Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, ………….2019 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV „Г” ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в откритото заседание на дванадесети
ноември през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ИВА НЕШЕВА
при
участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от мл.
съдия ИВА НЕШЕВА въз. гр. д. № 12154 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е
по въззивна жалба с вх. № 5110309/26.06.2019 г. на „Т.С.“
ЕАД и въззивна жалба с вх. № 5109265/25.06.2019 г. на
Т. С.С. срещу
Решение № 135703/07.06.2019 г. по гражданско дело № 57777/2018 г. на Софийския
районен съд, 156-ти състав, с което съдът е признал за установено по
предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Т.С.С. искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415,
ал. 1, т. 1 ГПК, във вр. чл. 318, ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 200 ЗЗД, във вр. чл. 110,
ал. 2 ЗС, че Т.С.С. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от
628,28 лева, представляваща цена за доставена топлинна енергия по договор за
покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия за топлоснабден
имот, находящ се в гр. София, район „Подуяне“, ул. „******,
аб. № 371640, за периода м.02.2015 г. - м.04.2017 г.,
както и сумата от 37,68 лева, представляваща услуга за дялово разпределение за
периода м.02.2015 г. - м.04.2017 г., ведно със законната лихва върху двете
главници от 26.02.2018 г. (датата на подаването на заявление за издаване на
заповед за изпълнение) до окончателното плащане, за които суми е издадена
Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 19.03.2018 г. по ч. гр. д. № 12926/2018
г. по описа на CPC, 156-ти състав; като са отхвърлени исковите претенции на „Т.С.“
ЕАД за признаване за установено на основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Т.С.С. дължи на дружеството
сумата над 628,28 лева до пълния предявен размер от 743,24 лева, представляващи
цената на доставена топлинна енергия и за периода м.07.2014 г. до м.01.2015 г.
за топлоснабден недвижим имот, находящ
се в гр. София, район „Подуяне“, ул. „******, аб. №
371640, както и сумата над 37,68 лева до пълния предявен размер от 47,48 лева,
представляваща услуга за дялово разпределение и за периода м.07.2014 г. до
м.01.2015 г., както и сумата от 106,43 лева, представляващи обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна енергия за
периода 15.10.2015 г. - 13.02.2018 г., както и сумата от 9,75 лева,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за дялово разпределение за периода 15.10.2015 г. - 13.02.2018 г., за
които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 19.03.2018 г. по
ч. гр. д. № 12926/2018 г. по описа на CPC, 156-ти състав.
С въззивната жалба на „Т.С.“ ЕАД се обжалва решението в отхвърлителната му част. В жалбата се излагат оплаквания за
неправилност на решението поради нарушение на материалния закон. Твърди се, че
главницата не е била погасена по давност, както е приел първоинстанционният
съд. Излага се в тази връзка, че общата фактура за отоплителен сезон 2014-2015
г. е била публикувана на 15.09.2015 г., от който момент започва да тече
погасителната давност и към датата на подаване на заявлението не е била
изтекла. Посочва се още, че съгласно общите условия на дружеството, обвързващи
насрещната страна по спора, се начислява лихва за забава, ако задължението не е
погасено чрез плащане в 30-дневен срок от датата на публикуване на общата
фактура за съответния отоплителен сезон. Поради изложеното се моли за отмяна на
първоинстанционното решение в обжалваната част и
уважаване на исковите претенции.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК не е депозиран
отговор на въззивната жалба от Т.С..
В депозираната от Т.С.С.,
чрез адв. Р.В. – особен представител на страната, въззивна жалба първоинстанционното
решение се обжалва в частите, с които са уважени исковите претенции, като
необосновано и постановено при несъобразяване със събрания доказателствен
материал. Излагат се доводи, че неправилно е прието в обжалваното решение, че Т.С.
е страна по договорно правоотношение с ищцовото
дружество, като се сочи, че съдът не е съобразил, че подадената молба –
декларация за откриване на партида, е депозирана много преди отмяната на
настанителната заповед № 77-02-63/20.10.2004 г. и постановеното принудително
изземване на процесното жилище със заповед №
РД-09-400/06.12.2011 г. Посочените заповеди според жалбоподателя доказват, че
облигационното правоотношение е било прекратено, тъй като Т.С. вече не е била
ползвател на жилището. Сочи се още, че с удостоверение от Столична община,
представено с исковата молба, се установява, че с решението по бракоразводно
дело № IV-87-145/01.06.2012 г. на СРС въпросът за ползването на семейното
жилище не е бил разгледан от съда, противно на изводите на първоинстанционния
съд. Поради изложеното се моли за отмяна на първоинстанционното
решение в обжалваната част и отхвърляне на исковите претенции.
Софийски градски съд,
като взе предвид подадената въззивна жалба, съдържащите
се в нея оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки
се на вътрешното си убеждение, намира следното от фактическа и правна страна:
Съгласно чл.
269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността
на оспорения съдебен акт, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В тази връзка и след осъществената
проверка съдът намира, че оспореното решение е валидно и допустимо. Съгласно
чл. 271, ал. 1 от ГПК, когато констатира, че оспореното решение е валидно и
допустимо, въззивният съд следва да реши спора по
същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти първоинстанционното
решение съобразно доводите, изложени във въззивната
жалба.
Със
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с вх. № 3019486/26.02.2018
г. „Т.С.” ЕАД е поискало издаване на заповед за изпълнение срещу Т.С.С. за сумата от 743,24 лв. – главница, представляваща стойността
на незаплатената топлинна енергия за периода от 01.07.2014 г. до 30.04.2017 г.
за имот, находящ се в гр. София, ул. „******, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване в съда на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до плащане на вземането, лихва за
забава в размер 106,43 лева за период от 15.10.2015 г. до 13.02.2018 г.; сума в
размер на 47,48 лева – главница за извършена услуга дялово разпределение за
период от 01.07.2014 г. до 30.04.2017 г., както и лихва за забава върху тази
главница в размер от 9,75 лева за периода от 15.10.2015 г. - 13.02.2018 г. Претендират
се разноски за платена държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение.
Въз основа
на подаденото заявление е образувано ч.гр.д. № 12926/2018 г. по описа на
Софийския районен съд, по което за посочените суми на 19.03.2018 г. е издадена
заповед за изпълнение. Тъй като заповедта за изпълнение е връчена на длъжника
при условията на чл. 47 ГПК, на заявителя са дадени указания да предяви иск по
реда на чл. 415, ал. 1 ГПК. В законоустановения срок
е депозирана искова молба от „Т.С.“ ЕАД, въз основа на която е образувано гр.д.
№ 57777/2018 г. по описа на СРС. В хода на производството пред СРС са събрани
писмени доказателства, приети са и заключения на вещите лица по назначените
съдебно-счетоводна и съдебно-техническа експертиза. За да постанови обжалваното
решение СРС е приел, че въз основа на заявление от Т.С., отправено до
топлофикационното дружество, е възникнало правоотношение с предмет доставка на
топлинна енергия между страните по делото и доколкото не са представени
доказателства за промяна на обстоятелствата, то правоотношението не е
прекратено. За определяне на дължимата цена за доставка на топлинна енергия и
за дялово разпределение съдът се е позовал на заключението на вещото лице по
назначената съдебно-техническа експертиза. Приел е, че част от претенциите за
главница за топлинна енергия и главница за услуга дялово разпределение са
погасени по давност. Съдът е приел, че длъжникът не е бил поставен в забава
преди датата на заявлението, поради което е отхвърлил исковете за лихва за
забава.
След извършена
проверка на законността и правилността на обжалвания съдебен акт, настоящият състав
намира първоинстанционното решение за правилно, а
доводите в подадените срещу него въззивни жалби за
неоснователни поради следните съображения:
Основателността
на предявените искове зависи от пълното и главно доказване на следните
обстоятелства: 1. качеството на ответната страна като потребител на топлинна
енергия; 2. доставяне от топлофикационното дружество на съответното твърдяно
количество топлинна енергия на абоната за съответен период; 3. в съответния
установен срок потребителят да не е заплатил дължимите за тази енергия суми. По
иска за лихви следва да се установи настъпване на падежа и изтичане на
съответен период от време, през който задължението не е платено.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че макар ответницата да не
е титуляр на право на собственост или вещно право на ползване е страна по
договор с предмет доставка на топлинна енергия на топлоснабден
имот, находящ се в гр. София, район „Подуяне“, ул. „******,
аб. № 371640. От приетите писмени доказателства /писмо
от Столична община – Район Подуяне, заповед за настаняване от 20.10.2004 г., договор
за наем от 01.05.2002 г./ се установява, че Т.С. е страна по договор за наем на
процесния обект, същият е бил предоставен за ползване
на нея и съпругът и Р. П.С.. С. изрично е заявила желанието си да встъпи като
страна в правоотношението, депозирайки декларация за откриване на партида,
която е стигнала до знанието на топлофикационното дружество на 07.01.2003 г., и
която декларация по естеството си представлява оферта. Позовавайки се на
постановките на ТР 2/17.05.2018 г. по т.д. № 2/2017 на ОСГТК на ВКС, правилно е
прието, че с факта на осъществяване на доставка на топлинна енергия на обекта,
след пристигане на офертата при дружеството, „Т.С.“ ЕАД е приела офертата и е
започнала изпълнение на собствените си задължения.
По делото са
представени и Заповед РД-09-326/28.09.2011 г. на Столична Община, район „Подуяне“,
по силата на която на основание чл. 46, ал. 2 от Закона за общинската собственост
и чл. 33, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от Наредба за реда и условията за управление и разпореждане
с общински жилища на територията на Столична община, е отменена Заповед за настаняване
№ 77-02-63/20.10.2004 г. на Столична Община, район „Подуяне“, и е прекратен сключения
договор за наем peг. № 77-02-63/27.10.2004 г. с ответницата
за общинско жилище, находящо се в град София, район „Подуяне“,
ул. „******, и Заповед № РД-09-400/06.12.2011 г., по силата на която и на основание
чл. 65, ал. 2 от Закона за общинската собственост и чл. 34 от Наредба за реда и
условията за управление и разпореждане е общински жилища на територията на Столична
община, е иззето общинско жилище, находящо се град София,
район „Подуяне“, ул. „******, от ответницата и трето за спора лице. Същите
обаче не са основание да се приеме, че правоотношението между страните по
делото е било прекратено. На първо място, видно от представените заповеди
същите нито са връчени на заинтересованите лица, нито има данни да са влезли в
законна сила. В тази връзка следва да се посочи, че заповедите представляват
индивидуални административни актове и могат да бъдат обжалвани по реда на АПК –
чл. 33, ал. 4 и чл. 34, ал. 5 от Наредбата за
реда и условията за управление и разпореждане с общински жилища на територията
на Столична община. Отделно по делото няма данни и заповедите да са били
изпълнени, още повече че видно от писмо от дата 05.02.2018 г. от Столична
община – район „Подуяне, както и удостоверение от 17.02.2017 г. от кмета на
район „Подуяне“ се установява, че независимо от издаването на описаните
заповеди – С. е продължила да ползва процесното жилище.
От посочените доказателства се установява и, че независимо, че бракът на С. и
третото за производството лице Р. Славчев е бил прекратен с решение на
Софийския районен съд по гр.д. 15911/2011 г., както и че въпреки че в решението
липсва произнасяне по ползването на жилището, Т.С. е останала в него. От
доказателствата не се установява, че жилището вече не се ползва от С., а и
правилно е отбелязано от СРС, тя не е заявила подобно обстоятелство пред „Т.С.“
ЕАД.
Предвид
изложеното, настоящата инстанция намира за неоснователни доводите за
прекратяване на облигационното правоотношение между страните, съответно – за
правилни изводите на СРС, че страните са били обвързани от облигационно
правоотношение през процесния период.
Съгласно чл.
155, ал. 1, т. 1 и 2 от ЗЕ, заплащането на топлоенергията се осъществява чрез
прогнозни месечни вноски, за които се съставят фактури, и последващи
изравнителни вноски. С изравнителната сметка се отчита реално доставеното
количество топлинна енергия и съобразно фактурираните до този момент суми за
съответния период се определя сума за доплащане или сума за възстановяване на
купувача. Така за всеки отчетен период в крайна сметка топлоснабдителното
дружество става кредитор на вземане само за реално потребено
количество енергия.
Правилно първоинстанционният съд е кредитирал заключението на вещото
лице по назначената съдебно-техническа експертиза, което е базирало заключението
си върху данните за реално потребената и отчетена топлинна
енергия за имота, съответствието на отчитането и уредите за измерването ѝ
с установените изисквания и оттам правилното изчисляване на стойността на същата.
Установява се от заключението, че за процесния период
поради неосигуряване на достъп до жилището е начислявана топлинна енергия на база
„служебен отчет“ в съответствие с норамативната уредба.
Установява се, че за периода от 07.2014 г. – 04.2017 г. е доставена топлинна енергия
за сума в размер от 743,18 лева.
Видно от
заключението по съдебно-счетоводната експертиза не са постъпвали плащания за
погасяване на задължението за доставка на топлинна енергия за процесния период.
По делото се
установява, че за процесния период е извършвана
услуга дялово разпределение от страна на третото лице – помагач, поради което е
дължима цената на услугата в претендирания размер.
За да отхвърли частично предявените установителни искове, СРС е приел, че част от вземанията за главница, а именно за периода от м.07.2014 г. до м.01.2015 г. по отношение на главницата и съответно лихвата за забава върху нея, са погасени по давност.
За да достигне до този извод СРС е съобразил действащите между страните за процесния период Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на потребители в гр.София от 2014 г., които са обнародвани във вестник „24 часа“ и вестник 19 мин. и са влезли в сила от 14.03.2014 г. Съгласно чл. 31, ал. 1 от същите клиентите заплащат топлинната енергия по един от следните начини: т. 1 - на десет равни месечни вноски; т. 2 - на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата и една изравнителна вноска и т. 3 - по реална месечна консумация, като в случаите когато клиентите в сграда етажна собственост, присъединени към една абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, заплащат топлинната енергия по реда на ал. 1, т. 2, месечната консумация се определя от търговеца въз основа на съответния дял за имота от консумираната топлинна енергия през предходния отчетен период. Съгласно чл. 32, ал. 1 и ал. 2 от Общите условия месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения за него дял от топлината топлоенергия за разпределение в СЕС и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача. След отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 / т.е. за месечната дължима сума/ и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки. Когато при издаване на общата фактура се установи, че клиентът е заплатил сума, по-голяма от сумата по фактурата, и ако клиентът няма просрочени задължения към продавача, заплатената в повече сума се приспада от дължимите суми за следващ период, или по желание на клиента, се възстановява от продавача. Когато при издаване на общата фактура се установи, че клиентът е заплатил сума, по-голяма от сумата по фактурата и клиентът има просрочени задължения към продавача, със сумата в повече може да се извърши прихващане с изискуемо и ликвидно вземане на продавача. Съгласно чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ОУ клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1, т.е. прогнозните суми по ежемесечните фактури в 30 – дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, а стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2, т.е. общата фактура за реално потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. Съгласно чл. 33, ал. 4 от същите продавачът начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 / т.е. за тези по общата фактура/, но не и върху прогнозно начислените суми. При тази уредба на отношенията и с оглед момента на настъпване на изискуемостта на месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно от датата на възникването им по арг. от чл. 114, ал. 2 ЗЗД, правилно първоинстанционният съд е приел, че вземанията за цена на топлинна енергия за периода от м.07.2014 г. до м.01.2015 г. вкл. са погасени по давност, тъй като от датата на настъпване на изискуемостта им до датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 26.02.2018 г. е изтекъл тригодишния срок по чл.111, б.“в“ ЗЗД. С оглед изложеното, неоснователен се явява наведения в жалбата на „Т.С.“ ЕАД довод за допуснато от СРС нарушение на материалния закон във връзка със своевременно заявеното от ответниците възражение, че част от претендираните вземания са погасени по давност.
По отношение
на претендираните лихви за забава върху главните вземания
за доставена топлинна енергия и предоставена услуга дялово разпределение СРС е приел, че същите са недължими, тъй като от страна
на ищеца, съобразно разпределената от съда доказателствена
тежест, не са ангажирани доказателства, че вземането за цена на реално доставена
топлинна енергия е станало изискуемо, т.е. липсват доказателства, че общите фактури
са публикувани на интернет страницата на продавача и респ. не се установява, че
Т.С. е изпаднала в забава, поради което исковете се явяват неоснователни.
Доколкото
крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, то решението на Софийския
районен съд следва да бъде потвърдено.
С оглед
изхода на спора и неоснователността на въззивните
жалби, както на „Т.С.“ ЕАД, така и на Теодора С., не следва да се присъждат
разноски на нито една от страните.
Мотивиран от
горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 135703 от
07.06.2019 година по гр. д. № 57777 по описа на СРС, ГО, 156-ти състав за 2018-та
година.
Решението е постановено
при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.С.” ЕООД.
С оглед
цената на исковите претенции, решението не подлежи на касационно обжалване на
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.