Р Е Ш Е Н И Е
гр.Кюстендил
29.10.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Кюстендилският окръжен съд, в открито съдебно заседание,
проведено на двадесет и седми септември две хиляди и осемнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА
МУХТИЙСКА
ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА БОГДАНОВА
ВЕСЕЛИНА ДЖОНЕВА
при участието на секретаря
М. С., като разгледа докладваното от съдия Милена Богданова в.гр.д.№260 по
описа за 2018г. на КнОС, за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба,
подадена от адв. А.К.К., особен представител на Е.К.А. против Решение от
03.05.2018г., постановено по гр. д. №2101/2017г. по описа на Районен съд
Дупница.
С оспорвания първоинстанционен съдебен
акт съдът е осъдил Е.К.А., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл.79, ал.1, вр. чл.84, ал.1, изр.1 и чл.86,
ал.1, изр.1, вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД, да заплати на Н.Н.Б., ЕГН **********,
сума в размер на *** /***/ лева, представляваща сбор от първите единадесет
вноски, дължими по договор за паричен заем, сключен в писмена форма между
страните на 30.05.2017г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от
подаване на исковата молба в съда-16.10.2017 г., до окончателното изплащане на
задължението, както и сума в размер на ** лв., представляваща законна лихва
върху първите четири вноски, дължими по сключения между страните договор за
паричен заем, изчислена от падежа на всяка отделна вноска до датата на
предявяване на иска-16.10.2017г.
Осъдил е Е.К.А. на основание чл.79,
ал.1, вр. чл.84, ал.1, изр.1 и чл.86, ал.1, изр.1, вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД, вр.
чл.124, ал.2 ГПК, да заплати на Н.Н.Б., сума в размер на *** /****/ лева,
представляваща сбор от последните пет вноски в размер на по *** лв. всяка,
дължими по договор за паричен заем, сключен в писмена форма между страните на
30.05.2017г., чийто падеж ще настъпи след датата на постановяване на решението,
ведно със законната лихва, считано от настъпване на падежа на всяка вноска, а
именно: 06.06.2018г.; 06.07.2018г.; 06.08.2018г.; 06.09.2018г.; 06.10.2018г.,
до окончателното й изплащане.
Осъдил е, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, Е.К.А., да заплати на Н.Н.Б., сторените разноски в
производството в размер на общо *** лв., от които: *** лв.-платен адвокатски
хонорар на упълномощения адвокат, 950.00 лв.-внесени като депозит за
назначаване на особен представител и *** лв.-платена държавна такса при
завеждане на делото.
Въззивникът А. чрез
назначения му особен представител адв.К. обжалва съдебното решение на районната
инстанция изцяло. Излага доводи, че от
събраните доказателства по делото не се установявало безспорно, че между
страните е бил сключен договор за заем, освен твърденията на ищеца, че е давал
на ответника суми, за които не били съставяни разписки. Сочи, че единственото
доказателство било сключено споразумение от 30.05.2017г., в което А. обещал да
върне на Б. заемите в срок до месец-два. Свидетелските показания също не били в
насока, че е съществувал договор за заем. Цитира практика на ВКС във връзка с
доказателственото значение на процесното споразумение. Поддържа, че ищецът,
чиято била доказателствената тежест да установи, че сумата е предадена въз основа
на договор за заем, не е доказал това. Иска се обжалваното решение да бъде
отменено като неправилно и незаконосъобразно и да бъде отхвърлен предявения
иск.
По реда на чл. 263 ГПК не е
постъпил отговор на въззивната жалба от страна на ответника по същата Н.Б..
В изпълнение на закона,
настоящият състав извърши проверка на депозираната жалба и констатира, че
същата е редовна и допустима, подадена е в срок, от процесуално легитимна
страна срещу подлежащ на обжалване акт.
С оглед извършената от съда служебна проверка настоящият
съдебен състав констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
При извършване на въззивен контрол за законосъобразност и
правилност на обжалваното съдебното решение, съдът, след преценка на събраните
от първа инстанция доказателства счита, че обжалваното решение е правилно и
като такова следва да бъде потвърдено.
Направените във въззивната жалба оплаквания за
неправилност на съдебното решение се приемат за неоснователни, тъй като
въззивният съд след подробно обсъждане на събраните в производството
доказателства, достига до правни и фактически изводи, идентични с тези на първоинстанционният
съд и водещи до заключение относно основателността на предявените искове.
Съдът след като прецени доказателствата по делото,
доводите и възраженията на страните по отделно и в тяхната съвкупност при
условията на чл. 235 ГПК приема за установено следното:
Производството пред Районен съд Дупница е образувано по
искова молба, депозирана от Н.Н.Б., ЕГН **********, срещу Е.К.А., ЕГН **********,
с адрес: ***, с която искова молба са предявени обективно съединени искове с
правно основание чл.240, ал.1, вр. чл.79, ал.1 и чл. 86 от ЗЗД, и чл. 124, ал.2
от ГПК. Ищецът иска съда да осъди ответника да му заплати:
І. на основание чл.79, ал.1, вр. чл.84, ал.1, изр.1 и
чл.86, ал.1, изр.1, вр. чл.240, ал.1, пр.2 ЗЗД:
1. сумата от *** лв., ведно със законната лихва, считано от 01.07.2017 г;
2. сумата от *** лв., ведно със законната лихва, считано от 06.08.2017г.;
3. сумата от *** лв., ведно със законната лихва, считано от 06.09.2017г.;
4. сумата от *** лв., ведно със законната лихва, считано от 06.10.2017г.;
5. сумата от *** лв., ведно със законната лихва, считано от 06.11.2017г.;
6. сумата от *** лв., ведно със законната лихва, считано от 06.12.2017г.;
7. сумата от *** лв., ведно със законната лихва, считано от 06.01.2018г.;
8. сумата от *** лв., ведно със законната лихва, считано от 06.02.2018г.;
9. сумата от *** лв., ведно със законната лихва, считано от 06.03.2018г.;
10.сумата от *** лв., ведно със законната лихва, считано от 06.04.2018г.;
11.сумата от *** лв., ведно със законната лихва, считано от 06.05.2018г.;
ІІ. на основание чл.79, ал.1, чл.84, ал.1, изр.1 и чл.86, ал.1, изр.1, вр.
чл.240, ал.1, пр.2 ЗЗД, вр. чл.124, ал.2 ГПК:
12.сумата от *** лв., ведно със законната лихва, считано от 06.06.2018г.;
13.сумата от *** лв., ведно със законната лихва, считано от 06.07.2018г.;
14.сумата от *** лв., ведно със законната лихва, считано от 06.08.2018г.;
15.сумата от *** лв., ведно със законната лихва, считано от 06.09.2018г.;
16.сумата от *** лв., ведно със законната лихва, считано от 06.10.2018г.
Основателността на исковата претенция ищецът обосновава с обстоятелството,
че в периода 2015 - 2016г. предал в заем на ответника, на няколко пъти, парични
суми на обща стойност *** лв. (***). Сочи се, че заемателят от своя страна се
задължил да върне дадените в заем суми в срок до 1-2 месеца след получаването
им. Същият обаче не изпълнил това свое задължение. Твърди се също така, че на
30.05.2017г. страните подписали договор, оформен като споразумение, по силата
на което ответникът се задължил да върне получените в заем суми, както следва:
1.до 30.06.2017г.-сумата от *** лв. (****), платими наведнъж;
2.от месец август до месец декември 2017г., до всяко пето число на месеца,
по *** лв. (*** лева) месечно;
3.от месец януари до месец октомври 2018г., до всяко пето число на месеца,
по ***.00 лв. (*** лева) месечно.
Твърди, че заемателят не е изпълнил задълженията си по сключеното
споразумение, поради което предявил настоящия иск. Претендира разноски.
Ответника по иска, чрез назначения му от съда особен представител адв. А.К.-К.,
в депозирания по реда на чл.131 ГПК отговор, изразява становище за частична
недопустимост и пълна неоснователност на предявените искове. Твърди се, че ищецът не е представил договор
за заем, сключен в писмена форма. Не е съставена разписка, нито е документирано
предаването на парите. В представения документ - Споразумение от 30.05.2017 г.,
според който Е.К.А. се задължава да върне получените заеми, никъде не е
посочено основанието за дадените, според твърдението на ищеца суми. Приема се,
че дори и да се докаже, че сумата е получена от А., този факт не е достатъчен, за
да се предположи, че задължението произтича от заемен договор. Твърди се, че
предаването на парите още преди подписване на споразумението, е само изявление
на ищеца. Сочи се, че обещанието за връщане на получените суми, ако не съдържа
в себе си признание, че са получени от задълженото лице, не може да се цени
като доказателство за вземането. Излага се също така, че предаването на сумата
би могло да е свързано с погасяване на предходен дълг или изпълнение на
задължение по сключен друг неформален договор. Обобщава се, че при наличие на
различни хипотези относно факта на плащането не може от самия факт на
предаването на сумата, при липса на други данни, да се предположи, че страните
сключват договор за заем. Същото било положението, когато едно лице издава частен
документ, че дължи определена сума пари. Поддържа се, че в случая не ставало
ясно дали сумите са били дадени в заем, предвид на съществуването на друг вид
отношения между страните, свързани с търговска дейност във фирма на бащата на
ищеца, където за претендирания период от време 2015-2016г., Е.А. е бил
управител на „**** „***“ ООД.
Във връзка с твърденията на страните по делото е установено и не се спори,
че същите са подписали споразумение от 30.05.2017г., по силата на което същите
са приели за установено в отношенията по между си, че ищецът е предоставил на
ответника през периода 2015-2016г. заем за лични нужди в размер на общо ***
лв., а също така са уговорили и начин на погасяване на задължението, както
следва: 1. до 30.06.2017 г.-сумата от *** лв. (*** лева), платими наведнъж; 2.
от месец август до месец декември 2017г., до всяко пето число на месеца, по ****
лв. (*** лева) месечно; и 3. от месец януари до месец октомври 2018г., до всяко
пето число на месеца, по **** лв. (**** лева) месечно.
От ищеца е представена и нотариална покана за изпълнение на задължението,
отправена от ищеца и връчена на 27.10.2017г. от Нотариус Д. Г. (рег. № 518 и
район на д-вие РС-Дупница) на ответника при условията на чл.44, ал.1, изр.
последно от ГПК.
От разпита на свидетелката Л. П. К.-М., се установява, че многократно
ответникът е заявявал в нейно присъствие, че процесните суми са му дадени в
заем от ищеца и е поемал задължение за връщането им. Свидетелката споделя, че
текста на представеното споразумение от 30.05.2017г. е изготвен от нея, по
молба и в присъствието на страните, които още веднъж са уточнили задълженията
на ответника към ищеца и са уговорили начин за плащането им, след което са се
подписали под споразумението.
При така установената по делото фактическа обстановка, КнОС
намира от правна страна следното.
Заемът за потребление е реален договор, който се счита
сключен, когато въз основа на постигнатото съгласие между страните по него
едната страна даде, а другата получи в заем парична сума. Когато такова реално
предаване на сумата липсва, фактическият състав на сделката не е осъществен. В
производството по иск с правно основание по чл.240, ал.1 ЗЗД върху ищеца лежи
доказателствената тежест да установи, че е дал заемни средства, а при оспорване
на иска, ответникът установява възраженията си: че средствата са дадени на
друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и други
факти съобразно наведените възражения.
В случая наведените с въззивната жалба възражения от
ответника по иска, чрез назначения му особен представител, са следните: че от
събраните доказателства по делото не се установявало безспорно, че между
страните е бил сключен договор за заем, че не са ангажирани от ищеца
доказателства за реалното предаване на сумите, както и че предаването на сумите
може да почива на друг вид правоотношение между страните, че не било отчетено в
съдебното решение, че Е.А. е предал сума в размер на ***лв. на свидетелката К.-М.,
за да я предаде на Н.Б.. Въззивникът, чрез назначения му особен представител,
обосновава защитната си теза на съдебната практика, намерила отражение в
Решение №390/20.05.2010 г. по гр.д.№134/2010г. по описа на ВКС, IV г.о., където е прието, че при наличие на различни хипотези относно факта
на плащането не може от самия факт на предаването на сумата, при липса на други
данни, да се презумира, че страните сключват договор за заем.
В процесния случай, макар при въведено от въззивника
възражение в тази насока, настоящия състав на въззивната инстанция намира, че
предаването на сумата по договора за заем се удостоверява с подписаното от
страните споразумение от 30.05.2017г. В същото е отразено, че ищеца Н. Н. Б. е
предоставил за лични нужди на ответника Е.К.А. през периода 2015 – 2016г., на
няколко пъти, сума на обща стойност ** лева, както и че А. се е задължил да
върне заемите в срок от 1 – 2 месеца за всеки пореден. Реалният елемент -
получаването се удостоверява от заемателя с поемането на задължението "да
върне", а не "да даде" нещо. С подписаното споразумение А. се е
задължил да върне заетите суми, като е уговорен и срок на връщане. Споделя се
извода на районния съд, че със сключеното споразумение безспорно се доказват по
категоричен начин наличието на валидно възникнали облигационни отношения между
страните по сключен договор за заем, по които уговорените суми са били
предадени реално на заемополучателя преди подписване на споразумението. Т.е
налице е именно такова писмено признание за получаване на процесната сума,
обективирано в установителната част на подписаното между страните споразумение.
Настоящия състав на въззивната инстанция не споделя изложения във въззивната
жалба довод, че предаването на сумата може да се дължи на друго налично между
страните правоотношение, а не заемно такова. В Решение №524 от 28.12.2011г. на
ВКС по гр.д.№167/2011г., IV г. о., ГК, докладчик съдията М. Ф. е прието, че в
случай, че предаването на парична сума е установено, но липсват други данни на
какво основание е сторено то, не може да се презумира, че задължението е
възникнало от заемен договор, тъй като задължението може да произтича от друг
източник и ищецът не е освободен от задължението да установи този източник с
допустимите от закона доказателствени средства. При липсата на писмен документ
за предоставяне на сумата по заема, то забраната за разпит на свидетелите е
налице, ако се цели установяването на заемното правоотношение, което е над
определената в закона стойност, какъвто е настоящия случай. Прието е, че при
наличието на документ за предаване на сумата, за останалите елементи на
договора няма забрана за установяването им със свидетелски показания, каквото е
сторено в процеса чрез показанията на свидетелката Л. П. К. – М.. Същата
установява, че многократно ответника е заявявал в нейно присъствие, че
процесните суми са му дадени в заем от ищеца и че същия бил поел задължение за
връщането им, както и че средствата са дадени на ответника за негови лични
нужди. Т.е. в случая се приема, че ищеца е успял при условията на пълно и
главно доказване да докаже релевантните факти на заемното правоотношение, а
именно: съществуване на заемно правоотношение между страните, предаване на
паричната сума от заемодателя на заемателя, изискуемост на задължението за
връщане. По отношение на възражението, че първоинстанционният съд не е взел в
предвид, че А. е предал ***лв. на свидетелката К.-М., заявявайки, че „това е за
забавянето“, настоящият състав счита, че такова възражение не може да бъде
правено за първи път пред въззивната инстанция. След приключване на разпита на
този свидетел процесуалният представител на въззивника е следвало да обоснове това
възражение по основание и размер и съответно насрещната страна да заяви своята
позиция. Това не е сторено. Съдът не може да извлича размера на претендираното
вземане от показанията на свидетел, при липса на други доказателства в тази
насока. А това не е факт, настъпил след предявяване на иска, за да бъде взет в
предвид по реда на чл.235 ал.3 от ГПК.
При изложените
съображения, КнОС приема решението на първоинстанционният съд за правилно и
обосновано и като такова ще бъде потвърдено.
Мотивиран от горното
Кюстендилският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №230/11.05.2018г., постановено от Районен съд Дупница
по гр.дело №603/2015г. по описа на същия съд.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред
ВКС в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.