Р Е Ш Е Н И Е №…
гр.София, 17.01.2020 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Търговско
отделение, в закрито заседание на седемнадесети
януари през две хиляди и двадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ПЕТЪР ТЕОДОСИЕВ
ЧЛЕНОВЕ:1 ПЕТЯ ГЕОРГИЕВА
2.СВЕТОСЛАВ ВАСИЛЕВ
като
разгледа докладваното от съдия Георгиева
ч.гр.дело №13011 по описа за 2019
година, съобрази че:
Производството е по чл.435 и сл. от
Гражданския процесуален кодекс.
Образувано е по
жалба от длъжника по изпълнението „Ч.Е.Б.“ АД против постановление (наим.
Разпореждане) от 19.08.2019 г. на съдебния изпълнител
по изп. дело № 20198510401691 по описа на ЧСИ М.П.с peг. №851 с район на
действие СГС, с което е оставено без уважение възражение против разноските за
адвокатско възнаграждение в частта над 200 лв. (по чл.10, т.1 от Наредба
№1/2009 г.), както и относно общия размер на разноските за такса по т.26 от
ТТРЗЧСИ и такси по изпълнението, в частта над 84 лв. с ДДС до 136, 43 лв. с ДДС.
Жалбоподателят поддържа, че не дължи
разноски по изпълнението в полза на взискателя и възражението му в този смисъл,
както и евентуалното му възражение по чл.78, ал.5 от ГПК неоснователно не са
били уважени. Излага доводи, че поведението на взискателя и на цедента на
вземането адв. В.Т., във връзка със сключване на договора за цесия и
претендиране на адвокатско възнаграждение в производството пред ЧСИ се преследва
една единствена цел, чрез заобикаляне на закона и злоупотреба с процесуални
права да се извлече финансова облага, поради което е недобросъвестно и
противоречи на добрите нрави, тоест налице е злоупотреба с процесуални права по
см. на чл.3 от ГПК. Сочи се, че ЧСИ неправилно е приел, че на взискателя се
дължат разноски за адвокатско възнаграждение на процесуалния представител,
освен тези по т.1, и такива по чл.10, т.2 от Наредба №1/2004 г., тъй като не са
извършени такива действия. Изтъква се,
че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, и поисканите и
извършените действия се състоят единствено в подаване на молба, с цел това да
обуслови дължимостта на претендирания адвокатски хонорар. Банковите сметки на
дружеството-длъжник са известни, в същите винаги имало наличност и с оглед характера
на неговата дейност имало значителни постъпления, което изключва предполагането
на каквото и да е затруднение за изпълнението. Затова при подаване на
стандартна молба всякакво адвокатско възнаграждение над минималното за
образуване на изпълнително дело чл.10,т.1 от Наредба №1 от 2009 г. за размера
на минималните адвокатски възнаграждения е изключено. На следващо място – счита, че не е дължима такса в размер на 48 лв. с
ДДС по т.3 и т.5 от ТТРЗЧСИ, както и че неправилно е определена пропорционална
такса по т.26 от Тарифа към ЗЧСИ след включването на адвокатското
възнаграждение, което е отделно вземане, в събраната сума – материалният
интерес, върху който се начислява пропорционалната такса е само присъденото
вземане по изпълнителния лист. Претендират се разноски в производство по
обжалване на акта на съдебния изпълнител.
В срока по чл.435, ал.2 от ГПК, взискателят
е депозирал възражение, с което моли жалбата да се остави без уважение.
В мотивите на ЧСИ, депозирани на основание
чл.
436, ал. 3 ГПК, се излагат съображения за неоснователност на жалбата и спазване
на материално правните и процесуално-правните разпоредби на чл.78, ал.5 от ГПК,
вр. с чл.36 от ЗАдв и Наредба № 1/2004 г. за МРАВ. Изтъква се, че адвокатското
възнаграждение е определено и за извършени след образуване на изпълнителното
дело действия и затова се дължи възнаграждение и по чл.10, т.2 от Наредбата, както
и че същото е определено в нормативно предвидения минимален размер. Начислените
и обикновени такси по Тарифата за ТРЗЧСИ са за поискани от взискателя и
извършени изпълнителни действия и в законоустановения размер, а таксата по т.26
е определена в размер, съобразен с размера на паричното вземане включващо
адвокатското възнаграждение и заплатени от взискателя разноски, съгласно съдебната практика на
съдилищата в цитираните съдебни актове.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско
отделение, за да се произнесе съобрази от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в законоустановения
срок по чл. 436, ал. 1 ГПК от легитимирана страна - длъжник по изпълнителното
производство, имаща правен интерес от обжалване срещу валидни и подлежащи на
обжалване действия, сред изрично изброените в разпоредбата на чл.435, ал.2 от ГПК (т.7 разноските по изпълнението),
поради което е допустима. Жалбата се подава против
акт на съдебния изпълнител, с който се е
произнесъл по искане на длъжника за
изменение на акт на съдебния изпълнител, в който се определя размера на
разноските за адвокатско възнаграждение и такси по изпълнението, в т.ч. такса по
т.26 от Тарифата и то е предмет на съдебен контрол .
Разгледана по
същество жалбата е частично основателна.
Производството
по изпълнително
дело е образувано по молба от взискателя
„Ф.М.“ЕООД в качеството му на
цесионер, придобил вземането по изпълнителен лист, издаден на 26.06.2019 г. на основание
решение от 08.08.2018 г. по гр.дело № 80087 по описа за 2017 г. на СРС,
ГО, 166 състав против длъжника
„Ч.Е.Б.“АД
за принудително удовлетворяване на парично вземане в размер на 300 лв. присъдено в полза на
адвокат В.В.Т.адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ.
Извършеното прехвърляне на вземане с договор от 12.07.2019 г. е съобщено на
длъжника на 15.07.2019 г. чрез телепоща, който факт не е спорен в
производството. В молбата за образуване на изпълнителното
производство, чрез адв.С.В.В., взискателят е посочил изпълнителни
способи – запор върху движими вещи и вземания на длъжника и налагане на
възбрани върху притежавани от същия недвижими имоти. Претендирани са и
разноски за адвокатско възнаграждение в
изпълнителното производство в размер на 230 лв.
С молбата е представен договор за правна защита и съдействие, сключен
между цедента на вземането и адв.С.В., в който е уговорено заплащането на
адвокатско възнаграждение в посочения размер лева за представителство в изпълнителното производство, като същото е
заплатено чрез преводно нареждане на 16.08.2019 г. С допълнителна молба с вх.№ 59188/20.08.2019
г. взискателят е оттеглил искането за прилагане на изпълнителни способи, насочени върху права на собственост на
длъжника върху движими и недвижими вещи и е заявил нов изпълнителен способ –
запор на банкови сметки на длъжника. Поканата за доброволно изпълнение до
длъжника е изпратена на 19.08.2019 г. и получена от длъжника на 21.08.2018 г. В
същата са определени разноски в размер на 236, 91 лв. по изпълнително дело и 136, 43 лв. такси по ТТЗЧСИ, в т.ч. и
такива дължими към 02.09.2019 г. (в
един бъдещ момент).
По делото няма данни за извършени
изпълнителни действия за принудителното удовлетворяване на вземането или да са били
предприети други изпълнителни действия,
извършени от адвоката на взискателя, и, или за доброволно изпълнение
от длъжника. Длъжникът е подал възражение срещу определените разноски с поддържаните и в настоящото производство доводи, което
възражение с обжалваното постановление е оставено без уважение.
При тези данни, Софийският градски съд намира,
че постановлението на съдебния изпълнител, с което възражението на длъжника в изпълнението против размера на адвокатското
възнаграждение е оставено без уважение е правилно и законосъобразно. Според чл.79,
ал.1 ГПК (редакция ДВ бр. 86/2017 г.), разноските
по изпълнението
са за сметка на длъжника, освен в случаите, когато изпълнителното дело се прекрати съгласно чл. 433 ГПК (освен поради плащане, направено след започване на изпълнителното производство), или когато изпълнителните действия бъдат изоставени от
взискателя или бъдат отменени от съда
или разноските направени от взискателя са за способи, които не са
приложени. Във всички останали случаи се дължат разноски по изпълнението. Ако дължимите авансови такси са внесени от взискателя,
съответната сума се събира от длъжника и се предава на взискателя, а ако
дължимата авансова такса не е внесена, тя се събира от длъжника и се задържа от
съдебния изпълнител (така т. 11 на
Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по
тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС) Съдът намира, че в случая
образуването на изпълнително производство с искане по чл.79 от ГПК за възлагане
на разноски по изпълнението в тежест на длъжника не може да се квалифицира
злоупотреба с процесуални права, тъй като е предприето за удовлетворяване на пресъдено,
но неплатено парично вземане. Упражняването на процесуалните права (каквото е и
това по чл.79 от ГПК) поначало е правомерно, но това не изключва възможността
от злоупотреба посредством извършването на каквото и да е съдопроизводствено действие,
когато се докаже освен деянието (т.е. извършването на съответното действие),
също така неговата противоправност (т.е.недобросъвестността, изразяваща се в
упражняване на процесуалното право, за да бъдат увредени права и законни
интереси на други (чл. 57, ал. 2 от Конституцията) и в противоречие с
интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД), вредата и причинната връзка с
противоправното деяние. В този смисъл Решение № 189 от 20.06.2014 г. по гр.д.№
5193/2013 г. на ВКС, ІV г.о. В случая тези
предпоставки не са налице, тъй като видно от доказателствата по делото
длъжникът не е погасил задължението нито преди, нито след образуването на
изпълнителното дело, което е породило и обуславя наличието на интерес у
взискателя да предприеме събирането в производството по индивидуално
принудително изпълнение по ГПК. Кредиторът няма задължение да кани длъжника да изпълни доброволно задължението си по изпълнителния
лист, а доколкото се твърди злоупотреба с процесуални права, такава не е
доказана. Длъжникът не е платил сумата по
изпълнителния лист преди образуване на изпълнителното дело, поради което същият дължи
таксите по ТТРЗЧСИ за извършените по делото изпълнителни
и други действия (чл.
78, ал. 1 ЗЧСИ).
Отговорността
за разноски е уредена в общата част на ГПК, като в чл. 79 ГПК е посочено от кого се понася тази отговорност в изпълнителното
производство. Правната възможност за намаляване на адвокатското възнаграждение
е приложима не само в исковото, а и в изпълнителното производство (в този
смисъл Определение № 403 от 01.12.2008 г. по гр.д. № 1762/ 2008 г. на ВКС, V
ГО). Компетентен да се произнесе по искането е ЧСИ, като отказът му да стори
това подлежи на обжалване по реда на чл.
435, ал.2, предл. последно ГПК.
При произнасянето по искането за намаляване на разноските за възнаграждение за
адвокат, съдебният изпълнител следва да приложи разпоредбата на чл.78, ал. 5 ГПК. Съгласно същата при прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение
за адвокат съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото,
може да бъде присъден по-нисък размер, но той не може да бъде по-малко от
минимално определения съобразно чл. 36 ЗА и Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата) определя
минималния размер на възнаграждението за съответния вид правна помощ.
Спорът в
настоящото производство е за това дали в конкретния случай се дължат разноски
по чл.10, т.1 и по т.2 от Наредба №1/2004 г. при твърдения за липса извършени
други допълнителни действия от процесуалния представител на взискателя, така и налице ли е прекомерност и в тази
връзка предпоставка за намаляване на адвокатското възнаграждение по реда на чл.
78, ал.5 ГПК, съобразно действителната правна и фактическа сложност по
делото. С подаване на молбата за образуване на
изпълнителното дело са посочени изпълнителните действия за удовлетворяване
вземането на взискателя, а в последствие са посочени и нови изпълнителни
способи. Вземането не е удовлетворено доброволно в предвидения законовия срок,
нито по-късно. Взискателят по образуваното изпълнително делото е
претендирал разноски за адвокатско възнаграждение в уговорения размер за
образуване и осъществяване на процесуално представителство по изпълнително
дело. Видно от договор за правна помощ и съдействие същото е било уговорено и
заплатено, доказателство за което е самия договор, който има характер на
разписка – т.2 от Тълкувателно решение №6/06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012
на ВКС, ОСГТК. С оглед на горното,
съдът намира, че на взискателя се дължат разноски за адвокатско възнаграждение
по чл.10, т.1 и по т.2 от Наредба №/2004 г. за МРАВ. При съобразяване с
минималните размери на адвокатските възнаграждение за образуване на
изпълнително дело – 200 лв. (т.1)
плюс ½ от съответното възнаграждение, посочено в чл.7, ал.2, т. 1 – или 150
лв., то общият размер на минималното възнаграждение е 350 лв. Уговореното и заплатено от страната
възнаграждение от 230 лв. не се явява прекомерно съобразно действителната
фактическа и правна сложност на делото и не надвишава определените минимални
размери за адвокатско възнаграждение (арг. от чл.78, ал.5 ГПК вр. с чл.36 ЗАдв).
Затова съдът намира възражението по чл.78, ал.5 ГПК за неоснователно.
С оглед на изложеното, жалбата против
действията на съдебния изпълнител за определяне на разноските по изпълнителното
дело, с които той е отказал да уважи възражението и на длъжника са възложени
разноски за адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на
взискателя над минималните размери по
чл.10, т.1 и т.2 от Наредба №1/2004 г. се явява неоснователна.
Жалбата, в частта срещу определените
разноски за пропорционална такса по т.26 от
ТТРЗЧСИ е частично основателна. Това
е така, защото съгласно т.26,
б. "б" от Тарифата за таксите и разноските
към ЗЧСИ за изпълнение на парично
задължение се събира пропорционална такса върху събраната сума, която ако е от
100 лв. до 10 00 лв. е 10 лв. + 10 % за горницата над 1000 лв. Според забележка
т.4
към т.26
от ТТРЗЧСИ в размера на паричното вземане не се включват само авансовите
такси. В същия не следва да се включват и никакви такси и разноски по
самото изпълнителното дело. Заплатеното от
взискателя адвокатско възнаграждение за защитата в изпълнителното производство,
представлява направени от него разноски по изпълнението, които са за сметка на
длъжника съгласно чл. 79, ал. 1 от ГПК, поради което те се събират наред и
заедно със сумите по изпълнителния лист чрез съответното изпълнително действие.
Поради това, направените от взискателя разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение в изпълнителното производство, се включват, както в понятието
„материален интерес” по смисъла на чл. 83, ал. 1 от ЗЧСИ, така и в понятието
„събрана сума” по смисъла на т. 26 от ТТРЗЧСИ (която е събрана чрез
извършването на съответното изпълнително действие – чл. 78, ал. 1, т. 1 от ЗЧСИ). С оглед това, правилно съдебния изпълнител е приел, че тези разноски за
адвокатско възнаграждение следва да се включват в базата при изчисляването на
пропорционалната такса по т. 26 от ТТРЗЧСИ (за разлика от авансово заплатените
от взискателя такси по изпълнението, които не се включват в тази база, тъй като
обратното на практика би означавало начисляването на такси върху такси, което е
недопустимо). В този смисъл е съдебната практика на съдилищата в т.ч. и Решение № 278 от
25.06.2012 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение, постановено по гр. дело № 414 по описа за
2012 г., което съдът – в настоящия съдебен състав, възприема за правилно. В тази връзка,
съобразно т.26
б.“б“от ТТР към ЗЧСИ, следва да се коригира пропорционалната такса, която
се дължи при събиране на вземането, предмет на изпълнителното производство и при
съобразяване на действителния размер на вземането по изпълнителния лист и
размера на разноските за адвокатското възнаграждение (общо 530 лв.) – тоест в
размер на 63, 60 лв. с ДДС), вместо първоначално определения такъв.
Дължими са обаче останалите такси – по т. 1
(за образуване) и т.
2 (връчване на ПДИ), които възлизат на сумата 40 лева без ДДС, или 48 лв. с
ДДС. Поради това доводите в жалбата за недължимост на тези такси и разноски по
изпълнението съдът намира за
неоснователни. Не се дължат такси за изпълнителни
действия, които няма никакви доказателства да са извършени към настоящия момент
(запор) или бъдещи изпълнителни
действия.
С жалбата е направено искане за присъждане на разноски в полза на жалбоподателя, което следва да бъде оставено без уважение от съда, с оглед спецификата на производството по обжалване на действията на съдебния изпълнител. Предмет на съдебен контрол е процесуалната законосъобразност на действията и актовете на органа по принудително изпълнение, поради което субект на отговорността за обезщетяване на причинените от тях вреди (в т. ч. разходи за обжалването им по реда на чл. 435 ГПК), е съдебният изпълнител. Той обаче не е страна в съдебното производство по обжалване на действията и актовете му, поради което и общият ред за присъждане на разноски, предвиден в чл.78 и чл. 81 ГПК в случая е неприложим.
Водим от горното, Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
действията
на съдебния изпълнител - постановление
(наим. Разпореждане) от 19.08.2019 г. по
изп. дело № 20198510401691 по описа на
ЧСИ М.П.с peг. №851 с район на действие СГС, с което е оставено без уважение
възражение на „Ч.Е.Б.“ АД относно разноските за такса по т.26 б.“б“ от ТТРЗЧСИ и
такси по изпълнението, дължими съгласно Тарифата за ТРЗЧСИ, в частта над общия им размер от 111, 60
лв. с ДДС до 136, 43 лв. с ДДС.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ жалбата
на „Ч.Е.Б.“ АД с ЕИК *******против постановление (наим. Разпореждане) от
19.08.2019 г. на съдебния изпълнител по изп. дело № 20198510401691 по описа на ЧСИ М.П.с peг. №851 на КЧСИ, с
което е оставено без уважение възражението му относно определяне на разноски за
адвокатско възнаграждение в размер от 230 лв. (по чл.10, т.1 и т.2 от Наредба
№1/2009 г.) и разноски по т.1 и т.9 от Тарифата за ТРЗЧСИ.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
1.
2.