РЕШЕНИЕ
гр. София, ЙЙЙЙЙ.. г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, III гВУ състав в публично заседание на двадесет и пети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
МЛ. СЪДИЯ: БИЛЯНА КОЕВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от мл. съдия Коева гр.
д. № 12826/2018 г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение от 20.12.2017 г., постановено по гр. д. № 9753/2016
г. по описа на СРС, 124 състав, е частично уважен предявеният от Д.О.з. ЕАД
срещу ЗК О. Р клон България КЧТ регресен осъдителен иск с правно основание чл.
213, ал. 1 КЗ (отм.), във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, като е осъдено ответното
дружество да заплати на ищцовото дружество сумата в размер от 2 859, 08 лв. Р
невъзстановено застрахователно обезщетение по щета № 44012131201398, ведно със
законната лихва върху сумата от датата на депозиране на исковата молба до
окончателното плащане. С решението искът е отхвърлен до пълния предявен размер
от 4630, 70 лв.
Решението на СРС е обжалвано
от ответника в частта, с която е уважен предявеният искт, Излагат
се доводи
за неправилност на постановения краен съдебен акт, като поддържа, че решението
на СРС е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон
и необосновано. Твърди се, че определеното от съда обезщетение
значително надхвърля нормативно установените критерии за неговото определяне. В
този смисъл твърди, че третият вариант предложен от вещото лице е следвало да
бъде взет предвид при определяне размера на обезщетението, тъй като цените на
алтернативния вносител са по ниски, а това са действителните вреди причинени на
МПС. Поддържа, че процесният автомобил е бил извънгаранционен, поради което не
е било необходимо отремонтирането му в официален сервиз. Искането към съда е да
бъде отменено решението в обжалваната част и да бъде отхвърлен предявения иск.
Претендират се разноски.
Въззиваемият-ищец е подал в срок отговор на въззивната
жалба, в който се поддържа становище за нейната неоснователност. Счита, че определеното
обезщетение е правилно и съобразено с материалния закон. Искането към съда е да
потвърди решението на СРС и да бъдат присъдени сторените разноски.
Съдът, като съобрази доводите
на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното от фактическа и правна страна, във връзка с
наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта Р в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни
основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната част.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, поради
което е допустима, а разгледана по същество е частично основателна.
СРС, 124 състав, е бил сезиран с осъдителен иск с
правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) във вр. с чл. 45 ЗЗД.
В чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) е уредено едно специално
суброгационно право в отклонение от чл. 74 ЗЗД, тъй като застрахователят при
настъпване на застрахователното събитие не изпълнява чуждо правно задължение, а
изплащайки застрахователно обезщетение, изпълнява свое договорно задължение,
вследствие на което по силата на чл. 213, ал. 1 КЗ (отм.) встъпва в правата на
увредения срещу причинителя на вредата.
За да възникване регресното притезателно право на
застрахователя по имуществено застраховане срещу причинителя на процесните
имуществени вреди трябва в обективната действителност да бъдат осъществени
следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличие на действително
застрахователно правоотношение между увредения и ищеца 2) за увредения да е
възникнало право на вземане на извъндоговорно основание срещу причинителя на
вредата Р арг. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, т.е. вредите да са причинени от делинквента
чрез неговото виновно и противоправно поведение; 3) застрахователят по
имущественото застраховане да е изплатил застрахователно обезщетение за
настъпилото увреждане на застрахованата вещ и 4) към момента на настъпване на
процесното застрахователно събитие деликтната отговорност на ответника да е
била обезпечена чрез сключване на договор за застраховка гГражданска
отговорностУ.
Правният спор
пред въззивната инстанция въведен с въззивната жалба и по отношение на който
следва да се концентрира решаващата дейност на СГС се съсредоточава върху
въпросът за размера на дължимото обезщетение.
Съгласно императивната правна
норма, уредена в чл. 208, ал. 3 КЗ, застрахователното обезщетението трябва да
бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието.
Следователно, от съществено значение е
размерът на действително причинения вредоносен резултат, като е ирелевантно
обстоятелството дали причинените вреди действително са били отстранени чрез
тяхното отремонтиране. Тъй като застрахователят по договор за застраховка
гГражданска отговорностУ обезпечава деликтната отговорност на виновния за
настъпването на процесния вредоносен резултат, неговата
обезпечително-гаранционна отговорност е функционално
обусловена от отговорността на делинквента по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, поради което
застрахователят по договор за застраховка гГражданска отговорностУ отговоря до
размера и обема на имуществената отговорност на делинквента. Застрахователят по
имущественото застраховане може с оглед основните принципи в облигационното
право Р свободата на договаряне и автономията на волята (арг. чл. 8 и чл. 9 ЗЗД), да се задължи да покрива в по-висок размер причинените на застрахования
имуществени вреди. В този смисъл страните по договора за имуществено
застраховане могат да уговорят, че увреденият автомобил, предмет на
застрахователното покритие, ще бъде отремонтиран при най-високите
възнаграждения за извършване на този вид работа Р както в Република България,
така и извън нейните териториални предели, вкл. и в сервизи на
застрахованото лице Р по цени, които той самият определи, вкл. и при
гарантираната му висока печалба, но тези уговорки не могат по никакъв начин
да обвържат делинквента, който носи извъндоговорна отговорност (арг. чл. 21,
ал. 1 ЗЗД, който предписва, че договорът поражда действие само между страните по него, а спрямо трети лица - само в предвидените
в закона случаи), респ. застрахователя по договор за застраховка гГражданска
отговорностУ, който е обезпечил неговата деликтна отговорност и поради това
обстоятелство обезпечително-гаранционната отговорност е функционално обусловена
от пределите на деликтната отговорност. Тези правни изводи в пълна степен са
относими и при увреждане на автомобили, чийто гаранционен срок не е изтекъл
към момента на причиняването на имуществените вреди на техните собственици.
В този смисъл застрахователят по имуществено застраховане може да се задължи да
заплати извършения ремонт на увредения автомобил в официален сервиз на
съответната автомобилна марка в Република България, но ако заплатеното
възнаграждение по този договор за изработка надвишава действително причинените
на увредения имуществени вреди (по
средни пазарни цени), възникналото регресно право срещу делинквента,
респ. срещу неговия застраховател по договор за застраховка гГражданска
отговорностУ ще може да бъде удовлетворено само до размера, до който
делинквентът отговаря имуществено. Следва да се подчертае, че в
първоинстанционното производство не са наведени доводи по отношение на
обстоятелството, че увреденият лек автомобил е в гаранция към момента на
отстраняване на причинените щети, нито са събрани доказателства в тази насока,
напротив вещото лице в проведеното съдебно заседание на 22.11.2016 г. изяснява,
че автомобилът към датата на настъпване на ПТП не е в гаранционния период.
В Решение №
52/08.07.2010 г. по т. д. № 652/2009 г. на ВКС, ТК е прието, че гпри определяне
на обезщетението по Кодекса за застраховането прилагането на Методиката за
уреждане на претенции за обезщетение на вреди по чл. 4 на Приложение № 1 към
чл. 15, ал. 4 от Наредба № 24/08.03.06 г. не е задължително. Определеното
застрахователно обезщетение въз основа на заключение на вещо лице може да
надвишава минималната долна граница по чл. 4 на Приложение № 1. При съдебно
предявена претенция за заплащане на застрахователно обезщетение съдът следва да
определи застрахователното обезщетение по действителната стойност на вредата
към момента на настъпване на застрахователното събитие Р чл. 208, ал. 3 КЗ, като
ползва заключение на вещо лице, но без да е обвързан при кредитирането му да
проверява дали не се надвишават минималните размери по Методиката към Наредба №
24/08.03.06 г. Застрахователното обезщетение е определено по заключението на
изслушаната автотехническа експертиза, в което са изчислени разходите за нови
части и труд за ремонт на увреденото МПС по
пазарни цени към датата на ПТПУ. В този смисъл е и Решение № 165/24.10.2013
г., постановено по реда на чл. 290 ГПК по т. дело № 469/2012 г. по описа на
ВКС, ТК, ІІ отд., в което се приема, че гсъгласно постоянната практика на ВКС,
обективирана в Решение № 52/08.07.2010 г. по т. д. № 652/2009 г. на ВКС, ТК, I
т. о. и Решение № 109/14.11.2011 г. по т. д. № 870/2010г. на ВКС, ТК, I т. о.,
Методиката за уреждане на претенции за обезщетение на вреди, причинени на МПС,
въведена с чл. 1 ал. 3 от Наредба № 24/08.03.2006г. на КФН, се прилага като
минимална долна граница в случаите, когато не са представени надлежни
доказателства за извършен ремонт на МПС в сервиз и за случаите, когато
застрахователното обезщетение се определя по експертна оценка. Поради това, при
определяне размера на обезщетението, прилагането на Методиката за уреждане на
претенции за обезщетение на вреди по чл. 4 на Приложение № 1 към чл. 15, ал. 4
от Наредба № 24/08.03.06г. на КФН не е задължително. Определеното
застрахователно обезщетение, въз основа на заключение на вещо лице, може
да надвишава минималната долна граница по чл. 4 на Приложение № 1, когато не са
представени документи за извършен ремонт на МПС в сервиз, а размерът на
обезщетението е бил определен от застрахователя в съответствие с Наредба №
24/08.03.2006г. на КФН. При съдебно предявена претенция за заплащане на
застрахователно обезщетение съдът следва да определи застрахователното
обезщетение по действителната стойност
на вредата към момента на настъпване на застрахователното събитие съгласно чл.
208, ал. 3 КЗ, като ползва заключение на вещо лице, без да е обвързан при
кредитирането му да проверява дали не се надвишават минималните размери по
Методиката към Наредба № 24/08.03.06 г. на КФН. Това разрешение на релевантния
правен въпрос е валидно, както за обезщетение по пряк иск по чл. 226 КЗ, така и
при регресен иск по чл. 213 КЗ.У.
От приетата като компетентно
изготвена и неоспорена от страните САТЕ се установява, че към момента на
настъпване на процесното застрахователно събитие стойността на причинения
вредоносен резултат от делинквента, чиято имуществена отговорност през
релевантния период е била обезпечена от ответното дружество чрез сключване на
договор за застраховка гГражданска отговорностУ, е в размер на сумата от 19 439, 70 лв. Р средни пазарни цени към
датата на ПТП от официалния вносител, а стойността на ремонта по средни пазарни
цени с нови части от алтернативен доставчик е 16 527,72 лв.
Съобразно изложеното, настоящият съдебен състав
намира, че е основателно оплакването на въззивника, че СРС
неправилно е определил размера на вредите. Видно от неоспореното заключение на САТЕ,
което съдът кредитира, вещото лице е оценило размера на причинените вреди в два
варианта: по средни пазарни цени с вложени нови части от официалния вносител и
по средни пазарни цени с вложени нови части закупени от алтернативен доставчик,
предвид факта, че в случая към датата на ПТП, увреденият автомобил не е бил в
гаранционен срок. В конкретния случай действителните вреди са тези, които
увреденият реално би заплатил за ремонта на процесното МПС на свободния пазар,
т. е. по средни пазарни цени, което според АТЕ възлиза на 16 527,72 лв., т.е. в
по-нисък размер от заплатеното от ищеца обезщетение Р 16 580, 62 лв. Ето
защо вземането на ищеца по чл. 213, ал.
1 КЗ срещу ответника се явява удовлетворено в пълен размер с
извършеното плащане преди завеждане на делото.
Поради гореизложеното, решението на СРС следва да бъде
отменено в обжалваната част, а предявеният иск следва да бъде отхвърлен.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал.3
от ГПК, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответното
дружество направените в първоинстанционно производство съдебни разноски в
размер на 550 лева, както и направените във въззивното производство разноски в
размер на 57,18 лева за държавна такса.
С оглед на цената на иска въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл.
69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение от 20.12.2017 г., постановено по гр. д. № 9753/2016
г. по описа на СРС, 124 състав в
обжалваната част, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от ТД.О.з.У ЕАД, ЕИК ******** срещу ЗК О.
чрез ЗК О. Р клон България КЧТ, ЕИК ******** иск с правно основание чл. 213,
ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45 ЗЗД за заплащане на сумата 2 859, 08 лв. Р невъзстановено застрахователно обезщетение по щета
№ 44012131201398, ведно със законната лихва върху сумата от датата на
депозиране на исковата молба до окончателното плащане.
ОСЪЖДА ТД.О.з.У ЕАД, ЕИК ******** да заплати на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК и чл. 273 ГПК на ЗК О. чрез ЗК О.
Р клон България КЧТ, ЕИК ******** сумата
от 550 лв. Р разноски за първоинстанционното
производство и сумата 57, 18 лв. Р
разноски за въззивното производство.
Решението в частта, с която е отхвърлен иска до пълния предявен
размер от 4630, 70 лв. е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.