РЕШЕНИЕ
№ 1660/9.8.2021г.
гр. Пловдив, 09.08.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в открито заседание на трети юни, две
хиляди двадесет и първата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Методиева
при секретаря В.П.,
като разгледа докладваното от съдията административно дело № 718 по
описа на съда за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.118, ал.3 от КСО, във
връзка с чл.145 и следв. от АПК.
Образувано е по жалба
на М.С.Т. с ЕГН ********** ***, против
Решение № 2153-15-64 от 26.20.2021 г., на Директор на ТП на НОИ- Пловдив, с което
е потвърдено Разпореждане № 151-00-18023-3 от 13.12.2020 г. на Ръководителя на
осигуряването за безработица при ТП на НОИ Пловдив за отказ за отпускане на
парично обезщетение за безработица.
С жалбата, както и в
съдебно заседание лично и чрез пълномощника си адв. Б., се моли за отмяна на
оспореното решение като незаконосъобразно. Излагат се съображения за неправилна
преценка на решаващия административен орган относно това коя е държавата по
пребиваване, съгласно Регламент /ЕО/883/2004 г., като се твърди, че по
отношение на жалбоподателя Т. е приложима разпоредбата на чл.65,§2 от
Регламента, поради което и компетентната институция по отношение изплащането на
обезщетение за безработица е българската, на чието разположение и се е
поставила Т.. Прави се искане за присъждане на направените разноски в
производството.
Ответната по жалбата
страна Директор на ТП на НОИ – Пловдив, чрез процесуалния си представител
юрисконсулт С., оспорва жалбата, като моли същата да бъде отхвърлена. В съдебно
заседание и в писмено становище по делото се излагат подробни съображения
относно неоснователност на жалбата, като се сочи, че съгласно получения от
Великобритания СЕД Н006, компетентната институция на Обединеното кралство е
удостоверила, че за периода на заетост на Т. Великобритания се явява страната
по пребиваване на жалбоподателя. В тази връзка и е прието, че тя не попада в
обхвата на чл.65§2 от Регламент 883/2004 г., тъй като държавата-членка по
пребиваване и държавата-членка по последната заетост на Т. съвпадат. Направен е
анализ на доказателствата, които жалбоподателя Т. е ангажирала, като е
заключено, че Великобритания се явява държавата по пребиваване. Моли се за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Окръжна прокуратура - Пловдив, надлежно
уведомена за възможността да встъпи в производството, не е изпратила
представител в съдебно заседание и не е взела становище по жалбата.
Жалбата е подадена от
лице, за което оспореният акт е неблагоприятен, доколкото на практика се
потвърждава постановен отказ за отпускане на
обезщетение за безработица по чл.54ж, ал.1 от КСО и поради това с правен
интерес от обжалването му. Същата е депозирана в законоустановения срок, както
и срещу акт, който подлежи на съдебно обжалване. Предвид това и жалбата се
явява процесуално допустима.
Разгледана по същество
съдът намира жалбата за неоснователна.
От фактическа страна от събраните по делото
доказателства се установява следното:
Със заявление №151-00-18023/10.09.2020
г., жалбоподателят Т. заявила желанието си да й бъде отпуснато обезщетение за
безработица на основание КСО, предвид прекратяване на правоотношението ѝ
с работодател във Великобритания на 01.07.2020 г. На
последващ етап в производството на 18.09.2020 г. от
нейна страна били представени заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от
друга държава-членка на
ЕС със СЕД U002 и U004, ведно с други
документи (копия на Р60 от 2018 г., 2019 г. и 2020 г. ; Р45 от 2016 и 2020 г. и
документ за издаден осигурителен номер от компетентната институция на
Великобритания). С вх. № 151-00-18023-2/28.09.2020 г. били представени и
декларация относно определяне на пребиваване на лицата във връзка с прилагане
чл.65, (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. и копие на преносим документ-формуляр U1, доказващ
упражняваната трудова дейност във Великобритания. В декларацията жалбоподателят
Т. вписала, че последният ѝ период на заетост е
във Великобритания от 20.10.2016 г. до 30.06.2020 г. Съгласно декларираните
обстоятелства, тя няма съпруг/партньор и деца, преобладаващата част от
социалните ѝ контакти са в България, преобладаващата част от роднините ѝ живеят в Република България, че не притежава
собствено жилище в България, както и че възнамерява да се установи в страната.
В заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка Т.
вписала периоди на осигурена за безработица заетост от 30.05.2016 г. до 17.10.2016
г. и от 20.10.2016 г. до 30.06.2020 г. Във връзка с изпратено до компетентната
институция на Великобритания искане за удостоверяване на осигурителни периоди,
причина за прекратяване на правоотношението и доход, както и определяне
пребиваване във връзка с прилагане на чл.65,§2 от Регламент 883/2004 с
разпореждане от 12.10.2020 г. производството по отпускане на парично
обезщетение за безработица /ПОБ/ било спряно. След получаване от Великобритания
на структуриран електронен документ /СЕД/ Н006 за определяне на пребиваване, с
разпореждане от 04.12.2020 г. производството по заявлението за отпускане на ПОБ
било възобновено. С Разпореждане №151-00-18023-3 от 15.12.2020 г., издадено
за Ръководител на осигуряването по
безработица на основание чл.54ж, ал.1 от КСО, вр. с чл.11, §3, б.“а“ и чл.65,
§2 от Регламент /ЕО/ 883/2204 на М.Т. било отказано отпускането на ПОБ по
чл.54а от КСО и чл.62 от Регламента, а като мотиви се посочило, че спрямо лице,
осъществяващо дейност като наето или самостоятелно наето лице в една държава-членка
се прилага законодателството на тази държава –членка, а изключение от това
правило е въведено в чл.65, §2 от посочения Регламент, като в случая това
изключение е неприложимо. В тази връзка в разпореждането за отказ било
посочено, че според СЕД Н006 Великобритания удостоверява, че за периода на
последна заетост на лицето от 20.10.2016 г. до 30.06.2020 г. лицето е
пребивавало във Великобритания. Обсъдена била декларацията на Т. относно
определяне на пребиваването и данните, които е декларирала относно своето
положение, като било прието, че държавата –членка на пребиваване и
държавата-членка, чието законодателство се е прилагало по време на последната
заетост на жалбоподателя, съвпадат. Поради това е счетено, че в случая спрямо
жалбоподателя следва да се приложи законодателството на Великобритания и
компетентната институция там следва да направи преценката относно правото на
парично обезщетение за безработица.
Недоволна от това
разпореждане Т. го обжалвала пред Директора на ТП на НОИ Пловдив, който с
обжалваното по настоящото дело свое решение отхвърлил жалбата и потвърдил
разпореждането. За да стигне до извод за законосъобразност на разпореждането за
отказ от отпускане на ПОБ Директорът на ТП на НОИ Пловдив отчел, че в случая се
касае за отпускане на ПОБ при прилагане на разпоредбите на чл.61-65 от
Регламент (ЕО) 883/2004 г. на Европейския парламент и Съвета за координация на
системите за социална сигурност и чл.54а - 546 от КСО. При разглеждане на заявления, подадени при прилагане на разпоредбите на
чл. 61-65 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. на Европейския парламент и Съвета за
координация на системите за социална сигурност и чл. 54а - 546 от КСО, се
изследва и въпросът относно пребиваването на лицата и компетентността на
българската институция по отношение на отпускането и изплащането на паричните
обезщетения за безработица. Посочено било в мотивите към обжалваното решение,
че определяне на пребиваването е от съществено значение при прилагането на
Регламент (ЕО) № 883/2004, както и че по правило всяко лице, което осъществява
дейност като заето лице или самостоятелно заето лице в дадена държава членка,
се подчинява на първо място на законодателството на държавата, в която
действително осъществява икономическата дейност (член 11, параграф 3, буква „а“
от Регламент (ЕО) № 883/2004), а изключение от това правило е разпоредбата на
чл.65, параграф 2 от същия нормативен акт, в който е регламентирано, че напълно
безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като
самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от
компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази
държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение
на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Тези безработни
лица получават обезщетение в съответствие с чл.65, параграф 5, буква „а“ от
Регламента в съответствие със законодателството на държавата - членка по
пребиваване, както ако спрямо тях се е прилагало това законодателство по време
на последната им дейност като заето или самостоятелно заето лице. Посочено е,
че в тази връзка на заинтересованите лица с последна заетост в друга
държава-членка се предоставя за попълване декларация относно определяне на
пребиваване във връзка с прилагане на чл.65, (2) от Регламент (ЕО) 883/2004 г.,
както и че в конкретния случай по отношение на г-жа Т. е получен документ Н006,
с който компетентната институция на Обединеното кралство е удостоверила, че за
периода на заетост от 20.10.2016 г. до 30.06.2020 г. именно Великобритания се
явява страна по пребиваване. Отчетени били декларираните обстоятелства от Т. в
Декларацията относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член
65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., както и удостовереното в преносимия
документ U1 относно периода на заетост от 10.04.2016 г.
до 01.07.2020 г. Посочено било, че приложените от Т. към жалбата ѝ срещу
разпореждането за отказ доказателства не водят до различен извод. Административният
орган посочил в решението, че в конкретния случай
е получен документ Н006, с който компетентната институция на Обединеното
кралство е удостоверила, че именно Великобритания се явява страна по
пребиваване. Посочено било изрично, че според чл.5, т.1 от Регламент (ЕО) №
987/2009 г. за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004
за координация на системите за социална сигурност, документи, които са издадени
от институция на държава-членка и показват положението на дадено лице за целите
на прилагането на основния регламент и на регламента по прилагане, и
подкрепящите доказателства, въз основа на които са издадени документите, се
приемат от институциите на останалите държави-членки, доколкото не са отнети
или обявени за невалидни от държавата-членка, в която са били издадени. Счетено
е, че при наличие на валиден документ, по смисъла на чл.5, ал.1 от Регламент
(ЕО) № 987/2009 г. за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) №
883/2004 за координация на системите за социална сигурност, удостоверяващ по
безспорен начин пребиваването на М.Т., посочените в жалбата ѝ факти и
обстоятелства — (завръщане, намерение за установяване, постоянен адрес) се
явяват ирелевантни и същите няма как да доведат до промяна в преценката по
отношение на пребиваването на лицето. Счетено било, че предвид така
удостовереното с получения от компетентния орган документ обстоятелство, че
именно Великобритания се явява държава по пребиваване по отношение на г-жа Т.,
правилно Ръководителят на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Пловдив
е приел, че лицето не попада в обхвата на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО)№
883/2004 г., тъй като очевидно държавата-членка по пребиваване и
държавата-членка, чието законодателство се е прилагало по време на последната
заетост на лицето съвпадат и в този смисъл правилно било отказано търсеното
ПОБ.
При така
установеното от фактическа страна, от правна страна
съдът намира следното:
Оспореното решение е
издадено от компетентен орган, което произтича от разпоредбата на чл.117, ал.1,
т.2, б.“б“ от КСО, в необходимата писмена форма, както и при спазване на
административнопроизводствените правила. В тази насока относно лицето,
подписало оспореното решение за Директор на ТП на НОИ по делото са приложени
съответна заповед за командироване на Директора за датата на решението и
заповед от 13.01.2021 г., оправомощаваща подписалото решението длъжностно лице
да изпълнява правомощията на Директора за времето на отсъствието му.
Според съда, в
конкретния случай е налице и правилно приложение на материалния закон, като в
тази насока настоящият съдебен състав намира, че решението на Директора на ТП
на НОИ е и обосновано и е издадено при правилен анализ на събраните
доказателства в административното производство, направен при съобразяване с
приложимите регламенти на ЕС, а също и Наръчника по приложението на тези
разпоредби.
По делото е разпитана
свидетелят Дафинка Г., чиито показания съдът кредитира като логични и
последователни, дадени под страх от наказателна отговорност и добросъвестно.
Спор между страните по
фактите касателно периода на заетостта във Великобритания, начинът на
прекратяване на правоотношението, целта на пребиваване на жалбоподателя Т. в
тази държава – членка, както и нейното семейно-социално положение не е
формиран. Основният въпрос, който е спорен между страните, но който е от
значение за определяне на компетентната да отпусне обезщетение за безработица
държава-членка, предвид това, че последната заетост на жалбоподателя не е била
в България, е дали в случая е налице хипотезата на чл.65, §2 от Регламент
883/2004, или не и съответно във връзка с това коя е държавата по пребиваване
по смисъла на този текст от Регламента. На първо място, следва да се има
предвид, че безспорно в случая е приложим Регламент 883/2004 г. за координиране
на системите за социална сигурност /по-надолу в решението само Регламента/,
както и Регламент за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) №
883/2004 за координация на системите за социална сигурност /по-надолу в
решението само Регламента по прилагането/. В чл.11, §1 от Регламента се сочи,
че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на
една държава – членка и това законодателство се определя по реда, уреден в
самия регламент. Общото правило за определяне на
приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за
безработица, е формулирано в чл.11, §3, като в буква „а“ от тази разпоредба е
посочено правилото, касаещо наетите лица, каквато безспорно е била и
жалбоподателя Т., а именно, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето
или като самостоятелно заето лице в една държава – членка се прилага
законодателството на тази държава - членка. Специални правила, представляващи
изключения от този общ принцип, че държавата – членка по последна заетост е
компетентна да отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл.65 от Регламента.
Така, съгласно чл.65, §2 от същия, напълно безработно лице, което по време на
последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е
пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което
продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази
държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в
държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно
лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по
заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като
заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен
работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се
поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието
законодателство за последно е било подчинено. Във връзка с приложението на
горецитираната норма, от съществено значение се явява определянето на две
понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване. Тези
понятия имат своята легална дефиниция в Регламента, като в чл.1, §3, б.р) е посочено, че „компетентна
институция“ е: i) институцията, в която заинтересованото лице е осигурено
към момента на искането за обезщетение; или ii) институцията, от която
заинтересованото лице има или би имало право на обезщетения, ако то, член или
членове на неговото семейство пребиваваха в държавата-членка, в която се намира
институцията; или iii) институцията, определена от компетентния орган на
съответната държава; или iv) в случая на схема, свързана със задълженията
на работодателя във връзка с обезщетенията, определени в член 3, параграф 1 –
или съответния работодател или осигурител, или вместо него, орган или
институция, определен от компетентния орган на съответната държава-членка.
Съответно в чл.1, §3, б.с) „институция по място на пребиваване“ и
„институция по място на престой“ е съответно институцията, която е компетентна
да предоставя обезщетения в мястото, където пребивава заинтересованото лице и
институцията, която е компетентна да предоставя обезщетения в мястото, където
съответното лице има престой съгласно законодателството, прилагано от тази
институция, или ако не съществува такава институция – институцията, определена
от компетентния орган на съответната държава-членка. Според чл.1, §3,
б.т) „компетентна държава-членка“ е държавата-членка, в която се намира
компетентната институция. Съответно, пак в определенията по чл.1, §3 от
Регламента в т. й) „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно
пребивава, а съгласно т. к) „престой“ означава временно пребиваване. В
случая, с оглед на това, че жалбоподателят Т. е имала последна заетост във
Великобритания, то с оглед смисъла на посочените определения, принципно
компетентната държава-членка да прецени отпускането на обезщетение би следвало
да е Великобритания, защото там се намира компетентната институция, освен ако
не е налице изключение от общото правило, че държавата - членка по последна заетост като компетентна
държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица. Както се
посочи, такива изключения са предвидени в чл.65, §2 от Регламента, чието
приложение именно настоява жалбоподателят в случая. Текстът на посочената
разпоредба изисква
установяване на няколко обстоятелства – наличие на напълно безработно лице,
което не е пограничен работник, което за точно определен период, а именно по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето
лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази
държава-членка или се върне в тази държава-членка. При наличие на
тези обстоятелства, лицето се поставя на разположение на службите по заетостта
в държавата-членка по пребиваване. От анализа на съдържанието на текста на
разпоредбата, става ясно, че мястото на последната заетост може да съвпада с
държавата по пребиваване, но така също и че държавата по произход не винаги
може да се определи като държава по пребиваване. В случая се твърди от
жалбоподателя, че по време на последната заетост на Т. във Великобритания,
България, която е държавата ѝ по произход, е била държавата ѝ по
пребиваване и в която сега, след приключване периода на заетост Т. се е
върнала, като поради това била налице хипотезата на чл.65, §2 от Регламента. С
оглед изясняване на понятието „държава по пребиваване“ в Регламента по
приложението в чл.11 „Елементи за определяне на пребиваването“ е предвидено, че
при спор между държави-членки относно това, коя е държавата по пребиваване се
следва оценка на това къде е центърът на интересите на лицето, като се вземат
предвид конкретни релевантни факти, неизчерпателно и примерно по
целесъобразност изброени, като - продължителност и непрекъснатост на пребиваване на
територията на съответните държави-членки, естеството и специфичните
характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно
се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и
продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и
роднинските връзки на лицето; упражняването на неплатена дейност; когато става
въпрос за студенти, източникът на техните доходи; жилищното положение на
лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето
пребивава за целите на данъчното облагане. Макар и в случая да не е формиран
спор между държавите –членки, защото Великобритания е заявила становището си в
изпратения СЕД Н006 и българската институция очевидно приема същото, то при
оценка наличието на основанията на чл.65, §2 от Регламента и по-специално коя е
държавата на пребиваване, прилагането на елементите за определяне на
пребиваването, доколкото те са посочени в разпоредба на Регламента по
прилагане, е допустимо, както е приемал и ВАС в трайната си практика по
приложението на Регламента. В случая, освен това, според съда е наложително да
се вземе предвид и изготвения Практически наръчник относно законодателството,
приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария, изготвен от и одобрен от Административната
комисия по чл.71 от Регламента за координация на системите за социална
сигурност, състояща се от представители на държавите-членки, предназначен да
служи като работен инструмент в помощ на институциите, работодателите и
гражданите при решаване на въпроса законодателството на коя държава - членка
трябва да бъде приложено при дадени обстоятелства, който и в случая е бил
поставен на решаване в административното производство и е спорният въпрос по настоящото
дело. В посочения документ, публикуван и в официален превод на български, в
част трета от същия, озаглавена „Определяне на пребиваването“, е указано много
подробно как се дефинира понятието „пребиваване“, какви са критериите за
определянето му и са дадени и конкретни примери в насока на това как да бъдат
оценявани конкретни ситуации.
В
случая, според съда, контролният административен орган, потвърждавайки
разпореждането за отказ от отпускане на ПОБ именно поради преценката, че не
българската институция е компетентна, е извършил коректна оценка на всички
обстоятелства от значение за случая, като е приложил въпросните насочващи
оценката критерии.
Действително в съдебната практика на ВАС, на
пръв поглед са разрешени много подобни случаи и то по-често в полза на лицето,
подало заявление за отпускане на ПОБ. Следва да се има предвид обаче, че различните
критерии, съдържащи се в член 11, параграф 1 от Регламента по прилагането и
възведени и в практиката на СЕС, както е посочено в Наръчника, невинаги имат
еднаква тежест и значимост, но — от друга страна — между тях няма установена
йерархия и няма бързо и лесно приложим критерий, който да може да се счита за
решаващ. Затова и всеки отделен случай трябва да се разглежда според
индивидуалните си характеристики въз основа на цялостна оценка на всички
релевантни факти и обстоятелства. В случая, макар и на пръв поглед, както се
каза, казусът да е сходен с редица подобни, за които е налице съдебна практика
на ВАС /а именно по отношение на лица, работили в държава-членка и завърнали се
в България след това/, на практика, при задълбочено изследване на всички
релевантни обстоятелства, се установява, че са налице съществени различия в
сравнение с обсъжданите в решенията казуси, като в крайна сметка, конкретиката
на случая е от съществено значение за крайните изводи.
На първо място, не се спори между страните, че Т. е напълно безработно лице, като се има предвид обстоятелството, че същата е с прекратено трудово правоотношение поради съкращаване и на практика вече не поддържа връзка с държавата-членка по последната заетост Великобритания, като се е завърнала в държавата, чийто гражданин е. Според съда обаче, от наличните доказателства не се установява към момента на последната ѝ заетост, а именно от 10.04.2016 г. до 01.07.2020 г. държава по пребиваване на жалбоподателя Т. да е била България, за да се приложи по отношение на нея изключението по чл.65, §2 от Регламента, а оттам и да се счете, че компетентна да се произнесе по отпускане на ПОБ е българската осигурителна институция. Аргумент в насока на този извод на съда, на първо място, е съдържанието на изпратения от Великобритания СЕД Н006, в който е предоставена информация за пребиваване на Т. в посочения период, а не за престой, във Великобритания, като съответната институция потвърждава именно пребиваване за въпросния период в Обединеното кралство. В тази насока, естествено, тази преценка не може да е ръководещата, макар текстът на чл.5, §1 от Регламента по прилагане да сочи, че представен от държава-членка документ по прилагане на Регламента следва да се счете от другата държава-членка за валиден /следователно и относно неговото съдържание/. И това е така, защото самият Регламент и този по прилагането предвиждат и реда разрешаване на спорове между компетентните институции на държавите-членки. Затова и в случая с оглед и на заявеното оспорване на посочените изводи относно мястото на пребиваване от страна на жалбоподателя, следва да се преценят всички релевантни за определяне на държавата по пребиваване обстоятелства по начините и критериите, посочени в Регламента по прилагане и в Наръчника, независимо от признаването от страна на Великобритания, че същата е държава по пребваване. Според съда на ЕС /Решение от 25 февруари 1999 г. по дело Robin Swaddling/Adjudication Officer, C-90/97, Решение от 17 февруари 1977 г. по дело Silvana di Paolo/Office national de l'emploi, C-76/76, и Решение от 8 юли 1992 г. по дело Doris Knoch/Bundesanstalt für Arbeit, C-102/91, държава - членка по пребиваване е „държавата, в която съответните лица пребивават обичайно и в която се намира обичайният център на техните интереси“ и в този контекст следва при тази оценка да се вземе предвид по-специално положението на семейството на заетото лице, причините, които са го принудили да се премести, продължителността и непрекъснатостта на пребиваване, фактът (когато е уместно), че е на постоянно работно място, и намеренията му, които са видни от всички тези обстоятелства. Обичайният център на интересите трябва да се определя въз основа на фактите, като се отчетат всички обстоятелства, указващи държавата, която лицето действително е избрало като своя държава по пребиваване.
Установява се от доказателствата по делото,
включително и от показанията на разпитания свидетел, че Т. е пребивавала във
Великобритания в един значителен период от време от над четири години, като
целта на заминаването ѝ и на практика целта на преместването на Т. в тази
държава-членка е била да работи там. В тази насока, от показанията на
свидетеля, както и справката за задгранични пътувания, е видно, че Т. се е
завръщала през въпросните години само за по няколко дни, понякога през
интервали от по шест месеца, като според свидетелката, Т. се е прибирала при родителите
си в България, когато това е било възможно именно с оглед трудовата ѝ
ангажираност. Освен това, става ясно и че за да се установи на работа в
Обединеното кралство, Т. е прекъснала обучението си като студент в България за
периода на отсъствието си от страната. Установява се, че тя не е имала в този
период съпруг или деца, както и че е полагала труд във Великобритания при двама
различни работодатели, като вторият от договорите ѝ е бил и дългосрочен,
сиреч тя не е била сезонен работник. На практика с оглед установеното, Т. е
била заето лице, извършващо доходоносна дейност във Великобритания, като с
оглед и на свидетелските показания, същата сама се е издържала от доходите си,
получавани там. Установява се, че към момента на удостоверения период на
последната дейност като заето лице на жалбоподателя, който именно е
релевантният момент, съгласно посоченото в чл.65, §2 от Регламента за
определяне мястото на пребиваване, Т.
освен постоянният адрес в България, който съвпада с този на нейните родители,
не е разполагала със собствено самостоятелно жилище в България, родителите
ѝ и най-близките ѝ родственици са се намирали в България, като тя е
поддържала с тях контакти и включително се е завръщала за кратки периоди от по
няколко дни в страната, декларирала е, че преобладаващата част от социалните
ѝ контакти са били в България, а от показанията на свидетеля се
установява и че годеникът ѝ е в България. От изложеното е видно, че макар
и да има адрес в България и най-близките родственици на Т. да се намират в тази
страна, което е естествено, предвид факта, че това е страната по нейния
произход, то на практика същата е заживяла самостоятелно във Великобритания за
един значителен период от време, като се е издържала сама, имайки постоянна
работа по редовни договори, по които е било осигурена от институция във
Великобритания, а и видно от преведените от чужд език документи е била
регистрирана там за целите на данъчното облагане. Поради това и на практика
следва да се приеме при общата преценка на всички обективни обстоятелства, че
за периода на последната ѝ заетост, Т. е пребивала в по-голямата част от
времето в Обединеното кралство, където е живяла на конкретен адрес, посочен в
СЕД, изпратен от осигурителната институция във Великобритания, получавала е
средства, с които се е издържала сама и на практика икономически не е била
обвързана с България. Поддържането на контакти с най-близки родственици в България с оглед на това, че се касае за
родители, леля, братовчеди, сестра, както е свидетелствано по делото, както и
годеник, в тази насока е естествено поведение, като се има предвид и
младата възраст на жалбоподателя Т., както и обстоятелството, че същата все още
не е имала и собствено семейство, сиреч не е била омъжена и не е имала деца.
Тези връзки с родствениците обаче не могат да се определят като значителни, по
смисъла, който се влага в това понятие и в цитираната практика на СЕС, както и
например в Практическия наръчник относно прилагане на Регламента, каквито биха
били, ако например Т. имаше съпруг или деца в България по времето на
пребиваването ѝ във Великобритания, или се завръщаше всеки уикенд в
страната по произход, или пък издръжката ѝ в чужбина бе поета от
родителите ѝ и т.н. Както се посочва изрично в Практическия наръчник, лице,
което се премества в друга държава, без да поддържа значителни връзки с
държавата си на произход, не може да се счита за пребиваващо в държавата на
произход, дори ако възнамерява да се завърне в нея, както в случая е станало.
Това важи, например, когато мигрантът няма в държавата на произход членове на
семейството, или жилище, или нает апартамент, или адрес за контакт. Пак в
Наръчника е отразено изрично и че въпреки че адресната регистрация може да се
разглежда като знак за намерението на лицето, тя в никакъв случай не е решаваща
и не може да се използва като предпоставка за това да се приеме, че лицето
пребивава на определено място. В случая Т. естествено като български гражданин
е имала постоянен адрес в България, но също така, за времето на престоя си е
имала и такъв в Обединеното кралство.
От страна на жалбоподателя на практика не са
били ангажирани доказателства, които да оборят направените въз основа на
събраните в административното производство доказателства и данни изводи на
решаващия административен орган, които съвпадат с преценката на органа от
Великобритания. Фактът, че жалбоподателя Т. се е завърнала в България и се е
регистрирала в Бюрото по труда, както и че е декларирала намерението си да се
установи да живее в България не променят изводите относно държавата на
пребиваване, доколкото, както се каза, според текста на цитираната разпоредба
от Регламента, тя следва да се определи към момента на последната заетост на
лицето. Не се установява в рамките на тази последна заетост основните
икономически, или образователни, или социални интереси на лицето да са били съсредоточени
в България. Напротив, налице е била за периода на заетостта на Т. трайна
обвързаност с мястото на работа, където Т. е разполагала с адрес, където е
живяла самостоятелно, издържайки се от работа по дългосрочни договори, в която
връзка е прекъснала и образованието си в България, за да може да е постоянно
във Великобритания, декларирала е, че за периода от 01.04.2016 г. до
01.07.2020г. е живяла непрекъснато във Великобритания, плащала е данък върху
дохода си там. Сиреч, центърът на икономическите интереси за въпросния период,
е бил извън пределите на държавата по произход на жалбоподателя и понеже, както
се каза, държавата по пребиваване се определя към момента на последната заетост
на напълно безработното лице, какъвто е и правилният прочит на текста на чл.65,
§2 от Регламента, то не е налице според съда наличие на изключенията по този
нормативен текст. Ето защо и обстоятелството, че Т. се е завърнала в България и
е търсила и започнала работа, предвид това, че не тази държава с оглед на
посочените обстоятелства, следва да се определи като държава на пребиваване
именно към момента на последната ѝ дейност като заето лице, не въвежда
случая в изключението по чл.65, §2 от Регламента. Нещо повече, не без значение
е причината за прекратяване на правоотношението във Великобритания, а именно
поради съкращение, което сочи на факта, че договорът не е прекратен поради
намерение на жалбоподателя да се завърне в България, а по друга причина. Тоест,
понеже не се установява България да е била държава по пребиваване към момента,
в който Т. е работила във Великобритания, то не може да се обсъжда като налична
хипотезата на завръщане в същата при настъпване на безработицата по смисъла на
чл.65, §2 от Регламента. Относно декларираното намерение за установяване трайно
в България, то при преценката на релевантните обстоятелства, касаещи определяне
на държавата-членка по пребиваване на лицето, както е посочено и в цитираната
практика на СЕС, това намерение следва да се извежда от самите обективни
обстоятелства, предмет на оценката. Сиреч, обстоятелствата, които се оценяват
за преценка намерението на лицето, но по време на тази последна негова заетост.
В случая, както се посочи, от значение е какво е било намерението на лицето към
момента на последната му заетост, като от посочените обективни обстоятелства се
установява, че то е било именно Т. да пребивава трайно /в рамките на няколко
последователни години/ във Великобритания, за да работи там. Декларираното
намерение за в бъдеще в тази насока не е относимо към оценката на
обстоятелствата по чл.65, §2 от Регламента. Съгласно чл.11, §2 от Регламента по
прилагането, когато
съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти,
посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните
институции, намерението на лицето, което
произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването
на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на
пребиваване на това лице. Ето защо и намерението на съответното лице
трябва да се преценява въз основа на всички обстоятелства, от които произтича,
което означава, че то трябва да бъде подкрепено от фактически доказателства,
т.е. то може да се отчете, само ако е подкрепено от обективни факти и
обстоятелства. Само декларация, че лицето възнамерява, или желае да има
пребиваване на определено място, не е достатъчна. При това положение и като се
има предвид, че Т. на практика е декларирала намерение да се установи трайно в
България, но вече след приключване на последната ѝ заетост и което
очевидно е свързано с и с факта, че е била съкратена от работа, то не може да
се приеме, че тя се е завърнала в държавата-членка по пребиваване, защото
според обсъдените по-горе релевантни обстоятелства България не се е явявала
такава по време на последната ѝ заетост и следователно по отношение на Т.
не е приложимо изключението по чл.65, §2 от Регламента. Когато се
прилага член 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009, както е посочено в Наръчника,
т.е. в случаи на различия в становищата между институциите на две или повече
държави - членки относно определяне на пребиваването на дадено лице, в член 11,
параграф 2 Регламент (ЕО) № 987/2009 се предвижда, че ако съобразяването на
различните критерии, основаващи се на приложимите факти, не води до постигане
на съгласие, за решаващо се приема намерението на лицето. В случая обаче не е
налице такава хипотеза, защото различие в становищата на осигурителните
институции на двете държави-членки не е възникнало. Предвид изложеното и като
счете, че административният орган е дал обоснован отговор на всички въпроси,
които са релевантни за крайната му оценка в оспореното решение и поради това е
достигнал до законосъобразни крайни изводи, съдът намери, че следва да отхвърли
жалбата. При този изход на спора и съгласно чл.143, ал.3 от АПК, във връзка с
чл.37 от ЗПП и чл.24 от Наредбата за заплащане на правната помощ ще следва в полза на ТП на НОИ Пловдив да се
присъди юрисконсултско възнаграждение от 100 лева.
По изложените мотиви и Съдът РЕШИ: ОТХВЪРЛЯ жалбата на М.С.Т. с ЕГН ********** ***, против Решение №
2153-15-64 от 26.20.2021 г., подписано за Директор на ТП на НОИ- Пловдив, с
което е потвърдено Разпореждане № 151-00-18023-3 от 13.12.2020 г. на
Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ Пловдив за отказ за
отпускане на парично обезщетение за безработица.
ОСЪЖДА М.С.Т. с ЕГН ********** ***, да заплати в полза на ТП на НОИ - Пловдив
сумата от 100 лв./сто лева/
съставляваща размер на юрисконсултско възнаграждение.
Решението не
подлежи на обжалване съобразно с чл.119, вр. с чл.117, ал.1, т.2, б.“б“ от КСО.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: