СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение, II-Г въззивен състав, в
публичното заседание на деветнадесети февруари две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл. съдия КРИСТИНА ГЮРОВА
при секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Гюрова
в. гр. д. № 1124 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
Решение № 249102 от 19.10.2019 г. по гр. д. № 30560/2016 г. по описа на
Софийски районен съд, I ГО, 27 състав, „У.Б.“ АД, ЕИК ******** е осъдено,
на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, да заплати на Я.Е.Т., ЕГН **********, сумата от 5042,89 евро, представляваща получена без
основание от разликата между заплатената и действително дължимата
възнаградителна лихва по договор за банков кредит № 1799/09.11.2007 г. за
периода от 10.06.2011 г. до 10.07.2014 г„ ведно със законната лихва върху
сумата от 07.06.2016 г. до окончателното изплащане на вземането.
С
решението „У.Б.“ АД, ЕИК ********, е осъдено да заплати на Я.Е.Т., ЕГН **********, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 1500 лв. - адвокатско възнаграждение,
396,69 лв. - държавна такса, и 340 лв. за депозит за вещо лице.
Срещу
така постановеното решение, с което предявеният иск е уважен,
е подадена въззивна жалба от ответника „У.Б.“ АД, в която са развити съображения за незаконосъобразност, неправилност и необоснованост
на атакувания акт. Отправено е искане първоинстанционното решение да бъде отменено, а исковата претенция да бъде отхвърлена изцяло. Въззивникът твърди, че при постановяване на крайния си акт,
първостепенният съд не е взел предвид показанията на свидетелката К.К., от
които се установявало, че ищецът е бил запознат с условията на договора, както
и че му е била предоставена възможност да се запознае с всички клаузи по
договора, включително и с общите условия. Излага, че ищецът не е направил
искане за включване на нови клаузи, нито е предложил част от тях да бъдат
заличени. Оспорва се възприетият от първоинстанционния съд извод, че скюченият
между страните договор не е индивидуално уговорен, както и че разпоредбата на
чл. 11.1.3 от същия не следва да се прилага при уреждане на договорните
отношения между страните. Изразява се и несъгласие с формираното от СРС
становище за неприложимост на разпоредбата на чл. 4.1.а от процесния договор. Поддържа
се, че съдът не е извършил правилна преценка на събраните по делото
доказателства, от които се установявало, че през процесния период е настъпило
изменение на пазарните условия като е увеличена цената на кредитния ресурс, в
който смисъл се твърди, че при увеличаване на цената на кредитния ресурс се
застрашава ликвидността на банката, а тя е длъжна, с оглед дадените
задължителни указания от БНБ, да поддържа определена ликвидност. Именно поради
тази причина и позовавайки се на договора, ответното дружество е взело решение
да увеличи възнаградителната лихва, като без значение е обстоятелството как било
наречено това увеличение (в случая премия). Необоснован и незаконосъобразен
според жалбоподателя е и изводът на съда, че следва да се ангажира отговорността
на банката по отношение на сумите, които солидарният длъжник е внасял по
разплащателната сметка на кредитополучателя. В тази насока се сочи, че по
делото било установено по категоричен начин, че разплащателната сметка,
обслужваща кредита, е на името на кредитополучателя Б.Ц.Т.. Предвид това се излагат
съображения, че доколкото титуляр по тази сметка не е солидарният длъжник, то
сумите дължими по процесния кредит са плащани от кредитополучателяБ.Ц.Т., а не
от солидарния длъжник. Твърди се, че дори да се приеме за вярно твърдението на
ищеца, че тъкмо той е превеждал пари по разплащателната сметка на
кредитополучателя, то в този случай би било възможно ангажирането на
отговорността за неоснователно обогатяване на кредитополучателяБ.Ц.Т., но не и
на банката. С оглед на това се поддържа, че за солидарния длъжник съществува
правна възможност, в случай че желае да погасява кредита, да извърши плащане
директно по сметка на банката, но плащане по разплащателна сметка с титулярБ.Ц.Т.
не е задължително да се прави и не е безспорно доказателство, че се прави за
погасяване на кредита. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна, с който се моли
жалбата да бъде оставена без уважение и потвърждаване на решението като
правилно и законосъобразно. Претендира се и
присъждането на сторените по делото разноски.
Софийски градски съд, след като
обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна
страна:
Производството
е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата
е процесуално
допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. При
постановяване на първоинстанционното решение не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните в жалбата оплаквания, същото е и правилно, като въззивният съд
споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, поради което и на
основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с
доводите, изложени в жалбата, въззивният съд
намира следното:
СРС, I
Гражданско отделение, 27 състав е бил сезиран с осъдителен
иск, с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Правилно и в
съответствие със събрания по делото доказателствен
материал
първоинстанционният съд е приел, че с договора за банков
кредит № И -
1799 на 09.11.2007
г., сключен между „У.Б.“ АД иБ.Ц.Т.
– кредитополучател и Я.Е.Т. – солидарен длъжник,
банката предоставя на кредитополучателя банков кредит в размер на 45
000 евро за закупуване на недвижим имот - апартамент.
В чл. 4. 1а от Договора страните са уговорили годишен лихвен процент за
съответния период на олихвяване по редовен дълг по т. 11.1.3. – като са постигнали
съгласие,
че кредитът ще се изплаща чрез анюитетни /равни всеки месец/ погасителни
вноски. Периодът е опреден от 09.11.2007 г. до 10.11.2037
г. Договорен е базисен лихвен процент равен на 1М EURIBOR 4, 157%
към датата на сключване на договора и надбавка 2,
593% или годишен лихвен процент 6, 75%.
Въззивният съдебен
състав приема, че договореният размер на лихвения процент по договора е в
зависимост от едномесечния лихвен индекс Юрибор, публикуван два работни дни
преди първия работен ден на месеца, за който се прилага и единствената
променлива величина във възнаградителната лихва е този лихвен индекс. В тази
насока са изричните клаузи на чл. 10. 3. от Условия за кредити на физически
лица /ОУ/, както и чл. 4. 1. а. от договора, препращащ към тях. Така страните
са уговорили плаващ лихвен процент без ограничения в размерите му, като
размерът му е поставен само в зависимост от лихвения индекс Юрибор към
съответния лихвен процент. Промяната при така постигнато съглашение настъпва
извън волята на страните по делото и без да е нужно изявление на някоя от тях.
Същото е предопределено от спецификата на плаващия елемент – лихвен индекс.
Препращането към чл. 11.1.1. от Условията за усвояване, обслужване на кредита и
изпълнение на задълженията по договор за банков кредит от 09.11.2007 г.
/Условията/, не обосновава друг извод, защото тази клауза не съдържа различна
уредба – тя също препраща към чл. 10. 3 от ОУ. При така възприетото съдът намира,
че със сключване на договора страните са се съгласили договорната лихва да е
променлива, да е сбор от съответния за лихвения период месечен лихвен индекс
Юрибор + надбавка от 2, 593%, като промените в лихвата настъпват автоматично с
промяната на месечния Юрибор. При уговорена компонента лихвен индекс, не е
нужно някоя от страните по делото да направи изявление до другата, за да се
приложи променения лихвен индекс. Това е така, защото начина за определянето на
лихвения процент страните са се съгласили да е съобразно действащия към
съответния момент лихвен индекс. В подкрепа на извода на съда, че базисният
лихвен процент с договора от 09.11.2007 г. страните са се съгласили да се
определя от съответния за месеца лихвен индекс Юрибор е установеното по делото
от прието по делото заключение по счетоводната експертиза обстоятелство, че към
момента на сключването на договора месечният индекс Юрибор е бил 4, 157% и точно толкова е посоченият в договора от 09.11.2007
г. базов лихвен процент по чл. 4. 1. а. от договора. Съдът кредитира заключенията
на съдебно-счетоводната и допълнителната съдебно-счетоводна експертизи като обективно
и компетентно изготвени, и кореспондиращи с останалите събрани в производството
доказателства.
Т. 11.1.3. – относима
към кредити, издължавани чрез анюитетни вноски /еднакви всеки месец, включващи
главница и лихви към падежа на задължението за плащане на съответната анюитетна
вноска/, предвижда, че годишният лихвен процент по кредита за съответния лихвен
период от лихвения план се фиксира в размера по т. 4. 1а и не се променя,
освен, когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най -
малко с един пункт. В същата договорна клауза е записано, че кредитополучателят
дава съгласието си кредиторът да променя едностранно размера на годишния лихвен
процент за дадения лихвен период по лихвения план по т. 4. 1а., определен
съгласно предходната точка, съответно размера на анюитетната вноска, без за
това да е необходимо сключване на допълнително споразумение между страните, при
нарастване на базисния лихвен процент с повече от един пункт от размера,
определен от кредитора в деня на сключване на договора или от размера му,
формиран след промяна по реда на тази точка.
Спорният по делото въпрос
е дали банката е имала право да променя едностранно лихвата по начин, различен
от съобразяването на съответния месечен лихвен индекс Юрибор. В тази връзка
настоящата съдебна инстанция счита, че законосъобразно и в унисон с наличната
по делото доказателствена маса СРС е стигнал до извод, че процесният договор не
е съставян с оглед личността на ищеца. Разпоредбата на чл. 146, ал. 2 ЗЗП
предвижда, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия тъй като в
договора били определени предварително всички условия по отпускане на кредита и
ищецът не е могъл да обсъди част от клаузите, с които не бил съгласен.
Посочената клауза е отнапред предвидена от банката в Условия за усвояване,
обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договора, поради което
същата не е индивидуално уговорена.
Неравноправните
клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално /чл. 146,
ал. 1 ЗЗП/. Клаузата следва да осъществява някой от фактическите състави на чл.
143 ЗЗП, като същевременно не попада в някое от изключенията на чл. 144 ЗЗП.
Неравноправна е и всяка клауза от договора, която не е съставена на ясен и
разбираем език, което означава, че същата е неправилна от формална и
граматическа страна, не е представена достатъчно информация на потребителя за
условията по договора и последиците от поемането на задължението, не е
представен ясен механизъм за осъществяване на промени в договора, които да
могат да бъдат разбрани от средния потребител и той да може да предвиди
икономическите последици за себе си от сключването на договора. Съдът във всеки
един случай следва да прецени дали не са налице общите критерии, дадени в чл.
143 ЗЗП, дори и клаузата да не попада в нито един от примерно посочените случаи
на т. 1 до т. 17 на цитираната норма.
В чл. т. 4. 1а от
сключения договор за ипотечен кредит страните са уговорили, че ищецът
ще заплати на банката - кредитор лихва за предоставения
кредит, формирана от базисен лихвен процент – едномесечен EURIBOR 4, 157%
към датата на сключване на договора и надбавка 2,
593% или годишен лихвен процент 6, 75%.
Клаузата съдържа и изрично указание относно размера на лихвата към датата на
сключване на договора – 6, 75 %. На свой ред оспорената клауза на т.
11.1.3 предвижда, че при кредити, издължавани чрез анюитетни вноски /еднакви
всеки месец, включващи главница и лихви към падежа за задължението за плащане
на съответната анюитетна вноска/, годишният лихвен процент по кредита за
съответния лихвен период от лихвения план се фиксира в размера по т. 4. 1а. и
не се променя освен, когато пазарните условия водят до необходимост от
увеличаването му най-малко с 1 /един/ пункт. Клаузата на т.
11.1.3 в частта относно правото на банката да променя едностранно размера на
възнаградителната лихва, клаузата на т. 11.1.3 е неравноправна и
поради това нищожна, на основание чл.
146 ЗЗП, доколкото
не е уговорена индивидуално между страните в кредитното правоотношение.
Клаузата не съдържа ясно и разбираемо за средния потребител описание на начина,
по който при настъпване на някое от предвидените в нея условия ще се формира
годишният лихвен процент, нито сочи какви пазарни
условия до каква необходимост от повешаване на лихвения процент водят. Липсата
на указана в договора и в общите условия конкретна методика за промяна на
годишния лихвен процент, доведена до знанието на кредитополучателя към момента
на сключване на договора, създава възможност банката - кредитор да променя
лихвата по своя субективна преценка съобразно собствените си вътрешни правила и
нарушава изискването за добросъвестност, както и равновесието между правата и
задълженията на кредитора (търговеца) и кредитополучателя (потребителя). Освен
това клаузата на т. 11.1.3 не предвижда при настъпване
на обстоятелства, предпоставящи изменение на годишния лихвен процент, да
последва промяна в лихвата по кредита в посока намаляване, а не само
увеличаване, нито установява право за кредитополучателя да се откаже от
договора, в случай на несъгласие с извършеното от
банката едностранно изменение в размера на лихвата. При
тълкуване на посочената клауза е видно, че изменението на годишния лихвен
процент ще настъпи не при всяка промяна на базисния лихвен процент с повече от
един пункт, а само при неговото увеличаване.
Поради изложеното
настоящият състав намира, че в частта относно правото на кредитора да променя
периодично годишния лихвен процент, клаузата на т.
11.1.3 осъществява хипотезата на неравноправна такава
по чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 ЗЗП, което е основание за квалифицирането й
като нищожна. Тази нищожна клауза води до гарантиране за кредитора – банка на
минимална лихва.
Неравноправна е
уговорка в договор за банков кредит, предвиждаща банката едностранно да променя
лихвата въз основа на непредвидено в самия договор основание или дори и да е
уговорено, то да не е свързано с обективни обстоятелства, или дори и да са
посочени методът на изчисление на съответния лихвен процент, не съдържа
конкретна и ясно разписана изчислителна процедура, посочваща вида,
количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните
компоненти-пазарни индекси и индикатори. Следва да има постигнато съглашение за
конкретна формула за определянето на възнаграждението за кредитодателя,
доколкото това е съществен елемент от съдържанието на договора за кредит, в
противен случай едностранната промяна на лихвата от банката ще е въз основа на
неравноправна клауза. Клауза, която не сочи ясно кога и как ще се променя
възнаградителната лихва, не може да обоснове добросъвестност на кредитодателя
по смисъла на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. Методологията на банката за определяне
на тази лихва не е част от условията по договора. (В този смисъл Решение №
236/20.12.2016 г. по т. д. № 3082/2015 г. на ВКС, ІІ-ро Т. О.; Решение №
165/02.12.2016 г. по т. д. № 1777/2015 г. на ВКС, І-во Т. О.; Решение №
95/13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на ВКС, ІІ-ро Т. О.; Решение №
51/04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ВКС, Решение № 77/22.04.2015 г. по
гр. д. № 4452/2014г на ВКС, ІІІ-то Г. О.; Решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д.
№ 1899/2015 г., всички постановени по реда на чл. 290 от ГПК).
Съдът приема, че по
делото е установено че клаузата по чл. 11.1.3. от Условията, в частта даваща
право на банката едностранно да променя размера на
възнаградителната лихва, е неравноправна,
като създаваща значително неравновесие между страните по договора. Това е така,
защото договорът не предвижда основание за увеличение на тази лихва, което е
ясно и конкретно посочено, не е посочена и процедурата и формулата, по които ще
се определи тази възнаградителна лихва, не се сочи и причина за отклонение от
общото правило лихвата да е формирана само от месечния лихвен индекс и
надбавката, а същевременно се създава значително неравновесие между страните.
Ползваното условие "промяна на пазарни условия" е прекалено широко
понятие, което не позволява извод за конкретност, яснота и разбираемост. Тази
клауза предвижда възможности, които са само в полза на банката. Това е така,
защото независимо от намаляването на месечния лихвен индекс, същата не
предоставя възможност за намаляване на лихвения процент, същевременно предвижда
възможност само за увеличаване на лихвения процент и то при неясни условия,
оставени на преценка на банката.
При така възприето
съдът приема, че банката не е имала право да начислява възнаградителна лихва
над определения с чл. 4. 1. а. от договора лихвен процент, тоест над съответния
за периода едномесечен лихвен индекс Юрибор, увеличен с надбавка от 2, 593%.
Въвеждането считано от 01.11.2008 г. на допълнителния елемент
"премия" при формирането на базовия лихвен процент, съгласно
решението на УС на банката от 14.10.2008 г., е било без основание.
Следователно
предявеният иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД ще е основателен за частта, надвишаваща
уговорения лихвен процент. От заключението на вещите лица по назначените и
допуснати в хода на производството съдебно-счетоводни експертизи се установява,
че дължимият размер на
възнаградителната лихва за процесния период при формиран ГЛП, представляващ
сбор от прилаганата стойност на 1- месечния EURIBOR + твърда надбавка от
2,593%, възлиза на 3829,84 евро, а платената лихва за
процесния период е в размер на 8945,63 евро, поради което съдът намира, че
разликата за сумата от 5115,79 евро, представляваща добавения едностранно при
определяне на БЛП компонент „премия,“ се явява недължимо платена, и предявеният
иск за сумата от 5042,89 евро /при съблюдаване на принципа на диспозитивното
начало/, е изцяло основателен. Въззивната съдебна инстанция споделя изводите на
първостепенния съд, че доколкото един от компонентите на ГЛП е променлив, а
именно базисният лихвен процент, тъй като последният е равен на едномесечния
EURIBOR, то и прилаганият ГЛП е променлив, тоест не е с фиксиран размер. Вярно
е становището на СРС, че уговорката по т. 4.1а от процесния
договор, сочи, че ГЛП се формира от сбора на базовия лихвен индекс,
представляващ 1-месечния EURIBOR, плюс надбавка, и по този начин общият разход по кредита
се определя при променлив лихвен процент, който се формира въз основа на
променлива величина (т. нар. референтен лихвен процент) и фиксирана надбавка. Защитната
версия на ответното дружество, че уговореният при сключване на договора ГЛП от
6,75% е фиксиран, поради което и банката следвало да възстанови само
надплатените възнаградителни лихви над този размер, не намира опора в
предвиденото по чл. 4 от процесния договор за кредит, и тълкуването на същата разпоредба във връзка с тези по т. 10. 3 и 10. 4. от
Условията за кредити на ФЛ-ипотечни кредити /ОУ/, определен по чл. 11.1.1. от
Условията за усвояване, обслужване и изпълнение на задълженията по договора от
12.11.2007 г. /Условията/, а и с отразеното в Протокол №
38/14.10.2008 г., че базовият лихвен процент е променлив, и се формира от
приложимия към периода на олихвяването договорен лихвен индекс /EURIBOR/. При тълкуване на процесния договор за банков кредит
09.11.2007 г., Условията за кредити на ФЛ-ипотечни кредити и Условията за усвояване, обслужване и изпълнение на
задълженията по договора от 12.11.2007 г. /Условията/, настоящият състав намира, че общият
разход по кредита се определя при променлив лихвен процент, и страните
не са постигнали съгласие за отнапред определена,
фиксирана и предвидима лихва по договора за кредит, в какъвто смисъл са оплакванията на въззивника.
Неоснователно е
оплакването на въззивника, че солидарният длъжник не може да ангажира
отговорността на банката за неоснователно обогатяване. Доколкото солидарният
длъжник отговаря за изпълнението на основното задължение наред с главния, и
плащането, извършено от един от солидарните длъжници освобождава и останалите
такива, и съобразявайки единството на престацията, съдът намира, че ищецът, в
качеството си на солидарен длъжник на кредитополучателяБ.Ц.Т. по процесния
договор за банков кредит, е активно материално и процесуално легитимиран да
претендира исковата сума, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Оплакването на жалбоподателя
за погасяване на процесната сума по давност, съдът намира за неоснователно.
Правилно районният съд в атакуваното решение е посочил, че доколкото с исковата
претенция се търси ангажиране отговорността на банката за неоснователно
обогатяване при начална липса на основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, общата
5-годишна давност започва да тече от изискуемостта на вземането. Доколкото изискуемостта настъпва при получаване
на престацията, и предвид обстоятелството, че исковият период е от 10.06.2011
г., а исковата молба е депозирана на 07.06.2016 г., то вземането не е погасено
по давност и законосъобразно районният съд е отхвърлил като неоснователно възражението
на ответника.
Поради съвпадане на
изводите на двете инстанции, обжалваното решение, с което ответното дружество е
осъдено да заплати на ищеца сумата от 5042.89 евро, представляваща
получена без основание сума за възнаградителна лихва по договор за банков кредит от 09.11.2007 г., за периода
от 10.06.2011 г. до 10.07.2014 г., ведно със законната лихва върху сумата,
считано от 07.06.2016 г. до окончателното изплащане на вземането, следва
да бъде потвърдено, а депозираната срещу него въззивна жалба – оставена без
уважение, като неоснователна.
По
разноските:
При този изход на спора право
на разноски има въззиваемата, която е представила списък по чл. 80 ГПК и
претендира заплащането на сумата от 1500 лв. за адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство пред СГС. С оглед представения договор за правна
защита и съдействие, в който е отразено, че уговореният адвокатски хонорар е
заплатен изцяло в брой, което има характер на разписка, съдът намира, че е
доказано заплащането им. Направеното от
въззивника
възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, е основателно.
Минимално предвиденият размер на възнаграждението съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 НМРАВ е 823,15 лв., с оглед на което
уговореното и заплатено възнаграждение от 1500 лв., надвишава минималните размери, а като се съобрази и обстоятелството, че във
въззивното производство не са събирани
доказателства и е проведено едно открито съдебно заседание, съдът намира, че същото е
прекомерно и следва да бъде редуцирано
до минималния предвиден в наредбата размер. При този
изход на делото въззивникът няма право на разноски.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 249102 от 19.10.2019
г. по гр. д. № 30560/2016 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО,
27 състав.
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД, ЕИК ********, да заплати на Я.Е.Т., ЕГН **********, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 823,15 лв., представляваща разноски във
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен
касационен съд в 1-месечен срок от съобщаването му на страните .