№ 868
гр. София, 13.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Машев
Членове:Златина Рубиева
Петя Алексиева
при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова
като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело
№ 20211000503756 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 264057/17.06.2021 г., постановено по гр. д. № 4459/2018 г. по описа на
СГС, ГО, I-23 състав, частично са уважени предявените от Л. Ю. М., Ю. Л. Ю., А. Л. Ю.
(тримата са наследници на починалата Л. Р. М.); А. Ф. Т., Ю. Н. С., Г. Н. С. (тримата са
наследници на починалия в хода на процеса Н. С. Ю., наследник на С. Ю. А., като с
Определение, постановено в о. с. з. на 21.05.2021 г., те са конституирани на основание чл.
227 ГПК в неговото процесуално качество); Ю. С. Ю. и А. С. Ю. (двамата са наследници на
С. Ю. А.) срещу Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни
застрахователи” кумулативно активно субективно съединени осъдителни искове с правно
основание чл. 515, ал. 3, т. 2 КЗ за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени
вреди от смъртта на Л. Р. М. (за ищците Л. Ю. М., Ю. Л. Ю., А. Л. Ю.) и от смъртта на С. Ю.
А. (за ищците Ю. С. Ю. и А. С. Ю., както и за новоконституираните ищци по реда на чл. 227
ГПК в качеството на починалия по време на процеса наследник - А. Ф. Т., Ю. Н. С., Г. Н.
С.), настъпила вследствие на осъществено от виното лице А. А. ПТП на територията на
Република Румъния (на 17.03.2017 г.) - в размер на по 100000 лв. в полза на първоначалните
ищци, ведно със законната лихва от 11.10.2017 г. до окончателното заплащане на главните
парични притезания.
За да постанови решението, първоинстанционният съд е приел, че за уреждане на
обществените отношения, свързани с настъпването на процесния деликт и неговите правни
последици, е приложимо българското материално право съгласно стълкновителната правна
норма, уредена в чл. 4, ал. 2 от Регламент (ЕО) № 864/2007 г. (Рим II), предписваща, че
когато както делинквентът, така и пострадалото лице имат обичайно местопребиваване в
една и съща държава към момента на настъпване на вредоносния резултат, се прилага
правото на тази държава. Обосновал е пасивната материална легитимация на ответника с
разпоредбата на чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „б” КЗ, тъй като в 2-месечен срок от настъпването на
1
застрахователното събитие в Република Румъния не е могло да се установи застрахователят
на виновния водач. Счел е за неоснователно оспорването на ответника, че за причинените от
процесното ПТП неимуществени вреди отговоря Гаранционният фонд, тъй като
увреждащото МПС обичайно се е намирало в Нидерландия, а не в Република България,
поради което не е приложима правната норма, уредена в чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „б” КЗ -
последният собственик на управлявания от делинквента лек автомобил го е ползвал именно
в Нидерландия, като МПС не е било насочено с местоназначение и регистрация в Република
България (непосредствено след закупуването му). Това правнорелевантно обстоятелство се
установявало от свидетелските показания на делинквента - А. А., който изяснява, че
покупката на автомобила не е била сключена с цел директно доставяне на автомобила на
територията на Република България, респ. да бъде регистриран в България. При анализиране
на събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е приел, че съобразно
критериите за справедливост, установени в чл. 52 ЗЗД, заместващото обезщетение за
причинените на наследниците на загиналите пътници в процесното МПС възлиза на сумата
от по 100000 лв. - за всеки един от тях. Като неоснователно е оставено без уважение
своевременно релевираното материалноправно възражение за съпричиняване на
вредоносния резултат от противоправното поведение на жертвите (пътници в лекия
автомобил без правилно поставен предпазен колан).
Така постановеното решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е обжалвано от ищците в
частта, в която частично са отхвърлени осъдителните искове с правно основание чл. 515, ал.
3, т. 2 КЗ – за заплащане на заместващо обезщетение за причинени неимуществени вреди
над присъдената сума от 100000 лв. до размера от 150000 лв. (за всеки един от тях, вкл. и за
новоконституираните ищци, които са встъпили в процесуалните права на починалата по
време на процеса страна). Въззивниците поддържат, че решението е неправилно, тъй като
при определяне размера на заместващото обезщетение съобразно критериите за
справедливост, установени в нормата на чл. 52 ЗЗД, решаващият първоинстанционен съд не
е съобразил в достатъчна степен високия интензитет на претърпените неимуществени вреди
- ищците и починалите им наследодатели били изградили отношения, които се отличавали с
изключителна духовна близост и привързаност, с определена зависимост в емоционален и
материален аспект.
В срока по чл. 263 ГПК въззиваемото сдружение чрез процесуалния си представител
е подало отговор на въззивната жалба, с който я оспорва, като поддържа, че при определяне
размера на претендираното от ищците заместващо обезщетение първоинстанционният съд
напълно е съобразил критериите за справедливост, предписани в чл. 52 ЗЗД.
Решението е обжалвано и от ответника в частта, в която предявените активно
субективно съединени осъдителни искове са уважени - до присъдената сума от 100000 лв.
(за всеки един от тях). Въззивникът счита, че не той, а българският Гаранционен фонд е
материално легитимиран да заплати на ищците заместващо обезщетение за причинените им
при настъпване на процесното ПТП неимуществени вреди, тъй като делинквентът, чието
обичайно местопребиваване е в Република България, е управлявал МПС, чието обичайно
местопребиваване е било също в Република България, без валиден регистрационен номер и
действаща застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Счита, че, тъй като
процесното ПТП е настъпило на територията на Република Румъния, при релевираните вече
фактически и правни доводи, за причинените на ищците неимуществени вреди гаранционно-
обезпечителна отговорност носи румънският Гаранционен фонд. Не поддържа своевременно
релевираното в отговора на исковата молба материалноправно възражение за съпричиняване
на вредоносния резултат от пострадалите, като не оспорва фактическия извод, че смъртта на
двамата пътници в процесния лек автомобил е в причинно-следствена връзка с виновното
противоправно поведение на водача на това МПС.
Въззиваемите-ищци са подали в законоустановения срок писмен отговор на тази
2
въззивна жалба, в който изразяват правно становище за нейната неоснователност, тъй като
от събраните по делото доказателства се изяснявало, че пасивна материална легитимация
притежава ответникът, а не българският или румънският Гаранционен фонд.
Ответникът е подал в законоустановения срок и въззивна частна жалба срещу
Определение № 274048/09.09.2021 г., с което частично е оставена без уважение на
основание чл. 248, ал. 1 ГПК молбата му за изменение на постановеното по делото решение
в частта му за разноските, но с оглед изхода на правния спор, предмет на въззивното
производство, въззивният съд трябва да разпредели отговорността за разноските пред СГС,
поради което тя трябва да бъде оставена без разглеждане.
Първоинстанционното решение не е обжалвано от ищците в частта, в която
предявените активно субективно съединени осъдителни искове са отхвърлени над сумата от
150000 лв. до пълния им предявен размер от 200000 лв., поради което в тази част то е влязло
в сила и въззивният съд не дължи произнасяне.
Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което са
допустими, а разгледана по същество, въззивната жалба, предявена от ищците, е частично
основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
СГС, ГО, I-23 състав, е бил сезиран с кумулативно активно субективно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 515, ал. 3, т. 2 КЗ за заплащане на обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от смъртта на Л. Р. М. и С. Ю. А., вследствие настъпило
ПТП на територията на Република Румъния.
Неоснователно се явява поддържаното и пред настоящата съдебна инстанция правно
съждение на ответника, че за решаване на правния спор, предмет на настоящото исково
производство, следва да се приложи румънското обективно право, тъй като процесното
непозволено увреждане – смъртта на Л. Р. М. и С. Ю. А., е настъпило в Република Румъния.
Съгласно чл. 4, ал. 1 Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на
Съвета от 11.07.2007 г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим
II”) приложимото право към извъндоговорни задължения, произтичащи от непозволено
увреждане, е правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е
настъпил вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват непреките
последици от този факт.
Тъй като предявеният пряк иск се основава на деликт, относимо за правилното
решаване на правния спор е задължителното за националните съдилища тълкуване на
общностното право, дадено в Решение на СЕС от 10.12.2015 г. по дело С-350/14 г. (относно
тълкуването на термина „непреки последици от вредоносния факт”). В диспозитива на това
решение е прието, че чл. 4, ал. 1 от този Регламент трябва да се тълкува за целите на
определянето на приложимото право към извъндоговорни задължения, произтичащи от
ПТП, в смисъл, че вреди, които са свързани със смърт на лице при такова произшествие,
настъпило в държавата членка на сезирания съд, и които са претърпени от негови близки
роднини с местопребиваване в друга държава членка, трябва да се квалифицират като
„непреки последици” от това произшествие по смисъла на посочената разпоредба, поради
което за установяване на фактите относно настъпилия деликт и правните последици от него
3
би било приложимо румънското право. Но в чл. 4, ал. 2 от Регламента е уредено едно
изключение от това правило, а именно когато делинквентът и увреденото лице имат
обичайно местопребиваване в една и съща държава към момента на настъпване на вредата,
се прилага правото на тази държава. Не е спорно, че към момента на причиняване на
процесното непозволено увреждане (смъртта на наследодателите на ищците) делинквентът
А. А. е имал обичайно местопребиваване в Република България (този факт изрично се
признава от ответника във въззивната му жалба - „... недвусмислено се установява, че...
водачът, който обичайно се намира на територията на Република България...”). От събраните
по делото доказателства (писмени и гласни) си изяснява правнорелевантното обстоятелство,
че и починалите при това ПТП лица също са имали обичайно местопребиваване в Република
България (свидетелят А.: „Познавам Л. (нарича я Л. или А.) от евангелистката църква в гр.
***. Посещаваше редовно църквата заедно с мъжа си и двамата си сина. Едно момиче от
църквата беше заминало в чужбина и Л. веднъж сподели, че иска да отиде да я гледа, защото
тя е претъпяла много тежка гинекологична операция и няма кой да се грижи за нея”.
Свидетелят М.: „Познавам С. Ю., моя приятелка живее до дядо С.. Събота и неделя, когато
съм ходила там, съм виждала, че дядо С. постоянно беше в градината, постоянно гледаше
зеленчуци”). Следователно, приложимото материално право при уреждане на деликта и
неговите противоправни последици е българското обективно право. Но тъй като ответникът
не оспорва настъпването нито на процесното непозволено увреждане, нито причинения
вредоносен резултат, с оглед на обстоятелството, че по румънското право не е установен
лимит на заместващото обезщетение, което да надвишава предявените искове (съгласно
обжалвания размер претендираното заместващо обезщетение възлиза на 150000 лв. за всеки
един от първоначалните ищци), за правилното решаване на настоящия казус е ирелевантно
обстоятелството дали юридическите факти, включени във фактическия състав на деликта,
ще бъдат подведени под българското или румънското обективно материално право
(процесуалният представител на ответника изрично в проведеното пред САС о. с. з. на
12.04.2022 г. заяви, че не му е известно по румънското право да са въведени лимити при
заплащане на заместващо обезщетение за причинени неимуществени вреди от смърт при
деликт, а единствено лимити при дължимите застрахователни обезщетения, които са
идентични с тези във всички държави членки на ЕС, вкл. и в Република България).
Както бе изяснено, въззивният съд действа като апелация (т. нар. ограничен въззив –
арг. чл. 269, изр. 2 ГПК), поради което той следва да се произнесе само по релевираните във
въззивните жалби доводи. Следователно, правният спор, пренесен пред настоящата съдебна
инстанция с въззивните жалби, се съсредоточава върху обстоятелството дали ответникът е
пасивно материално легитимиран да носи гаранционно-обезпечителна отговорност за
настъпилите неимуществени вреди, респ. дали първоинстанционният съд правилно е
приложил критериите за справедливост, уредени в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, при
определяне размера на заместващото обезщетение. Както бе изяснено, ответникът не
поддържа своевременно релевираното в отговора на исковата молба материалноправно
възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалите, поради което
въззивният съд не дължи произнасяне по тези факти (арг. чл. 269, изр. 2 ГПК).
В съображение 25 от Преамбюла към Директива 2000/26/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 16 май 2000 г. (Четвърта директива за автомобилното
застраховане) е подчертана социалната функция на националните компенсационни органи,
които трябва да обезпечат заплащането на дължимото обезщетение на пострадалите, чието
обичайно местопребиваване е в държавата, в която се намира седалището на
компенсационния орган, при настъпване на ПТП в чужда държава, вкл. когато деликтната
4
отговорност на виновния водач на МПС не е била обезпечена чрез сключване на договор за
застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите („За да се гарантира, че
пострадалото лице няма да остане без обезщетение, на което има право, е необходимо да
се създаде орган за изплащане на обезщетения, към който увреденото лице може да се
обръща, когато предприятието не е назначило представител, явно бави уреждането на
претенцията или не може да бъде установено”). И след заплащането на дължимото
обезщетение националният компенсационен орган има право да се суброгира в правата на
пострадалите лице срещу делинквента, неговия застраховател или срещу друг
компенсационен или гаранционен орган в държавата, където е настъпило непозволеното
увреждане (арг. от съображение 28 от Директивата). Тази социална функция на Директивата
ясно е подчертана в разпоредбата на чл. 7, ал. 1, която предписва, че ако превозното
средство, с което е извършен деликтът, не може да бъде установено или в 2-месечен срок от
настъпилото ПТП не е възможно да бъде установено застрахователното предприятие,
пострадалото лице може да подаде искане за обезщетение до органа за изплащане на
обезщетения в държавата-членка по своето местоживеене. Следователно, когато
съответният застраховател на гражданската отговорност на виновния водач необосновано
отказва да заплати дължимото застрахователно обезщетение в 2-месечен срок от настъпване
на ПТП, вкл. и когато заявява, че „застрахователната полица е невалидна”, този спор
относно възникването на обезпечително-гаранционната отговорност на застрахователя не
трябва да създава затруднения на пострадалите да получат дължимото обезщетение, а
националният орган за изплащане на обезщетение по смисъла на Директивата трябва
веднага да удовлетвори предявените притезания от пострадалите, а впоследствие,
суброгирайки се в правата на удовлетворените кредитори, да предяви регресни претенции
срещу застрахователя или гаранционните органи по местонастъпване на вредата, респ. по
обичайното местонахождение на автомобила, с който е осъществен деликтът. В случай че
националният компенсационен орган оспорва своята пасивна материална легитимация с
довода, че застраховател или национален или чуждестранен гаранционен фонд носят
обезпечително-гаранционна отговорност, въпреки че те са отказали да заплатят дължимото
обезщетение в 2-месечен срок от настъпване на ПТП, не биха се постигнали нормативните
цели на Директивата. В този смисъл е и съображение 26 от Директивата - „Ролята на органа
за изплащане на обезщетения се състои в уреждане на претенцията по отношение на всички
претърпени от пострадалото лице вреди само в случаи, които подлежат на обективно
установяване, и поради това дейността на този орган трябва да се ограничава до проверка
дали е отправено предложение за обезщетение по установения ред и в предвидените
срокове, без да се прави преценка по същество”. Именно в този нормативен акт на
общностното право е уреден механизъм както за пълно и своевременно обезщетяване на
пострадалите, така и за уреждане на споровете между компенсационните органи и
гаранционните фондове в страните, обвързани от системата с международен сертификат
„Зелена карта”, вкл. и относно обстоятелството дали деликтната отговорност на виновния
водач е била обезпечена чрез сключване на договор за застраховка „Гражданска
отговорност” на автомобилистите.
5
Националният компенсационен орган е длъжен да съдейства на пострадалите лица, в случай
че е налице отговорност на застраховател или на чужд компенсационен или гаранционен
орган (той трябва да установи всички релевантни факти, както предписва правната норма на
чл. 516, ал. 3 КЗ: 1. застрахователя на виновния водач и неговия представител в Република
България за уреждане на претенции; 2. институцията, натоварена да действа като
компенсационен орган в държавата членка, където е установен застрахователят; 3. виновния
водач, ако са известни самоличността и адресът му; 4. гаранционния фонд на държавата
членка, в която е мястото, където се намира моторното превозно средство на виновния
водач, когато не може да се установи застрахователят; 5. гаранционния фонд на държавата
членка, в която е настъпило застрахователното събитие и не може да се установи моторното
превозно средство на виновния водач), но не може да откаже плащане на обезщетение, ако
тези правни субекти вече са отказали да заплатят дължимото обезщетение.
Установява се, че деликтната отговорност на виновния водач на процесното МПС е била
обезпечена чрез сключване на договор за „Гражданска отговорност” на автомобилистите с
нидерландския застраховател „ASR Schadenverzekering N. V.”, обективиран в полица № NL-
633/60445/60878 (от л. 74 до л. 80 от кориците на първоинстанционното дело), със срок на
застрахователно покритие, който включва и моментът на настъпване на процесното ПТП -
на 17.03.2017 г. (15.03.2017 г.-29.03.2017 г.). Макар че процесуалният представител на
ищците е предявил застрахователна претенция към кореспондента на това застрахователно
дружество в Република България, той е бил уведомен, че не е било получено потвърждение
за застрахователното покритие от нидерландския застраховател. Следователно, възникнал е
спор дали чуждестранният застраховател е обезпечавал настъпването на процесното
застрахователно събитие (ирелевантно за правилното решаване на правния спор, предмет на
настоящото съдебно производство, е обстоятелството дали този отказ е бил обоснован), т.е.
в 2-месечен срок от настъпване на процесното застрахователно събитие обективно (при
възникнал извънсъдебен спор) не е могло да се установи застрахователят на виновния
водач. И тъй като застрахователното събитие е настъпило в държава членка, различна от
Република България (в Република Румъния), породените правнорелевантни факти трябва да
се подведат под диспозицията на чл. 7, ал. 1 от Директивата („в двумесечен срок от
произшествието не е възможно да бъде установено застрахователното предприятие”), който
е транспониран в чл. 515, ал. 3, т. 2 от българския КЗ. В противоречие с целите на
Директивата би било поведението на национален компенсационен орган, който при наличие
на спор дали застраховател или чужд компенсационен, или гаранционен фонд носи
обезпечително-гаранционна отговорност, не съдейства на пострадалите да получат
дължимото им се обезщетение, като през периода на един проточил се във времето съдебен
процес въвежда (в противоречие с процесуалните правила на националния граждански
процес - арг. чл. 131, ал. 1 ГПК, чл. 146, ал. 2 ГПК, чл. 147 ГПК и чл. 266, ал. 1 ГПК) все
нови факти, чрез които да насочва ищците към отправяне на претенции към чужди или
национални гаранционни фондове, при все че поради изтекла погасителна давност техните
застрахователни претенции не биха били удовлетворени.
6
Следователно, за пораждане на обезпечително-гаранционната отговорност на българския
компенсационен орган е ирелевантно обстоятелството дали и кога процесният лек
автомобил е бил „снет от отчет от съответните регистри на МПС с нидерландска
регистрация и има ли данни същият да е изведен от територията на Нидерландия; чия
собственост е автомобилът към 17.03.2017 г.” (всички тези факти са установени в процеса
на доказване по настоящото исково производство, вкл. и чрез възлагане и изпълнение на
международни съдебни поръчки). Същественото е, че обичайното местопребиваване на
увредените лица е било в Република България, като в 2-месечен срок от настъпването на
застрахователното събитие в Република Румъния не е могло да се определи застрахователят
на виновния водач (при установеното обстоятелство, че нидерландски застраховател е
обезпечавал деликтната отговорност на виновния водач към момента на настъпване на
релевантното застрахователно събитие, но той е отказал в 2-месечен срок да заплати
застрахователно обезщетение - без значение е дали този отказ е бил основателен).
Следователно, законосъобразно първоинстанционният съд е подвел заявените от
ищците фактически твърдения (юридически факти) под хипотезиса на правната норма,
уредена в 515, ал. 3, т. 2 КЗ, като е достигнал до правилния правен извод, че ответникът
притежава надлежна пасивна материална легитимация за заплащане на заместващо
обезщетение за причинените на ищците неимуществени вреди вследствие смъртта на
техните наследодатели.
При определяне размера на заместващото обезщетение при причинена смърт на
близък – в конкретния случай на съпруг и деца, е необходимо да се отчете начинът на
извършването на противоправното деяние, претърпените от ищците психически страдания
от загубата на близкия родственик, неговата възраст, социално-икономическите условия в
страната към момента на настъпване на застрахователното събитие – в началото на 2017 г.,
както и нормативно определеният лимит на обезщетението за настъпили неимуществени
вреди, виновно причинени от застраховано лице по застраховка „Гражданска отговорност” –
в размер на 10 млн. лева при причиняване на неимуществени вреди, независимо от броя на
пострадалите лица (арг. чл. 492, т. 1 КЗ – в релевантната редакция). Както бе изяснено, дори
и да се прилага румънското материално право, в него не са определени лимити на
заместващото обезщетение, които да са по-ниски от размера на исковата претенция
(напротив, лимитите на застрахователните обезщетения са определени от европейския
законодател и са приложими за всички държави членки на ЕС).
Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на
лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона
обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите,
предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно ППВС №
4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е
свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които
трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението.
От показанията на свидетеля В. А., позната на преживелия съпруг Л.М. и починалата
му съпруга Л. М. от евангелската църква в гр. ***, се установява, че починалата била една от
най-обичаните жени в това населено място - посещавала всяка неделя църквата заедно с
нейния съпруг и двамата им сина. Изяснява, че тя била стълба на семейството, като между
нея и съпруга й съществувала силна обич и привързаност. Грижила се за синовете им.
Свидетелства, че преживелият съпруг още скърби („Имаше известен период в началото, в
7
който не посещаваше църквата, ние ходихме до тях, говорихме с него. Само като ни види,
започва да плаче”), като децата продължават да страдат по загубата на майка им - малкият
син живял при родителите си, а по-големият в друг дом, но в същото населено място.
От показанията на свидетеля С. М., позната на семейството на починалия С. Ю., се
изяснява, че и трите му деца се грижили за него - „Общо взето те бяха постоянно покрай
баща си. Той чувстваше опората и на тримата”. Свидетелства, че те все още не са
преодолели загубата на своя баща.
Съдът приема за достоверни показанията на свидетеля, тъй като, преценени с всички
други събрани по делото доказателства - арг. чл. 172 ГПК, те не са вътрешно противоречиви,
житейски логични са, потвърждават се и от останалите събрани по делото доказателства,
като субективните възприятия за последиците върху психиката на ищците и изживените
след кончината на техните близки родственици болки и страдания са непосредствени.
При определяне на това заместващо обезщетение следва да се вземе предвид
обстоятелството, че загубата на близък родственик (на 69 ненавършени години - С. А., респ.
на 52 навършени години - Л. М.), към които всички от първоначалните ищци (преживелият
съпруг и децата на Л. М. - към нея, респ. децата на С. А. - към него) са били силно
привързан, ще ги съпътства през целия им живот. Впоследствие те ще бъдат лишени както
от емоционалния контакт, така и от моралната им подкрепа. Следователно, болките и
страданията, които ищците ще продължат да изпитва от загубата на починалата им съпруга
и майка, респ. баща, трябва да бъдат отчетени при определяне размера на дължимото
застрахователно обезщетение.
Както бе изяснено от свидетелските показания, ищците и тяхната съпруга, респ.
майка и баща са изградили силна духовна връзка, като те са били привързани един към друг
- взаимно са си били морална опора, живеели са или в едно домакинство, или в същото
населено място, като взаимно са се подпомагали ежедневно. От друга страна обаче, в
процеса на доказване не се установиха превишаващи обичайните неимуществени вреди от
загубата на близък родственик (съпруг, майка, респ. баща), изразяващи се в душевни болки
и страдания, свързани с естествената скръб, безпомощност и терзания.
При така изяснените правнорелевантни факти въззивният съд приема, че
заместващото обезщетение на ищците за причинените от противоправното поведение на
делинквента А. А. неимуществени вреди, изразяващи се в психически болки и страдания от
загубата на техните съпруга и майка, респ. баща е в размер на 130000 лв. Наистина,
законодателят е определил висок нормативен максимум на застрахователното обезщетение
за причинените от застрахованото лице неимуществени вреди – до 10 млн. лв., независимо
от броя на пострадалите лица (арг. чл. 492, т. 1 КЗ – в релевантната редакция), като този
размер е релевантен и при определяне на заместващо обезщетение, което българският
компенсационен орган следва да изплати на наследниците на загиналите. Следователно, по
този начин той е целял заместващото обезщетение да отговаря на действително претъпените
болки и страдания. Но заместващото обезщетение представлява парично право, като
неговата обезщетителна функция е насочена към получаване на имуществени блага, чрез
които да бъде морално удовлетворен пострадалият, като емоционално да бъдат потиснати
изживените неблагоприятни последици от причинените му болки и страдания. В този
8
смисъл, съобразно обществено-икономическите условия в страната към момента на
настъпване на процесното застрахователно събитие – началото на 2017 г., и наложилите се
морални норми в обществото, респ. съобразно съдебната практика на ВКС, формирана по
реда на чл. 290 ГПК, справедливият размер за заплащане на заместващо обезщетение при
смъртта на съпруга и майка, респ. баща, към които ищците са изпитвали силна привързаност
(но без да са налице превишаващи естествената скръб обстоятелства), е в размер на сумата
от 130000 лв.
Следователно, обжалваното решение трябва да бъде отменено в частта, в която
предявените кумулативно активно субективно съединени осъдителни искове с правно
основание 515, ал. 3, т. 2 КЗ са отхвърлени над присъдената сума над 100000 лв. да 130000
лв. (за всеки един от първоначалните ищци), ведно със законната лихва от 11.10.2017 г. до
окончателното им заплащане, като в останалата част бъде потвърдено. С оглед на уважената
и отхвърлената част от предявените искове решението, вкл. и Определение №
274048/09.09.2021 г. трябва да бъде отменено в частта, в която на основание чл. 78, ал. 3
ГПК в полза на ответника е определено адвокатско възнаграждение над сумата от 16002 лв.
с ДДС до присъдения размер от 21945,60 лв. с ДДС, както и над сумата от 770,79 лв. до
общо присъдения размер от 1101,12 лв. - съдебни разноски.
Тъй като въззивниците-ищци са били освободени от съда от процесуалното за
задължение заплащане на държавна такса и разноски в производството пред двете съдебни
инстанции, по правилата на чл. 78, ал. 6 ГПК, във вр. с чл. 83, ал. 2 ГПК ответното
сдружение следва да бъде осъдено да заплати допълнително в полза на СГС 7200 лв. -
държавна такса, респ. в полза на САС държавна такса в размер на 3000 лв. (при
съобразяване на обстоятелството, че новоконституираните по реда на чл. 227 ГПК ищци са
внесли общо 1000 лв. - държавна такса, за въззивното обжалване). С оглед на уважената и
отхвърлената част от предявените искове на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, във вр. с чл. 7, ал. 2
НМРАВ ответникът трябва да заплати на адв. Й. Ц. Й. от ВтАК за осъщественото безплатно
процесуално представителство допълнително адвокатско възнаграждение в размер на 5550
лв. (до пълния дължим размер от 24050 лв.), а за безплатно процесуално представителство
пред САС - в размер на сумата от 16926 лв. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273
ГПК в полза на новоконституираните ищци А. Ф. Т., Ю. Н. С. и Г. Н. С. трябва да се
присъди сумата общо от 600 лв. - заплатена държавна такса за въззивното обжалване.
За отхвърлената част от предявената въззивна жалба, предявена от ищците, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на въззиваемия-ответник трябва
да бъде присъдена сумата от 5894,54 лв., представляваща сборът от заплатеното адвокатско
възнаграждение за изготвяна на отговор на въззивната жалба и осъществено процесуално
представителство, и заплатени разноски за превод на съдебни книжа.
Така мотивиран, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 264057/17.06.2021 г., постановено по гр. д. № 4459/2018 г. по
9
описа на СГС, ГО, I-23 състав, в частта, в която са отхвърлени исковете с правно основание
515, ал. 3, т. 2 КЗ, предявени от Л. Ю. М., Ю. Л. Ю., А. Л. Ю. (наследници на починалата Л.
Р. М.); А. Ф. Т., Ю. Н. С., Г. Н. С. (наследници на починалия в хода на процеса Н. С. Ю.,
наследник на починалия С. Ю. А.); Ю. С. Ю. и А. С. Ю. (наследници на починалия С. Ю. А.)
срещу СДРУЖЕНИЕ „НАЦИОНАЛНО БЮРО НА БЪЛГАРСКИТЕ АВТОМОБИЛНИ
ЗАСТРАХОВАТЕЛИ” над следните суми по ищци и размери: за Л. Ю. М., Ю. Л. Ю., А. Л.
Ю. (наследници на починалата Л. Р. М.), Ю. С. Ю. и А. С. Ю. (наследници на починалия С.
Ю. А.) над сумата от 100000 лв. до 130000 лв. (за всеки един от тях), а за А. Ф. Т., Ю. Н. С.,
Г. Н. С. (наследници на починалия в хода на процеса Н. С. Ю., наследник на починалия С.
Ю. А.) над сумата от 33333,33 лв. до 43333,33 лв. (за всеки един от тях), представляваща
обезщетение за причинени неимуществени вреди, вследствие смъртта на техните
наследодатели, настъпила при ПТП на 17.03.2017 г. в Република Румъния, ведно със
законната лихва от 11.10.2017 г. до окончателното им заплащане, както и в частта, в която с
Решението и Определение № 274048/09.09.2021 г. Л. Ю. М., Ю. Л. Ю., А. Л. Ю., А. Ф. Т., Ю.
Н. С., Г. Н. С.; Ю. С. Ю. и А. С. Ю. са осъдени на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплатят
общо на СДРУЖЕНИЕ „НАЦИОНАЛНО БЮРО НА БЪЛГАРСКИТЕ АВТОМОБИЛНИ
ЗАСТРАХОВАТЕЛИ” сумата над 16002 лв. с ДДС до присъдения размер от 21945,60 лв. с
ДДС - адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство, и над
сумата от 770,79 лв. до общо присъдения размер от 1101,12 лв. - съдебни разноски, като
вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА СДРУЖЕНИЕ „НАЦИОНАЛНО БЮРО НА БЪЛГАРСКИТЕ
АВТОМОБИЛНИ ЗАСТРАХОВАТЕЛИ”, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Граф Игнатиев” № 2, ет. 2 да заплати по исковете с правно
основание чл. 515, ал. 3, т. 2 КЗ допълнително на Л. Ю. М., ЕГН **********, с адрес гр. ***,
ул. „***” № ***, Ю. Л. Ю., ЕГН **********, с адрес гр. ***, ул. „***” № ***, А. Л. Ю., ЕГН
**********, с адрес гр. ***, ул. „***” № *** (наследници на починалата Л. Р. М., ЕГН
**********), Ю. С. Ю., ЕГН **********, с адрес с. ***, област ***, ул. „***” № *** и А. С.
Ю., ЕГН **********, с адрес с. ***, област ***, ул. „***” (наследници на починалия С. Ю.
А., ЕГН **********) допълнително сумата от по 30000 лв. (за всеки един от тях до общия
дължим размер от по 130000 лв. – за всеки един от тях), а на А. Ф. Т., ЕГН **********, Ю.
Н. С., ЕГН ********** и Г. Н. С., ЕГН ********** (наследници на починалия в хода на
процеса Н. С. Ю., ЕГН **********, наследник на починалия С. Ю. А.) допълнително сумата
от по 10000 лв. (за всеки един от тях, до общата сума в размер от 130000 лв. - общо за
всички тях), представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, вследствие
смъртта на техните наследодатели, настъпила при ПТП на 17.03.2017 г. в Република
Румъния, ведно със законната лихва от 11.10.2017 г. до окончателното им заплащане.
ПОТВЪРЖДАВА Решението в останалата обжалвана част.
РЕШЕНИЕТО в останалата част като необжалвано е влязло в сила.
ОСЪЖДА на основание 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК СДРУЖЕНИЕ
„НАЦИОНАЛНО БЮРО НА БЪЛГАРСКИТЕ АВТОМОБИЛНИ ЗАСТРАХОВАТЕЛИ” да
10
заплати общо на А. Ф. Т., Ю. Н. С. и Г. Н. С. сумата от 600 лв. - съдебни разноски пред
САС.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗА СДРУЖЕНИЕ „НАЦИОНАЛНО БЮРО НА
БЪЛГАРСКИТЕ АВТОМОБИЛНИ ЗАСТРАХОВАТЕЛИ” да заплати на адв. Й. Ц. Й. от
ВтАК, с адрес гр. ***, пл. „***” № ***, ет. 1, офис 12 допълнително адвокатско
възнаграждение в размер на 5550 лв. - за осъщественото безплатно процесуално
представителство пред СГС, а за осъщественото безплатно процесуално представителство
пред САС - в размер на сумата от 16926 лв.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК Л. Ю. М., Ю. Л. Ю.,
А. Л. Ю., А. Ф. Т., Ю. Н. С., Г. Н. С.; Ю. С. Ю. и А. С. Ю. за заплатят общо на
СДРУЖЕНИЕ „НАЦИОНАЛНО БЮРО НА БЪЛГАРСКИТЕ АВТОМОБИЛНИ
ЗАСТРАХОВАТЕЛИ” сумата от 5894,54 лв. - съдебни разноски пред САС.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, във вр. с чл. 83, ал. 2 ГПК СДРУЖЕНИЕ
„НАЦИОНАЛНО БЮРО НА БЪЛГАРСКИТЕ АВТОМОБИЛНИ ЗАСТРАХОВАТЕЛИ” да
заплати в полза на бюджета на СГС допълнително сумата от сумата от 7200 лв. - държавна
такса, а в полза на бюджета на САС сумата от 3000 лв. - държавна такса за въззивното
обжалване.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от СДРУЖЕНИЕ „НАЦИОНАЛНО
БЮРО НА БЪЛГАРСКИТЕ АВТОМОБИЛНИ ЗАСТРАХОВАТЕЛИ” въззивна частна жалба
с вх. № 357257/21.10.2021 г. срещу Определение № 274048/09.09.2021 г., постановено от
СГС по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО, в частта, в която е оставена без разглеждане въззивната частна
жалба, представляващо по своето правно естество определение, може да се обжалва с частна
жалба пред ВКС в 1-седмичен срок от получаване на препис от него от страните, а в
останалата част - с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл.
280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото Решение да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11