Р
Е Ш Е
Н И Е
№
…………../………………2020г.,
гр.Варна.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ВАРНА,
І-ви касационен състав,
в публично съдебно
заседание на четвърти юни 2020г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛИНА ЧОЛАКОВА
ИСКРЕНА
ДИМИТРОВА
при участието на
секретаря Галина Владимирова и прокурора Силвиян Иванов,като разгледа
докладваното от съдия Веселина Чолакова к.адм.дело
№525/2020г.
по описа на съда, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с
чл.285 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).
Образувано е по
касационна жалба на К.С.Р. , лично и чрез чрез адв. К. против Решение № 44/15.01.2019г.,
постановено по адм.дело № 1309/2018г. на Административен съд - гр. Варна, ХХХІІІ-ти
състав, с което е отхвърлен предявеният иск за обезщетение от К. С.Р.
срещу Главна дирекция „
Изпълнение на наказанията“ гр. София за неимуществени вреди в размер на
10 000 лв. и е осъден да заплати в полза на ответника юрисконсултско
възнаграждение в размер на 150,00 лева. От касационната жалба се извеждат
основанията на чл.209, т.3 от АПК – нарушение на материалния закон, допуснати
съществени процесуални нарушения и необоснованост. Иска отмяната му, като се
постанови друго по съществото на спора, с което се уважи предявения от него
иск. Сочи се, че съдът неправилно е формирал изводи, че ищецът е изтърпявал
наказание лишаване от свобода при „специален“ режим, тъй като на 01.06.2009 г.
до 30.04.2018 г. режимът е заменен на „строг“. Сочи се, че в затвора в гр.Варна
съвместно изтърпяват наказанието си лишените
от свобода поставени под строг и
специален режим. Счита, че не е спазено правилото за диференциация при
изпълнение на присъдата. Сочи се , че по делото са събрани достатъчно
доказателства, които да доведат до извода, че на ищеца не са предоставени
безопасни условия за изтърпяване на наказанието. Счита, че съдът не се е
съобразил с презумпцията на чл.284,ал.5 от ЗИНЗС като е приел, че твърдените
имуществени вреди не са настъпили. В съдебно
заседание и по съществото на спора, поддържа жалбата на изложените в нея
основания и моли съда да я уважи. Претендира се присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл.38,ал.2 от Закона за адвокатурата. Представя
писмено становище.
Ответникът – Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“, гр.София оспорва жалбата в представен писмен отговор и
в съдебно заседание чрез процесуален представител. Счита, че не са установени
всички задължителни елементи от фактическия състав на претендираното материално
право на обезщетение. Моли решението на първоинстанционния съд да бъде оставено
в сила. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Прокурорът от
Окръжна прокуратура - Варна дава заключение за неоснователност на касационната
жалба и пледира за оставяне в сила на атакувания съдебен акт.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съотнесени
към наведените касационни основания, прие за установено следното от фактическа
и правна страна:
Касационната жалба
е подадена в срока по чл.211 ал.1 от АПК от надлежна страна, за която съдебното
решение е неблагоприятно, и пред надлежния съд, поради което е допустима. Разгледана по същество е
неоснователна в частта на отхвърлянето на исковата претенция ,по следните
съображения:
Производството пред Административен съд - Варна е образувано по предявен
иск от К. С.Р. против Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“, гр.София , с който се
претендира обезщетение в размер на 10 000 лева, ведно със законната лихва
от датата на неговото предявяване за причинени
неимуществени вреди , изразяващи се
в причинена порезна рана, чувство на незащитеност, страх за живота и
здравето , безсъние, липса на доверие в институциите в периода 01.06.2009 г. –
22.08.2017 г. Фактическото основание на исковата претенция е нанесена прободна
рана над горната устна на К.Р. със
самоделно направен нож от ножица на 22.08.2017г. в 15.30ч. в спалното му
помещение от лишения от свобода Г. Ц., разпределен за изтърпяване на наказанието в същата зона
на затвора Посоченото в исковата молба основание за претендираното материално
право на обезщетение е незаконното поведение на специализираните органи
по изпълнение на наказанията в затвора гр. Варна на 22.08.2017 г. около 15.30
ч. , допускайки лишени от свобода в зоната
с повишена сигурност /ЗПС/ извън спалните им помещения .
За да отхвърли исковата претенция , първоинстанционният съд е приел, че
искът е предявен срещу надлежен ответник, но не се установява фактическия
състав на отговорността по чл. 1, ал.1 от Закона за отговорността на държавата
и общините за вреди във вр. с чл. 285 от
ЗИНС във вр.с чл.203, ал.2 от АПК . Приел е за безспорен фактът, че ищецът Р. и
свид. Г. Ц. към 22.08.2017 г. са осъдени с влезли в законна сила
присъди , изтърпяващи наказание доживотен затвор при еднакъв режим-специален на
основание чл. 57 от ЗИНС. Предвид вида на наложените им наказания и определен
режим на тяхното изтърпяване няма нормативно
изискване те да бъдат разпределени в различни групи . Приел е, че
К.Р. и Г. Ц., осъдени на доживотен затвор ,
са настанени в обособена зона с повишена
сигурност на затвора гр. Варна . Техните спални помещения са постоянно заключени освен по един час сутрин
, обед и вечер , включващ време за лична
хигиена и за хранене. Според утвърдения такъв график към 22.08.2017 г. ІІ група на ЗПС на
затвора гр. Варна , в която попадат Р. и
Цветанов, ползва банята от 15.30 ч. до 16.10. ч. Датата на описаният в исковата
молба инцидент е 22.08.2017 г. - вторник. Инцидентът не е настъпил по време на
престой на открито , поради което не намира приложение т.7 от Националните
стандарти за третиране на лишени от
свобода , осъдените на доживотен затвор , утвърдени от главния директор на
ГДИН. Инцидентът е настъпил през определеното време на ІІ група на ЗПС за
ползване на баня . Съществувало е достатъчно оборудване в ЗПС , позволило
своевременното възприемане от дежурните надзиратели на възникналата
саморазправа между затворници и предприемането на адекватни мерки.
До
датата 22.08.2017 г. няма твърдения
ищецът да е подавал под устна или
писмена форма информация за негова психологическа несъвместимост с някой лишен
от свобода, да е имал конфликт с конкретен затворник, включително с Г. Ц. . Р. не е информирал
надзорно-охранителния състав за нанесена му обида от Ц. два-три дни преди инцидента . При
липсата на данни за предпоставките по чл. 46, т.3 от ППЗИННС не имало валидно правно основание началникът на
затвора да извърши преместване , респективно не е налице негово незаконно
бездействие .
Приложената като писмено доказателство
извадка от медицинския журнал на затвора гр. Варна от 22.08.2017 г. с данни за
дадените от самия ищец сведения веднага след инцидента сочат като причина за
установената порезна рана самонараняване на Р. при бръснене , а не побой от друг затворник,
което опровергава достоверността на неговото твърдение в исковата молба за
произход на раната от нанесен му удар от Г. Ц..
Съдът е приел, че ищецът не се
справил с доказателствената тежест и не
е установил фактическите елементи на претендираното обезщетение. Не е установил
незаконосъобразно действие или бездействие, нито пряка причинно-следствена
връзка, нито твърдените болки и страдания от инцидента на 22.08.2017 г. Изложил
е съждение за недостоверност на фактическите твърдения на ищеца, тъй като логичното
поведение на осъден на свобода при състояние на страх за личното здраве и живот
е да се потърси съдействие и защита от администрацията на затвора , което Р. не
е сторил. Приел е, че твърдените от ищеца негативни изживявания нямат за своя
директна причина неправомерно поведение на длъжности лица от затвора гр. Варна.
Приел е, че ищецът има трайно изградени навици по незачитане на правилата на
затвора и е наказван многократно. Склонен
е към саморазправа.
Първоинстанционният съд е приел,
че няма основание при заявено в исковата молба
фактическо основание на иска за обезщетение инцидент на 22.08.2017 г. да
се удовлетвори искане за обезвреда за предходен период от време /от 01.06.2009
г. до 22.08.2017 г. / .
Решението е валидно, допустимо и правилно в частта , с
която съдът е отхвърлил предявения иск за обезщетение.
Съгласно
разпоредбата на чл.284 ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени
на лишени от свобода или задържани под стража от специализираните органи по
изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл.3, който в своята ал.1
предвижда, че тези лица не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко,
нечовешко или унизително отношение. Според чл.3 ал.2 от ЗИНЗС, за нарушение на
ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на
наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в
липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление,
проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна
изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства,
както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват
човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или
малоценност.
Настоящият
касационен състав намира, че първоинстанционният съд е дал подробен, ясен и
конкретен отговор кои релевантни за спора факти, приема за установени въз
основа на събраните по делото доказателства. Направил е вярна преценка на
същите и въз основа на това е достигнал до правилния извод, че в случая не са налице законовите предпоставки,
обуславящи основателност на предявения иск за неимуществени вреди, произтичащи
от непредотвратен от администрацията на затвора инцидент с друг лишен от
свобода на 22.08.2017 г.
Безспорно законът задължава
държавата да осигури на лишените от свобода условия за изтърпяване на наложено
им наказание, съобразени с уважението към човешкото достойнство, като начинът и методът на изпълнение на наказанието
да не ги подлага на страдание или трудности от степен над неизбежното ниво на
страдание, присъщо на лишаването от свобода, като тяхното здравословно и
физическо състояние следва да бъдат
адекватно гарантирани.
Предявеният иск се
основава на твърдени болки и страдания от ищеца от нанесена прободна рана над
горната му устна със самоделно направен нож от ножица на
22.08.2017г. в 15.30ч. в спалното му помещение от лишения от свобода Г. Ц., разпределен за изтърпяване на наказанието в същата зона
на затвора. В случая, както правилно и обосновано е прието от първоинстанционния
съд, не е установено неизпълнение на законови задължения на служители в затвора
в гр.Варна в следствие на което ищецът да е претърпял претендираните
неимуществени вреди. Основните доводи на касатора се свеждат до неправилната
преценка на първоинстанционния съд относно режима му на изтърпяване на
наказанието към датата на инцидента. При действието на ЗИН (отм. ДВ -бр.
25/2009 г. считано от 01.06.2009 г.) касаторът
е изтърпявал наказанието си при "специален режим". Към датата
на инцидента 22.08.2017 г. е изтърпявал наказанието лишаване от свобода при
„строг“ режим. Видно е от представената справка на л.70 от първоинстанционното
дело, че със заповед от 01.06.2009 г. е поставен на „строг“ режим, който е
завишен на основание чл.67,ал.1,т.1 от ЗИНС до първоначално определения от съда
„специален“ режим със заповед № 2/20.04.2018 г. издадена от началника на
затвора-гр.Варна.
При действието на
ЗИНЗС (ДВ – бр. 25/2009 г. в сила от 01.06.2009 г.) - чл. 71, ал.3 предвижда,
че осъдените на доживотен затвор и на доживотен затвор без замяна, поставени на
строг режим, се настаняват в постоянно заключени помещения при засилен надзор и
охрана, освен ако не са налице условията по чл.
198, ал. 4 за настаняване в общи помещения с другите лишени от свобода. В чл. 220 ППЗИНЗС (бр.9/2010 г. в сила от
01.02.2010 г.) предвижда, че за осъдените на доживотен затвор без замяна са
приложими разпоредбите за осъдените на доживотен затвор, доколкото не е
предвидено друго специално за тях. Приложими са чл. 213 и чл. 214 ППЗИНЗС и по отношение на осъдените на
доживотен затвор без замяна, според които те се настаняват в отделни затвори в
обособени зони с повишена сигурност, държат се в постоянно заключени помещения
при засилен надзор и охрана, участието им в колективни мероприятия е само с
осъдени от същата категория, изолацията от останалите лишени от свобода се
спазва и при конвоиране, лечение, свиждане, престой на открито и други случаи
на напускане на помещението. Не е предвидено нормативно изискване за
диференцирано настаняване в зоната с повишена сигурност според режима на
изтърпяване на наказанието- специален или строг. В този смисъл доводите за допуснати
нарушения при настаняването му в същата
зона с другия лишен от свобода Г. Ц. не намират основание.
Обосновани и
подкрепени от събраните доказателства са изводите на първоинстанционния съд, че
инцидентът е настъпил през определеното
време на ІІ група на ЗПС за ползване на баня. В този смисъл
неоснователно се претендира от жалбоподателя, че не са спазени т.7 от
Националните стандарти за третиране на лишените от свобода, осъдените на
доживотен затвор, утвърдени от главния директор на ГДИН, които се отнасят до
конвоиране на доживотно осъдени лица извън зоната, в която са настанени. Не са
установени и нарушения свързани с изискването на т.2 и т.11 от посочените
стандарти за оборудване на помещенията в зоната с допълнителни средства с цел
повишаване на сигурността, за което сочат данните за своевременното
преустановяване на сбиването между лишените от свобода.
Касационният състав
споделя изводите на първоинстанционния съд, че при липса на сигнал за конфликт
на Р. с другия лишен от свобода, не е
възникнало основание за извършване на преместване, следователно не се
установява и незаконосъобразно бездействие. Отделно от това ищецът не е доказал
в условията на главно и пълно доказване, че нанесената му прорезна рана е
следствие на побой с друг лишен от свобода. Съдът е анализирал събраните
доказателства, включително и представения медицински журнал и е направил обоснован
извод, че посоченият документ установява обстоятелството, че раната е
нанесена при бръснене. Медицинският журнал е официален документ, който се
ползва с материална доказателствена сила и съдържащите се в него данни не са
оспорени по предвидения процесуален ред.
Първоинстанционният
съд не е установил извършени
незаконосъобразни действия или бездействия на служители в администрацията
на затвора в гр.Варна и при отсъствие на
нарушение по чл. 3 от ЗИНСЗС, презумпцията на чл.284, ал.5 от с.з. не намира
приложение.
Предвид изложените
съображения настоящият съдебен състав приема, че решението в частта, с която е
отхвърлен предявеният от К.С.Р. иск е правилно и обосновано, не са налице
касационни основания по чл.209 т.3 от АПК, поради което следва да бъде оставено
в сила.
С решението
първоинстанционният съд е присъдил в полза на ответника юрисконсултско
възнаграждение в размер на 150,00 лева. Приел е, че съгласно правилото на чл. 285, ал.1 от ЗИНС искът по чл. 284,
ал. 1 се разглежда по реда на глава единадесета от Административнопроцесуалния
кодекс.
Според чл. 203, ал.2 от АПК за
неуредените въпроси за имуществената отговорност по ал. 1 се прилагат
разпоредбите на Закона за отговорността на държавата
и общините за вреди или на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под
стража,
както и стандартите на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушаване
правото на Европейския съюз. Позовал се е на нормата на чл. 10 , ал.2 от ЗОДОВ , която предвижда, че в
хипотезата на отхвърляне на иска, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по
производството.
Решението в тази част е неправилно при следните
съображения:
Производството по
делото е по специалния ред, регламентиран в чл. 284 от ЗИНЗС. В ал. 2 от същата разпоредба не
е предвидено заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС, тълкувани в тяхната
взаимовръзка се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 144 АПК. Липсата на изрична уредба в
ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско
възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска означава,
че такова не се дължи.
Отделно от това в
производството по ЗОДОВ специалният закон не съдържа
възможност за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за ответника.
Разпоредбите на чл.10, ал.2 и 3 от ЗОДОВ, тълкувани в тяхната
взаимовръзка, се явяват специални по отношение на чл.78, ал.8 от ГПК, вр. чл.144 от АПК. Липсата на изрична уредба в ЗОДОВ, която да предвижда отговорност
на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно
или частично отхвърляне на иска, както и при прекратяване на производството
поради оттегляне иска, означава, че такова не се дължи. В тази връзка следва да
се посочи, че дължимостта на всеки един от елементите на общото понятие „разноски”
в хипотезата на чл.10, ал.2 и 3 ЗОДОВ е изрично определено с оглед на
изхода от спора. Законодателят е направил изрично разграничение на обема на
задължението за разноски в алинея 2 - при отхвърляне и оттегляне или отказ
изцяло от иска, и в алинея 3 - при уважаване на иска. Няма законово основание
разпоредбата на чл.10, ал.2 ЗОДОВ да се тълкува разширително,
най-малкото защото създава финансово задължение за ищеца, за да се приеме, че
под употребения израз „разноски по производството” законодателят разбира
съвкупността от разноски, съгласно чл.78, ал. 1 от ГПК - такси, разноски по
производството и възнаграждението на един адвокат.
Ако законодателят е
искал да включи в хипотезата на чл.10, ал.2 ЗОДОВ не само разноските по
производството, а и таксите, и възнаграждението за един адвокат, той би
употребил точно утвърдените в законодателството правни понятия в съответствие с
чл.37, ал.1 и 2 от Указ 833 от 24.04.1974г. за прилагане на Закона за нормативните актове. Липсата на изрична разпоредба,
която да определя за процесната алинея съдържание на понятието „разноски по
производството” по начин, различен от този, употребен в алинея 3 на чл.10 от ЗОДОВ и в чл.78, ал.1 от ГПК, ясно установява волята на
законодателя в хипотезата на алинея 2 на чл.10 ЗОДОВ дължими от ищеца да бъдат само
направените от съда и страните разноски по производството, не и таксите и
възнаграждението за един адвокат/юрисконсултско възнаграждение. С това
законодателно решение законодателят изпълнява посочената в решението Станков
срещу България необходимост съдебните разноски по дела за отговорността на
държавата да бъдат „под специален режим, с цел да се гарантира ефективно на
заинтересованите, достъп до въпросната процедура”, т. 59 – В този смисъл: Определение на ВАС № 10250 от 02.08.2017г.
по адм. д. № 12578/2015г; Определение на ВАС № 12248 от 13.10.2017г. по адм. д.
№ 9920/2017г.;Определение на ВАС № 12648 от 23.10.2017г. по адм. д. №
5584/2016г., Решение на ВАС № 14524/29.10.2019 г. по адм. дело № 893/2018 г.
Решението в
посочената част следва да се отмени.
При изложените
по-горе съображения касационната инстанция намира, че искането на ответника за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение за осъществяване на процесуално
представителство пред Административен съд-Варна е неоснователно.
Воден от горното и
на основание чл.221 ал.2 предл.1 от АПК Административен съд-Варна, І-ви
касационен състав,
Р Е Ш
И :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 44/15.01.2019г., постановено по адм.дело №
1309/2018г. на Административен съд - гр. Варна, ХХХІІІ-ти състав, с което е
отхвърлен предявения иск за обезщетение от К.
С.Р. срещу Главна дирекция „ Изпълнение на наказанията“
гр. София за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв.
ОТМЕНЯ Решение
№ 44/15.01.2019г., постановено по адм.дело № 1309/2018г. на Административен съд
- гр. Варна, ХХХІІІ-ти състав в частта с
която е осъден К.С.Р. с ЕГН ********** ,
понастоящем в затвора гр. Варна да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ гр. София юрисконсултско
възнаграждение от 150 / сто и петдесет/ лева.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.