№ 33517
гр. София, 22.11.2021 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 165 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:КРАСИМИР В. СОТИРОВ
като разгледа докладваното от КРАСИМИР В. СОТИРОВ Частно
гражданско дело № 20211110161756 по описа за 2021 година
Постъпило е в съда заявление относно издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от
ГПК в полза на кредитодателя „*****, *** със седалище и адрес на управление: гр.***,
представлявано от С, ***, срещу длъжника Д. Д. В., за суми, представляващи главница по
Договор за потребителски кредит, сключен между заявителя и длъжника, договорна лихва,
възнаграждение за пакет от допълнителни услуги, сума, представляваща обезщетение за
забава и такса за извънсъдебно събиране на задължение. Претендират се сторените разноски
по делото.
Заявлението отговаря на предвидените в закона изисквания и се явява процесуално
допустимо. С оглед на изложените твърдения в заявлението и приложените към него
доказателства, настоящият съдебен състав намира същото за частично основателно, поради
следните съображения:
Преследваната от Закона за потребителските кредити /ЗПК/ цел е осигури защита на
потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски
кредит, както и да стимулира добросъвестност и отговорност в действията на кредитора по
потребителския кредит по такъв начин, че да се осигури баланс между интересите на двете
страни.
Съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2, т.2 от ГПК основание за неиздаване на заповед
за изпълнение представлява противоречие на искането с добрите нрави. С Тълкувателно
решение №1/2009г. на ОСТК на ВКС, т.3, е прието, че неустойката е нищожна поради
накърняване на добрите нрави, когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност на неустойката се прави за
всеки конкретен случай, като съдът следи служебно за нищожност поради противоречие с
добрите нрави. Върховната съдебна инстанция е извела и критерии, от които се изхожда при
извършване на тази преценка.
Съгласно новата редакция на разпоредбата на чл.411, ал.2, т.3 от ГПК, в случаите
1
когато искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е
налице обоснована вероятност за това заповедният съд не издава заповед за изпълнение.
Легалната дефиниция на параграф 13, т.1 от ДР на Закона за защита на потребителите, /ЗЗП/,
приема за „потребител“ всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, или
което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или
професионална дейност. В разпоредбата на чл.143, ал.1 от ЗЗП, е прието, че всяка уговорка
в договор, сключван с потребител, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, е неравноправна клауза. Видно от неизчерпателното изброяване в
разпоредбата на ал.2, т.20 на същата норма, неравноправна клауза е всяка друга с подобни
условия. Неравноправната клауза в договор, сключен с потребителя, се преценява, като се
вземат предвид видът на стоката или услугата- предмет на договора, всички обстоятелства,
свързани с неговото сключване, както и всички останали клаузи на договора.
В настоящия случай съдът намира, че претендираните от заявителя суми за стойността
на допълнителни услуги по кредитното правоотношение противоречат както на
изискванията на добрите нрави, така и на изискването за равноправност на договорните
клаузи, уговорени с потребители. Така уговорените условия по кредитното правоотношение
водят до извод за неравностойност на насрещните задължения по договора, както и за
наличието на прикрита неустоечна клауза, поета от заемателя. Също така посоченият размер
на задължението за допълнителни такси се явява необосновано висок с оглед на обичайните
търговски практики. Същият извод следва да се направи и по отношение на претендираната
такса за извънсъдебно събиране на задължение, като се отчете обстоятелството, че
разноските по принудително събиране на задължение се определят от съдебния изпълнител
в изпълнителния процес. С оглед на горното следва да бъде оставено без уважение искането
за издаване на заповед за изпълнение в тези му части.
За пълнота следва да се посочи, че съгласно разпоредбите на чл.19, ал.4 от ЗПК,
годишният процент на разходите не може да бъде по- висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България, като договорни клаузи,
надвишаващи определените размери се считат за нищожни.
С оглед на установеното противоречие с добрите нрави на част от претендираните
вземания следва да бъде издадена заповед за изпълнение единствено за останалите суми,
представляващи главница, възнаградителна лихва и обезщетения за забава.
Така мотивиран, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от
2
ГПК, в полза на „*****, *** със седалище и адрес на управление: гр.***, представлявано от
*** Управители, срещу Д. Д. В., ЕГН:**********, в частта за следните суми: сума от 109,15
лв., представляваща възнаграждение за допълнителна услуга „***“, сума от 329,96 лв.,
представляваща възнаграждение за допълнителна услуга „****“ и сума от 30 лв.,
представлява такса за извънсъдебно събиране на вземането, като неоснователни.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред СГС в едноседмичен срок
от връчването му на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3