Р Е Ш Е Н И Е № 260388
гр.Пловдив, 16.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско въззивно отделение, VI състав,
На 17.02.2021 година,
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ДЗИВКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
ТАНЯ ГЕОРГИЕВА
Секретар: Петя Цонкова
като разгледа докладваното от съдия Георгиева въззивно гражданско дело № 57/2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. „В“, представлявано от адв. П. срещу Решение № 261160/05.11.2020 год., постановено по гр. дело № 4072/2020 год. по описа на Районен съд - Пловдив, в частта, с която дружеството е осъдено да заплати на В.Т.А., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата над 656,25 лв. до пълния претендиран размер на вземането, представляваща недължимо платена по клауза от споразумение, част от договор за потребителски кредит № **********.
В жалбата се излагат съображения за неправилност на постановеното съдебно решение в обжалвана част, тъй като претенцията над сумата от 656,25 лв., до пълния присъден с решението размер, била погасена по давност. Възражение в този смисъл се твърди да е своевременно направено с отговора на исковата молба, но първоинстанционният съд не го е взел предвид. Моли се за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на тази претенция.
В законоустановения срок по чл. 263 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия.
Пловдивски окръжен съд, при съобразяване на правомощията си по чл. 269 ГПК, и като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, намери за установено от фактическа и правна страна следното:
Подадената въззивна жалба е допустима, тъй като е депозирана в срок от уведомяването за изготвения съдебен акт, изхожда от легитимирана страна в спора, разполагаща с правен интерес от обжалването , срещу подлежащ на обжалвана съдебен акт.
Съобразно чл. 269 ГПК въззивната инстанция извършва служебна проверка за валидност и допустимост на обжалваното решение. В настоящия случай, по отношение на атакувания съдебен акт са налице реквизитите на чл. 236 от ГПК, поради което решението е действително. Същото освен това е допустимо, тъй като отговаря на процесуалните предпоставки за решаването му по същество. Налице са положителните процесуални предпоставки, обуславящи допустимостта на иска, липсват отрицателни процесуални предпоставки и съдът се е произнесъл в пределите на отправеното от страната искане.
По отношение на проверката за правилност на първоинстанционното съдебно решение, съгласно чл. 269, ал. 1, изр. второ от ГПК въззивният съд е ограничен от наведените оплаквания във въззивната жалба, при съобразяване на изключенията, посочени в мотивите на ТР № 1/2013 год., ОСГТК на ВКС - когато следва да се приложи императивна правна норма и когато се следи служебно за интереса на някоя от страните в производството.
Пред районния съд е бил предявен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на недължимо платена сума в размер на 750 лв., изплатена в полза на „Профи Кредит България“ ЕООД от въззиваемата В.Т.А. съгласно клауза за допълнителни услуги, уговорена в споразумение, представляващо част от договор за паричен заем № **********, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяването на исковата молба до окончателното й заплащане.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за паричен заем № **********, потребителски по своя характер, тъй като отговаря на характеристиките съгласно в чл. 9 от Закона за потребителския кредит (ЗПК). Недължимостта на сумата от 750 лв. произтичала на няколко основания. Сочи се, че уговорената с договора възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, а освен това надвишава трикратния размер на законната лихва - условие за действителност на договора, посочено в чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. Липсвала и яснота по отношение на начинът на изчисляване на годишния процент на разходите и формирането на същият, респ. на общо дължимата съгласно сключения договор – необходим реквизит на договора съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Сочи се още, че в договора не фигурирала информацията по чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК. На всяко едно от посочените основания се твърди недействителност на договора съгласно чл. 22 от ЗПК. Сочи се още, че клаузата за заплащане на възнаграждение за пакет допълнителни услуги противоречи на закона, поради което се твърди същата да е нищожна. На всички наведени основания се поддържа, че платената по тази клауза сума в размер на 750 лв. подлежи на връщане.
В отговора на исковата молба ответникът е оспорил иска, като е поддържал, че както договорът, така и клаузата за допълнителни услуги са действителни. Изложил е твърдения, че във връзка със сключения договор № **********, ищецът е погасил цялата сума, за която е сключен същият, като са предоставени данни в табличен вид, вкл. и за датите на които са правени плащанията от заемополучателя по съответните вноски. Дружеството е повдигнало възражение, че търсеното вземане по отношение на плащания, извършени по споразумението за предоставения пакет за допълнителни услуги преди 16.03.2015 год., с конкретизиран размер от 93,75 лв., е погасено по давност.
С постановеното първоинстанционно решение искът е уважен в цялост, за сумата от 750 лв., ведно със законната лихва. С подадената пред въззивния съд жалба се атакува частта от решението, с която е присъдена сумата над 656, 25 лв. до пълния претендиран размер, или 93,75 лв. След анализ на съдържанието на описаното в споразумението и т. 15 от общите условия към договора, районният съд достига до извода, че сумите, уговорени за отделно изплащане съгласно споразумението, касаят именно усвояването и управлението на кредита, поради което уговорка в този смисъл представлява заобикаляне на закона и влече нищожност на споразумението. Последното води до извода, че платената по него сума като възнаграждение за допълнителни услуги подлежи на връщане като дадена без основание. Този извод, поради необжалването му с настоящата въззивна жалба, е придобил сила на присъдено нещо. Не е било оспорено и пред двете инстанции и твърдението на ответника, че на същия е била изплатена цялата сума по кредита, включваща недължимо платеното възнаграждение, уговорено със споразумението. Плащането е направено на вноски, чиито размер и момент на осъществяване е подробно описан в таблица, приложена в отговора на исковата молба, което се приема за безспорно фактическо твърдение, по делото.
При описаната и възприета от съда фактическа обстановка, възражението на жалбоподателя за изтекла погасителна давност за част от вземането се явява основателно. Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. При вземания за неоснователно обогатяване в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД – за връщане на даденото при начална липса на основание, какъвто е настоящия случай, изискуемостта настъпва в деня на плащането.
В настоящия казус, според таблицата, инкорпорирана в отговора, плащанията по първите три вноски от кредита, са извършени съответно на дати 08.01.2015 год., 28.01.2015 год. и 04.03.2015 год. Давността за всяко от тези плащания започва да тече от датата на извършването им и е петгодишна, поради което за трите плащания този срок изтича съответно на дати 08.01.2020 год., 28.01.2020 год. и 04.03.2020 год. И трите предхождат момента на подаване на исковата молба, която е входирана в регистратурата на ПРС на 16.03.2020 год. Поради изложеното, искът по чл. 55, ал. 1 ЗЗД в тази му част е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
Предвид изложеното, решението в
обжалваната му част следва да се отмени и да се постанови друго, с което искът
за сумата над 656, 25 лв. да се отхвърли като погасен по давност.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, а и предвид своевременно направените искания в този смисъл, следва да се преуреди въпросът за разноските, присъдени в първата инстанция и да се присъдя дължимите такива във въззивната инстанция.
Пропорционално на отхвърлената част от предявения иск, на ищцата се дължат разноски в размер на 262,50 лв. за адвокатска защита и 43,75 лв. - за заплатена държавна такса, като за сумите над тези размери първоинстанционното решение следва да бъде отменено. Съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК, настоящия съд определя размера на дължимото възнаграждение за юрисконсултска защита на дружеството за всяка една от двете инстанции по 100 лв. Съобразно отхвърлената част от иска, за първата инстанция на дружеството се дължат разноски за защита в размер на 12.50 лв. Пред въззивния съд жалбата на дружеството е изцяло уважена, поради което следва да му се присъди заплатената от него държавна такса – 25 лв., както и 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 25 от НЗПП.
Поради изложеното, Пловдивски окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 261160/05.11.2020 год., постановено по гр. дело № 4072/2020 год. по описа на Районен съд - Пловдив, в частта, с която „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. „В“ е осъдено да заплати на В.Т.А., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата над 656,25 лв. до пълния размер от 750 лв.,, представляваща недължимо платена по клауза от споразумение за допълнителни услуги, част от договор за потребителски кредит № **********; сумата над 43, 75 лв. - деловодни разноски пред първа инстанция както и сумата над 262, 50 лв. присъдено на осн.чл.38, ал.2 ЗАДв. възнаграждение на адвокатско дръжуство „Гърбев“ , гр.Пловдив за адвокатска защита пред първа инстанция и като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от В.Т.А., ЕГН **********, с адрес: *** против „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. „В“ иск за заплащане на сума над 656,25 лв. до пълния предявен размер от 750 лв., недължимо платена по клауза от споразумение за допълнителни услуги, част от договор за потребителски кредит № **********.
В останалата си част решението е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА В.Т.А., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. „В“ сумата от общо 112, 50 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение пред първа и въззивна инстанция, както и 25 лв. - държавна такса, заплатена за въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.