посочва, че изпълнението на задължението на
кредитополучателите е обезпечено с поръчителството на втория ответник – А.Л.,
съгласно договор за поръчителство от същата дата. Ищецът уточнява, че
отпуснатия кредит е усвоен еднократно по банкова сметка *** И.. Признава, че
кредита е погасяван частично по главница и/или лихви в периода 10.01.2013г. –
28.05.2014г., но твърди, че считано от 10.01.2014г. същият е в просрочие.
Ищецът изтъква, че преди осчетоводяване изискуемостта по кредита е забавено
плащането на 72 погасителни вноски за главница в общ размер на 6304, 75 евро и
на 71 вноски за договорна лихва в общ размер на 4881, 17 евро, които са описани
подробно в извлечението от счетоводните книги на банката. Ищецът сочи, че
съгласно т. 10.1.2. б.”а” от приложимите към процесния договор за кредит Общи
условия /ОУ/ непогасяването в срок повече от пет дни на кое да е плащане води
до предсрочна изискуемост на кредита. Твърди, че е обявил на кредитополучателя И.,
поръчителя Л. и на първия ответник С. Б. /наследник на починалия
кредитополучател В. Г., който по реда на чл. 51 ЗН е приел оставеното му от нея
наследство/ волята си да направи кредита предсрочно изискуем, за което са им
връчени покани за доброволно изпълнение съответно на 18.09.2019г., на
24.09.2019г. и на 17.09.2019г. Ищецът излага, че поради липса на доброволно
изпълнение се е снабдил срещу длъжниците със заповед за незабавно изпълнение по
ч.гр.д. № 3832/2019г. на ВТРС за вземанията си за главница в размер на 6304, 75
евро, за договорна лихва по раздел II т. 4 в размер на 2197, 72 евро за периода
20.12.2016г. – 16.12.2019г., за наказателна лихва по раздел II т. 10 в размер
на 1414, 98 евро за периода 20.12.2016г. – 16.12.2019г., за законна лихва в
размер на 7, 01 евро начислена за периода 16.12.2019г. – 19.12.2019г., за
разноски за изпращане и връчване на покани от ЧСИ в размер на 69, 95 евро и за
разноски в производството по чл. 51 ЗН в размер на 18, 91 евро или общо
10 013, 32 евро, срещу която ответниците по делото са депозирали
възражения в срока по чл. 414 ал. 2 ГПК. Ищецът признава, че след издаване на
заповедта за изпълнение първият ответник е извършил плащане на сумата от 9747,
96 лв. По изложените съображения отправя искане до съда да приеме за установено
по отношение на ответниците, че солидарно му дължат горепосочените вземания, за
които е издадена заповед за изпълнение № 1657/27.12.2019г., ведно със законната
лихва върху главницата считано от 20.12.2019г. до окончателното й изплащане.
Претендира разноски за исковото и заповедното производства.
С
отговора на исковата молба първият ответник оспорва неговият наследодател да е
поемал солидарно задължение по процесния договор за кредит, тъй като от една
страна липсва изрична уговорка в тази насока, а от друга законова разпоредба,
която да води до солидарна отговорност на кредитополучателите. В тази връзка
ответникът смята, че отговорността на последните е разделна и всеки от тях
дължи половината от сумите по кредита. С оглед на това твърди да е заплатил
доброволно неговата част от задължението с плащането на сумата от 9747, 96 лв.,
с която счита да е погасена главница в размер на 2987, 49 евро, договорна лихва
в размер на 1098, 86 евро за периода 20.12.2016г. – 16.12.2019г., наказателна
лихва в размер на 707, 49 евро за периода 20.12.2016г. – 16.12.2019г., законна
лихва върху просрочена главница в размер на 3, 32 евро за периода 16.12.2019г.
– 19.12.2019г., разноски за събиране на вземането в размер на 35 евро и
разноски за заповедното производство в размер на 163, 90 лв. Релевира
възражение за нищожност на договора за кредит, тъй като в него липсва
обективирано съгласие от надлежни представители на банката – кредитор. Смята,
че договора е нищожен, тъй като не са спазени изискванията на чл. 5 и чл. 6 ЗПК
за предоставяне на необходимата преддоговорна информация, както и изискванията
за форма и съдържание по чл. 11 ЗПК. Във връзка с последното се сочи, че липсва
яснота относно условията, при които може да бъде променян едностранно договора
за кредит респ. разходите по него, както и яснота относно елементите на общата
стойност на кредита, които не са включени при формиране на ГПР и др. подобни. С
оглед на това ответникът смята, че на основание чл. 22 ЗПК договора за кредит е
недействителен, поради което и в съответствие с чл. 23 ЗПК се дължим връщането
само на чистата стойност на кредита. Отделно от това ответникът смята, че
процесния договор съдържа неравноправни клаузи, които позволяват на банката да
променя едностранно и необосновано лихвите и разходите по кредита. Изтъква, че
клаузата в договора, уреждаща начисляването на наказателна лихва е неравноправна
респ. нищожна, поради накърняване на добрите нрави, тъй като го задължава да
заплати необосновано висок размер на обезщетение, при неизпълнение на
задълженията му по кредита. В условията на евентуалност се прави възражение за
намаляване размера на начислените наказателни лихви по реда на чл. 92 ал. 2 ЗЗД. Ответникът смята, че клаузите от договора за кредит относно дължими такси
и комисионни са нищожни, като противоречащи на въведената законова забрана за
начисляването им по чл. 10а ЗПК. На следващо място ответникът оспорва, че
банката – кредитор неправилно е отнасяла и осчетоводявала извършените плащания
по кредита и прави възражение за прихващане с евентуално дължимите от него суми
за главница с недължимо платените от него суми за лихви, неустойки и други
разходи по кредита. В условията на евентуалност, ако се приеме, че доброволно
платената от него сума от 9747, 96 лв. не е отишла за погасяване на
задължението по кредита, прави възражение за прихващането й с дължимия по него
размер. В условията на евентуалност се релевира възражение за погасяване по
давност на погасителните вноски по кредита с падеж в периода м. януари 2013г. –
м. декември 2014г. С тези доводи се моли за отхвърляне на иска и присъждане на
разноски.
С
отговора на исковата молба вторият ответник оспорва предявения иск като
неоснователен, тъй като към датата на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК
в съда е бил изтекъл преклузивния шестмесечен срок по чл. 147 ал. 1 ЗЗД, което
води до погасяване на даденото от нея поръчителство. Във тази връзка този
ответник възразява, че ищецът още през 2016г. е обявил на кредитополучателите
волята си да направи кредита предсрочно изискуем. Ответникът оспорва да дължи
сторените от банката през 2019г. разходи за връчване на покани за доброволно
изпълнение, както и да е поръчителствал за изпълнение на задължението на
кредитополучателя В. Г., поради което смята, че евентуално дължи половината от
сумите по кредита. Прави възражение за погасяване по давност на претендираните
вземания. По тези съображение се моли за отхвърляне на иска и за присъждане на
разноски за адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 38 ал. 2 ЗА.
Съдът, като прецени доказателства по делото и доводите на страните, намира
за установено следното:
От
представения с исковата молба договор за банков кредит № 096LD-R-001719/10.12.2012г.
се установява, че ищецът е предоставил на кредитополучателите П. И. и В.Г.банков
кредит в размер на 6590 евро за погасяване на съществуващи техни задължения към
кредитодателя /листи 120-125/. Процесният договор за кредит е сключен при Общи
условия /ОУ/ по см. на чл. 298 ал. 1 ТЗ, като с подписването му
кредитополучателите са декларирали, че същите са им представени, запознати са с
тях и ги приемат. За ползвания кредит кредитополучателите са се задължили да
заплащат на банката годишна лихва в размер на БЛПБ за евро, който към датата на
сключване на договора е бил 7, 99 % годишно, увеличен с надбавка от 8, 51 %
Според чл. 5 от договора годишния процент на разходите към датата на сключването
му е 18, 78 %, а общо дължимата от кредитополучателите сума възлиза на 13749,
52 евро. Съгласно чл. 10 от договора плащания, дължими, но неизвършени в срок
поради недостиг на авоар по разплащателната сметка на кредитополучателя в
банката, се отнасят в просрочие и се олихвяват освен с посочения по - горе
лихвен процент и с наказателна надбавка в размер на законната лихва, считано от
деня следващ датата на падежа на съответната вноска. Съгласно същата клауза
наличието на просрочени плащания дава правото на банката – кредитор да обяви
кредита за предсрочно изискуем или да увеличи размера на лихвения процент по
него, включително надбавката. Според чл. 3 от договора крайният срок за
погасяване на кредита е 10.12.2022г., а съгласно погасителния план, който представлява
неразделна част от договора за кредит /т.5.1. от ОУ/, връщането на заетата сума
следва да се извърши на равни месечни погасителни вноски, всяка в размер на 113,
37 евро, включваща вноска за главница и вноска за лихва. Падежът на отделните
погасителни вноски е 10-то число от съответния месец. Съгласно т. 10.1.2 б. „а”
от ОУ банката – кредитор има да право да обяви кредита за изцяло и предсрочно
изискуем с писмено предизвестие до кредитополучателите, ако не са извършили кое
да е плащане по договора за кредит повече от 5 работни дни след датата на
падежа.
За
обезпечение изпълнението на задълженията на кредитополучателя П. И. за
главница, лихви, такси, комисионни и разноски, произтичащи от отпуснатия му
банков кредит в размер на 6590 евро, банката – кредитор е сключила с втория
ответник договор за поръчителство от 10.12.2012г. Съгласно него поръчителят
отговаря солидарно с горепосочения кредитополучател за всички последици от
неизпълнението на главното задължение, включително за лихвите и разноските.
По
делото не е спорно, а и от удостоверение за наследници от 12.03.2019г. /лист 35
от ч.гр.д. № 3832/2019г. на ВТРС/ се установява, че вторият кредитополучател В.
Г.е починала на 12.02.2014г., като е оставила за свой единствен законен наследник
първият ответник като нейна дъщеря. По искане на кредитора и по реда на чл. 51 ЗН последната е изявила вола за приемане на оставеното й от майка й наследство,
което обстоятелство е вписано в особената книга на съда по чл. 49 ал. 1 ЗН
/определение № 934/22.04.2019г. по ч.гр.д. № 588/2019г. на ВТРС/.
По
делото не е спорно, а и от представеното извлечение от счетоводните книги на
ищеца относно процесния договор е видно, че считано от 10.01.2014г. по кредита
са просрочени 72 вноски по главницата и 71 вноски по лихвата. Не е спорно между
страните, че поради допуснатото просрочие при издължаване на кредита до втория
ответник в качеството му на поръчител са изпратени уведомителни писма от
13.04.2016г. и от 12.11.2018г., с които му е даден срок за доброволно погасяване
на забавените от кредитополучателя И. плащания, като същият е предупреден, че
при липсата на изпълнение кредита ще стане изцяло предсрочно изискуем. От изисканото
и представеното от ищеца извлечение от изходящия му регистър за кореспонденция
за м. април 2016г. и м. ноември 2018г. е видно, че на горепосочените дати са
изпраните покани за предсрочна изискуемост и до кредитополучателя П. И.. Ищецът
е задължен по реда на чл. 190 ГПК да представи последните, но в съдебно
заседание отрича в досието на кредита такива да са налични.
От
приложените към заповедното производства документи /листи 39-45/ се установява,
че кредитодателят е изпратил до длъжниците по договора за кредит покана за
доброволно изпълнение от 12.09.2019г., която е връчена на кредитодателя П. И.
на 18.09.2019г., на първия ответник на 17.09.2019г. и на поръчителя на 24.09.2019г.,
като им е дал 7 –дневен срок за погасяване на просрочените задължения, след
изтичането на който ще стича кредита за изцяло и предсрочно изискуем.
Позовавайки
се на обявената с тези покани предсрочна изискуемост и въз основа на извлечение
от счетоводните си книги ищецът се е снабдил по ч.гр.д. № 3832/2019г. на ВТРС
със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу кредитополучателя
П. И. и ответниците по делото, в качеството им на солидарни длъжници, за сумата
от 6304, 75 евро - главница, за сумата от 2197, 72 евро - договорна лихва по
раздел II т. 4 за периода 20.12.2016г. – 16.12.2019г., за сумата от 1414, 98
евро - наказателна лихва по раздел II т. 10 за периода 20.12.2016г. –
16.12.2019г., за сумата от 7, 01 евро законна лихва начислена за периода
16.12.2019г. – 19.12.2019г., за сумата от 69, 95 евро - разноски за изпращане и
връчване на покани от ЧСИ и за сумата от 18, 91 евро - разноски в
производството по чл. 51 ЗН. В срока по чл. 414 ал. 2 ГПК срещу така издадената
заповед за изпълнение възражение са депозирали само ответниците по делото, но
не и кредитополучателя П. И.. С възражението си първият ответник е оспорил
дължимостта на част от вземането по издадената заповед за изпълнение и с
доводи, че отговорността на длъжниците е разделна и че част от вземането е изсрочено
по давност е заплатил сумата от 9747, 96 лв. с вносна бележка от 02.03.2020г.
/лист 85/, като е заявил, че с нея погасява главница в размер на 2987, 49 евро,
договорна лихва в размер на 1098, 86 евро за периода 20.12.2016г. –
16.12.2019г., наказателна лихва в размер на 707, 49 евро за периода
20.12.2016г. – 16.12.2019г., законна лихва върху просрочена главница в размер
на 3, 32 евро за периода 16.12.2019г. – 19.12.2019г., разноски за събиране на
вземането в размер на 35 евро и разноски за заповедното производство в размер
на 163, 90 лв.
От
заключението на изслушаната по делото ССчЕ, което не е оспорено от страните и
се възприема от съда като компетентно и обективно дадено, се установява, че отпуснатия
кредит в размер на 6590 евро е усвоен на 12.12.2012г., на която датата с тази
сума е заверена сметката на кредитополучателя П. И., след което с нея са
погасени предходни задължения на двамата кредитополучатели към банката – ищец. До
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда по кредита
са внесени общо 1511, 72 евро, от които – 746, 84 евро от кредитополучателя В. Г.и
764, 88 евро от кредитополучателя П. И.. Със сумата от 1511, 72 евро, както и с
неусвоената по кредита сума от 58, 43 евро, е погасена главница по кредита в
общ размер на 285, 25 евро, договорна лихва в размер на 1246, 46 евро, лихва за
просрочие на кредита – 32, 40 евро и такса за поддържане на сметката – 6, 04
евро. От заключението се установява още, че след образуване на заповедното
производство първата ответница директно е внесла в банката - ищец за погасяване
на кредита сумата от 9747, 96 лв. с равностойност на 4977, 26 евро, а по
изпълнителното дело, образувано въз основа на издадения изпълнителен лист по
чл. 418 ГПК, от нея е събрана сума за погасяване на задълженията по кредита в
размер на 8875, 52 лв. с равностойност на 4537, 98 евро /удостоверение на ЧСИ ***от
27.11.2020г. -лист 178/, а от поръчителя събраната сума по кредита е в размер
на 2245, 60 лв. с равностойност на 1148, 16 евро. С посочените суми в общ
размер на 20 869, 08 лв. с равностойност на 10 663, 40 евро банката е
погасила главница в размер на 6 303, 75 евро, договорна лихва в размер на
2197, 72 евро, наказателна лихва в размер 1414, 98 евро, законна лихва в размер
на 226, 76 евро, съдебни разноски в размер на 541, 13 евро и такси и разноски в
размер на 88, 86 евро. Според вещото лице в претендираните от банката суми за
договорна и наказателна лихва не са включени вноски за период преди
19.12.2016г., а относно вземането за главница са включени вноски за периода
10.01.2014г. – 10.12.2014г., по който частта от главницата е в размер на 329,
77 евро. С оглед на поставената му задача вещото лице е изчислило, че при
разделна отговорност дължимата от наследодателя на първия ответник главница е в
размер на 2987, 49 евро, договорната лихва е в размер на 1098, 86 евро,
наказателната лихва в размер на 707, 49 евро, законната лихва в размер на 3, 51
евро, разноските за събиране на вземането в размер на 34, 98 евро и разноските
по делото в размер на 9, 46 евро.
При
така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:
По
силата на закона /чл. 415 ал. 1 т. 1 ГПК/ и съгласно задължителната съдебна
практика /т.10а от ТР № 4/2013г. на ОСГТК/ правото на иск за установяване на
вземането, за което е издадена заповед за изпълнение е обусловено от подадено
от длъжника възражение срещу нея. Възражението по чл. 414 ГПК е налице при
всяка изразена форма на несъгласие с вземането по издадената заповед за
изпълнение. Длъжникът в заповедното производство разполага й с възможност да
възрази срещу издадената заповед за изпълнение, с твърдение, че е изпълнил
изцяло или частично задължението си, ако е сторил това в едномесечния срок от
връчване на заповедта /чл. 414а ал. 1 ГПК/. В този случай заповедният съд следва
да връчи на заявителя възражението на длъжника, ведно с доказателствата за
плащане, който в тридневен срок може да подаде становище по него. Ако
заявителят не подаде становище в указания срок, заповедта за изпълнение се
обезсилва изцяло или частично, включително в частта за разноските, стига същият
да е предупреден за тези последици със съобщението по чл. 414а ал. 3 ГПК. Преценката
дали е подадено възражение по чл. 414а ГПК не е ограничена единствено от
използването на предвидения за него образец, а следва от изразената до
заповедния съд воля на длъжника.
В
случая вторият ответник и поръчител по договора за кредит е оспорил изцяло
вземането по издадената заповед за незабавно изпълнение като е подал възражение
по образец в срока чл. 414 ал. 2 ГПК. Ето защо предявеният срещу него иск по
чл. 422 ГПК за установяване дължимостта на вземанията по заповедта за
изпълнение в пълен размер, доколкото заявителят е спазил едномесечния срок по
чл. 415 ал. 1 т. 1 ГПК, се явява процесуално допустим.
Не
така стои въпроса за допустимостта на настоящият иск по отношение на първия
ответник. Същият е подал в срок възражение срещу издадената по ч.гр.д. №
3832/2019г. на ВТРС заповед за незабавно изпълнение, с което е признал
дължимостта на част от вземанията по нея и е представил доказателство за
заплащането им в общ размер на 9747, 96 лв., като същевременно е оспорил останалата
част от тях. С оглед на ясно изразената от този длъжник воля за частично
изпълнение на вземанията по заповедта за изпълнение, по разпореждане на
заповедния съд, на заявителя на основание чл. 414а ал. 3 ГПК е връчено
подаденото възражение с доказателствата за плащане, като са му дадени указания
за вземане на становище в тридневен срок /листи 83-85 от ч.гр.д. № 3832/2019г.
на ВТРС/. В него заявителят не е депозирал становище по делото, а в месечен
срок от получаване на съобщението е подал настоящата исковата молба, с която
претендира да се установи в условията на солидарна отговорност дължимостта на
сумите по заповедта за изпълнение в пълен размер от двамата подали възражение
длъжници. Въпреки пропускането на дадения тридневен срок от заявителя, заповедният
съд не се е произнесъл с акт по чл. 414а ал. 4 ГПК за частично обезсилване на заповедта
за изпълнение и на издадения въз основа на нея изпълнителен лист по чл. 418 ГПК
по отношение на първия ответник. Исковият съд не може да изземе тези правомощия
на заповедния съд, нито да приложи директно последиците от тях т.е. да приеме,
че относно платеното вече липсва изпълнително основание, тъй като то подлежи на
частично обезсилване респ. че е налице частична недопустимост на установителния
иск по чл. 422 ГПК спрямо първия ответник.
В
случая такава все пак е налице, но по съображения, че ищецът няма интерес да
установява дължимостта на частично погасените чрез плащане от първия ответник
вземания по издадената заповед за изпълнение. След като е бездействал в срока
по чл. 414а ал. 3 ГПК и не е депозирал становище, с което да оспори направеното
от него плащане с възражения дали същото действително е извършено и дали е
извършено за погасяване на задължения по процесния кредит заявителят е приел,
че то е в изпълнение на вземанията по заповедта за изпълнение. В тази връзка е
налице и изрично признание от него в исковата му молба. С възражението си по
чл. 414а ГПК първият ответник е посочил изрично кои части от дълга и до кой
размер ги погасява с платената от него сума. Нито в срока по чл. 414а ал. 3 ГПК, нито в хода на целия исков процес кредиторът е оспорил предложеното от този
длъжник плащане, поради което то е прието от него и същият се явява обвързан от
направения от задълженото лице избор /виж мотиви т. 1 от ТР № 3/2017г. на
ОСГТК/. Следователно дължимостта на частично платените вземания не е спорна,
призната е от длъжника, а изпълнението й е прието от кредитора. По отношение на
тях заповедта за незабавно изпълнение се е стабилизирала, поради което за ищеца
липсва правен интерес да установява спрямо първия ответник съществуването на
тези части от дълга в настоящият исков процес и е недопустимо те да са включени
в предмета на спорното право. За този извод на съда е без значение
обстоятелството, че при плащането този длъжник е оспорил дали
кредитополучателите отговарят разделно или в условията на солидарност. И при
двете хипотези на множество длъжници те са обикновени другари и могат да имат
различни процесуални позиции респ. произнасянето на съда по отношение на тях
може да е различно. Спора как отговарят длъжниците спрямо кредитора не поражда
интереса на последния да води иск за цялото вземане по заповедта за изпълнение
спрямо този длъжник, който не е го е оспорил изцяло, а го е признал частично и
е заплатил неоспорената част. По отношение на него интереса на кредитора се
свежда до установяване дължимостта на оспорената част, за която липсва
изпълнение, щом смята, че отговаря в условията на солидарност.
Иск
за цялото вземане спрямо призналия и извършил частично плащане в срока за
възражение длъжник, евентуално би бил допустим само при наличието на спор дали плащането
е послужило за погасяване на задължението по кредита или при спор кои негови
елементи и в какъв размер са погасени, ако то не е достатъчно да покрие целия
размер на дълга. Понастоящем не се изправени пред такава хипотеза и предвид
гореизложеното спрямо първия ответник предявения специален установителен иск по
чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК следва да се остави без разглеждане като
недопустим относно вземането за главница в размер на 2987, 49 евро, за
договорна лихва в размер на 1098, 86 евро в периода 20.12.2016г. –
16.12.2019г., за наказателна лихва в размер на 707, 49 евро в периода
20.12.2016г. – 16.12.2019г., законна лихва върху просрочена главница в размер на
3, 32 евро за периода 16.12.2019г. – 19.12.2019г. и разноски за събиране на
вземането в размер на 35 евро, а производството по делото да се прекрати в тази
му част. Доколкото частичната недопустимост на иска е свързана със
стабилизиране на заповедта за изпълнение респ. влизането й в сила, поради
неоспорване и погасяване на част от вземанията по нея, прекратяване на
производството по иска няма за последици частичното й обезсилване /т. 13 ТР №
4/2013г. на ОСГТК/.
По
тези съображения спрямо първия ответник предявеният по делото установителен иск
по чл. 422 ГПК е процесуално допустим по отношение на оспорените от него части
от процесните вземания в размер на 3317, 26 евро – главница, в размер на 1098,
86 евро - договорна лихва, в размер на 707, 49 евро – наказателна лихва, в
размер на 3, 69 евро – законна лихва върху просрочена главница, в размер на 34,
95 евро – разноски за събиране на вземането и 18, 91 евро - разноски в
производството по чл. 51 ЗН. Макар срещу първия ответник исковата молба да е
подадена при липсата на формално дадени указания от заповедния съд по реда на
чл. 415 ал. 1 т. 1 ГПК /лист 83 от ч.гр.д. № 3832/2019г./, същата се явява надлежно
предявена. При наличие на оспорена част от вземането по заповедта за
изпълнение, което е узнато от заявителя с връчване на възражението на длъжника,
едномесечният срок по чл. 415 ал. 1 ГПК е крайния момент за предявяване на специалния
установителен иск. Следователно той се явява процесуално допустим и когато
исковата молба е подадена преди указанията на заповедния съд по смисъла на чл.
415 ал. 1 т. 1 ГПК, щом е налице оспорване на заповедта за изпълнение от
длъжника. Както вече се посочи спрямо втория ответник предявения иск за
установяване на вземането по издадената заповед за незабавно изпълнение в пълен
размер е процесуално допустим, тъй като този длъжник е оспорил изцяло същото, с
депозираното от него възражение в срока по чл. 414 ал. 2 ГПК.
По
съществото на спора от събраните по делото доказателства категорично се
установява възникването на валидно облигационно правоотношение по договор за
банков кредит от 10.12.2012г. между ищеца и кредитополучателите П. И. и В. Г.,
който отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 430 ТЗ. Кредитополучателите
по договора за кредит имат качеството на потребители на финансова услуга /арг.
§ 13 т. 1 вр. т. 12 от ДР на ЗЗП/, поради което относно съдържанието му и
неговите елементи приложение намират и особените изисквания на чл. 10 и сл. ЗПК. Възраженията на първия ответник, че същите не са спазени и че това води до
недействителност на процесния договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК са
напълно неоснователни. Липсва нарушаване на изисквания на чл. 5 и чл. 6 ЗПК,
тъй като към момента на сключването на договора кредитополучателите са били
информирани за естество на кредита, заетата сума и параметрите по връщането й.
Тези обстоятелства са ясно отразени в съдържанието на договора и в погасителния
план към него, които са подписани от всяка от страните. Кредитополучателите са
удостоверили с подписа си, че са получили и приели приложимите към договора ОУ,
в който също се съдържа описание на съществените елементи на кредита. Нещо
повече, че в случая отпускането на кредита е свързано с погасяване на
съществуващи и просрочени задължения на кредитополучателите към банката –
кредитор по други договори, което сочи на взето информирано решение за
сключване на процесния потребителски кредит. А и не на последно място само по
себе си нарушаването на правилата на чл. 5 и чл. 6 ЗПК не е скрепено от
законодателя с недействителност на потребителския заем /арг. чл. 22 ЗПК/.
Възраженията
на първия ответник за нарушаване на изисквания на чл. 11 ЗПК също са
неоснователни. В текста на договора по ясен и разбираем за кредитополучателите
начин е посочен размера на кредита – 6590 евро, условията за усвояването му –
чл. 1 и чл. 2, годишния лихвен процент - 16, 5 пункта и компонентите, които го
формират. Посочен е още ГПР - 18, 78 пункта, реда и начина за начисляване на
наказателна лихва, както и условията за издължаване на кредита, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски и каква част от главницата и договорната
лихва се погасява с тях. Възраженията на първия ответник за липса на яснота
относно условията, при които едностранно може да бъде променян договора,
относно компонентите на договорната лихва и на ГПР, включително и на условията
за тяхна промяна не държат сметка, че тези обстоятелства са намерили отражение
в ОУ - раздел IV, V и т.н., а и в случая не могат да обосноват недействителност
на договора поради липсата на наведени релеванти твърдения, че поради
предприета от кредитора едностранна промяна в условията му и приложимия лихвен
процент е увеличен размера на дълга. Доколкото уговорените по договора такси и
комисионни не са предмет на исковата претенция съдът няма основание да разгледа
възраженията за нищожност на клаузите, които ги уреждат.
По
тези съображения настоящият състав на ВТРС намира, че процесния договор валидно
е обвързвал страните по него, като банката – кредитор е изпълнила точно поетото
от нея задължение да предостави на кредитополучателите кредит в размер на 6950
евро. Тази сума, съгласно уговореното в договора е преведена по банковата
сметка на кредитополучателя П. И., след което с нея са погасени предходни
задължения на двамата кредитополучатели към банката – ищец /заключение на
изслушаната ССчЕ/. С реалното получаване на заемната сума е завършен
фактическия състав на договора за кредит, което е породило задължение за
кредитополучателите да я върнат на 120 равни месечни вноски, всяка в размер на
113, 37 евро, включваща вноска за главница и вноска за лихва, с падеж на
последната вноска на10.11.2022г.
Един
от основните спорни въпроси по делото е дали задължението за връщане на кредита
е поето от кредитополучателите в условията на солидарна отговорност, когато
всеки от тях дължи целия дълг респ. кредитора може да иска пълно изпъление от
всеки от двамата или е налице разделна отговорност, при която отделният
кредитополучател е задъжен да върне единствено съответната част от дълга.
Според
чл. 121 ЗЗД солидарна отговорност между двама и повече длъжници възниква по
силата на закона или ако е уговорена между страните. За наличието на поето
солидарно задължение по договор за кредит се съди по същината и
характеристиките на отговорността на длъжниците към кредитора, а не само по
това дали в текста договора се съдържа термина „солидарност” и дали същите са
квалифицирани като „солидарни длъжници”. При договор за кредит /заем/, с оглед
на реалния му характер, е налице уговорка за солидарна отговорност, когато две
лица са получили паричната сума общо т.е. без разграничение каква част поема
всяко едно от тях и независимо от това на кое от тези лица тя е предадена
фактически. Извод за възникване на солидарна отговорност следва и от уговорката
относно поетото задължение за връщане на заетата сума – дали кредиторът може да
претендира пълния размер на кредита от всеки от длъжниците или всеки длъжник
отговаря пред него за определена част от задължението. В този смисъл Решение №
24/03.04.2013г. по т.д. № 998/2011г. на I т.о. и Решение № 213/06.01.2017г. по
гр.д. № 5864/2015г. на IV г.о., на ВКС.
Предвид
на изложеното, противно на становището на ответниците, настоящият състав на
ВТРС намира, че в процесния договор е уговорена солидарна отговорност за
кредитополучателите. На последните отпуснатия кредит от 6590 евро е предоставен
общо и те са поели общото задължение да го върнат, ведно с уговорената лихва,
като с оглед на това общо дължимата от тях сума възлиза на 13749, 52 евро /чл.
1, чл. 4 и чл. 5 от договора/. Липсва каквото и да е разграничение една част от
кредита да се поема от единия кредитополучател, а останалата част от другия. Такъв
не следва от обстоятелство, че със отпуснатия заем се погасяват стари задължения
на същите, тъй като в процесния договор липсва посочване най – малкото на размера
на стария дълг на всеки от длъжниците. От съдържанието на клаузите му, вкл. на
чл. 10 и чл. 14 от него е видно, че кредитополучателите са поели общо
задължение да осигуряват на падежа средства по посочената разплащателна сметка за
погасяване на дължимите месечни погасителни вноски. Следователно естеството на
поетото от тях задължение обуславя търсенето на отговорност от всеки един от
тях за общия дълг. В тази връзка никъде в договора не се съдържа уговорка,
която да персонифицира задължението за връщане към конкретно лице до определен
размер, така че да се изключва другия длъжник от поемането му. Извод, който
следва и от съдържанието на договора за поръчителство, където ясно е посочено,
че поръчителят отговаря за изпълнение на задължението на кредитополучателя П. И.
за връщане на пълния размер на дълга – 6590 евро. Нещо повече, в случая следва
да се отбележи, че процесния договор за банков кредит има характера на
абсолютна търговска сделка по см. на чл. 1 ал. 1 т. 7 ТЗ, поради което на
основание чл. 304 ТЗ, лицата, които при сключването му са поели общо задължение
се смятат за солидарни длъжници, ако от сделката не следва друго. По вече
изложените съображения от уговорките между страните по договора за кредит не
следва, че длъжниците са поели разделна отговорност, поради което същите
отговарят за връщане на заема в условията на солидарност.
Това
означава, че всеки от тях отговаря пред кредитора за връщане на пълния размер
на предоставения кредит, което задължение след смъртта на кредитополучателя В. Г.,
настъпила на 12.02.2014г., е поето от първия ответник, на основание чл. 60 ал.
1 ЗН, в качеството му на единствен наследник, който е приел оставеното му от
наследодателя наследство по реда на чл. 51 ЗН.
По
делото не е спорно, а и от заключението на изслушаната ССчЕ се установява, че
кредитополучателите респ. първия ответник не са изпълнявали точно задължението
си за връщане на заема в съответствие с уговорения погасителен план. Видно от
експертното заключение, след погасяване на отделните вземания по кредита с
платените от тях суми общ размер на 1511, 72 евро, длъжниците са останали
задължение за връщане на 108 месечни погасителни вноски по главницата в общ
размер на 6304, 75 евро и на договорна лихва в размер на 2197, 72 евро за
периода 20.12.2016г. – 16.12.2019г., като с оглед на допуснатата забава за
посочения период кредиторът е начислил наказателни лихви в размер на 1414, 98
евро, както и разноски за събиране на вземането в размер на 69, 95 евро и
разноски за производството по чл. 51 ЗН в размер на 18, 91 евро.
За
да обоснове изискуемостта на тези вземания към датата на подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК, кредиторът се е позовал на уредената в т. 10.1.2.б
„а” от ОУ хипотеза на предсрочна изискуемост, която настъпва при просрочие на кое
да е плащане по кредита за период повече от 5 работни дни. При безспорно
установената забава при плащането на месечните погасителни вноски след
10.01.2014г. /заключение на ССчЕ/ обективните предпоставки на уговорената
предсрочната изискуемост – забава от повече от 5 работни дни при връщане на коя
да е вноска са били осъществени към датата на депозиране на заявлението в съда.
Освен допуснато от длъжника просрочие за настъпване на предсрочната изискуемост
е необходимо същият да е уведомен за волята на кредитора за обявяването й. По
арг. от чл. 71 ЗЗД изпълнението преди срока по договор за заем за потребление
респ. потребителски кредит всякога е предпоставено от нарочно волеизявление на
кредитора достигнало до длъжника, независимо дали кредиторът е банка или друга
кредитна институция /мотиви по т. 2 от ТР № 3/27.03.2019г. по тълк. дело №
3/2017г. на ОСГТК/, което по правило следва да настъпи преди образуване на
заповедното производство /т. 18 от ТР №4/18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2013г.
на ОСГТК, на ВКС/. В хипотезата на солидарна отговорност, когато кредиторът
претендира вземането си по кредита едновременно срещу всички солидарни
длъжници, волята му да превърне кредита в предсрочно изискуем следва да
достигне до всеки от тях, като същата има действие от този момент, но само по
отношение на вноските, чийто падеж не е настъпил съгласно уговорения между
страните погасителен план.
В
случая волята на кредитора да обяви изискуемостта на кредита преди изтичане на
крайния срок е достигнала до първия ответник на 17.09.2019г., като е проявила
действието си с изтичането на дадения 7 – дневен срок за доброволно изпълнение,
каквото безспорно не е било налице. Както се посочи по – горе за момента на
настъпване на предсрочната изискуемост е от значение кога волята на кредитора е
достигнала до длъжника, а не кога първият е отнесъл счетоводно кредита като
предсрочно изискуем. В тази връзка пресрочната изискуемост на кредита е
настъпила на 24.09.2019г., а не на 16.12.2019г., като сочи заявителя, и има
действие за непадежиралите към този момент вноски от № 83 с падеж 10.10.2019г.
до № 120 с падеж 10.11.2022г., чийто общ размер възлиза на 3392, 70 евро.
Вноските по главницата от № 13 до № 82 са дължими поради настъпване на
уговорените между страните падежи по погасителния план и са в общ размер 2912, 05
евро. Приетият от съда момент на предсрочната изискуемост не оказва влияние
върху дължимия общ размер на вземането за главница по договора за кредит, предвид
на което размера на дължимата от първата ответница главница, формирана от
падежирали и предсрочно изискуеми вноски, възлиза на сумата от 6 304, 75
евро. В срока за възражение същата е признала дължимостта и е изпълнила част от
задължението си за главница до размера на сумата от 2987, 49 евро, поради което
дължимия от нея размер на това вземане възлиза на 3317, 26 евро.
По
вече изложените съображения до него размер претенцията на кредитора за главница
подлежи на разглеждане по същество в настоящото производство, което от своя
страна изисква съдът да се произнесе по своевременно наведеното възражение за изсрочването
й по давност, при съобразяване на датата на първата просрочена и претендирана
вноска по главницата – 10.01.2014г. и на факта, че плащането в заповедното
производство не касае периода до 10.12.2014г. По общото правило на чл. 114 ал.
1 ЗЗД давността тече от момента, в който вземането е изискуемо. Спрямо
месечните вноски по главницата приложение намира общата погасителна давност
като тя тече не от крайния срок на договора или от момента на предсрочната
изискуемост, а от падежа на всяка вноска /Решение № 45/17.06.2020г. по т.д. №
237/2019г. на II т.о./. Задължението, поето от кредитополучателите, е да внасят
месечни вноски за погасяване на дълга по кредита, следователно давността тече
отделно за всяка погасителна вноска от датата, на която плащането е било
дължимо по отношение на кредитора. С предявяването на иска давността се смята
за прекъсната/ чл. 116 б. „б” ЗЗД/, като с оглед правилото на чл. 422 ал. 1 ГПК
в случая това е датата на депозиране на заявлението по чл. 417 ГПК в съда –
20.12.2019г. Следователно по отношение на вземането за главница прекъсването на
давността касае вноските след 20.12.2014г. Предвид на това възражението за
погасяване по давност на главницата се явява основателно за периода от
10.01.2014г. до 10.12.2014г. и до размера на сумата от 329, 77 евро.
За
разликата от вземането за главница приетият от съда момент на предсрочната
изискуемост оказва влияние върху дължимия размер на претендираната по кредита
договорна лихва. Съгласно задължителните разяснения по т. 2 от ТР №
3/27.03.2019г. по тълк. дело № 3/2017г. на ОСГТК вземането за възнаградителна
лихва след момента на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита вече не
е дължимо, тъй като е преустановено добросъвестното ползване на предоставената
в заем сума от кредитополучателя, срещу което е било дължимо уговореното
възнаграждение /лихва/. Предвид на това първия ответник се явява задължен за
цената за ползване на предоставяния му кредитен ресурс включена в погасителните
вноски падежирали преди датата на обявяване на предсрочната изискуемост, като с
оглед процесния период на тази претенция 20.12.2016г. – 16.12.2019г., това са
вноските от 10.01.2017г. до 10.09.2019г. При съобразяване на уговорения между
страните погасителен план размера на вземането за договорна лихва по тези
вноски възлиза общо на 2060, 31 евро. Включените в претенцията на ищеца
вземания за договорна лихва по вноски за периода от 10.10.2019.г – 16.12.2019г.
в общ размер на 137, 41 евро, предвид на настъпилата на 24.09.2019г. предсрочна
изискуемост са недължими от първия ответник. Недължима поради изпълнение е и част
от валидното възникналата претенция за договорна лихва до размера на сумата от
1098, 86 евро платени доброволно от длъжника в срока за възражение, по
отношение на която иска е оставен без разглеждане, поради липсата на правен
интерес. Следователно неиздължения остатък от това вземане възлиза на 961, 45
евро и следва по делото да се приеме за установено, че се дължи от първия
ответник.
Той
дължи и неизпълненото от него вземане за наказателна лихва в размер на 707, 49 евро
за периода 20.12.2016г. – 16.12.2019г., по отношение на което исковото
производство е висящо, поради оспорването му. Същото има характера на неустойка
и се дължи съгласно уговорката между страните по договора, при забава в
плащанията на погасителните вноски, считано от деня, следващ датата на падежа
на съответната вноска, в размер на договорения лихвен процент плюс наказателна
надбавка в размер на законната лихва /чл. 10/. Възраженията на първия ответник
за нищожност на договорната клауза, поради неравноправния й характер респ.
поради накърняването на добрите нрави е напълно неоснователно. Начисляването на
наказателните лихви е обусловено от виновното неизпълнение на задължението на
кредитополучателя да заплаща в срок дължимите погасителни вноски, поради което
е допустимо същият да бъде санкциониран за неизпълнението. В случая
санкционирането е под форма на наказателна надбавка и възлагането й в тежест на
неизправния длъжник по никакъв начин не нарушава изискването за
добросъвестност, а също и равновесието между правата и задълженията на
кредитора и кредитополучателя. Тази неустоечната клауза не поражда задължение
за кредитополучателите да заплатят необосновано високо обезщетение, поради
тяхното виновно неизпълнение на основното им договорно задължение. В тази
връзка не са налице условията на чл. 93 ал. 2 ЗЗД за намаляване на процесната
неустойка поради прекомерност, тъй като същата не е несъразмерно голяма в
сравнение с претърпените вреди. Доказването на възражението по чл. 93 ал. 2 ЗЗД
е изцяло в тежест на направилия го ответник, но същият не е ангажирал по делото
доказателства относно действителния размер на вредите за кредитора, настъпили
от забавеното и частичното изпълнение на главното парично задължение по
процесния договор за кредит. Липсва опора в закона да се приеме, че същите
винаги се съизмеряват със законната лихва, което да налага намаляването на
уговорената неустойка до размера на тази лихва. Ако бе така, би се обезмислил
института на договорната неустойка за забава при неизпълнение на парично
задължение, с оглед на това, че самият закон установява обезщетение в размер на
законната лихва за периода на забавата.
Безспорно
за претендирания период 16.12.2019г. – 19.12.2019г. е налице такава забава при
връщане на кредита, като към тази дата същият е бил изискуем в пълния си дължим
размер, поради което първият ответник дължи и начислената от кредитора лихва за
забава в размер на 3, 69 евро, при отчитане на извършеното плащане на част от
това вземане до размера на 3, 32 евро.
По
правило допусналия просрочие кредитополучател дължи възстановяването на
сторените от кредитора разноски за събиране на забавеното си вземане, включително
и когато те са извършени за провеждане на едностранното съдебно производство по
реда на чл. 51 ЗН за установяване материалната легитимация на наследниците на
починалия длъжник. В случая ищецът не е ангажирал до релевантния за спора
момент – първото по делото заседание респ. приключване на съдебното дирене пред
настоящата инстанция доказателства за извършването на такива разходи.
Представил е такива едва с писмената си защита. Първият ответник обаче е
признал дължимостта на тези вземания, като е платил част от тях в срока за
възражение, а и същите са отразени по основание и размер в счетоводството на
ищеца, видно от заключението на ССчЕ. По аргумент от разпоредбата на чл. 182 ГПК и предвид направеното от длъжника признание на тяхната дължимост с частичното
им изпълнение, съдът намира, че счетоводните книги на ищеца могат да служат
като доказателство за тяхното извършване и същите се явяват дължи от първия
ответник до допуснатия за разглеждане в исковия процес техен размер.
Мотивиран
от всичко изложено до тук настоящият състав на ВТРС намира, че предявеният
срещу първия ответник установителен иск по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК в
допустимата си част за разглеждане в исковото производство следва да бъде
уважен за сумата от 2987, 49 евро – главница по процесния договор за кредит, за
сумата от 961, 45 евро – договорна лихва за времето от 20.12.2016г. до
10.09.2019г., за сумата от 707, 49 евро – наказателна лихва за периода
20.12.2016г. – 16.12.2019г., за сумата от на 3, 69 евро – лихва за забава за
периода от 16.12.2019г. до 19.12.2019г., за сумата от 34, 95 евро – разноски за
събиране на вземането и сумата от 18, 91 евро - разноски в производството по
чл. 51 ЗН. Този ответникът не доказа да е погасил въпросните вземания чрез
доброволни плащания или чрез другите уредени в закона способи за погасяване на
парични задължения. Принудително събраните от него суми въз основа на издадения
по реда на чл. 418 ГПК изпълнителен лист не могат да бъда съобразявани на
основание чл. 235 ал. 3 ГПК като изпълнение на задълженията му по кредита. В
тази връзка е задължителната съдебната практика – т. 9 от ТР № 4/2013г. на
ОСГТК, а и направеното от процесуалния представител на първия ответник изрично
противопоставяне. За разликата до пълния подлежащ на разглеждане размер,
горепосочените претенции подлежат на отхвърляне за сумата от 329, 77 евро.
покрита по давност главница по вноски за периода 10.01.2014г. – 10.12.2014г.,
за сумата от 137, 41 евро – договорна лихва за периода 10.10.2019г. –
16.12.2019г.
Що
се отнася до втория ответник от събраните по делото доказателства а и това не е
спорно между страните, категорично се установява, че същият е обезпечил с
поръчителство изпълнението на задължението на кредитополучателя П. И.. Вторият
ответник е сключил с кредитора договор за поръчителство на 10.12.2012г., при
спазване на изискуемата по закон форма за действителност – чл. 138 ал. 1 ЗЗД in
fine, поради което е валидно обвързана от поетите с него задължения. По силата
на закона – чл. 140 ЗЗД и по изричната уговорка между страните по договора за
поръчителство, последното се простира върху всички последици от неизпълнението
на главното задължение, включително за лихвите и разноските. Доколкото
кредитополучателят П. И. отговаря спрямо кредитора в условията на солидарност
наред с другия кредитополучатаел и дължи връщане на цялата стойност на кредита,
този е обема на отговорността и на далия лично обезпечение поръчител. В тази
връзка възраженията му, че дължи само половината от задълженията по кредита са
напълно неоснователни.
По отношение на поръчителя по делото е спорен въпроса
за размера на отговорността му спрямо кредитора, с оглед действието на срока по
чл. 147 ал. 1 ЗЗД. Според тази разпоредба поръчителят остава задължен и след
падежа на главното задължение, ако кредиторът в предявил иск против длъжника в
течение на шест месеца. Следователно пропускането на посочения срок от
кредитора води до прекратяване на поръчителството респ. до недължимост на
обезпеченото парично задължение. При уговорено връщане на кредита на
погасителни вноски този срок тече отделно за всяка месечна вноска, тъй като
настъпването на падежа й води до нейната изискуемост и поставя началото на
преклузивния срок по чл. 147 ал. 1 ЗЗД по отношение на вземането по нея. В този
смисъл Решение № 83/26.05.2017г. по т.д. № 50394/2016г. на IV г.о., на ВКС. В
хипотезата на предсрочна изискуемост, на каквато се позовава ищеца, началния
момент на прекратителния срок по чл. 147 ал. 1 ЗЗД е момента, в който волята на
кредитора да отнеме преимуществото на срока е достигало до кредитополучателя. В
тази връзка е константната и трайна съдебна практика, освен ако в договора за
поръчителство не е уговорено изрично, че поръчителят също следва да бъде
уведомен за предсрочната изискуемост. В процесния договор такава уговорка
липсва, поради което за настъпване на предсрочната изискуемост на вноските по
кредита е необходимо, освен изпадането на главния длъжник в забава и
достигането до него на волята на кредитора за обявяване на предсрочна
изискуемост. С оглед на гореизложеното и предвид заключението на ССчЕ още към
м. януари 2014г. е налице уредената в т. 10.1.2. б. „а” от ОУ забава на
кредитополучателя от повече от 5 работни дни при погасяване на месечните
вноски. В тази връзка вторият ответник е релевирал възражение, че още през
2016г. и през 2018г. кредиторът е упражнил потестативното си право едностранно
да измени договора, като е отнел преимущество на срока, поради допусната
забава, за което е уведомил кредитополучателя П. И. с нарочни писма. Такива
писма безспорно са изпратени от ищеца до поръчителя на 13.04.2016г. и на
12.11.2018г. и са получени от него, за което по делото са представени
доказателства. В хода на процеса, вкл. в писмената си защита, ищецът отрича към
него момент да е изпращал писма – уведомления до кредитополучателя П. И. за
обявяване на предсрочна изискуемост на кредита. респ. такива да са налични в
досието на кредита, извън това от дата 12.09.2019г. Това негова твърдение се
опровергава от изисканото по реда на чл. 190 ГПК и представено по делото
извлечение от регистъра му за изходяща кореспонденция. От него се установява,
че на датите на които са изпратени писма до поръчителя по договора за кредит,
са изпратени и покани за предсрочна изискуемост до кредитополучателя И..
Обстоятелство ясно вписано във въпросния изходящ регистър и представляващо
извънсъдебно признание за неизгоден за кредитора факт. В тази връзка
твърденията на ищеца, че в кредитното досие липсват такива писма и
доказателства за връчването им, при налични на запазени писма до поръчителя от
същите дати са житейски неправдиви и логически абсурдни. При безспорно
установения факт на изпращането на тези писма до кредитополучателя И. и
запазването на писмата до поръчителя от същите дати, непредставянето на писмата
до първия от страна на ищеца, въпреки задължението му по чл. 190 ГПК респ. незапазването
им по кредитното досие, води до извод за създаване на пречки по смисъла на чл.
161 ГПК за събиране на доказателства относно факта на изпращане и получаване на
поканите за предсрочна изискуемост от 13.04.2016г. и 12.11.2018г. от длъжника
П. И..
При това положение съдът намира за доказан факта, че
на кредитополучателя И., чието изпълнение на задълженията по кредита обезпечава
поръчителя, предсрочната изискуемост на вземанията е обявена през 2016г. респ.
2018г. т.е. повече от 6 месеца преди ищецът да депозира заявлението по чл. 417 ГПК в съда на 20.12.2019г. Доколкото солидарните длъжници са обикновени другари
и кредиторът може да търси цялото изпълнение само от един от тях, няма пречка
да отнеме преимущество на срока спрямо един солидарен длъжник, а да запази
действието на договора спрямо останалите. Аргумент в тази насока е и разпоредбата
на чл. 126 ал. 2 ЗЗД. В тази връзка веднъж упражнил потестативното си право да
превърне кредита в изискуем преди крайния срок по отношение на един от
солидарните длъжници, за кредиторът неминуемо настъпват последиците от това му
поведение – изискуемост на остатъка от кредита по непадежиралите вноски. Същият
не може по своя воля да отрече проявлението на тези последици в обективната
действителност и отново да упражни воля да обявява кредита за предсрочно
изискуем по отношение на същия солидарен длъжник. При вече настъпила такава
изискуемост, няма как да имаме надлежното й обявяване впоследствие на същото
лице.
С оглед на изложеното настоящият състав на ВТРС
намира, че след като кредиторът е обявил предсрочната изискуемост на кредита на
кредитополучателя И. повече от 6 месеца преди датата на депозиране на
заявлението по чл. 417 ГПК в съда за признаване дължимостта на дълга по процесния
договор за кредит, поръчителството на втория ответник по отношение задълженията
на този главен длъжник се явява прекратено. На основание чл. 147 ал. 1 ЗЗД
пропускането на 6 – месечния срок за предявяване на иск от кредитора срещу длъжника
води до освобождаване от отговорност на поръчителя за задълженията на
кредитополучателя и има за последица отхвърлянето на предявения срещу него иск
по чл. 422 ГПК. Ето защо предявеният срещу вторият ответник иск за установяване
дължимостта на процесните вземания подлежи на отхвърляне изцяло.
При този изход на делото претенциите на страните за
разноски се явяват частично основателни по аргумент от чл. 78 ал. 1 респ. чл.
78 ал. 3 ГПК. Съразмерно с уважената част от иска, която е била допустима за
разглеждане в исковото производство, първият ответник дължи на ищеца разноски в
размер на 548, 97 лв., включително за юрисконсултско възнаграждение по чл. 25
ал. 2 вр. ал. 1 НЗПрП, което преди намаляването съдът определя в максимален
размер, с оглед броя на заседанията и размера на иска. За заповедното производство
разноските дължими от този ответник са в размер на 451 лв. За частта от
претенциите, по които исковото производство е прекратено и за отхвърлената част
от вземанията, първия ответник има право на разноски в размер на 750, 76 лв.
Вторият ответник не е сторил разноски, а по делото не е представен договор за
правна защита и съдействие, удостоверяващ постигането на договорка между него и
процесуалния му представител за оказване на безвъзмездна адвокатска помощ по
смисъла на чл. 38 ал. 1 ЗА, поради което на последния не следва да бъде
определяно възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 ЗА.
Водим
от горното, Великотърновският районен съд
Р Е
Ш И:
ОСТАВЯ
БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявения от „ПЪРВА
ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА”АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район Изгрев, бул. „Драган Цанков” № 37 срещу С.К.Б.,
ЕГН: ********** с постоянен адрес ***, иск с правно основание чл. 422 ал. 1 вр.
чл. 415 ГПК вр. чл. 430 ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 92 ЗЗД и
чл. 86 ал. 1 ЗЗД, в частта му, с която се иска установяване дължимостта на
главница в размер на 2987, 49 евро, договорна лихва в размер на 1098, 86 евро в
периода 20.12.2016г. – 16.12.2019г., наказателна лихва в размер на 707, 49 евро
в периода 20.12.2016г. – 16.12.2019г., законна лихва върху просрочена главница
в размер на 3, 32 евро за периода 16.12.2019г. – 19.12.2019г. и разноски за
събиране на вземането в размер на 35 евро, представляващи част от вземания по
договор за банков кредит № 096LD-R-001719/10.12.2012г., за които е издадена
заповед за незабавно изпълнение № 1657/27.12.2019г. по ч.гр.д. № 3832/2019г. на
ВТРС, КАТО процесуално недопустим и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази
му част.
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че С.К.Б., ЕГН: ********** с
постоянен адрес *** ДЪЛЖИ на „ПЪРВА
ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА”АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район Изгрев, бул. „Драган Цанков” № 37, на основание
чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 430 ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД
вр. чл. 92 ЗЗД и чл. 86 ал. 1 ЗЗД, СУМАТА от 2987, 49 евро /две хиляди
деветстотин осемдесет и седем евро и 49 евроцента/ – главница по договор за
банков кредит № 096LD-R-001719/10.12.2012г., СУМАТА от 961, 45 евро
/деветстотин шестдесет и два евро и 45 евроцента/ – договорна лихва за времето
от 20.12.2016г. до 10.09.2019г., СУМАТА от 707, 49 евро /седемстотин и седем
евро и 49 евроцента/ – наказателна лихва за периода 20.12.2016г. –
16.12.2019г., СУМАТА от 3, 69 евро /три евро и 69 евро цента/ – лихва за забава
за периода от 16.12.2019г. до 19.12.2019г., СУМАТА от 34, 95 евро /тридесет и
четири евро и 95 евроцента/ – разноски за събиране на вземането и сумата от 18,
91 евро /осемнадесет евро и 91 евроцента/ - разноски в производството по чл. 51 ЗН, за които вземания е издадена заповед за незабавно изпълнение №
1657/27.12.2019г. по ч.гр.д. № 3832/2019г. на ВТРС, КАТО отхвърля иска за дължимост
на главница за сумата от 329, 77 евро, като погасена по давност по вноски в
периода 10.01.2014г. – 10.12.2014г. и иска за дължимост на договорна лихва за
сумата от 137, 41 евро – договорна лихва за периода 10.10.2019г. – 16.12.2019г.,
като неоснователен и недоказан.
ОТХВЪРЛЯ
предявения от „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА
БАНКА”АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
район Изгрев, бул. „Драган Цанков” № 37 срещу А.Н.Л., ЕГН: ********** с
постоянен адрес ***, иск с правно основание чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК вр.
чл. 430 ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 92 ЗЗД и чл. 86 ал. 1 ЗЗД,
за установяване дължимостта на сумата от 6304, 75 евро - главница по договор за
банков кредит № 096LD-R-001719/10.12.2012г., на сумата от 2197, 72 евро - договорна лихва за периода 20.12.2016г. –
16.12.2019г., на сумата от 1414, 98 евро - наказателна лихва за периода
20.12.2016г. – 16.12.2019г., на сумата от 7, 01 евро законна лихва начислена за
периода 16.12.2019г. – 19.12.2019г., на сумата от 69, 95 евро - разноски за събиране
на вземането и на сумата от 18, 91 евро – разноски в производството по чл. 51 ЗН, за които вземания е издадена заповед за незабавно изпълнение №
1657/27.12.2019г. по ч.гр.д. № 3832/2019г. на ВТРС, КАТО неоснователен и
недоказан.
ОСЪЖДА С.К.Б., ЕГН: ********** с постоянен адрес *** ДА ЗАПЛАТИ на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА”АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Изгрев, бул.
„Драган Цанков” № 37, СУМАТА от 548, 97 лв. /петстотин четиридесет и осем лева и 97 стотинки/ -
съдебни разноски в исковото производство, съразмерно с уважената част от иска,
както и СУМАТА от 451 лв. /четиристотин
петдесет и един лева/, представляваща направените в заповедното производство
съдебни разноски, съразмерно с уважената част от иска.
ОСЪЖДА „ПЪРВА
ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА”АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район Изгрев, бул. „Драган Цанков” № 37 ДА ЗАПЛАТИ на С.К.Б.,
ЕГН: ********** с постоянен адрес *** СУМАТА от 750, 76 лв. /седемстотин и петдесет лева и 76 стотинки/, представляващи съдебни
разноски в исковото производство, съразмерно с прекратената и отвхърлената част
от иска.
Препис от решението, след влизането му в сила, да се приложи по частно
гражданско дело № 3832/2019г. по описа на ВТРС.
Решението подлежи на обжалване пред ВТОС в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: